Решение № 741 от 20.2.2026 г. на Административен съд - Хасково по дело № 1882/2025 г.

Производството е по реда на глава дванадесета от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр. с чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН). Образувано е по касационна жалба от „Дюлев 80“ ЕООД, чрез адв. Т. Н. от Х., срещу Решение № 248/04.11.2025 г., постановено по АНД № 710 по описа за 2025 г. на Районен съд - Хасково. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на оспорения съдебен акт поради постановяването му в нарушение на материалния закон, при допуснато съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост. В тази връзка най-напред се твърди, че в решението си районният съд посочил факти, които не отговаряли на истината, а изложените пред него съображения против издадения електронен фиш (ЕФ) не били обсъдени. По-конкретно не било обсъдено наличието на два ЕФ серия Г № 72467, издадени от ОДМВР - Хасково, които били с различно съдържание относно [жк], наказанието, собствеността на МПС, различни образци и начин на връчване. Първият ЕФ бил представен с жалбата до районния съд като копие и в съдебно заседание в оригинал, а вторият – представен от административнонаказващия орган (АНО) с преписката, като последният не бил връчван и сведен до знанието на адресата си по съдържание. Във връчения ЕФ като нарушени били посочени разпоредбите на чл. 21 и чл. 182, ал. 1, т. 2 от Кодекса за застраховането (КЗ), които не били относими, а в представения от АНО били посочени чл. 483, ал. 1, т. 1, във вр. с чл. 638, ал. 4 и ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 461, т. 1 КЗ. Освен това във връчения ЕФ като собственик на МПС бил посочен Д. А. Д., а в представения от АНО – Д. Наложеното му наказание било глоба в размер на 2 000,00 лева, но нито в КЗ, нито в друг нормативен акт било предвидено наказание Глоба в такъв размер. Във връчения фиш се сочел толеранс от 3 км/ч., касаещ нарушение за скорост, но в КЗ не било предвидено такова нарушение. Не било ясно от съдържанието му дали била наложена глоба или имуществена санкция, липсвало и описание на нарушението – време, място, начин на извършване, изпълнително деяние, съпричастност на лицето към такова, както и отговорно физическо или юридическо лице. След като не било налице описание в този ЕФ на нарушение по КЗ, то липсвало основание за издаването му, което водело и до нищожността му. С оглед несъответствията между описаното нарушение, посочената за нарушена разпоредба и санкционната норма, била налице неясна волята на АНО що се отнася до конкретното твърдяно нарушение. Счита се и че издаването на ЕФ било в нарушение на чл. 189, ал. 4 от по Закона за движението по пътищата (ЗДвП) и не била спазена процедурата по чл. 647, ал. 3 КЗ, както и правилата по чл. 648 от същия кодекс. Към ЕФ не бил приложен снимков материал, като по този начин било осуетено правото на защита на касатора поради невъзможността му да разбере кога и къде било извършено нарушението, за да прецени дали той бил автор. Предвид изложеното се иска да се отмени Решение № 248/04.11.2025 г., постановено по АНД № 710 по описа за 2025 година на Районен съд - Хасково, и да се постанови акт, с който да се отмени изцяло потвърдения ЕФ, като се претендират разноски за две съдебни инстанции. Ответникът по касационната жалба - ОДМВР – Хасково, не изразява становище по нея. Административен съд – Хасково, като взе предвид наведените в касационната жалба пороци на оспореното решение и провери служебно неговите валидност, допустимост и съответствие с материалния закон, съобразно изискванията на чл. 218 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е редовна, тъй като отговаря на изискванията на чл. 212 и чл. 213 АПК, и е процесуално допустима, доколкото е подадена в срока по чл. 211 АПК, от страна с надлежна процесуална легитимация, против неблагоприятен за нея съдебен акт, който подлежи на касационно оспорване. Разгледана по същество, тя се явява основателна. С Решение № 248/04.11.2025 г. по АНД № 710/2025 г. Районен съд - Хасково е потвърдил ЕФ Серия Г № 0072467, издаден от ОДМВР-Хасково, с който на Д., на основание чл. 638, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, вр. чл. 461, т. 1 КЗ е наложено административно наказание – ,,имуществена санкция“ в размер на 2 000 лева за извършено нарушение по чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ. За да постанови този резултат, районният съд е приел за установено от фактическа страна, че на 11.12.2024 г., в 15,55 часа, в [населено място], на [улица], до Бетонов възел Беттран, в посока към центъра на града, е било извършено заснемане с автоматизирано техническо средство АТСС ARH CAM-S1 № 120ссеf на преминал лек автомобил [Марка], с рег. номер [рег. номер], който е бил регистриран на Д., представлявано от Д. А. Д. от [населено място], и за който към тази дата е нямало сключена действаща валидна застраховка „Гражданска отговорност“. От правна страна е посочил, че обжалваният ЕФ е съдържал всички реквизити по чл. 189, ал. 4 ЗДвП и е бил в образеца, утвърден със Заповед № Iз – 305 от 04.02.2011 г. на Министъра на вътрешните работи. В същия е било налице коректно описание на нарушението, отнасящо се до движение на посочения автомобил, собственост на дружеството, без сключена и действаща застраховка „Гражданска отговорност“. По този начин е било нарушено задължението по чл. 483, ал. 1, т. 1 КЗ, за което е било наложено на основание чл. 638, ал. 1, т. 2 КЗ съответното по размер наказание имуществена санкция. Мотивирал се е още, че използваното в случая техническо средство е било одобрено за употреба от БИМ и калибровано, видно от представените Удостоверение № 17.09.5126 и Протокол за извършена проверка № 011-СГ-ИСИС/15.02.2024 г. По отношение на изложените в жалбата доводи лаконично е посочено, че те са неоснователни. Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно. При напълно изяснена фактическа обстановка, след като е събрал всички допустими, относими и необходими доказателства, решаващият състав на районния съд не само не ги е обсъдил в цялост, както и част от наведените от жалбоподателя доводи и възражения, но е формирал и грешен краен извод. Съображенията за това са следните: Няма спор по делото, а и от събраните във въззивното производство писмени доказателства се установява, че действително на жалбоподателя са издадени два ЕФ Серия Г № 0072467, които са с еднакво описание на вмененото му нарушение от фактическа страна. Както правилно е отбелязано още в жалбата пред районния съд, те обаче са с различно съдържание относно собственика, на когото е регистрирано МПС, правната [жк], и основанието за налагане на административното наказание. Следователно, безспорно е установено по делото, че в ЕФ, за който са налице данни за връчването му на жалбоподателя и е представен от същия, като собственик на МПС е посочен Д. А. Д., извършеното нарушение е [жк], ал. 1 КЗ, а като основание за налагане на административното наказание е отбелязан чл. 182, ал. 1, т. 2 КЗ. От друга страна, в представения от АНО ЕФ, който е и различен формат, като собственик на МПС е посочен Д., извършеното нарушение е [жк], ал. 1, т. 1 КЗ, а като основание за налагане на административното наказание са отбелязани чл. 638, ал. 4, вр. ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 461, т. 1 КЗ. При това положение следва несъмнено да се възприеме тезата на касатора за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила при издаването на обжалвания ЕФ, което съставлява абсолютно основание за неговата отмяна. Това е така, защото от една страна се ограничава правото на защита на наказаното лице, а от друга страна се препятства и осъществяваният от съда контрол за неговата законосъобразност, поради невъзможност да се установи в случая кое точно е наказаното лице, коя е приетата от АНО правна квалификация на нарушението и на какво правно основание то е било санкционирано. Абсолютно недопустимо е съдът да предполага на кое лице и за какво нарушение е било действителното административно-наказателно обвинение, като по пътя на тълкуването или подразбирането да извежда волята на контролния орган, както и същият да променя тези обстоятелства, издавайки санкционни актове с един и същи номер, но с различно съдържание при идентична фактическа обстановка. Въззивната инстанция, пред която са били направени своевременно същите възражения, макар да е приела като писмени доказателства и двата ЕФ, се е задоволила единствено общо и лаконично да посочи, че доводите в жалбата са неоснователни. Така без отговор от решаващия съд са останали въпросите, поставени от жалбоподателя и представляващи част от предмета на въззивното производство, което на практика представлява липса на мотиви по отношение на значими за предмета на доказване обстоятелства. Ето защо настоящият съдебен състав намира за основателни оплакванията в касационната жалба за допуснато съществено нарушение на процесуални правила, което е довело и до нарушение на материалния закон от районния съд, приемайки неправилно, че атакуваният ЕФ следва да бъде потвърден поради установеното извършване на описаното в него административно нарушение. По тези съображения съдът намира, че в случая са налице поддържаните касационни основания, поради което касационната жалба се явява основателна и обжалваното решение следва да бъде отменено, като вместо него се постанови друго, с което да се отмени и процесния ЕФ. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63д, ал. 1 ЗАНН искането на касатора за присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции разноски е основателно. В тази връзка следва да се има предвид, че то е заявено своевременно и се явява доказано от представените и неоспорени договори за правна помощ и съдействие. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, тъй като размерът му е съобразен както с фактическата и правна сложност на делото, така и с осъществената от упълномощения адвокат защита по него. Ето защо касаторът има право на разноски за платеното възнаграждение за осъществената защита и съдействие пред двете съдебни инстанции в общ размер на 1 300 лв. (700 лв. пред въззивния съд и 600 лв. пред касационния). В съответствие с чл. 4 и чл. 11 - 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да бъде присъдена след превалутирането ѝ в евро, като в случая тя възлиза на 664,68 евро. Мотивиран от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, във вр. с чл. 63в ЗАНН, съдът