Решение № 9703 от 21.5.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 8104/2025 г.

Гражданско дело № 20251110108104 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл. 145 и сл. АПК вр. § 19, ал. 1 ЗИД АПК. Образувано е по жалба на М. П. Д. срещу отказ, обективиран в писмо с изх. № •••••••17223-2/23.01.2025 г. на и.д. началник на ••••••••••“, да бъде издадено решение по нейна молба от 09.12.2024 г. за възстановяване на правото на собственост на наследниците на ••••• Н. •••••••• върху имот № 000134 по КВС, находящ се в землището на „•••••“, район „•••••••“, Столична община, ЕКАТТЕ 99118, идентичен с бивш имот, представляващ неурегулирано празно място /нива/, съставляващо имот пл. № 169, к. л. 206, по неодобрения кадастрален план на гр. София, ••••••••“, землището на „•••••• – •••••••“, с площ от 0.778 дка, при съседи: пл. № 170, •••••••••, шосе и път. Моли се за отмяна на отказа и връщане на преписката на административния орган за произнасяне по възстановяване на собствеността на заявения имот. Претендират се разноските по делото. Жалбоподателят твърди, че с Решение от 15.09.1994 г. по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, на наследниците на ••••• Н. •••••••• е възстановено правото на възстановяване на собствеността върху земеделска земя, представляваща нива от 0.778 дка, находяща се в землището на „•••••• – •••••••“. Посочва, че на 09.12.2024 г. в качеството си на наследник по закон на ••••• Н. •••••••• е подал молба до ••••••••••“ с искане да завърши реституционната процедура и да постанови в полза на наследниците на ••••• Н. •••••••• решение за възстановяване на правото на собственост върху имота, но на 24.01.2025 г. получил отказа на административния орган за издаване на решение за възстановяване правото на собственост. В отказа били изложени мотиви, че въпросът вече е решен по същество с Решение от 15.09.1994 г. по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, с което правото на собственост върху имота било възстановено. Поддържа, че отказът е незаконосъобразен, защото в компетентността на съда в производството по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, е било единствено да установи дали наследниците притежават право на възстановяване на собствеността върху имота, но не и да определи начина, по който имотът да бъде възстановен, което правомощие е в компетентността на поземлената комисия. Счита, че реституционната процедура не е приключила, защото имотът не е индивидуализиран по действащия план на населеното място и настъпилите правоизменящи факти до влизане в сила на ЗСПЗЗ, поради което е необходимо постановяване на последващо решение от поземлената комисия, което да породи конститутивен ефект и да се ползва със силата на констативен нотариален акт за собственост. Твърди, че имотът е бил заснет в КККР като поземлен имот с идентификатор 68134.8699.18, с площ от 792 кв. м., но през 2017 г. е претърпял изменения, изразяващи се в разделянето му по кадастрален ред на два поземлени имота – поземлен имот с идентификатор 68134.8699.40, с площ от 322 кв. м., и поземлен имот с идентификатор 68134.8699.41, с площ от 360 кв. м. Изтъква, че към настоящия момент заедно с останалите наследници на ••••• Н. •••••••• не се легитимират като собственици на имота, тъй като се намират във висяща и незавършена реституционна процедура, която административният орган отказва да завърши. Сочи, че съставеният Нотариален акт за собственост № 62, том I, дело № 76/1997 г. на нотариус Иванка Гетова, с район на действие СРС, на който се позовава административният орган, за да обоснове отказа си, не се ползва с материална доказателствена сила относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и поради това не легитимира лицата като собственици на процесния имот при липса на завършена реституционна процедура. Депозиран е писмен отговор по жалбата, в който ответникът излага становище за нейната неоснователност. Поддържа изложените в оспорения отказ мотиви. Изтъква, че с Решение от 15.09.1994 г. по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, постановено по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, съдът е решил въпроса по същество, а не е върнал делото на административния орган със задължителни указания. Счита, че по силата на това решение правото на собственост е възстановено на наследниците на ••••• ••••••••. Сочи, че именно поради това на 20.01.1997 г. е съставен Нотариален акт № 62, том I, дело № 76/1997 г. за собственост върху недвижим имот, възстановен в реални граници по реда на ЗСПЗЗ, а след това – и Договор за доброволна делба № 269, том I, вх. № 2618/10.02.1997 г. Моли за отхвърляне на жалбата като неоснователна. Претендира разноски. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира от фактическа страна следното: Пред Поземлена комисия – община ••••••• е образувана административна преписка по заявление с вх. № 1201/02.06.1992 г. на •••• Б.а Д. в качеството й на наследник на ••••• Н. ••••••••, с което е поискано възстановяване на собствеността върху нива от 0.778 дка, находяща се в землището на „••••••“ – „••••. С Решение № 20/20.02.1993 г. на Поземлена комисия – община ••••••• е постановен отказ за възстановяване правото на собственост на имота в съществуващи /възстановими/ стари реални граници. Решението на поземлената комисия е обжалвано от •••• Б.а Д. и К. Б.а Д. по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. С Решение от 15.09.1994 г. по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, е отменено като незаконосъобразно Решение № 20/20.02.1993 г. на Поземлена комисия – община ••••••• и вместо това е постановено възстановяване на наследниците на ••••• Н. •••••••• на правото на възстановяване на собствеността им върху земеделска земя – нива от 0.778 дка, находяща се в землището „•••••• – •••••••“. С молба с вх. № •••••••17223/09.12.2024 г. М. П. Д. – наследник на •••• Б.а Д., е поискала ••••••••••“ да й предостави заверен препис от цялата преписка, включително от решение за възстановяване на имота, а ако такова не е налице – да бъде посочена причината /дали е загубено, унищожено или изобщо не е постановявано/, респ. ако не е постановявано – да бъде постановено. И.д. началникът на ••••••••••“ се е произнесъл с писмо с изх. № •••••••17223- 2/23.01.2025 г., с което е отказал издаването на решение по заявление с вх. № •••••••17223/09.12.2024 г., тъй като правото на собственост върху нива от 780 кв. м., находяща се в землището на „•••••• – •••••••“, вече е възстановено. Изводът е мотивиран с това, че с Решение от 15.09.1994 г. по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, съдът се е произнесъл по същество съгласно действащата към онзи момент редакция на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ и в съответствие с правомощията си по чл. 42 ЗАП, без да дава задължителни указания на поземлената комисия, поради което съдебното решение замества административния акт. Акцентирано е върху това, че изводът, че правото на собственост вече е възстановено на наследниците, се потвърждава и от факта, че е съставен Нотариален акт № 62, том I, дело № 76/20.01.1997 г. за собственост на недвижим имот, възстановен в реални граници по реда на ЗСПЗЗ, след което е сключен Договор за доброволна делба № 269, том I, вх. № 2618/10.02.1997 г. Писмо с изх. № •••••••17223-2/23.01.2025 г. е съобщено на молителя на 24.01.2025 г. по реда на ССЕВ. При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи: По допустимостта на жалбата: Жалбата е подадена срещу изричен отказ да бъде издадено от ••••••••••“ решение, с което административният орган да се произнесе по молба с вх. № •••••••17223/09.12.2024 г. на М. П. Д. за възстановяване на правото на собственост на наследниците на ••••• Н. •••••••• върху нива, заявена за възстановяване още през 1992 г. Следователно налице е изричен отказ по смисъла на чл. 197 АПК на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане за издаване на индивидуален административен акт. Отказът, от своя страна, представлява индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, който подлежи на съдебен контрол. Жалбата е подадена пред компетентния съгласно § 19, ал. 1 ЗИД АПК съд. Обжалваният изричен отказ е съобщен на жалбоподателя на 24.01.2025 г., а жалбата е подадена на 06.02.2025 г. Следователно тя е депозирана в установения в чл. 140, ал. 1 АПК удължен срок за обжалване, приложим поради това, че актът и съобщението за неговото издаване не съдържат указания относно неговата обжалваемост – пред кой орган и в какъв срок може да се подаде жалба. Жалбата е подадена от лице, за което е налице интерес от обжалването – лицето, което в качеството си на наследник на ••••• Н. •••••••• е поискало от административния орган издаването на решение за възстановяване на собствеността върху заявения за възстановяване имот на наследодателя, във връзка с което искане е постановен изричният отказ. С оглед на всичко посочено съдът намира, че жалбата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество. По основателността на жалбата: На основание чл. 168, ал. 1 АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от оспорващия, а е длъжен въз основа на представените от страните доказателства да провери законосъобразността на оспорения административен акт на всички основания по чл. 146 АПК. Според чл. 33, ал. 6 ЗСПЗЗ решенията на общинските служби по земеделие във връзка с възстановяването на собствеността и обезщетяването на собствениците по реда на този закон и на ЗВСВГЗГФ, както и във връзка с оземляването на граждани, се подписват от началника на службата, от служители, определени от директора на областната дирекция „Земеделие“, и от длъжностни лица, определени от министъра на земеделието и храните. В случая оспореният акт е издаден и подписан от и.д. началник на ••••••••••“. Съдът намира, че предвид постановения изричен отказ от произнасяне по същество в случая липсва краен акт на ••••••••••“ – решение, попадащо в обхвата на чл. 33, ал. 6 ЗСПЗЗ, поради което издаването на отказа само от нейния и.д. началник не обосновава извод за постановяването му от некомпетентен орган. Отказът е издаден в писмена форма и при издаването му не е допуснато съществено нарушение на административнопроизводствени правила /включително изложени са мотиви/, нито са преследвани цели, несъответни на закона. По отношение на материалноправната законосъобразност на обжалвания изричен отказ, съдът намира следното: Реституцията на земеделски земи се извършва по административен ред. Органът, натоварен с възстановяване на правото на собственост, е общинската служба по земеделие по местонахождението на подлежащия на възстановяване имот. Функциите й са изчерпателно изброени в нормата на чл. 33, ал. 2 ЗСПЗЗ. В мотивите към ТР № 9/07.11.2012 г. по тълк. д. № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, е посочено, че възстановяването на собствеността върху земеделските земи се извършва по реда на ЗСПЗЗ с решения на общинските служби по земеделие /ОСЗГ, ПК/. Според установената практика на ВС и ВКС тези решения имат конститутивно действие, т.е. от тях настъпва реституционният ефект. По своето естество решенията представляват индивидуални административни актове, постановени в едностранно безспорно производство, развиващо се между заявителя и общинската служба по земеделие, в което се преценява дали е налице право на възстановяване на собствеността. В това производство не участват заинтересовани лица, нито пък могат да се разрешават спорове за собственост. Възстановяването на собствеността върху земеделски земи в реални граници се осъществява с решение на общинската служба по земеделие на основание чл. 14, ал. 1 ЗСПЗЗ. С решение по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСП33 се извършва възстановяването на собствеността в съществуващи или възстановими на терена стари реални граници, а с решение по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ – възстановяването на собствеността в нови реални граници с план за земеразделяне. В мотивите към т. 1 от ТР № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че индивидуализацията на земеделските земи се определя от реалните им граници с решенията на общинските поземлени комисии. Те са необходимите правни актове за определяне на реалните граници на земите и едновременно с това юридически факти с гражданскоправно действие. С решението на поземлената комисия възниква правното качество на обекта на собствеността – индивидуализация, и затова то има конститутивно действие. Това се отнася и за двата вида решения на общинските поземлени комисии за определяне на реалните граници на земеделските земи – решенията по чл. 18ж, ал. 1 и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Действието на решението на комисията е еднакво независимо от различието в способа за определяне на реалните граници – чрез възстановяване на старите граници или определяне на нови граници с план за земеразделяне. По тези съображения с т. 1 от ТР № 1 по гр. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, е прието, че решенията на общинските поземлени комисии по чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ и по чл. 27, ал. 1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие. Когато с решение административният орган откаже възстановяването на собствеността, това решение подлежи на обжалване по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ. Това производство е съдебноадминистративно и в него съдът решава спора по същество според изричната разпоредба на закона, но относно наличието на предпоставките за реституция. Решението на съда в административното производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ за имоти в урбанизираната територия не е достатъчно, за да се счита приключила процедурата по възстановяване правото на собственост. Дори с него да е разрешен спорът по същество относно правото на възстановяване на собствеността и да е индивидуализиран бившият имот по някакъв план, с това не приключва процедурата по възстановяване на собствеността, защото имотът не се индивидуализира по действащия план на населеното място и настъпилите правоизменящи факти до влизане в сила на ЗСПЗЗ. Затова с това решение заявителите не могат да се легитимират като собственици /в този смисъл – Решение № 144/15.01.2021 г. по гр. д. № 3694/2019 г. на ВКС, I ГО, и цитираната в него съдебна практика/. В случая с влязлото в законна сила Решение от 15.09.1994 г., постановено по гр. д. № 40/1993 г. по описа на СРС, 43 състав, реституционната процедура не е завършена – нито е определен начинът на реституция, нито е обособен обектът на реституция. Съдът в производството по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ действително е решил по същество спора, но така, както този спор е бил поставен пред него – само относно правото на наследниците на ••••• Н. •••••••• на възстановяване на собствеността върху заявения имот. След като е решил спора по същество, преписката не е подлежала на връщане на административния орган на основание тогава действащия чл. 42, ал. 3 ЗАП със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Въпреки това административният орган, бидейки обвързан от това съдебно решение, с което е признато правото на наследниците на ••••• Н. •••••••• на възстановяване на собствеността върху заявения имот, е дължал да довърши реституционната процедура, като определи начина на реституцията и със съответното решение индивидуализира имота надлежно, което обаче не е сторил. До постановяване на такова решение от ••••••••••“ жалбоподателят в качеството на наследник на ••••• Н. •••••••• се намира в състояние на легитимно правно очакване, но без да може да се легитимира като собственик на признатия му за възстановяване със съдебното решение по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ недвижим имот. Този извод не се влияе от наличието на издаден констативен нотариален акт за собственост, защото съгласно приетото в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, той не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост. Именно поради недовършеност на фактическия състав на земеделската реституция с Определение от 14.02.2025 г. по гр. д. № 28590/2024 г. по описа на СРС, производството по предявен от Д. срещу трети лица ревандикационен иск, основан на земеделска реституция, е прекратено като преждевременно образувано и недопустимо, като определението е потвърдено с Определение № 13099/08.07.2025 г. по ч. гр. д. № 4671/2025 г. по описа на СГС, а то, от своя страна, не е допуснато до касация с Определение № 4854/27.10.2025 г. по ч. к. гр. д. № 3228/2025 г. по описа на ВКС, I ГО. В случая ••••••••••“ е била сезирана от Д. с нарочно искане да издаде последващо решение за възстановяване на собствеността върху заявения имот, но нейният и.д. началник изрично е отказал, неправилно приемайки, че възстановяването на правото на собственост вече е настъпило. Отказът му е материално незаконосъобразен и следва да бъде отменен. Естеството на обжалвания индивидуален административен акт – изричен отказ от произнасяне по същество по молба за възстановяване на правото на собственост, не позволява съдът да реши въпроса по същество. Ето защо и на основание чл. 173, ал. 2 АПК преписката следва да бъде върната на органа за произнасяне по изричната молба на Д. за възстановяване на собствеността. При определяне на начина на възстановяване и при индивидуализиране на имота органът следва да приложи материалния закон /ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ/ към момента на издаване на решението си /по аргумент от чл. 142, ал. 1 АПК/. При това той следва да съобрази дали поради настъпили промени имотът е попаднал в границите на урбанизирана територия, каквито твърдения в случая се излагат от жалбоподателя, в който случай следва да бъде проведено обслужващото производството по реституция междинно производство по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, целящо установяването на настоящите регулационен/устройствен статут и идентификация на имота, съответно установяването наличието или липсата на правоизключващите реституцията обстоятелства по чл. 10, ал. 7 и чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ, които са от значение за произнасянето по молбата за възстановяване на собствеността. На основание чл. 174 АПК органът следва да бъде задължен да се произнесе по същество на отправената към него молба с решение в 1-месечен срок от влизане в сила на настоящото решение. По разноските: При този изход на спора право на разноски съгласно чл. 143, ал. 1 АПК има жалбоподателят, който претендира и доказва извършването на разноски в общ размер на 2 510 лв., включващи 10 лв. – държавна такса, и 2 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Основателно е възражението на ответника за прекомерност на заплатеното от жалбоподателя адвокатско възнаграждение. Делото е без конкретен материален интерес и не се отличава със значителна правна и фактическа сложност, във връзка с което съдът съобрази неговия предмет и начин на протичане и малкия обем писмени доказателства, събрани по него. Същевременно извършената от адвоката работа е в рамките на обичайното за такива дела – подаване на жалба и на две молби, касаещи хода на делото, доказателствени и други искания и становище по същество, явяване в единственото редовно открито съдебно заседание и представяне на писмена защита. Съобразявайки изложеното, съдът счита, че адвокатското възнаграждение, което ответникът следва да бъде осъден да възстанови на жалбоподателя, се равнява на сумата от 1 500 лв. Следователно на жалбоподателя се дължат разноски в общ размер на 1 510 лв., чиято еврова равностойност е 772.05 евро. Така мотивиран, съдът