Решение № 392 от 23.3.2026 г. на Окръжен съд - Пловдив по дело № 3431/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба, депозирана от Районна прокуратура – Пловдив, против решение №4482/18.10.2025 г., постановено по гражданско дело №11982/2025 г. на ПдРС, ХVІІІ гр. състав, с което е осъдена Районна прокуратура - Пловдив, представлявана от районния прокурор П. П., да заплати на Г. Л. К., следните суми: главница в общ размер на 7970.81 лева, представляваща сбор от неплатени в брутен размер трудови възнаграждения, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения от ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, формирана, както следва: м. 07.2022 г. – 759.16 лв.; м. 08.2022 г. – 250.16 лв.; м. 09.2022 г. – 566.04 лв.; м. 10.2022 г. – 1261.40 лв.; м. 11.2022 г. – 595.72 лв.; м. 12.2022 г. – 1155.40 лв.; м.01.2023 г. – 236.38 лв.; м.04.2023 г. – 437.78 лв.; м.05.2023 г. – 130.38 лв.; м.07.2023 г. – 391.15 лв.; м.08.2023 г. – 356.95 лв.; м.03.2024 г. – 278.64 лв.; м.04.2024г. – 253.88 лв.; м. 05.2024г. – 797.04 лв.; м. 06.2024 г. – 500.73 лв., както и сумата от 2325.86 лева – сбор от обезщетения за забавено плащане /мораторна лихва/ в брутен размер, върху всяка една от главниците, помесечно, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда – 03.07.2025 г., формирана както следва: за м.07.2022 г. – 285.18 лв.; м. 08.2022 г. – 91.82 лв.; м. 09.2022 г. – 203.04 лв.; м. 10.2022 г. – 441.60 лв.; м.11.2022 г. – 203.59 лв.; м. 12.2022 г. – 384.91 лв.; м. 01.2023 г. – 76.43 лв.; м. 04.2023 г. – 129.18 лв.; м. 05.2023 г. – 37.19 лв.; м. 07.2023 г. – 103.43 лв.; м. 08.2023 г. – 90.36 лв.; м. 03.2024 г. – 48.43 лв.; м. 04.2024 г. – 41.21 лв.; м. 05.2024 г. – 119.91 лв.; м. 06.2024 г. – 69.58 лв., ведно със законна лихва върху претендираната главница от 7970.81 лева, считано от предявяване на исковата молба в съда - 03.07.2025 г., до окончателното плащане; осъдена е Районна прокуратура - Пловдив, представлявана от районния прокурор П. П., да заплати на адвокат С. В. Н., САК, с личен № ••••••••, сумата от 1326.70 лева - адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на Г. Л. К. по гр.д. №11982/2025 г. по описа на РС - Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, както и да заплати в полза на Държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на Пловдивския районен съд сумата от 411.87 лева, представляваща държавна такса върху уважените искове, и сумата от 300 лева - разноски за ССчЕ от бюджета на съда. С въззивната жалба се навеждат доводи за неправилност, тъй като законодателят е предоставил на ВСС да взема решение за определянето на възнагражденията на младшите магистрати. Подобни мотиви излага и първоинстанционният съд, но, независимо от това, приема, че възнагражденията на младшите прокурори не зависят от издаването на акт на ВСС. Касае се за противоречие в мотивите, което води до необоснованост на постановения съдебен акт. Съдът не е обсъдил липсата на нормативна уредба, която да предоставя правомощия на административните ръководите на органите на съдебната власт, респективно на Районна прокуратура – Пловдив, да ревизират обективираните в Таблица № 1 на Пленума на ВСС размери на магистратските възнаграждения. В постановеното решение не са изложени мотиви въз основа на каква законова разпоредба за административния ръководител възниква задължението да определя еднолично размера на възнагражденията на младшите магистратски длъжности. Представените по делото данни от НСИ относно размерите на средните месечни заплати на наетите по трудови и служебни правоотношения в бюджетните организации и фондове не са окончателни, като в случая не се доказва искът по основание и размер. Възраженията на жалбоподателя, направени пред първоинстанционния съд в тази насока не са обсъдени. Иска се атакуваният съдебен акт да се отмени, като се постанови ново решение, с което искът да се отхвърли. Претендират се разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. В случай, че бъде представен списък на разноските, оспорват поради прекомерност заплатения адвокатски хонорар. В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор, като се излагат подробни съображения, че въззивната жалба е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди. Считат, че с изложените доводи за липса на компетентност на административния ръководител се оспорва допустимостта на иска и се излагат съображения, като се позовават на практика на ВКС. Оспорват се твърденията за обвързаност на жалбоподателя с решения на ВСС и се излагат подробни съображения, както и по отношение на справката на НСИ. Претендират се разноски. Пловдивският окръжен съд, въззивно гражданско отделение, V граждански състав, като прецени събраните по делото доказателства, намира следното: Въззивната жалба е депозирана в законоустановения срок, изхожда от легитимирана страна и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивно обжалване, поради което се явява процесуално допустима и следва да се разгледа по същество. При служебната проверка на основание чл.269 от ГПК се констатира, че решението е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност на съдилищата по граждански дела, от законен състав, в писмена форма, подписано е, установява се по какъв начин е формирана волята на съда, при наличие на положителни и липса на отрицателни предпоставки за развитие на исковия процес, и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита. Въззивната проверка за правилност се извършва на решението само в обжалваната част и само на поддържаните основания. Настоящият състав при служебната си проверка не констатира нарушения на императивни материално-правни норми, които е длъжен да коригира, и без да има изрично направено оплакване в тази насока съгласно задължителните указания, дадени с ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съдебен акт. Настоящата инстанция, като съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл.235, ал.2 вр. чл. 12 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, прие за установено следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, подадена от Г. Л. К., ЕГН ••••••••••, против Районна прокуратура – Пловдив, БУЛСТАТ ••••••••••, с която са предявени обективно съединени искове по чл. 229 вр. с чл. 218, ал. 2 ЗСВ вр. с чл. 128, т. 2 и чл. 245, ал. 1 и 2 от Кодекса на труда. В исковата молба се твърди, че от 04.07.2022 г. до 31.08.2023 г. и от 01.03.2024 г. до 30.06.2024 г., ищецът е изпълнявал длъжността •••••• в Районна прокуратура /РП/ - Пловдив. За периода от 01.09.2023 г. до 28.02.2024 г. бил командирован на длъжността •••••в Софийска районна прокуратура, получавал възнаграждение, дължимо за ••••••, а не за ••••••••••, съответно размерът на възнаграждението му за този период не е бил нормативно установен, поради което и не претендира възнаграждения за периода на командироване в СРП. Твърди, че за времето от 04.07.2022 г. до 31.08.2023 г. и от 01.03.2024 г. до 30.06.2024 г., през което изпълнявал длъжността ••••••••, му е начислявано основно месечно възнаграждение /ОМВ/ за заеманата длъжност както следва: от 04.07.2022 г. до 31.12.2022 г. – 2992 лева; от 01.01.2023 г. – 31.08.2023 г. – 3471 лева; от 01.03.2024 г. до 30.06.2024 г. – 3928 лева. Съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 2 от Закона за съдебната власт /ЗСВ/, ОМВ за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на Националния статистически институт /НСИ/. В съответствие с чл. 218, ал. 3 от същия закон, възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на Висшия съдебен съвет /ВСС/. Съгласно чл. 163 от ЗСВ най-ниската прокурорска длъжност е „••••••••“. Счита, че е следвало да получава ОМВ не по-малко от предвиденото в закона за най-ниската длъжност, а именно удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ, но е получавал по-ниско възнаграждение от предвиденото в закона и за най-ниската длъжност въз основа решения на Пленума на ВСС, който е определял ОМВ за длъжност под определения в закона минимум за всички магистрати от районно ниво. Сочи, че разпоредбата на чл.218, ал.3 ЗСВ предоставя възможност на Пленума на ВСС да определя възнагражденията на останалите длъжности в съдебната власт, но не му делегира правомощия да определя, за която и да е длъжност, ОМВ под законоустановения минимум, тъй като определения такъв в ЗСВ е с императивен характер и за магистратите той е аналог на минималната работна заплата. Счита, че справедливият размер на ОМВ за заеманата от него длъжност „••••••••“ е в размер поне на предвидения в закона минимум, съобразен с данните на НСИ за всеки конкретен месец. След като НСИ събира и систематизира данни за средномесечната заплата в бюджетната сфера всеки календарен месец, то и предвидения в закона минимум следва да се актуализира на ежемесечна база. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд в съответния орган на съдебна власт /чл. 161 ЗСВ/, който се явява и негов работодател. Спорът за неначислено и неизплатено възнаграждение на магистрат е трудов, с равнопоставени страни и с ответник структурата, в която той работи /арг. на чл. 61 КТ вр. чл. 229 ЗСВ/. В конкретния случай работодател и надлежен ответник, по смисъла на §1, т. 1 от ДР на КТ се явява РП - Пловдив, която е и третостепенен разпоредител с бюджетни кредити /арг. на чл. 13 (1), т. 6 и т. 8 от Правилника за администрацията на Прокуратурата на РБ/. В § 1, т. 2 от ДР на КТ е уредено и изключение от общите правила в трудовите правоотношения. В тези правоотношения надлежен ответник може да бъде даже поделение на държавно учреждение, което не е правосубектно, нито е процесуално правоспособно съгласно чл. 27, ал. 2 ГПК, но е поделение или друга структура, където се полага труд. През процесния период удвоената средна месечна работна заплата на наетите лица по трудово и служебно правоотношение в бюджетните организации и фондове, управлявани от държавата е била в следните размери: м. 07.2022 г. – 3744 лв.; м. 08.2022 г. – 3228 лв.; м. 09.2022 г. - 3526 лв.;м.10.2022 г. – 4182 лв.; м. 11.2022 г. - 3554 лв.; м. 12.2022 г. - 4082 лв.;м.01.2023 г. - 3694лв.; м.02.2023 г. - 3386 лв.; м.03.2023 г. – 3442 лв.; м.04.2023 г. – 3884 лв.; м.05.2023 г. – 3564 лв.; м.06.2023г. – 3454 лв.; м.07.2023 г. – 3886 лв.; м.08.2023 г.-3820 лв.; м.03.2024 г. – 4186 лв.; м.04.2024 г. –4720 лв.; м. 05.2024 г. – 4666 лв.; м. 06.2024 г. – 4428 лв. ОМВ за длъжност служи за база при определяне на БМВ. Вследствие на посоченото несъответствие в размера на ОМВ за заеманата от него длъжност, ответникът не му е изплатил сума в общ размер от 8718.24 лв., представляваща сбор от неизплатени в брутен размер месечни ТВ, както следва: м. 07.2022 г. – 725 лв.; м. 08.2022 г. – 236 лв.; м. 09.2022 г. – 354 лв.;м.10.2022 г. – 1190 лв.; м. 11.2022 г. - 562 лв.; м. 12.2022 г. - 1090 лв.; м.01.2023 г. – 223 лв.; м.04.2023 г. – 413 лв.; м.05.2023 г. – 123 лв.; м.07.2023 г. – 415 лв.; м.08.2023 г.-349 лв.; м.03.2024 г. – 258 лв.; м.04.2024г. – 792 лв.; м. 05.2024г. – 738 лв.; м. 06.2024 г. – 500 лв. Тъй като, съгласно актовете за заемане на длъжност на ищеца, ТВ е платимо до края на текущия месец, работодателят му дължи и обезщетение за забавено плащане /мораторна лихва/ върху всяка една от горепосочените главници, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на ИМ в съда - 03.07.2025 г., в общ брутен размер от 2437.27 лв., както следва: за м.07.2022 г. – 303.49 лв.; м. 08.2022 г. – 90.94 лв.; м. 09.2022 г. – 201.04 лв.; м. 10.2022 г. – 437.15 лв.; м.11.2022 г. – 201.49 лв.; м. 12.2022 г. – 380.84 лв.; м. 01.2023 г. – 75.59 лв.; м. 04.2023 г. – 127.64 лв.; м. 05.2023 г. – 36.73 лв.; м. 07.2023 г. – 114.77 лв.; м. 08.2023 г. – 94.08 лв.; м. 03.2024 г. – 47.45 лв.; м. 04.2024 г. – 135.83 лв.; м. 05.2024 г. – 117.10 лв.; м. 06.2024 г. – 73.13 лв. Иска да се постанови решение, с което да се осъди ответника да му заплати сумата от 8718.24 лв. – сбор от неплатени в брутен размер ТВ, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, както следва: м. 07.2022 г. – 725 лв.; м. 08.2022 г. – 236 лв.; м. 09.2022 г. – 354 лв.;м.10.2022 г. – 1190 лв.; м. 11.2022 г. - 562 лв.; м. 12.2022 г. - 1090 лв.; м.01.2023 г. – 223 лв.; м.04.2023 г. – 413 лв.; м.05.2023 г. – 123 лв.; м.07.2023 г. – 415 лв.; м.08.2023 г.-349 лв.; м.03.2024 г. – 258 лв.; м.04.2024г. – 792 лв.; м. 05.2024г. – 738 лв.; м. 06.2024 г. – 500 лв., както и сумата от 2437.27 лв. – сбор от обезщетения за забавено плащане /мораторна лихва/ в брутен размер, върху всяка една от главниците, помесечно, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда – 03.07.2025 г., формирана както следва: за м.07.2022 г. – 303.49 лв.; м. 08.2022 г. – 90.94 лв.; м. 09.2022 г. – 201.04 лв.; м. 10.2022 г. – 437.15 лв.; м.11.2022 г. – 201.49 лв.; м. 12.2022 г. – 380.84 лв.; м. 01.2023 г. – 75.59 лв.; м. 04.2023 г. – 127.64 лв.; м. 05.2023 г. – 36.73 лв.; м. 07.2023 г. – 114.77 лв.; м. 08.2023 г. – 94.08 лв.; м. 03.2024 г. – 47.45 лв.; м. 04.2024 г. – 135.83 лв.; м. 05.2024 г. – 117.10 лв.; м. 06.2024 г. – 73.13 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на настоящата искова молба – 03.07.2025 г. до окончателното изплащане. Претендира разноски. С определение от открито съдебно заседание, проведено на 18.09.2025 г., поради частични откази от предявените искове, искането е да се ответника да заплати на ищеца сумата от 7970.81 лева – сбор от неплатени в брутен размер ТВ, представляващи разлика между дължимото възнаграждение в предвидения в ЗСВ минимален размер от удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера и действително платените му суми, за периода от месец юли 2022 г. до януари 2023 г. вкл., за периода от месец април 2023 г. до месец август 2023 г. вкл., периода от месец март 2024 г. до месец юни 2024 г. вкл., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на главницата, както и за сумата от 2325.86 лева – сбор от обезщетения за забавено плащане /мораторна лихва/ в брутен размер, върху всяка една от главниците, помесечно, считано от 1-во число на следващия месец, до датата на подаване на исковата молба в съда – 03.07.2025 г. В срока по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на исковата молба, като ответникът счита предявените искове за недопустими. Съгласно установената съдебна практика прокурорът не е страна по трудово или по служебно правоотношение, за което се излагат аргументи, както и, че административният ръководител на Районна прокуратура гр. Пловдив не може да се определи като работодател. Ако не се възприемат доводите за недопустимост, счита, че исковата молба е неоснователна, тъй като неправилно е насочена към ответника, като административен ръководител на Районна прокуратура гр. Пловдив. По своя характер магистратското възнаграждение - основно и за допълнително трудово възнаграждение, е възнаграждение за положен магистратски труд и не е спорно, че между Районна прокуратура гр. Пловдив и ищеца съществува специфично правоотношение по полагане на труд, както и, че ищецът като магистрат е престирал своя труд в Районна прокуратура гр. Пловдив, но определянето на възнагражденията на магистратите се извършвало от Пленума на ВСС /към периода на исковата молба/ в съответствие със Закона за съдебната власт. Висшият съдебен съвет /към периода на исковата претенция/ осъществява правомощията си чрез пленум и определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите, като всяка година утвърждава Таблица № 1 на Пленума на ВСС за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите. Заявява, че Районна прокуратура гр. Пловдив не е имала друга възможност, освен да начислява и изплаща тези утвърдени суми в Таблица №1 на ВСС за определянето на максималните основни месечни работни заплати на съдиите, прокурорите и следователите, като в случая Районна прокуратура гр. Пловдив действа в условията на обвързана компетентност. Функция на ВСС е управлението на бюджета на съдебната власт, като евентуалното изплащане на по-големи суми от отделен административен ръководител би довело до нарушаване на финансовата дисциплина. Счита, че претенциите на ищеца следва да бъдат отправени към Прокурорската колегия към ВСС, която единствена има компетентност по прилагането на чл. 218, ал. 3 ЗСВ и взима решенията и определя възнагражденията на съдиите, прокурорите и следователите в Република България. Първостепенен разпоредител с бюджета на съдебната власт е пленумът на ВСС. Прокуратурата на Р. България е второстепенен разпоредител с бюджетни кредити и тя е юридическото лице, което се разпорежда и утвърждава бюджетните сметки на третостепенните разпоредители, каквито са всички прокуратури в страната и в частност Районна прокуратура гр. Пловдив. Моли предявените искове да бъдат отхвърлени или по настоящото дело да бъде присъединен ВПС, който единствен има компетентност по прилагането на чл. 218, ал. 3 ЗСВ. Въз основа на събраните по делото доказателства от състава на районния съд е прието за установено от фактическа страна следното: Съдът е приел, че предявеният иск е допустим. Изложил е съображения, че пасивно легитимирана страна – ответник по делото - се явява Районна прокуратура – Пловдив, в качеството на работодател по аргумент на чл. 61 КТ и предвид разпоредбата на чл. 229 ЗСВ и §1, т.1 от ДР на КТ, без оглед на обстоятелството, че възнаграждението за съответната магистратска длъжност се определя от ВСС, от чиято компетентност е назначаването на магистрата, съгласно нормата на чл. 160 ЗСВ, доколкото същият полага труд в съответния орган на съдебна власт /чл. 161 ЗСВ/, който се явява работодател, а не органът по назначението, в случая ВСС. Като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че от 04.07.2022 г. до 31.08.2023 г. и от 01.03.2024 г. до 30.06.2024 г. ищецът е изпълнявал длъжността „•••••••• в Районна прокуратура /РП/ - Пловдив“; че е полагал труд в процесния период в изпълнение на възложените му функции и е изпълнявал законовите си задължения. Прието е, че спорът по делото е концентриран за размера на дължимите на ищеца месечни възнаграждения и по-конкретно базата, върху която същите следва да се изчисляват – дали въз основа на yдвoeнaтa cpeднoмeceчнa зaплaтa нa зaeтитe лицa в бюджeтнaтa cфepa пo дaнни нa НСИ или въз основа на максималните основни месечни работни заплати на съдии, прокурори и следователи, утвърдени от Плeнyмa нa BCC. Спopeд Taблицa № 1 нa BCC, мaĸcимaлнитe ocнoвни мeceчни paбoтни зaплaти нa ••••••••• зa пpoцecния пepиoд ca фиĸcиpaни: от 01.01.2022г. – 31.12.2022 г. в paзмep нa 2992 лeвa, от 01.01.2023 г. – 30.06.2024 г. в размер на 3471 лева. B ĸoнĸpeтния cлyчaй ищeцът e пoлyчaвaл бpyтнo мeceчнo възнaгpaждeниe, фopмиpaнo oт ocнoвнa paбoтнa зaплaтa в paзмepa пo yтвъpдeнaтa oт BCC Taблицa №1 и дoпълнитeлнo възнaгpaждeниe зa пpидoбит тpyдoв cтaж и пpoфecиoнaлeн oпит в пpoцeнт въpxy ocнoвнaтa paбoтнa зaплaтa. Прието е, че съгласно чл.218, ал. 2 ЗСВ основното месечно възнаграждение за най-ниската магистратска длъжност се определя в размер на удвоената средномесечна заплата на заетите лица в бюджетната сфера, съгласно данните на НСИ, а съгласно чл. 218, ал. 3 ЗСВ възнагражденията за останалите длъжности в органите на съдебната власт се определят от Пленума на ВСС. С решения на Пленума се утвърждава и Таблица № 1 за определяне размерите на ОМВ за длъжност на магистратите. Съдът е изложил съображения, че за процесния период на ищеца е начислявано ОМВ за заеманата от него длъжност „•••••••••“ в размер, помалък от предвидения в чл. 218, ал. 2 ЗСВ за най-ниската длъжност, като не е прилаган критерия средномесечна заплата в публичния сектор както по отношение на младшите прокурор и съдии, така и спрямо всички останали длъжности. Според заключението на съдебно-счетоводна експертиза, разликата между дължимите БМВ и действително начислените на ищеца суми общо за периода е 7970.81 лева, а размерът на мораторните лихви - общо 2325.86 лева. Исковете са уважени в посочените размери (съобразно допуснатото изменение), като е прието, че възнагражденията на •••••••••• се определят въз основа на конкретната законова норма и не зависят от издаването на акт на ВСС, доколкото правопораждащият факт е предвиден ex lege, без да е поставен в зависимост от допълнително действие на административен орган. Изплатените на ищеца възнаграждения за периода са в размер, по – нисък от нормативно предвидения, като се дължи както разликата, така и мораторна лихва. Изложените съображения напълно се споделят от настоящата инстанция. С оглед наведените въззивни основания, следва да се отбележи и следното: Предметът на спора, очертан от ищеца с исковата молба, е дали претендираното като разлика възнаграждение е дължимо, в какъв размер, дължи ли се обезщетение за забавено плащане на неизплатени разлики, за какви периоди и в какъв размер. Всички останали въпроси са ирелевантни. Само за пълнота следва да се отбележи, по отношение на доводите, че РП Пловдив не е надлежен ответник и не следва да отговаря по иска, че същите са неоснователни. Налице са постановени решения на ВКС по сходни случаи – за неизплатени възнаграждения в пълен размер както на магистрати, така и на младши магистрати, като се приема, че съответния орган на съдебната власт, в който се престира труд, е надлежен ответник. ВСС е орган, който назначава магистрата в съответните органи на съдебната власт, а съгласно чл.161 ЗСВ магистратът получава възнаграждение за положения труд в съответния орган на съдебна власт, който е негов работодател. В случая жалбоподателят е надлежен ответник – работодател, тъй като К. е заемал през процесния период длъжността ••••••••••• в Районна прокуратура – Пловдив. Именно от този орган на съдебната власт на въззиваемият е изплащано възнаграждението, като спрямо него е насочена и претенцията за разликата между нормативно предвиденото и изплатеното. РП Пловдив се явява работодател, спорът е трудов, като жалбоподателят е надлежен ответник. По аргумент от чл.13, ал.1, т.6 и т.8 от Правилника за администрацията на Прокуратурата на РБ е третостепенен разпоредител с бюджетни средства и притежава необходима процесуална правоспособност по смисъла на чл.27, ал.2 от ГПК. С решение №155/09.03.2026 г., постановено по гр.д. №1734/2025 г. на ВКС, IV г.о., позовавайки се и на решение №699/20.11.2025 г. по гр. д. №960/2025 г. и решение №№747 от 11.12.2025 г. по гр. д. № 11/2025 г., се приема, че разпоредбата на чл. 218, ал. 2 ЗСВ регламентира определянето на размера на основното месечно възнаграждение за най-ниската съдийска, прокурорска и следователска длъжност, а разпоредбата на чл. 218, ал. 1 ЗСВ – за най-високите длъжности. Тези разпоредби ограничават оперативната самостоятелност на ВСС като орган, администриращ съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. Ръководещият съдебната власт орган не разполага с възможност да вземе решение за определяне на възнаграждението за длъжността „младши съдия“ (респективно – младши прокурор) под предвидения в ЗСВ минимален размер и в противоречие с нормата на чл.218, ал.2 ЗСВ. Разпоредбата ограничава оперативната самостоятелност на ВСС като колективен административен орган на съдебната власт, за избор на други, различни правила за определяне на размера на възнаграждението за тези длъжности. За останалите длъжности в органите на съдебната власт оперативната самостоятелност на ВСС не е ограничена. Това следва от разпоредбата на чл. 218, ал. 3 ЗСВ, която е ясна и не подлежи на тълкуване. Наличието на оперативна самостоятелност не изключва съдебния контрол върху актовете на ВСС, но той е ограничен до компетентност на органа, формата на акта или спазване на административно-производствените правила, съответствие с материалния закон и съобразяване с целта на закона. Съдът не може да подменя преценката на пленума на ВСС по целесъобразност, когато законът /чл. 218, ал. 3 ЗСВ/ му е предоставил такава. С определение №772/18.02.2025 г., постановено по гр.д. №1351/2024 г. на ВКС, III г.о., касаещо сходен случай – претенция за неизплатено възнаграждение в пълен размер на младши съдия, е възприето виждането, че упражненото с иска право в случая е основано на нормата на чл. 128 Кодекса на труда, приложима съгласно препращането в чл. 229 ЗСВ. В практиката на Върховния касационен съд по прилагането на тази норма, обхващаща различни фактически състави, няма никакво колебание, че когато размерът на дължимото възнаграждение, в частност основното брутно трудово възнаграждение е установен в правоотношението между страните със сключването на трудовия договор, прилага се този договор. Когато е установен с колективен трудов договор, прилага се колективният трудов договор; когато е установен с подзаконови норми или правила, прилагат се тези правила, доколкото не противоречат на закона. При общ административен акт, прилага се този административен акт, ако не противоречи на закона, а когато изискване за размера на възнаграждението е установено със закон, прилага се закона. Противоречие със закона има, когато нормата поставя изискване, което не е спазено. При разрешаване на трудов спор като настоящия нито е необходимо, нито е предмет на същинска тълкувателна дейност указването на начините, по който адресатът на нормата да спази закона. Водещ принцип при разрешаването на трудовите спорове е съдебният контрол за законосъобразност. Ищецът е поискал да му се заплати паричната разлика между фактически определеното, начислено при работодателя (в настоящия случай – РП Пловдив) изплатено му възнаграждение за исковия период, през който е заемал длъжността ••••••••••, и дължимото по закон, което в размера на исковата претенция не е начислявано и изплащано. Възнаграждението на ищеца е начислявано и плащано в изпълнение на ежегодно вземани решения на Пленума на ВСС, отразени в табличен вид /Таблица№1/, задали максималното възнаграждение за длъжността на ищеца в по-нисък размер спрямо минимално определеното в ЗСВ - закон, уреждащ статута му на магистрат, част от който статут е и размера на възнаграждението, което следва да получава /чл. 218, ал. 2 ЗСВ/. Безспорно от заключението на счетоводната експертиза се установява, че за процесния период е налице разлика между изплатеното на въззиваемия възнаграждение и предвиденото в ЗСВ, както и размерът на разликата. По своя характер магистратското възнаграждение е такова за положен труд, и, макар правоотношението по заемане на магистратска длъжност да е специфично, различно и от трудовото, и от служебното правоотношение, магистратите полагат труд в съответния орган на съдебна власт /чл. 161 ЗСВ/, който се явява техен работодател, а не Висшият съдебен съвет. Законово правомощие на Висшият съдебен съвет като колективен административен орган на съдебната власт е да определя възнагражденията на магистратите, но при условията, посочени в Закона за съдебната власт. В случая е налице противоречие на решенията на ВСС с разпоредбата на чл.218, ал.2 от ЗСВ, като примат има закона, който следва да се приложи. Ето защо не се възприемат доводите на жалбоподателя за липсата на нормативна уредба, която да предоставя правомощия на административните ръководите на органите на съдебната власт, респективно на Районна прокуратура – Пловдив, да ревизират обективираните в Таблица № 1 на Пленума на ВСС размери на магистратските възнаграждения. Задължението произтича от императивната норма на ЗСВ, въз основа на която за административния ръководител възниква задължението да изплати размера на възнагражденията на младшите магистратски длъжности в предвидения минимален размер. След като изискване на закона не е спазено, според препращащата норма на чл.229 ЗСВ защита на правото осигурява нормата на чл. 128 Кодекса на труда посредством иск, основан на задължението работодателят да изплаща дължимото възнаграждение, независимо дали го е начислил, или не го е направил. За последното практиката на ВКС е неотклонна. Когато размерът на основното възнаграждение не е съответен на изискванията на закона, гражданският съд, разрешаващ спора, е длъжен да го приведе в съответствие с приложимата правна норма, в случая с чл. 218, ал. 2 ЗСВ. Нито решението на ВСС, нито обвързаността на административния ръководител с това решение са пречка за съда да приложи директно закона. Не се възприемат и доводите, че представените по делото данни от НСИ относно размерите на средните месечни заплати на наетите по трудови и служебни правоотношения в бюджетните организации и фондове не са окончателни, като в случая не се доказва искът по основание и размер. Нормата на закона е императивна относно това, как се определя възнаграждението за младшите магистрати, данните са налични по делото, още повече, че е изминал значителен период от време. От заключението на експертизата е установена разликата между предвиденото в закона и изплатеното възнаграждение. Установена е забава при плащането, както и размерът на дължимата лихва. Исковете са основателни и сумите следва да се присъдят на въззиваемия. Ако впоследствие се установи разлика, в КТ е предвидено как да се отстрани несъответствието. Въз основа на изложеното жалбата е неоснователна. До същия резултат – за основателност на исковете, е достигнал и първостепенния съд, решението е правилно и следва да се потвърди. Разноски са поискани от двете страни, като с оглед оставяне на жалбата без уважение, следва да се присъдят само в полза на въззиваемата страна, но не се доказаха направени такива. От пълномощника са представени доказателства за предоставена безплатна правна помощ, и е налице искане, като следва да му се присъди възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв. За да се определи справедливия размер, се съобрази фактическата и правна сложност на делото, вида и цената на предявения иск, извършените от процесуалния представител действия. Следва да се има предвид, че разноските трябва да бъдат определени по разумен и справедлив начин, който да оценя адекватно положения труд от адвоката по конкретното дело. Касае се за дело с относително ниска фактическа и правна сложност, като е налице съдебна практика, макар и необилна, но еднопосочна. Въззивното производство протече в едно съдебно заседание, в което не се яви пълномощникът на страната. Като се съобрази и цената на исковете, фактът, че се касае за висококвалифициран труд, настоящия състав счита, че на пълномощника следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 665 евро. Сумата е близка до предвидения размер в Наредба №1/09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Воден от гореизложеното, Пловдивският окръжен съд, V граждански състав,