Решение № 169 от 13.7.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 42/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано по въззивна жалба, подадена от Т. Х. С., с ЕГН ••••••••••, от гр. Враца, ул. „••• против решение № 802/09.12.2025 г. по гр. д. № 1810/2025 г. на Районен съд – Враца, с което са отхвърлени предявените от Т. Х. С. против ОДМВР - Враца представлявано от К.Н.Й. – Директор, осъдителни искове по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 47 054,80 лева, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., по чл. 86 ЗЗД в размер на 8 085,64 лева - мораторна лихва, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., както и предявеният установителен иск по чл. 189, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за основен платен годишен отпуск, за периода 03.02.2017 г. - 01.04.2025 г. в размер на 80 дни. Със същото решение е осъден Т. Х. С. да заплати на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи /ОДМВР/ гр. Враца разноски в размер на 400,00 лева. Жалбоподателя Т. Х. С. обжалва решението, като счита същото за неправилно, необосновано и постановено в нарушение на тълкувателно решение и приложението на чл. 130 ЗСВ. Решението било повърхностно, като съда не вникнал в дълбочина в казуса. Мотивирал решението си единствено на база чл. 142, ал. 4, § 69, ал. 6 ЗМВР и чл. 67 ЗДСл. Не разгледал и в решението не било споменато нито веднъж какво сочи разпоредбата на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на която норма се основавал иска. В самото решение съдията обосновал диспозитива си, като преписал част от допълнителната експертиза, на която въззивника се противопоставил, защото вещото лице не можело да тълкува закона по поставения въпрос. Съдебно-счетоводната експертиза следвало да се отнесе само към направените счетоводни сметки, които съдията не можел да извърши сам. Експертът не можел да отговаря на правни въпроси, което сторил. На следващо място в исковата молба било посочено, че се обосновава иска с Тълкувателно решение 1 от 2025 г. и в писмената защита се сочело, че ищеца се ползва от мотивите и от ТР 1/2024 г., като била приложена и актуална съдебна практика, но съда не написал дори едно изречение защо игнорира тълкувателните решения. Цитира практика на ВКС в подкрепа на изложените доводи. Въззивника сочи, че не би си позволил да предяви иска, ако не било постановено Тълкувателно решение 1 от 2025 г.. Счита, че мотивите му относно статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва да се приложат и към настоящия казус. От приложени две тълкувателни решения и останалата практика на съдилищата ясно се виждало, че върховния съд и съдилищата приемат, че за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР следва в пълнота да се прилага ЗМВР, като специален закон, тогава когато нещо е уредено в допълнение или по специален начин и не е посочено изрично, че се отнася до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. В тълкувателно решение 1/2025 г. върховния съд признавал, че на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 се дължи допълнително възнаграждение за храна. В § 69, ал. 6 ЗМВР било посочено, че в основната заплата на преобразуваните служители освен добавката за прослужено време се включва и добавката за храна. Тази разпоредба била в сила при постановяване на тълкувателното решение, но върховния съд приел, че следва да се изплаща ежемесечно, като допълнително възнаграждение. При постановяване на тълкувателното решение съществувала и разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, където били включени нормите от ЗМВР, които следвало да се отнасят до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Там не фигурирала нормата отнасяща се до допълнително възнаграждение за храна - чл. 181, ал. 1 ЗМВР, но върховният съд с оглед обстойното си тълкуване постановил, че се дължи допълнително възнаграждение за храна на този вид служители. Съществувала също и споменатата в решението на съда норма на чл. 67 от ЗДСл. ВКС също приел, че тази норма е обща и следва да се приложи специалната норма на ЗМВР и следва служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 да получат допълнително възнаграждение за храна независимо, че в ЗДСл такова допълнително възнаграждение не е предвидено. Съдебното решение на Районен съд - Враца било в явно и категорично противоречие със задължителната тълкувателна практика на ВКС. В писмената защита по делото било приложено решение на СГС. Същото било постановено след приемане на Тълкувателно решение 1 от 2025 г.. Иска бил предявен за това, че се дължат пари за пътуване на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, които не се изплащали, защото МВР смятало, че те се дължат само на служителите по т. 1 от същата норма. СГС се съобразил с тълкувателното решение и дори не посочил собствени мотиви, а написал, че съобразно задължителната практика на ТР следва да се съобрази и да я приложи и осъдил МВР за това, че на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се дължат и еднократни пари за пътни разходи по чл. 189, ал. 8 от ЗМВР. Присъдени били и материалните придобивки по чл. 189, ал. 8 ЗМВР - еднократна сума за пътни разходи. Освен това чл. 189, ал. 8 ЗМВР уреждал такова право за всички държавни служители в МВР- в нормата не се уреждало това право да е относимо само към тези по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Дори и без горепосочената задължителна практика този иск щял да бъде основателен. На следващо място, освен буквалното и граматическо тълкуване на посочената разпоредба, следвало да бъдат съобразени и общите принципи на управление на държавната служба в МВР, регламентирани в чл. 141 ГПК, и най-вече тези за забрана за дискриминация и обективност, тъй като в противен случай дългогодишни държавни служители от системата на МВР биха били поставени в неравностойно положение спрямо другите служители на МВР. Към писмената защита били приложени множество съдебни решение - практика на съда, които сочат за дискриминация към служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР и дължимостта на придобивките, които в закона са посочени, че се дължат на „държавни служители“. Районният съд нито ги коментирал, нито посочил защо не се съобразява с тях. За съжаление районният съд се повлиял от размера на иска. Действително претендираната сума била в големи размери, но тук ставало въпрос за правилно прилагане на закона и правото. Ако съда бил убеден в правотата на своето решение той щял да намери разумни аргументи, защо не прилага ТР 1/2025 г.. Да се направи, че това решение не съществува означавало, че е налице тенденциозно решение. ТР 1 от 2025 г. показало, че реформата в МВР била направена набързо и необмислено. Законовите промени, които се предприели били направени от хора, които не зачели правото и необмислено и лекомислено наложили промени, които не били съобразени със закона. Съдебната система, също били държавни служители, според чл. 1а от ЗСВ, но те също получавали допълнително възнаграждение за прослужено време чл. 219 ЗСВ „На съдиите, прокурорите и следователите върху основното месечно възнаграждение се изплаща допълнително възнаграждение за продължителна работа като съдия, прокурор и следовател в размер 2 на сто за всяка година трудов стаж, но не повече от 40 на сто“ и това произтичало от специалния закон - ЗСВ, а не от ЗДСл. Съда не приложил чл. 67 от ЗДСл. Не ставало ясно приемал ли районния съд, че на всички държавни служители не се дължи допълнително възнаграждение за прослужено време на база тази разпоредба. Следвало да се разгледа и Наредбата за структурата и организацията на работната заплата. В чл. 1 било посочено, че Наредбата се отнася за работници и служители. В Глава трета били разгледани видовете допълнителни възнаграждения. Чл. 12, ал.1 - За придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Всички тези обстоятелства били преценени от върховните съдии, за да постановят тълкувателно решение, с което признават, че на основание специалния закон ЗМВР за служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР се дължало допълнително възнаграждение за храна - независимо, че не е предвидено в чл. 67, ал. 7 от ЗДСл и в чл. 142, ал. 4 от ЗМВР. Следвало съда да приеме мотивите на върховните съдии и да постанови решение, което се основава на тях. Игнориране съществуването на ТР1 от 2025 г. било недопустимо. Действително приемане на иска за основателен щяло да доведе до претендиране на допълнително възнаграждение на тези, около 1500 служители в МВР по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Действително това щяло да бъде значителна сума за министерството, но когато върховните съдии постановили тълкувателното решение и приели, че се дължат тези 300 лв. ежемесечно те не се повлияли от възможния размер и финансовите последици за министерството, което било правилно. В жалбата се сочи Наредба 8121з-919 /2017 г. за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от Закона за министерството на вътрешните работи и размера на началните и максималните заплати за длъжност на лицата, работещи по трудово правоотношение, където били определени основните възнаграждения на служителите по ЗМВР. Основната заплата на началник сектор в ОДМВР - Враца ( лице с висше образование) била 3459 лв.. При 15 г. трудов стаж, допълнителното възнаграждение - 1037,70 лв. и 300 лв. за храна - общо 4796,70 лв. За лице със средно образование - полицай (най-ниската длъжност) 2296 лв.. Прослужено време при 15 г. - 688,80 лв. и 300 храна. Общо 3285 лв.. За длъжност гл. юрисконсулт заплатата била - 3639 лв. от тях се изваждали 10% данък - 3275,10 лв. плюс 300 лв. за храна - общо 3575,10 лв.. Гл. юрисконсулт не получавал заплата дори съответстваща за гл. разследващ полицай в ОДМВР - Враца и бил по-близо до най-ниската изпълнителска длъжност на лице със средно образувание. Реформата в МВР довела до тази необоснована и нелогична дискриминация. Търсената сума не била от алчност, а от това, че служителите по ЗДСл били неправилно и необосновано дискриминирани. Постановяване на претендираното решение щяло да доведе не само до правилното приложение на закона, но и поправяне на тази явна несправедливост. Искът не бил за това как се формира основната заплата на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, а за това дължи ли се допълнително възнаграждение за прослужено време, като в правната норма било посочено „държавните служители в МВР“, а не било ограничено приложното й поле само до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Видно от целия закон, когато законодателят искал да приложи нормата само за този вид служители, той ги посочил конкретно в закона. На 16 места в закона било посочено, че нормите изрично се отнасят до служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Закона направил разлика, когато искал приложното поле на тази норма да се отнася само за тях. Изложените мотиви се отнасяли и до иска по чл. 189, ал. 1, т. 1 ЗМВР. Предвид изложеното претендира отмяна на постановеното решение на PC – Враца, като неправилно и необосновано и уважаване на предявените искове. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от ОДМВР - Враца. В съдебното заседание въззивника, лично, поддържа жалбата си по съображения изложени в същата. В съдебното заседание въззиваемия, чрез процесуалния си представител, оспорва жалбата, като развива съображения за правилност на първоинстанционното решение. Позовава се на практика на ВАС в подкрепа на доводите си. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в рамките на законоустановения срок и срещу обжалваем съдебен акт. При извършената служебна проверка, въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и допустим. За да се произнесе по правилността на първоинстанционното решение, настоящият съдебен състав взе предвид следното: Пред Районен съд – Враца са предявени от Т. Х. С. против ОДМВР - Враца искове по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 47 054,80 лева, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., по чл. 86 ЗЗД в размер на 8 085,64 лева - мораторна лихва, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., както и иск по чл. 189, ал. 1, т. 1 от ЗМВР за установяване на основен платен годишен отпуск, за периода 03.02.2017 г. - 01.04.2025 г. в размер на 80 дни. В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, в който се оспорват предявените искове. Пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства, разпитани са свидетели. Районният съд е отхвърлил предявените от Т. Х. С., искове против ОДМВР - Враца, с които ищeца претендира на основание чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР за заплащане на допълнително възнаграждение в размер на 47 054,80 лева, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., на основание чл. 86 ЗЗД в размер на 8 085,64 лева - мораторна лихва, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., както и на основание чл. 189, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, установяване на основен платен годишен отпуск, за периода 03.02.2017 г. - 01.04.2025 г. в размер на 80 дни, като неоснователни. Изложил е съображения, че с последните изменения на ЗМВР /обн. в ДВ. бр. 85 от 02. 10.2020 год./ било предвидено, че статутът на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, е предвидено да се урежда със ЗДСл по чл. 142, ал. 1, т. 2 и чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 185, ал. 2, чл. 191 и 233 от ЗМВР /§ 32 т. 2 от ЗИДЗМВР/. Посочените в § 69, ал. 1 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР служители са изведени от приложното поле на § 86 от ПЗР към ЗИД на ЗМВР, който до този момент е приравнявал статута им на такъв по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР, и същите преминават под регулацията на ЗДСл. Приел е, че противоречи на логиката на закона и на правната сигурност да се постигат ефекти на увеличаване на заплатите в МВР по съдебен ред чрез прилагане на норми от ЗМВР към служители, за които изрично е посочено, че статутът им се определя в ЗДСл, освен в изрично уредени в ЗМВР изключения. Служебното правоотношение на ищеца Т. С. с изменение на ЗМвР /бр. 81 на ДВ от 14.10.2016 г./ като държавен служител в МВР, за който се прилага § 86 от ЗИДЗМВР (ДВ, бр. 14 от 2015 год.) и който към датата на влизане в сила на този закон заема длъжност за държавен служител с висше образование и притежаващи висше образование, се преобразувало в служебно правоотношения по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на закона /§ 69 ал. 1/. ЗИДЗМВР влязъл в сила на 01.01.2017 г. /§ 102/. Съгласно чл. 67, ал. 7 от ЗДСл допълнително възнаграждение за прослужено време не било регламентирано и не участвало като елемент в индивидуалното месечно възнаграждение. С оглед отхвърляне на предявеният иск по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като неоснователен поради акцесорния му характер е отхвърлен и иска по чл. 86 ЗЗД. По иска по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР за признаване за установено по отношение на ответника, че на ищеца за периода от 03.02.2017 г. до 01.04.2025 г. му се дължи основен и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР в размер на 80 дни, е прието че същият е неоснователен, поради изчерпателното изброяване на разпоредби в ЗМВР приложими към служителите заемащи длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, сред които не са тези на които се позовава ищеца. Посочено е, че по отношение формирането на основен и допълнителен отпуск за ищеца са приложими правилата на ЗДСл, а именно чл. 56, ал. 1 ЗДСл. След като обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с доводите на страните, настоящият съдебен състав приема за установено от фактическа страна следното: Установява се от удостоверение, издадено от сектор „Координация, административно и правно обслужване и човешки ресурси“ към ОД на МВР от 23.04.2025 г., че Т. Х. С. - началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“ е назначен в системата на МВР от 19.09.1997 г. на длъжност районен инспектор. Същият е заемал длъжности в Областната дирекция на МВР-Враца, както следва: от 19.09.1997 г. до 20.12.2002 г. - районен инспектор; от 20.12.2002 г. до 06.12.2004 г. - инспектор в сектор МТСО; от 06.12.2004 г. до 14.05.2010 г. - началник на сектор МТСО; от 14.05.2010 г. до 01.02.2017 г. - началник на сектор УССД. С MЗ №8121К-1437 от 03.02.2017 г., считано от 01.02.2017 г. е назначен на длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР-Враца. С MЗ №8121К-12804/02.11.2022 г. считано от 07.11.2022 г. е назначен на длъжност началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР-Враца. По делото е приложена Заповед №8121К-1437 от 03.02.2017 г., с която Т. Х. С. е назначен на длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ към отдел „Административен“ при ОД на МВР - Враца с ниво на основната месечна заплата - 18, степен на основната месечна заплата- четвърта степен, основна месечна заплата -1778 лева. Приложена е и Заповед №8121К-12804 от 02.11.2022 г., с която Т. Х. С. е преназначен от длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при ОД на МВР-Враца на длъжност началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР-Враца с ниво на основната месечна заплата -18; степен на основната месечна заплата -4; основна месечна заплата 3104 лева. Със Заповед №8121К-1517 от 04.02.2021 г. на административния секретар на МВР на Т. С. е определено основно месечна заплата -2587 лева при ниво на основната месечна заплата - 18 и степен на основната месечна заплата-3. Със Заповед №8121К-5327 от 16.06.2022 г. на административния секретар на МВР Т. С. е преназначен от длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ към отдел „административен“ при ОД на МВР на длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при ОД на МВР с ниво на основната месечна заплата - 18; степен на основната месечна заплата -3; основна месечна заплата 2587 лева. Със Заповед №8121К-12804 от 02.11.2022 г. Т. С. е преназначен на длъжност началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР-Враца с ниво на основната месечна заплата -18; степен на основната месечна заплата - 4; основна месечна заплата 3104 лева. Със Заповед №8121К-8087 от 02.09.2023 г. на административния секретар на МВР на Т. С. е определено основно месечна заплата -3414 лева при ниво на основната месечна заплата - 18 и степен на основната месечна заплата-4. Със Заповед №8121К-6206 от 10.05.2024 г. на административния секретар на МВР на Т. С. е определено основно месечна заплата -3639 лева при ниво на основната месечна заплата - 18 и степен на основната месечна заплата-4. Със Заповед №8121з-1536 от 29.12.2017 г. на министъра на МВР е определен размер на допълнителен платен годишен отпуск за изпълнение на задължения извън работното време от държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, за които е установен ненормиран работен ден като на осн. чл. 50, ал. 3 от ЗДСл като за началник сектор са определени 10 дни. По делото са приложени Вътрешните правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, утвърдени със заповед №8121з-92 от 31.01.2019 г. на министъра на вътрешните работи, ведно с таблица за минималните и максималните размери на заплатите от първа до четвърта степен включително. Установява се от заключението на вещото лице по съдебно-счетоводната експертиза събрана по делото пред първата инстанция, че: дължимата сума в размер на съответното допълнително възнаграждение за всеки месец за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г. с отчетен служебен стаж по ЗМВР и приравнен на първа категория труд стаж е в размер на – 48 474,80 лв.; дължимата лихва за всяко месечно допълнително възнаграждение за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г. е в размер на – 8660,26 лв.; общия брой дължим основен и допълнителен платен годишен отпуск за всяка прослужена година от 03.02.2017 г. до 01.04.2025 г. по ЗМВР, неизползван в качеството му на държавен служител и включително за приравнен трудов стаж е в размер на 83 лева. Установява се от заключението на вещото лице по допълнителната съдебносчетоводната експертиза събрана по делото пред първата инстанция, че: Формиране на месечното възнаграждение на служителите по закона за държавния служител е съгласно Наредба за заплатите на служителите в държавната администрация приета с ПМС № 29 от 26.06.2012 г. брутната заплата се състои от основна заплата и допълнителни възнаграждения. Индивидуалните основни месечни заплати на служителите на пълно работно време се определят в рамките на минималния и максималния размер на основната месечна заплата за съответното ниво и степен на основната месечна заплата по приложение № 1. Индивидуалните основни месечни заплати на служителите, които постъпват за първи път в съответната административна структура и притежават определения с КДА минимален професионален опит, се определят в рамките на степен 1 от нивото на основната месечна заплата за длъжността. Допълнителните възнаграждения са: допълнително възнаграждение за нощен труд; допълнително възнаграждение за извънреден труд; допълнително възнаграждение за работа през официалните празници, допълнително възнаграждение за времето на разположение; допълнително възнаграждение за постигнати резултати; допълнително възнаграждение по чл. 21, ал. 4 от Закона за държавния служител и чл. 107а, ал. 9 от Кодекса на труда за изпълнение и/или управление на проекти или програми. Със Заповед № 8121 3-92/31.01.2019 г. относно „Утвърждаване на Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР“ се утвърждават Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. Съгласно вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се уреждат условията и редът за определяне на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР. По отношение на формиране на месечното възнаграждение на служителите по първа категория по ЗМВР е посочено, че съгласно НАРЕДБА № 812la- 919 от 13 юли 2017 г, за размера на основните месечни възнаграждения на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР и размера на началните и максималните заплати за длъжност, работещи по трудово правоотношение, държавните служители в Министерството на вътрешните работи (МВР) получават основно месечно възнаграждение, определено съобразно изпълняваната длъжност, съгласно таблици - приложения № 1 и 2. Съгласно ЗМВР чл. 177, ал. 1 държавните служители получават основно месечно възнаграждение, което се образува от заплатата за длъжност. Към основното месечно възнаграждение на държавните служители се изплащат допълнителни възнаграждения (чл. 178 и 179 от ЗМВР) за: прослужено време — в размер 2 на сто върху основното месечно възнаграждение за всяка година стаж, но не повече от 40 на сто; при определяне на размера се взема предвид целият трудов стаж, приравнен към първа категория труд; изпълнение на специфични служебни дейности; извънреден труд; работа при специфични условия - при условия и в размер, определени от Министерския съвет; постигнати резултати в служебната дейност; изпълнение и/или управление на проекти или програми при осигурени финансови средства в рамките на съответните проекти или програми, съфинансирани от Европейските структурни и инвестиционни фондове или финансирани от други международни финансови институции и донори, по които бенефициент или изпълнител е МВР или структура на МВР; нощен труд; за полагане на труд на официални празници за времето на разположение; Разликите при формиране на месечното възнаграждение на служителите по Закона за държавния служител и на служителите по първа категория по Закона на Министерството на вътрешните работи са в допълнителните възнаграждения: Служителите по Закона за държавния служител не получават допълнителни възнаграждения за прослужено време - в размер 2 на сто върху основното месечно възнаграждение за всяка година стаж, но не повече от 40 на сто; при определяне на размера се взема предвид целият трудов стаж, приравнен към първа категория труд; работа при специфични условия - при условия и в размер, определени от Министерския съвет; изпълнение на специфични служебни дейности; Установява се, че разликата в начина на определяне на заплатата на служителите със статус по чл. 142, ал. 1, т. 1 и ал. 3 от ЗМВР с първа категория труд и на заплатата на държавните служители, за които се прилага ЗДСл се състои в определяне на допълнителните възнаграждения: прослужено време - в размер 2 на сто върху основното месечно възнаграждение за всяка година стаж, но не повече от 40 на сто; при определяне на размера се взема предвид целият трудов стаж, приравнен към първа категория труд; работа при специфични условия — при условия и в размер, определени от Министерския съвет; изпълнение на специфични служебни дейности. Заплатата на Т. С., като служител при условията на ЗМВР за месец януари 2017г., е формирана, както следва: длъжност -1036,19 лева, прослужено време 40% - 414,48 лева, храна - 120 лева, един ден отпуск – 72,53 лева, брутна сума от 1643,20 лева. Заплатата на Т. С., като служител при условията на ЗДСл за месец февруари 2017 г., е 1778,00 лева. Съобразно Наредбата за категоризиране на труда при пенсиониране (Обн. ДВ, бр. 123 от 23 октомври 1998 г.) длъжността „Началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“, заемана от ищеца попада в трета категория труд. При така възприетата фактическа обстановка, настоящият съдебен състав направи следните правни изводи: По иска с правно основание чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР - за заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време. Предявеният иск е неоснователен. За да се уважи предявения иск, следва да се установят предпоставките на посочената норма - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР: ищеца да е държавен служител, по смисъла на този законов текст и да има прослужено време в МВР, в посочения в исковата молба размер. По делото се установи, че правоотношението между страните е възникнало на 19.09.1997 г., когато ищеца е бил назначен на длъжност районен инспектор. Същият е заемал длъжности в Областната дирекция на МВР-Враца, както следва: от 19.09.1997 г. до 20.12.2002 г. - районен инспектор; от 20.12.2002 г. до 06.12.2004 г. - инспектор в сектор МТСО; от 06.12.2004 г. до 14.05.2010 г. - началник на сектор МТСО; от 14.05.2010 г. до 01.02.2017 г. - началник на сектор УССД. От 01.02.2017 г., ищеца е назначен на длъжност началник на сектор „Финансово осигуряване, управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР-Враца. От 07.11.2022 г., ищеца е назначен на длъжност началник на сектор „Управление на собствеността и социални дейности“ при Областна дирекция на МВР - Враца. При уреждане статута на служителите, разглеждан като съвкупност от техните права и задължения, в действащият ЗМВР законодателят е предприел диференциран подход, съобразно вида на заеманите от тях правоотношения и изпълнявани функции. Относно лицата, заети по служебно правоотношение, са обособени две групи държавни служители: по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, които осъществяват характерната за МВР дейност по чл. 2, ал. 1 от ЗМВР /държавни служители - полицейски органи и органи по пожарна безопасност и защита на населението/ и такива по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР /държавни служители/, изпълняващи общи административни функции. Съгласно чл. 142, ал. 3 от ЗМВР в първоначалната му редакция - обн. ДВ. бр. 53/27.06.2014 г. /сегашен чл. 142, ал. 4/, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със Закона за държавния служител /ЗДСл./, като в разпоредбата не е предвидено прилагането на ЗМВР. Законодателят целенасочено е посочил приложимата законодателна уредба спрямо съответната група служители. Така, съгласно чл. 142, ал. 2 от ЗМВР, статутът на държавните служители по ал. 1, т. 1 от ЗМВР се урежда с този закон. Същият подход е приложен и с последващото изменение на закона, с което в новата и сега действаща редакция на чл. 142, ал. 4 от ЗМВР, наред със ЗДСл. е посочено, че статутът на държавните служители се урежда и от лимитативно изброени разпоредби на ЗМВР, между които не е чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР. При обща приложимост на ЗМВР, подобно изброяване би било излишно. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че изброяването в чл. 142, ал. 4 ЗМВР е изчерпателно, като нормата на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР не е посочена в това изброяване и съответно е неприложима за държавните служители, изпълняващи общи административни функции. В § 69, ал. 1 ПЗР в сила от 01.02.2017 г., е регламентирано, че служебните правоотношения на държавните служители в МВР, за които се прилага § 86 от ЗИД на ЗМВР /ДВ, бр. 14 от 2015 г./ и които към датата на влизане в сила на този закон заемат длъжности за държавни служители с висше образование и притежаващи висше образование, с изключение на тези от Медицинския институт на Министерството на вътрешните работи и на тези по § 70, ал. 1, т. 1, се преобразуват в служебни правоотношения по ЗДСл., считано от датата на влизане в сила на този закон. В ал. 5 и ал. 6 от същата норма е предвидено, че на служителите по ал. 1 се присъжда определеният в Класификатора на длъжностите в администрацията минимален ранг за заеманата длъжност, освен ако служителят не притежава по-висок ранг, като при назначаването на служителите по ал. 1 се определя индивидуална основна заплата, не по-ниска от определеното към датата на влизане в сила на този закон възнаграждение, определено по реда на Закона за Министерството на вътрешните работи и включващо заплата за длъжност, допълнително възнаграждение за прослужено време и за научна степен и левовата равностойност на храната по чл. 181, ал. 1 ЗМВР. Това разрешение отчита особеностите на заплащането на труда по ЗДСл., който, за разлика от ЗМВР /чл. 178 и чл. 179 от ЗМВР/, не предвижда изплащането на такива допълнителни възнаграждения - чл. 67, ал. 7 от ЗДСл, както и изричната забрана за определяне на допълнителни възнаграждения извън предвидените в закона - чл. 67, ал. 12 от ЗДСл. Именно с оглед преустановяване на изплащането на горепосочените допълнителни възнаграждения, законодателят е предвидил добавяне на стойността им към основната заплата на служителите, заемащи новообразуваните длъжности по чл. 142, ал. 1, т. 2 от КТ, за да бъде избегнато намаляване на възнаграждението на служителите с преобразувани длъжности. С оглед изложеното се налага извод, че идеята на законодателя е след преобразуването на служебните им правоотношения, служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР да не се ползват от посочените допълнителни възнаграждения - в това число и по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР - за заплащане на допълнително възнаграждение за прослужено време. Ето защо от влизане в сила на посоченото изменение на разглежданата категория държавни служители не се изплаща отделно допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, а то се калкулира в размера на месечното възнаграждение. Въпросът доколко с разглежданата уредба се достига ефективно компенсиране на служителите, чиито длъжности са били преобразувани, има отношение към избрания от законодателя подход, но попада извън обхвата на съдебната проверка. С измененията и допълнения на ЗМВР, последното с ДВ. бр. 19 от 2024 г., в чл. 142, ал. 4 ЗМВР е регламентирано, че статутът на държавните служители по ал. 1, т. 2 се урежда със ЗДСл. и с чл. 56, чл. 151, ал. 1 и 7, чл. 156, ал. 4, чл. 181, ал. 3, чл. 182, чл. 185, ал. 1, чл. 186а, чл. 189, ал. 1, т. 7, чл. 190, ал. 2, чл. 191, 233, 238, ал. 1 - 3 и 5, чл. 239, ал. 1, т. 1 и ал. 2, чл. 245а, чл. 247, ал. 1 и 4 и чл. 247а, ал. 1, 3 и 4 от този закон. По този начин не е предвидено отклонение от предходната правна регламентация и не е налице препращане към нормата на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, която да регулира правоотношение с държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Във връзка с изложените от въззиваемия доводи следва да се посочи, че с оглед функционалната обособеност на отделните групи служители по чл. 142, ал. 1 от ЗМВР, същите не се намират в сравнимо сходно положение при упражняване правото на труд, поради което не може да се приеме, че установеният законодателен режим е дискриминационен. Неоснователни са доводите в жалбата, основани на мотивите на ТР № 1 от 27.11.2024 г., по ТД № 1/2024 г. на ОСГК. С цитираното тълкувателно решение е прието, че държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР, чийто статут се урежда със ЗДСл, имат право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност съгласно разпоредбата на чл. 181, ал. 1 от ЗМВР. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че разпоредбата на чл. 142, ал. 4 ЗМВР, следва да се тълкува във връзка с чл. 1 ЗМВР, чл. 56, чл. 151 ЗМВР и др., като общите разпоредби относно статута на служителите на МВР следва да се прилагат по отношение на служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР. Изключването изцяло на статута на държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР от приложното поле на този закон би противоречало на основните принципи на управление на държавната служба в МВР. Обстоятелството, че правният статус на държавните служители по чл. 142, ал.1, т. 2 се урежда и от ЗДсл, а не само в ЗМВР, не означава, че по същността си те са някаква категория служители на държавата извън останалите, които изпълняват държавна служба в МВР. Разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР предоставя правото на безплатна храна на всички служители на МВР. Цитираните съображения на ОСГК, в никакъв случай не могат да се приемат за основание за приемане на пълно равенство в статута на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР. При постановяване на ТР № 1 от 27.11.2024 г., по ТД № 1/2024 г. на ОСГК, не е обсъждано дали на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от ЗМВР се дължи допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, като при приемане на тълкуването на разпоредбата на чл. 181, ал. 1 ЗМВР, освен от общите принципни положения, които въззивника схваща в подкрепа на доводите си се изхожда и от използваното в чл. 181, ал. 1 ЗМВР понятие - служители на МВР, което предполага максимално широк кръг от лица – всички предвидени в чл. 142, ал. 1 ГПК. Следва да се отчете и това, че друго е използваното понятие обозначаващо правоимащите лица в нормата на чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР - държавните служители, като това е още един довод за неприлагане на исканата с жалбата аналогия на мотивите на ТР № 1 от 27.11.2024 г., по ТД № 1/2024 г. на ОСГК, към процесния казус. По всички изложени съображения въззивният съд намира, че за исковия период не е налице основание за изплащане на претендираното допълнително възнаграждение за прослужено време по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, какъвто е ищeцът, който не е държавен служител, по смисъла на този законов текст (чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР), поради което не следва да се обсъждат останалите предпоставки за уважаване на предявеният на това основание иск, а следва да се отхвърли иска като неоснователен. По отношение на акцесорния иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за сума в размер на 8 085,64 лева - мораторна лихва, за периода от 01.04.2022 г. до 01.04.2025 г., неговата неоснователност следва от неоснователността на иска по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, поради което същият следва да се отхвърли, като неоснователен. По установителния иск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР. Предмет на разглеждане пред първата инстанция са, наред с осъдителните искове, и установителен по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, според възприетата квалификация от РС – Враца. Въззивният съд намира, че предявеният установителен иск за признаване по отношение на ответника, че ищеца има право за минал период на основен и допълнителен платен годишен отпуск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР, е процесуално недопустим пред гражданския съд, поради липса на подсъдност, като компетентни да разгледат този спор са административните съдилища. Правото на платен годишен отпуск за държавните служители (вкл. по ЗМВР/ЗДСл) е елемент от съдържанието на служебното правоотношение, чието упражняване и конкретизация (разрешаване, отказ, отлагане, прекъсване, отчитане на ползването и пр.) се извършва чрез властническо волеизявление на органа по назначаването. Практически и юридически предоставянето/отказът на отпуск се материализира в индивидуален административен акт (заповед/резолюция/акт по компетентност на органа), подлежащ на оспорване по реда на чл. 145 и сл. АПК. Именно такава е и стабилната практика на административните съдилища, които третират отказа/разпореждането относно отпуск като индивидуален административен акт, подлежащ на съдебен контрол по АПК. (определение №3194/06.03.2013 г. по адм. д. № 1712/2013 г. по описа на ВАС). Въззивника безспорно заема длъжност при Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи - Враца, като държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 2 ЗМВР, чието служебно правоотношение след измененията на закона се урежда по реда на Закона за държавния служител. Този иск не е насочен към присъждане на парично вземане (напр. обезщетение за неизползван отпуск), а цели установяване на обем и съдържание на субективно право по служебното правоотношение. Това по съществото си представлява искане съдът да се произнесе по съдържанието на служебното правоотношение и да замести/коригира властническата преценка на органа по назначаването относно режима и размера на отпуските - т.е. да разреши спор от административноправен характер. Съгласно установената практика на Върховния административен съд и на Върховния касационен съд ( ТП № 2/19.05.2015г. по т.д.№ 2/2014г. на ОСГК на ВКС и ВАС), когато спорът се отнася до упражняване на публичноправни правомощия и до законосъобразността на административни актове, защитата следва да се реализира по административноправния ред, а не чрез установителен иск по ГПК. ТП № 2/19.05.2015г. по т.д.№ 2/2014г. на ОСГК на ВКС и ВАС). Гражданското производство не може да бъде трансформирано служебно в административно такова, нито съдът може да преквалифицира исковата молба като жалба по АПК, тъй като двете производства имат различен предмет, различни процесуални предпоставки и различни преклузивни срокове за защита. В този смисъл - когато защитата по спорното право е предвидена, чрез оспорване на административни актове (разрешаване/отказ на отпуск) по реда на АПК, установителен иск по ГПК е процесуално недопустим, тъй като заобикаля специалния ред за съдебен контрол на властнически актове. Поради изложеното въззивният съд приема, че предявения установителен иск по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР не е подсъден на гражданските съдилища, а на административните съдилища по местоработата на служителя - в случая на Административен съд - Враца. Неправилно първоинстанционният съд е разгледал тези искове по същество и ги е отхвърлил, вместо да прекрати производството като недопустимо. Липсата на подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно на всяка инстанция. Ето защо първоинстанционното решение в тази част следва да бъде обезсилено, а производството - прекратено, като искът подлежи на предявяване/защита пред компетентния административен съд по реда на АПК. След влизане в сила на настоящото решение, съдът разделя производството по в.гр.д. № 42/2026 г. по описа на Окръжен съд - Враца, като отделя исковата молба, в частта, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗМВР, относно правото на основен и допълнителен платен годишен отпуск, като следва да разпореди служебно да се изготвят копие от исковата молба и приложенията към нея, както и препис от настоящото решение, които да бъдат изпратени по подсъдност на компетентния Административен съд - Враца. В обобщение на всичко изложено, настоящият съдебен състав намира, че с оглед частичното съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на районния съд, постановеното от същият решение следва да бъде потвърдено в частта относно първите два иска – по чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД и да бъде обезсилено в частта относно иска по чл. 189, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗМВР. С оглед изхода на делото на въззиваемата страна се дължат разноски, но доколкото такива не са претендирани не следва да й се присъждат. По изложените съображения, съдът