Решение № 5050 от 22.7.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3422/2026 г.

Производството е по чл. 258 - чл. 273 ГПК. С Решение № 389 от 09.01.2026 г. по гр.д. № 32544/2025 г. по описа на СРС, 71 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от Д. П. Н. ЕГН •••••••••• с съдебен адрес: гр. София, ул. •••• срещу Университетска многопрофилна болница за активно лечение „Свети И. Рилски“ ЕАД, ЕИК 000715054 със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Акад. И. Гешов“ №15, кумулативно обективно съединени искове с правно основание по чл. 222, ал. 3 КТ за осъждане ответника да заплати сумата 9816,80 евро (19200 лева), представляваща разликата над изплатения размер на обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ до пълния му дължим размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 05.06.2025 г., до окончателното й плащане, и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 903,17 евро (1766,45 лева), представляваща мораторна лихва за периода от 06.10.2024 г. до 04.06.2025 г. В срока по чл.259, ал.1 ГПК срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищцата Д. П. Н., като са изложени доводи за неправилност на постановеното решение; необоснованост и незаконосъобразност, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Поддържа, че съдът неправилно е оставил без уважение претенциите на ищцата към базата за изчисляване размера на обезщетението по чл.222, ал. 3 от КТ да бъде включено и ежемесечно начисляваното и изплащано допълнителното възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати, което по същността си представлявало възнаграждение за работа по клинични пътеки. Излага доводи за проявена спрямо нея явна форма на дискриминация от страна на работодателя, изразяваща се в различно, необосновано и несправедливо третиране при определяне на допълнителното възнаграждение за работа за месец септември 2024 г., като е начислил и изплатил с около 2000 лв. по-малко по размер в сравнение с колегите от същото звено, на същата длъжност, със същите трудови функции и при идентично изпълнение, от което за нея са произтекли и негативни имуществени последици. Твърди, че така несправедливо и необосновано определяне на значително по-нисък размер допълнително възнаграждение за работа по клинични пътеки за месец септември 2024 г. е дало отражение и върху формиране на крайните изводи на първоинстанционния съд при определяне размера на дължимото обезщетение по чл. 222 ал. 3 от КТ. Моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи изцяло предявените искове, като основателни. Претендира разноски. Въззиваемата страна и ответник в производството УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД е подала писмен отговор на въззивната жалба в срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, в който изразява становище за нейната неоснователност. Излагат се доводи, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно в обжалваната част. Поддържа становище, че съдът е постановил обосновано и мотивирано решение, като в производството и при постановяването му не са допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон. Моли за потвърждаване на решението в обжалваната част, като валидно, допустимо, правилно и законосъобразно. Претендира разноски. Софийски градски съд, като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства съгласно разпоредбите на чл. 235, ал.2 ГПК и чл. 269 ГПК, намира за установено следното: Въззивната жалба е допустима - същата е подадена от легитимирани страни в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, съдът намира въззивната жалба за неоснователна. Съображения: Съгласно нормата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Във връзка с доводите за неправилност по въззивната жалба, съдът намира следното: Производството е образувано по предявени от Д. П. Н. срещу УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ за осъждане ответника да заплати сумата 19200.00 лв. /9817,46 евро/, представляваща разликата над изплатения размер обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ до пълния й дължим размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 05.06.2025 г., до окончателното й плащане, и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 1766,45 лв. /903,23 евро/, представляваща мораторна лихва за периода от 06.10.2024 г. до 04.06.2025 г. За да отхвърли предявените искове СРС е приел, че претендираното от ищцата обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ е било изплатено от работодателя – ответник в пълния му дължим размер. За обосноваване на този извод съдът е приел, че начисленото и получено от ищцата за месец септември 2024 г. допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати - за работа по клинични пътеки, не следва да бъде включено в брутното трудово възнаграждение, което е база при определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, тъй като не е с постоянен характер /чл. 17, ал. 1, т. 3 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ - допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер/. Същевременно, според съда, това допълнително възнаграждение не е в зависимост единствено от отработеното време, респ. според изработеното от служителя, поради което не попада и в хипотезата на чл. 17, ал. 1, т. 2 от НСОРЗ – такова е възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Това е така, според съда, тъй като изплащането му е поставено в зависимост от постигнатия финансов резултат на съответното звено, от конкретното участие и принос на работника и от преценката на работодателя. В този смисъл са и приложимите разпоредби от приетите от работодателя – ответник Вътрешни правила за работна заплата. Решението е правилно. Въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС. Фактическите констатации на СРС са правилни, като съдът намира същите за обосновани, чрез събраните пред първата инстанция доказателства. Страните не спорят и от събраните по делото доказателства е установено, че страните са били в трудово правоотношение по трудов договор № 40 от 31.05.2006 г., по силата на който ищцата Д. П. Н. е заемала длъжността „медицински лаборант“ в „Клинична лаборатория“ в УМБАЛ „Свети И. Рилски“ ЕАД- ответник в производството. Не е спорно и се установява, че трудовото правоотношение на ищцата е било прекратено със Заповед № 96 от 26.09.2024 г., считано от 06.10.2024 г. на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 КТ, поради придобито право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на служителя Д. П. Н.. Не е спорно и се установява, че към датата на прекратяване ищцата е придобила право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, както и че е работила при този работодател през последните 10 години. Не е спорно и се установява от събраните доказателства и констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав кредитира напълно по реда на чл.202 ГПК се установява, че при прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е изплатил на ищцата обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ в размер на 6 брутни заплати. При определяне размера на брутното трудово възнаграждение и обезщетението по чл.222, ал.3 КТ са били съобразени основаната заплата, допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за последния отработен месец на ищцата - м.09.2024 г. и платения годишен отпуск. Чрез констатациите на приетата пред първата инстанция съдебно - счетоводна експертиза се установява, че брутно трудово възнаграждение на Д. Н. за м. септември 2024 г. е в размер на 2559,15 лева, включващо основана заплата - 859,74 лева, допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 352,49 лева и обезщетение за платен годишен отпуск - 1349,92 лева. Именно тази сума се установява, че е била използвана за база при начисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ. В производството са представени Вътрешните правила за работна заплата (Правилата) на ответника. С разпоредбата на чл. 16, т. 5 от Правилата е предвидено, че заплащаното от работодателя допълнително трудово възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати - за работа по клинични пътеки, не зависи само от отработеното време, респ. според изработеното от служителя, а се определя в зависимост от постигнатия финансов резултат на съответното звено, както и от конкретното участие и принос на работника в трудовия процес и преценката на работодателя за представянето му. Според раздел VI от Правилата допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати се изплаща при кумулативно наличие на условията, посочено в чл. 7 от Правилата, а именно - лечебното заведение да е приключило предходната година с печалба по счетоводния баланс, да има положителен финансов резултат с натрупване към края на съответния месец и да няма просрочени задължение към края на съответния месец. Съгласно чл. 33 от Правилата, финансовият резултат на съответното структурно звено се определя като разлика между начислени приходи и разходи, относими към него като в приходите освен такива от дейности, подлежащи на заплащане от НЗОК - т.нар. клинични пътеки, клинични процедури, амбулаторни процедури и др. влизат и тези от платени медицински услуги, потребителска такса, приходи от медицински услуги по договори, вътрешни приходи и др., от които се приспадат разходите на структурното звено за съответния месец, и при наличие на средства за разпределяне същите се разпределят по вътрешна методика от комисия, включваща ръководителят на звеното и старшата медицинска сестра и след решение на изпълнителния директор. С разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от Правилата, е предвидено, че в случай, че съответно звено приключи месеца с отрицателен финансов резултат, по преценка на изпълнителния директор, може да се изплати допълнително възнаграждение в зависимост от финансовия резултат на болницата. Идентичен подход е възприет и в случаите когато дадено структурно звено е приключило месеца с положителен финансов резултат, но в предходни месеци на годината е реализирало загуби. Предвидено е обаче тогава да се разпределят само средствата представляващи разликата след покрИ.е на загубата на тримесечие. При така установеното, съдът намира следното от правна страна: Според разпоредбата на чл. 222, ал. 3 от КТ, която е относима към настоящият случай - при прекратяване на трудовото правоотношение, след като работникът или служителят е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 2 месеца, а ако е работил при същия работодател или в същата група предприятия през последните 10 години от трудовия му стаж - на обезщетение в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 6 месеца. Както е предвидено в сочената разпоредба, обезщетение по тази алинея може да се изплаща само веднъж. Освен това гратификационното обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение, регламентирано от КТ, се дължи за определено прослужено време не само при един и същи работодател, но и при различни работодатели от една и съща група предприятия. В случая трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл.327, ал. 1, т. 12 КТ, поради настъпване на положителните предпоставки за придобИ.е право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, което е едно от основанията за търсене на обезщетение по чл.222, ал. 3 КТ. Размерът на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ се определя по правилата на чл. 228 КТ, тълкувани с помощта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Според разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ, брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по този раздел, т.е. включително и това по чл. 222, ал. 3 КТ, е полученото от работника или служителя брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е предвидено. В случая се има предвид брутното трудово възнаграждение за последния отработен пълен месец, т.е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни. Тъй като ищцата е работила при същия работодател през последните 10 години, съобразно разпоредбата на чл. 222, ал. 3 КТ, същата има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното трудово възнаграждение за срок от 6 месеца, като последното получено съобразно нормата на чл. 228, ал. 1 КТ от ищцата месечно брутно трудово възнаграждение е това за месец септември 2024 г., чийто размер възлиза на сумата 2559,15 лева, включващо основана заплата - 859,74 лева, допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 352,49 лева и обезщетение за платен годишен отпуск - 1349,92 лева. Предмет на настоящия спор са получените от служителя за месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението / месец септември 2024 г./, суми към брутното трудово възнаграждение, съставляващи допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати - за работа по клинични пътеки, които възлизат на сумата 1200 лева /613,54 евро/ и които не са включени в БТВ при определяне на обезщетението по чл.222, ал.3 КТ. Настоящият състав намира, че тези суми /допълнително възнаграждение за клинични пътеки/ не са определени в КТД, с индивидуалния договор, сключен с ищцата или в друг вътрешен акт на работодателя като допълнителни възнаграждения с постоянен характер, като същевременно същите не се определят като възнаграждение над основната заплата, дължими според прилаганата от работодателя система за заплащане на труда, нито имат такъв характер по см. НСОРЗ или друг нормативен акт. Именно поради това и според настоящия състав, възнаграждението за извършени дейности и финансови резултати - за работа по клинични пътеки, макар и допълнително такова към индивидуалната работна заплата, не е с постоянен характер и не следва да се включва в брутното трудово възнаграждение според указанията на чл.17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ вр. чл.15 от НСОРЗ. Както е предвидено с последната посочена разпоредба, допълнителните трудови възнаграждения по чл. 11 и 12 са с постоянен характер. За допълнителни възнаграждения с постоянен характер се считат и допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Същевременно, според настоящия състав, същите не представляват допълнително възнаграждение по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, противно на изложените от въззивника доводи, тъй като критерий за получаването им не е единствено извършената работа (постигнати резултати) и времето, през което работникът е предоставил работната си сила. Както бе посочено, според Вътрешните правила за работна заплата на работодателя – ответник, допълнителното възнаграждение за работа по клинични пътеки /по чл. 16, т. 5 от Правилата/, както правилно е установил районният съд, не зависи само от отработеното време, респ. според изработеното от служителя, а се определя в зависимост от постигнатия финансов резултат на съответното звено, както и от конкретното участие и принос на работника в трудовия процес и преценката на работодателя за представянето му. Според раздел VI от Правилата, допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати се изплаща при кумулативно наличие на условията, посочено в чл. 7 от Правилата, а именно - лечебното заведение да е приключило предходната година с печалба по счетоводния баланс, да има положителен финансов резултат с натрупване към края на съответния месец и да няма просрочени задължение към края на съответния месец. Съгласно чл. 33 от Правилата, финансовият резултат на съответното структурно звено се определя като разлика между начислени приходи и разходи, относими към него като в приходите освен такива от дейности, подлежащи на заплащане от НЗОК - т.нар. клинични пътеки, клинични процедури, амбулаторни процедури и др. влизат и тези от платени медицински услуги, потребителска такса, приходи от медицински услуги по договори, вътрешни приходи и др., от които се приспадат разходите на структурното звено за съответния месец, и при наличие на средства за разпределяне същите се разпределят по вътрешна методика от комисия, включваща ръководителят на звеното и старшата медицинска сестра и след решение на изпълнителния директор. С разпоредбите на чл. 33, ал. 4 и 5 от Правилата, е предвидено, че в случай, че съответно звено приключи месеца с отрицателен финансов резултат, по преценка на изпълнителния директор, може да се изплати допълнително възнаграждение в зависимост от финансовия резултат на болницата. Идентичен подход е възприет и в случаите когато дадено структурно звено е приключило месеца с положителен финансов резултат, но в предходни месеци на годината е реализирало загуби. Предвидено е обаче тогава да се разпределят само средствата представляващи разликата след покрИ.е на загубата на тримесечие. За обосноваване на посочените изводи съдът съобрази, че по въпроса кои плащания се включват при определяне размера на обезщетението по чл.222, ал. 3 КТ, е формирана трайна практика на ВКС с постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 847/14.01.2011 г. по гр. д. № 1558/2009 г. на IV г.о. ВКС, решение № 257/20.10.2014 г. по гр. д. № 7716/2013 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 727/06.12.2010 г. по гр. д. № 432/2010 г. на III г.о. на ВКС, решение № 55/12.03.2014 г. по гр. д. № 4256/2013 г. на IV г.о. на ВКС, които се възприемат от настоящия състав. В цитираните съдебни актове е разяснено, че обезщетението се определя въз основа на брутното трудово възнаграждение по чл. 228, ал. 1 КТ, в което не се включват всички допълнителни плащания и в частност - тези, които нямат постоянен характер или не могат да се определят като възнаграждение над основната заплата, дължими според прилаганата от работодателя система за заплащане на труда - според времетраенето, според изработеното или смесена система. Настоящият състав споделя напълно това тълкуване, като се основава на следните съображения, изложени и в Решение № 181/22.07.2015 г. по гр. дело № 4554/2014 г. на IV г.о. на ВКС: Съгласно чл.17, ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗ), в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по чл. 228 КТ се включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2. възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение по чл. 259 КТ; 5. възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ; 6. възнаграждението, заплатено при престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; 7. възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ. Основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер са тези по чл. 11 НСОРЗ - за по-висока професионална квалификация (работник или служител, притежаващ образователна и научна степен "доктор" или научна степен "доктор на науките") и по чл. 12 НСОРЗ - за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни за изплащане (чл. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за придобИ.е на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях има предвид чл. 17, ал. 1, т. 3 НСОРЗ. Както е посочено обаче в постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение № 159 от 13.08.2018 г. по гр.д. № 3836/2017 г., Г. К., ІV Г. О. на ВКС „Когато заплащането на премията е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването й е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила, то се касае за възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното - по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, и то също се включва в брутното трудово възнаграждение, което е база за изчисление на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ.“ В случая, както правилно е установила и първата инстанция, сумите за допълнително възнаграждение – за работа по клинични пътеки според Вътрешните правила на работодателя - ответник не са били изплащани единствено при съобразяване критериите извършена работа (постигнати резултати) и времето, през което работникът е предоставил работната си сила, противно на изложените от въззивника доводи, за да бъдат определени като допълнително възнаграждение по чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ. Настоящият състав намира, че и при установена идентичност в наименованието на това допълнително възнаграждение /работа по клинични пътеки/ в различните лечебни заведения, при изследване на различните спорни въпроси за определяне на неговата характеристика следва да бъдат съобразени установените по всяко производство факти – част от предмета на спора, както и различната правна уредба приета от работодателя във връзка с нейната регламентация и предпоставките за нейното изплащане, както и приетата от работодателя система за заплащане на труда. Различно становище не е изразено от ВКС в постановеното по реда на чл.290 ГПК, Решение № 50215/ 27.10.2022 г. по гр.д.№ 550/ 2022 г., ІV г.о., ВКС, което се възприема от настоящия състав. В същото е прието, че в разглеждания по делото случай сумите за работа по клинични пътеки при съобразяване разпоредбата на чл.17, ал.1 НСОРЗ и практиката на ВКС не следва да бъдат включени в БТВ. Сумите за работа по клинични пътеки се включват в брутното трудово възнаграждение на осн. чл.17, ал.1, т.2 НСОРЗ, а не на осн. чл.17, ал.1, т.3 НСОРЗ, в случаите, в които тъй като критерият за изплащане е извършената работа /отработени инвазивни клинични пътеки/, а не само времето, през което работникът е предоставял работната си сила. За разрешаване на спорния между страните въпрос настоящият състав възприема изцяло изразеното становище по постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 418 от 24.06.2026 г. по гр.д.№ 4910/2025 г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС. В същото е посочено, че в брутното трудово възнаграждение за последния отработен месец, което е база за определяне на обезщетенията по чл. 225, ал. 1 КТ и чл.222, ал.3 КТ, се включват допълнителните трудови възнаграждения по чл. 17, ал. 1 НСОРЗ, които са с постоянен характер. Такива, според чл. 15, ал. 1 НСОРЗ, са тези по чл. 11 и чл. 12 от Наредбата /за по-висока професионална квалификация и за придобит трудов стаж и професионален опит/, които са задължителни за изплащане, когато са налице предпоставките за придобИ.е на правото да се получават от конкретния работник или служител, а според чл. 15, ал. 2 НСОРЗ - допълнителните възнаграждения, които се изплащат постоянно заедно с полагащото се за съответния период основно възнаграждение и са в зависимост единствено от отработеното време. Тези групи има предвид чл. 17, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ. Съгласно чл. 17, ал. 1, т. 2 НСОРЗ, в брутното трудово възнаграждение за определяне обезщетенията по чл. 228 КТ се включва и възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Такова е премиалното възнаграждение /бонус/ за постигнати резултати /индивидуални или общи/, когато заплащането му е регламентирано от правилата за работна заплата в предприятието и критерий за получаването му е извършената работа (постигнати резултати), а не само времето, през което работникът е предоставил работната си сила. То се дължи само доколкото работодателят е определил условията и размера, в който ще се плаща. Съдът може да контролира/замести преценката на работодателя дали е дължимо допълнително трудово възнаграждение, платимо при постигане на определени (договорени между страните по правоотношението) цели и неговия размер само когато плащането е уговорено като постоянен елемент от трудовото възнаграждение и определянето на размера зависи от количеството и качеството на вложения труд, но не от приемането и изпълнението на определени политики от работодателя. Когато целевият бонус не е с постоянен характер и неговото изплащане не е безусловно задължение на работодателя, а се следва след извършване на автономна преценка на предварително определен от работодателя орган (служител), определянето на такъв и конкретният му размер не подлежи на съдебен контрол. В случая е налице именно последната хипотеза. Правилно в тази връзка е посочил първоинстанционният съд, че в производството не е установено процесното допълнително възнаграждение за извършени дейности и постигнати финансови резултати да съответства на сумите по клинични пътеки, които като фактурирани суми от здравната каса за дейности през съответния месец действително следва да се включват в брутното трудово възнаграждение на основание чл. 17, ал. 1 т. 2 ЗСОРЗ като възнаграждение над основната работна заплата по системата за заплащане на труда според изработеното. Няма данни извършената дейност да е количествено измерима – пр.брой изписани болни, няма и въведи такива критерии от работодателя за заплащане на база единица изработено, за да се приеме, че въпросното допълнително възнаграждение е такова по чл. 17, ал. 1 ,т. 2 НСОРЗ според въведената система за заплащане на труда. Не на последно място така предвидените от работодателя допълнителни възражения по чл. 16 от Правилата не са уговорени като част от месечното трудово възнаграждение на служителя в индивидуалния трудов договор и в допълнително подписаните към него споразумение и същите не са предмет на регламентация на приет колективен трудов договор приложим за правоотношението. Съобразявайки гореизложеното съдът приема, че възнаграждението за извършени дейности и финансови резултати макар и допълнително такова към индивидуалната работна заплата не е с постоянен характер и не представлява допълнително възнаграждение определено според прилаганите системи за заплащане на труда. Поради това и същото не следва да се включва в брутното трудово възнаграждение за определяне на дължимото обезщетение по чл.222, ал.3 КТ. При съобразяване събраните доказателства и констатациите на приетата пред първата инстанция ССчЕ правилно и законосъобразно съдът е отчел, че при начисляване на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ на ищцата във фиша за работна заплата за м. октомври в размер на 15354,90 лева същото е определено правилно при брутно трудово възнаграждение за м. септември 2024 г. в размер на 2559,15 лева, включващо основана заплата - 859,74 лева, допълнително възнаграждение за трудов стаж и професионален опит - 352,49 лева и обезщетение за платен годишен отпуск - 1349,92 лева. Ето защо, претенцията на ищцата за допълнително заплащане на сумата 9816,80 евро (19200 лева), представляваща разликата над изплатения размер на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ до пълния му дължим размер, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда - 05.06.2025 г., до окончателното й плащане се явява неоснователна. Искът по чл. 222, ал. 3 КТ правилно е бил отхвърлен като неоснователен. Идентичен извод се налага и за искът по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за акцесорното вземане. При така посоченото въззивна жалба се явява неоснователна. Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК като правилно. При посочените мотиви обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно на основание чл.271, ал.1, пр.1 ГПК. По разноските: С оглед изхода на спора, на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 50.00 евро за юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. Така мотивиран, съдът