Решение № 1786 от 30.4.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 328/2026 г.

Касационното производство е по реда на глава дванадесета от АПК, във вр. с чл.63в от ЗАНН. Образувано е по касационна жалба на Кмета на Община Хасково, насочена против Решение № 27 от 13.02.2026 г., постановено по а.н.д.№ 3/2026 г. по описа на Районен съд, [населено място]. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и при нарушение на материалния закон - касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК вр. с чл. 63в от ЗАНН. Твърди се, че мотивите на съда не са валидни, тъй като на стр.5-та от решението си съдът бил обосновал изводите си въз основа на санкционна норма от ЗДвП, който закон нямал отношение към сферата на строителния контрол по ЗУТ. Според съдебната практика подобно разминаване не било просто очевидна фактическа грешка, а водело до постановяване на решението при неправилно приложение на материалния закон и при липса на мотиви относно материалната законосъобразност, тъй като се разрушавал правния силогизъм на съда. Изводите на районния съд, че липсва виновно поведение на лицето за неосигуряване на достъп, игнорирал доказателствата по делото и доктрината за „действително узнаване“. В тази насока се твърди, че още на 30.09.2025г. наказаното лице се явило лично на мястото на проверката и в пряк диалог с контролните органи отказало достъп до имота си. Следователно прекият умисъл за осуетяване на контролните функции бил формиран и категорично обективиран, още на тази дата. Последващото насрочване на втората дата било само допълнителна гаранция от страна на администрацията и било недопустимо лице, което вече съзнателно и демонстративно е осуетило проверка, да бъде оправдано заради твърдян процедурен дефект, при последващо писмено напомняне. Съдът тълкувал и неправилно приложил разпоредбите за съобщаване предвидени в пар.4 от ДР на ЗУТ. Крайния формализъм на районният съд напълно пренебрегвал теологията за правилото на съобщаване в правото. Целта на пар.4 от ДР на ЗУТ била адресата на административния акт или на съответното задължение да има реалната, фактическа възможност да узнае за същото, да разбере какво се изисква от него и съответно да организира поведението и защитата си в съответствие с нормите на закона. В случая безспорно било установено, че на имота на който е поставено съобщението се живее постоянно, което обосновавало категоричния извод за запознаване със съдържанието на съобщението. Налице било продължавано нарушение и с оглед категоричния отказ на наказаното лице да осигури достъп до имота на 30.09.025г. следвало да се приеме, че тези действия са целенасочени, съзнателни и демонстративни. Когато адресатът на едно административно задължение вече бил заявил категоричния си отказ да го изпълни, то издаването на последваща заповед и опитите за нейното връчване не били нищо повече от допълнителни свръх гарантиращи процедури, които общинската администрация предприемала в израз на своята добросъвестност. Твърди се също, че районният съд допуснал изключително тежко и съществено нарушение на правилата за обективна оценка на доказателствата. Изолирал бил факта на залепване на съобщението от контекста на цялостното, комплексно поведение на нарушителя, което било безспорно доказано чрез свидетелските показания на инспекторите и констативният протокол от 30.09.2025г. Недопустимо първоинстанционният съд извел липсата на вина от наличието на процесуален порок при администрирането на преписката, смесвайки недопустимо обективните процесуални предпоставки за редовност на процедурата със субективното психологическо отношение на дееца към собственото му неправомерно деяние. Неспазването на задължението за удостоверяване от две длъжностни лица, че адресатът не е намерен по реда на ар.4 от ДР на ЗУТ не винаги водело до порочност на процедурата. Ако по делото се докажело, чрез други доказателства, че лицето е имало фактическо знание за извършените действия и умишлено се било укривало, респ. като се противопоставило на проверката, то порокът при съобщаването губел фаталното си значение. По изложените съображения се претендира отмяна на обжалваното съдебно решение и потвърждаване на наказателното постановление. В допълнителна писмена молба, депозирана чрез процесуален представител се претендира присъждане на разноски за две съдебни инстанции. Ответникът – Д. И. М., в отговор на касационната жалба ангажира доводи за нейната неоснователност. Моли за оставяне в сила на атакуваното решение. Касационната инстанция, като се съобрази с нормата на чл.218, ал.1 от АПК, обсъди наведените касационни основания и извърши, и служебна проверка относно допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон, намира за установено следното: Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, срещу неблагоприятен за нея акт, поради което е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Районен съд – Хасково е отменил Наказателно постановление № 7 от 15.12.2025г. издадено от Кмета на Община Хасково, с което на основание чл. 235, ал.5, т. 3 от ЗУТ на Д. М. е наложено административно наказание“Глоба“ в размер на 1000 лева. При постановяване на решението си въззивният съд е приел, че при съставяне на АУАН и издаване на НП са допуснати процесуални нарушения. Счел, че нарушението не е описано безпротиворечиво, тъй като от една страна е обективирано, че не е изпълнено писмено нареждане на контролен орган – съставомерно по чл.235, ал.5, т.1 от ЗУТ, а същевременно и че не е осигурен достъп от жалбоподателя до собствения му поземлен имот - явяващо се нарушение по чл.232, ал.5, т.3 от ЗУТ. Това нарушение съдът счел за несъществено, тъй като описанието на фактите, от които ставало ясно, че писменото нареждане е за осигуряване на достъп било въведено така, че все пак да обезпечи възможността нарушителят да узнае за какво точно деяние се привлича към административно наказателна отговорност. Наред с това съдът като коментирал предпоставките за приложение на процедурата предвидена в пар.4 от ДР на ЗУТ, счел, не е изпълнено надлежно задължението за уведомяване на адресата на задължението, за осигуряване на достъп на конкретната дата и час, поради което не може да се приеме, че в случая е налице виновно поведение. Настоящата инстанция намира решението за валидно, допустимо и правилно. Оспореният съдебен акт е постановен при напълно изяснена фактическа обстановка. Относимите факти са възприети от съда въз основа на допустими доказателствени средства, събрани по изискуемия процесуален ред. Фактическите изводи са направени след съвкупна преценка и анализ на събраните по делото доказателства. Административно - наказателната отговорност се ангажира при доказано административно нарушение, което изисква да е установено от фактическа страна деянието (действие или бездействие), от обективна страна да е доказана неговата противоправност (обективно несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение), от субективна страна да е налице вина на дееца във връзка с установен правнорелевантен резултат и да е налице причинна връзка между деянието и резултата. Само и единствено при установяване на всички елементи на нарушението от обективна и от субективна страна може да се приеме, че законосъобразно е ангажирана административно наказателната отговорност на наказаното лице. Съгласно чл. 223, ал.5, т.1 от ЗУТ при изпълнение на функциите им по този закон служителите по ал. 2(за контрол по строителството в администрацията на всяка община) имат право на свободен достъп до строежите, както и до сградите и съоръженията по време на тяхното ползване по реда на чл. 194, ал. 1 и 3. С оглед разпоредбите на чл. 232, ал.1 и ал.2 от ЗУТ следва да се приеме, че правомощията за свободен достъп касаят само строежите от четвърта, пета и шеста категория. Нормата на чл. 232, ал.5, т.3 от ЗУТ предвижда наказуемост с глоба от 1 000 до 5 000 лв., ако по друг закон не е предвидено по-тежко наказание, на лице, което не осигури достъп, не представи необходимите документи, данни, легитимация и писмени справки на контролните органи. Нарушението има особен субект - адресат на задължение да осигури достъп до имот на контролни органи. От обективна страна нарушението е формално - на просто извършване и като такова според теорията и константната съдебна практика може да бъде извършено само умишлено и то при форма на вината пряк умисъл. Прекият умисъл предполага дееца да съзнава всички елементи от обективната страна на състава на нарушението. Липсата на знание, за който и да е от обективни признаци на състава на нарушението изключва умисъла за извършването му. В случая по делото не е спорно, че имота в който контролните органи при Община Хасково са искали да извършат проверка е собственост на ответника по касация, но преки доказателства, или верига от косвени доказателства, от които може да бъде направен единствен, непротиворечив и категоричен извод относно виновността на дееца и конкретно, че на санкционираното лице към датата на твърдяното нарушение е било известно, че на 24.10.2025г. в 10.00 часа ще бъде извършена проверка на реализираните строежи в имота му, по делото не са налице. Собственикът на имота, респ. строежа няма как да знае кога ще бъде осъществена проверка, именно поради това същия следва да бъде уведомен за извършването й, от който момент той е длъжен да знае че на посочените му дата и час, е длъжен да осигури искания достъп. В конкретния случай в представените с административнонаказателната преписка доказателства, не са приложени такива, от които да се установи по безспорен начин, че собственикът на имота на [улица] в [населено място] е надлежно уведомен за предстоящото извършване на проверка в имота на посочената в АУАН и НП дата. Съгласно § 4, ал.1 и ал. 2 от ДР на ЗУТ предвиденото в този закон и в актовете по неговото прилагане съобщаване от компетентните органи на заинтересуваните лица се извършва чрез отправяне на писмено съобщение. Следователно за да се счете, че адресата на задължението за достъп надлежно е уведомен че следва да стори това, на същия е следвало писмено да бъде съобщено за предстоящото й извършване. Видно е от материалите по делото обаче, че Заповед № УТ-471 от 20.10.2025г., нареждаща извършване на проверката и съобщение рег. индекс Ж-174#1 от 21.10.2025г. на Кмета на Община Хасково, не са били връчени на ответника по касация - лично или чрез друго лице. Нормата на пар.4, ал.2 изр. 2-ро от ДР на ЗУТ допуска изключение от правилото за писмено съобщаване на актовете по реда на ЗУТ, но само случаите, когато адресът на някое от заинтересованите лица не е известен или то не е намерено на посочения от него адрес, което се удостоверява с подписите на две длъжностни лица. В тези случаи съобщението следва да се залепи на жилището или на недвижимия имот, за който се отнася, и да се поставя на таблото за обявления в сградата на общината, района или кметството или на интернет страницата на съответния орган за времето за подаване на възражения, предложения и искания. Така направеното съобщение, както и датата на поставянето и свалянето му от таблото за обявления или от интернет страницата на органа, също следва да бъде удостоверено с подписите на две длъжностни лица. В случая адресът на ответника по касация не е неизвестен, същевременно по делото не е удостоверено, че преди извършване на проверката същия е търсен, но не е намерен на посочения от него адрес. В тази насока по делото от касатора не само не са ангажирани доказателства за надлежното удостоверяване на това обстоятелство с подписи на две длъжностни лица, каквото е задължителното изискване на цитираната разпоредба, но и както правилно е посочил въззивният съд от показанията на разпитаните по делото свидетели К., Д. и П., които е следвало да извършат проверката, се установява че в действителност наказаното лице въобще не е било търсено, преди залепване на писмото на адреса му. Поради санкционния характер на производството по ЗАНН в тежест на административнонаказващият орган е било да проведе процедура завършила с издаване на законосъобразни актове. Спазването на процедурните правила създава презумпцията, че административно - наказващият орган законосъобразно е упражнил правомощията си и по този начин е осигурил издаване на законосъобразен санкционен акт. В случая след като процедурата по съобщаване предвидена в пар. 4 от ДР на ЗУТ не е адекватно проведена, то не може да се приеме, че наказаното лице е било надлежно уведомено за извършване на проверката, а оттук и че е формирало съзнание, че трябва да предостави достъп до имота си именно на 24.10.2025г. в 10.00ч. Както правилно се сочи в касационната жалба целта на провеждане на процедурата по пар.4 от ДР на ЗУТ е да се гарантира по несъмнен начин, че адресата на задължението за достъп има реалната фактическа възможност да узнае за него и оттук да организира поведението си в съответствие с нормите на закона. Неправилното, респ. непълното провеждане на процесната процедура няма как да гарантира това знание. Нещо повече - предвид санкционния характер на производството по ЗАНН, то същото по естеството си е строго формално. Това означава, че ангажиране на административно-наказателна отговорност на ответника въз основа на изводи по предположение, че е узнал за проверката понеже адреса, на който писмото за същата е залепено е обитаем е недопустимо, не само защото не е доказано че за времето от залепването наказаното лице е живяло в него, но и защото специалният закон - ЗУТ предвижда в нормата на пар.4 от ДР на ЗУТ специални правила за доказване на уведомяването. Следователно въпреки, че от обективна страна деянието е осъществено, поради липсата на доказателства установяващи наличието на субективният елемент -вината, то деянието по чл.232, ал.5, т.1 от ЗУТ се явява несъставомерно. Съответно в нарушение на закона спрямо същото лице е издадено обжалваното пред районният съд наказателно постановление. Като е достигнал до този извод, въззивният съд е постановил решението си при правилно приложение на закона. Неоснователно се твърди, че нарушението е продължено, поради което умисълът за недопускане контролните органи да извършат проверка бил сформиран у ответника по касация още на 30.09.2025г. За трайното(продължено) нарушение е характерно, че при него субектът му осъществява непрекъснато състава му, като по този начин създава едно трайно нарушено състояние, което продължава до неговото прекратяване. Т.е. периода на нарушението продължава от момента, в който за лицето възникне задължение за извърши определено действие и продължава докато задължението не бъде изпълнено или докато нарушението не се преустанови по независещи от дееца причини. В случая в АУАН и НП продължено нарушение не е описано – липсва визиран период на осъществяване на деянието, а отговорността е ангажирана само за непредоставяне на достъп до имота на конкретна дата. Междувпрочем, така е указано и с невръчената Заповед № УТ-471 от 20.10.2025г. на Кмета на Община Хасково. Видно е от съдържанието й, че с нея не е указано проверката да следва да се осъществява през определен период от време, за времето на който достъп до строежите в имота да следва да се предоставя постоянно и непрекъснато. Дали на 30.09.2025г. ответника по касация е извършил нарушение по чл. 232, ал.5, т.1 от ЗУТ е ирелевантно, тъй като с оспореното пред въззивния съд наказателно постановление същия не е наказан за осъществяване на такова. Не се споделят и доводите за липса на надлежни мотиви в атакуваното решение, поради обосноваване изводите на въззивния съд с разпоредби от нормативен акт нямащ отношение към строителния контрол. Допуснатата грешка при цитиране наименованието на относимия нормативен акт е очевидна фактическа такава, която по никакъв начин не води до неразбиране волята на съда още повече, че съдържанието на нормата, която цифрово е изписано правилно, е и точно възпроизведена в съдебното решение. По изложените съображения, касационните оплаквания не намират опора в доказателствата по делото и са неоснователни. Решението на районния съд е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2 от АПК, съдът