Решение № 2984 от 4.5.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 7899/2025 г.

Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК

Образувано е по въззивна жалба от „ЕМЕА“ ЕАД и „ЕМЕА КОНСУЛТ“ ООД /ответници/, чрез адв. И. Г. срещу Решение № 5183 от 24.03.2025 г., постановено по гр. дело № 33686/2024 г. по описа на СРС, 65-и състав.

Въззивникът счита, че първоинстанционното решение е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът е дал погрешна правна квалификация на договора от 02.05.2023 г., приемайки го за договор за изработка вместо за договор за поръчка, което е довело до приложение на неотносими разпоредби на ЗЗД и до нарушаване правото на защита. Поддържа се също, че неправилно е определен предметът на договора, като съдът е приел, че се касае за първоначална промяна на предназначението на земеделска земя, докато в действителност задълженията са били насочени към потвърждаване на вече издадено решение от 2007 г., което е обусловило и неправилни изводи относно дължимостта на претендираната сума. Оспорва се и изводът, че договорът е изпълнен от ищеца, тъй като събраните доказателства сочат, че всички административни действия са осъществявани от трето лице – пълномощник, а не от самото дружество изпълнител. Навеждат се доводи, че съдът неправилно е приел за валидна клаузата за допълнително възнаграждение, въпреки че същата предвижда заплащане за резултат, който настъпва по силата на закона, а не вследствие на действия на изпълнителя, поради което е нищожна като протИ.речаща на закона и добрите нрави и водеща до неоснователно обогатяване. Излага се още, че неправилно е прието, че заплатените такси са „отпаднали“, тъй като същите единствено са били приспаднати, без да са възстановени, като дори са заплатени допълнителни суми. Поради неоснователността на главния иск се поддържа и неправилност на уважаването на акцесорната претенция за разноски. С оглед на всичко изложено се иска отмяна на решението.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „ЕМ СИ ЕСТЕЙТ“ ЕООД чрез адв. Р. Н.. В него се заявява, че жалбата е неоснователна като искането към СГС е тя да бъде оставена без уважение. Поддържа се, че правната квалификация на договора е ирелевантна, тъй като последиците са еднакви, а предметът му е ясно определен като промяна на предназначението на земеделски земи, като изборът на способ за постигане на този резултат е въпрос на професионална преценка на изпълнителя. Твърди се, че резултатът не настъпва автоматично по закон, а е постигнат чрез извършени от изпълнителя действия, доказани по делото. Излага се, че таксите са „отпаднали“ чрез приспадането им, което обуславя дължимостта на уговореното възнаграждение, без да е налице протИ.речие със закона или добрите нрави. Посочва се, че изпълнението е доказано, не е своевременно оспорено и е прието от ответниците, включително чрез конклудентни действия. Възражението относно кореспонденцията се приема за неотносимо, тъй като действията са извършвани чрез законния представител на дружеството.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивната жалба е подадена от процесуално легитимирани страни, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 260, т. 1, 2, 4 и 7 и чл. 261 ГПК.

Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд е длъжен да следи служебно.

Предявени по реда на чл. 422 ГПК са обективно и субективно кумулативно съединени положителни установителни искове от „ЕМ СИ ЕСТЕЙТ“ ЕООД срещу „ЕМЕА КОНСУЛТ“ ООД и „ЕМЕА“ ЕАД с правна квалификация чл. 266, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 258 ЗЗД, вр. чл. 286 ТЗ и чл. 309а, ал. 1 ТЗ.

С обжалваното решение, районният съд е уважил предявените искове и е признал за установено, че „ЕМЕА КОНСУЛТ“ ООД и „ЕМЕА“ ЕАД дължат солидарно на „ЕМ СИ ЕСТЕЙТ“ ЕООД сумата в размер на 19 050 лева, представляваща незаплатена част от договорено възнаграждение в размер на 33 150 лева, съгласно Договор за изработка от 02.05.2023 г., ведно със законна лихва от 24.10.2023 г. до изплащане на вземането и сумата в размер на 129,60 лева, представляваща обезщетение за извършени разходи за отправяне на нотариални покани.

От представения договор за изработка от 02.05.2023 г., сключен между страните, се установява, че е налице валидна облигационна връзка, с белезите на договор за изработка, доколкото изпълнителят се е задължил със собствени средства да извършва правни и фактически действия срещу възнаграждение, с предмет постигане на даден резултат, уговорен в чл. 1 от договора, а именно смяна на предназначението на поземлени имоти от земеделска земя в земя за жилищни нужди, така и извършване на действия, уговорени в чл. 5 от договора. С оглед на това, неоснователни са възраженията във въззивната жалба, че неправилно е определен предмета на договора и правната квалификация на предявения иск.

Правопораждащият фактически състав за възникване на спорното право на заплащане на възнаграждение се обуславя от осъществяването на следните елементи:

1. Наличието на валиден договор за изработка и доставка между търговци;

2. Изпълнение на работата от страна на ищеца;

3. Приемане на работата от ответника (изрично, мълчалИ., чрез поведение

или презумпцията на закона);

4. Настъпване на изискуемост на възнаграждението.

Настоящият съдебен състав приема, че е налице първият елемент от фактическия състав, доколкото се установи, че е налице сключен договор между страните с посочения предмет.

Въззивният съд намира, че изпълнението на възложеното по договора за изработка се установява от съвкупната преценка на приетите писмени доказателства по делото - Писмо на Министерство на земеделието и храните изх. № ПО-10-35-2/05.09.2023 г. до „Емеа Консулт" ООД; Скица на поземлен имот № 15-229913-01.03.2023 г. на АГКК; Удостоверение на АГКК изх. № 25- 153894-26.05.2023 г.; Списък на координати изх. № 15-567954-26.05.2023 г. на АГКК; Писмо на Министерство на земеделието и храните изх. № ПО-10-35- 1/16.06.2023 г. до „Емеа Консулт" ООД; Здравно заключение изх. № РД-259- 45/19.06.2023 г. на Министерство на здравеопазването; Писмо на Министерство на земеделието и храните изх. № ПО-10-34-2/05.09.2023 г. до „Емеа“ ЕАД; т. 3 и т. 4 от Решение № 05/15.06.2023 г. по протокол № 5 от 15.06. 2023 г. на Министерство на земеделието и храните, областна дирекция „Земеделие" Добрич; Скица на поземлен имот № 15-229928-01.03.2023 г. на АГКК; Удостоверение на АГКК изх. № 25-153921-26.05.2023 г.; Списък на координати изх. № 15-568106-26.05.2023 г. на АГКК; Писмо на Министерство на околната среда и водите - Варна изх. № 26-00-2797/A3 от 23.05.2023 г.; Удостоверение на общ. Каварна изх. № АБ-30-324-/1/ от 23.03.2023 г.; Писмо на Министерство на земеделието и храните изх. № ПО-10-34-1 от 16.06.2023 г., видно от които предназначението на посочените поземлени имоти е променено от земеделска земя в земя за жилищни нужди. С оглед на това обстоятелство, уговореният в чл. 1 от процесния договор резултат е постигнат, респ. изпълнителят е изработил възложеното от възложителя. Твърденията във въззивната жалба, респ. възражението, че работата не е изпълнена по причина, че всички документи до „ЕМЕА КОНСУЛТ“ ООД и „ЕМЕА“ ЕАД от ОД „Земеделие“ гр. Добрич, РИОСВ – Варна, Община Каварна, АГКК, РЗИ – Добрич били адресирани до М.Е.С., която била посочена като пълномощник на ответните дружества, а не са били адресирани до ищцовото дружество въззивният съд намира за преклудирани, съответно не следва да бъдат обсъждани и взети предвид от съдебния състав. В чл. 266, ал. 1 ГПК е предвидено, че във въззивното производство страните не могат да твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са могли да посочат и представят в срок в първоинстанционното производство. Посочените обстоятелства за наведени за първи път едва с въззивната жалба, като не се твърди наличие на някои от предпоставките на чл. 266, ал. 2 и ал. 3 ГПК, които да обуславят допустимостта им пред въззивния съд. Независимо от това, в допълнение следва да се посочи, че юридическите лица действат чрез своите представители – физически лица. М.С. е вписаният управител на „ЕМ СИ ЕСТЕЙТ“ ЕООД, с оглед на което, в конкретния случай, за надлежното изпълнение на договора е ирелевантно дали кореспонденцията е адресирана до ищцовото дружество или неговия управител и законен представител.

Налице е и третият елемент от фактическия състав за възникване на претендираното право на възнаграждение за изработеното. Установява се, че ответните дружества са приели работата, като са заплатили част от уговореното възнаграждение, което е безспорно между страните и се установява от представените 3 броя платежни нареждания, както и са заплатили дължимите на основание чл. 30 ЗОЗЗ такси, което обстоятелство е предпоставка за влизане в сила на решението за промяна на предназначението на земята, предвид чл. 41, ал. 4 ЗОЗЗ.

Дължимото възнаграждение по договора е уговорено в чл. 4, съгласно с който при изпълнение на възложената поръчка, Възложителят се задължава да заплати на Изпълнителя възнаграждение в размер на 33 150 лева, при следните условия: а/ 1000 лева преди подписване на настоящия договор, изплатени по банков път по сметка на Изпълнителя б/ сумата в размер на 15 000 лева след подписване на настоящия договор, по банков път, за което Изпълнителя поема задълженията по настоящия договор и е длъжен завърши процедурата по смяна на предназначението; в/ остатъкът в размер на 17 150 лева се дължат само при отпадане на заплатените към Решение 03 от 17.05.2007 г. такси на основание чл. 30 от ЗОЗЗ и се дължат след Решене на комисията за промяна на предназначението на земеделска земя в земя за жилищни нужди за ПИ 030042 с площ от 8,5 ДКА И ПИ 030041, с площ от 8,5 ДКА.

Въззивният съд намира, че е възникнало задължение за ответните дружества за заплащане на така уговореното възнаграждение, предвид точното изпълнение от ищцовото дружество и приемане на изработеното от ответните дружества. Спор е формиран конкретно по дължимостта на възнаграждението по чл. 4, буква. „в“ от процесния договор. По отношение на възражението за недействителност на посочената клауза поради протИ.речие на закона и заобикаляне на закона, въззивният съд намира, че клаузата не е недействителна, а представлява допустима уговорка за т. нар. резултативно възнаграждение, обвързано с постигането на конкретен правен и фактически резултат. Съгласно с чл. 20 ЗЗД, пpи тълĸyвaнe нa дoгoвopитe тpябвa дa ce тъpcи дeйcтвитeлнaтa oбщa вoля нa cтpaнитe. Oтдeлнитe yгoвopĸи тpябвa дa ce тълĸyвaт във вpъзĸa eдни c дpyги и вcяĸa eднa дa ce cxвaщa в cмиcълa, ĸoйтo пpoизтичa oт цeлия дoгoвop, c oглeд цeлтa нa дoгoвopa, oбичaитe в пpaĸтиĸaтa и дoбpocъвecтнocттa. Прилагайки установеното принципно положение касателно тълкуване на договорите, в конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че страните изрично са поставили дължимостта на част от възнаграждението в зависимост от настъпването на определени условия – отпадане /приспадане/ на вече заплатените такси и постановяване на решение за промяна на предназначението на имотите. Подобна уговорка е израз на свободата на договаряне и не е забранена от императивни норми. Неоснователно е възражението, че резултатът настъпва по силата на закона и независимо от действията на изпълнителя. Напротив, постигането му е обусловено от извършването на редица фактически и правни действия – съгласувания с компетентни органи, представяне на необходимите документи, включително съгласуване на ПУП, които задължения са вменени на изпълнителя в чл. 5 и чл. 6 от процесния договор. Следователно не се касае за автоматично настъпващ правен ефект, а за резултат, който е в причинна връзка с изпълнението на възложената работа. Клаузата не води и до неоснователно обогатяване, тъй като възнаграждението се дължи само при реално постигнат благоприятен за възложителя резултат – именно намаляване на дължимите разходи чрез приспадане на вече платени такси и успешно приключване на процедурата. Еквивалентността на престациите е запазена, доколкото плащането е обвързано с конкретна полза за възложителя. Поради това уговорката не накърнява и добрите нрави. С оглед на изложеното, клаузата на чл. 4, б. „в“ представлява валидна договорна уговорка, която законосъобразно обвързва страните и поражда задължение за заплащане на уговореното възнаграждение в размер на 17 150 лева. В тази връзка, както бе изложено, прилагайки правилата на чл. 20 ЗЗД, съдът намира, че е ирелевантно писменото изражение на вложения смисъл в чл. 4, б. „в“ дали таксите по чл. 30 ЗОЗЗ „отпадат“ или се „приспадат“ от комисията, като и в двата случая е ясна волята на страните – остатъка от възнаграждението по чл. 17 150 лева се дължи след смяна на предназначението на поземлените имоти чрез посочения способ – с потвърждаване на решение от 03 от 17.05.2007 г., респ. зачитане на вече внесените такси по него. Поради това, на изпълнителя се дължи цялото уговорено възнаграждение в размер на 33 150 лева. По делото не е спорно, че ответните дружества вече са заплатили общо 14 100 лева по договора, което е видно и от приетите платежни документи, с оглед на което, се дължи остатъка в размер от 19 050 лева.

Основателността на исковете с правна квалификация чл. 309а ТЗ предпоставя наличие на главен дълг и забава в погасяването му. Съобразно с ал. 1 от посочената разпоредба, когато кредиторът е изпълнил задълженията си, а длъжникът е в забава за плащане, ако не е уговорено друго, кредиторът има право на обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, както и на обезщетение за разноски за събиране на вземането в размер на не по-малко от 40 евро, без да е необходима покана.

По делото се установи наличие на главен дълг. В конкретния случай, видно от представените 2 броя нотариални покани до „ЕМЕА“ ЕАД и „ЕМЕА КОНСУЛТ“ ЕООД на нотариус Слава Пилякова, същите са връчени на 31.07.2023 г., с които ответните дружества са поканени за приемане на работата, респ. плащане. Доколкото се установява, че се дължи остатъка от възнаграждението по договора, то ответните дружества са изпаднали в забава, съответно ищцовото дружество има право на разноски по чл. 309а ТЗ за изпратените нотариални покани в размер на 129, 60 лева, видно от фактура по чл. 89 ЗННД от 27.07.2023 г.

По отговорността за разноски:

Предвид изхода на спора, на ищцовото дружество, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се дължат разноски. За въззивното производство „ЕМ СИ ЕСТЕЙТ“ ЕООД е представило списък по чл. 80 ГПК и доказателства, че е заплатило адвокатско възнаграждение в размер на 1022,58 евро, което следва да бъде присъдено.

На основание чл. 4 и чл. 3 от Закона за въвеждане на еврото в Република България /ЗВЕРБ/, всички суми подлежат на автоматично превалутиране в евро по официалния валутен курс, с който България се присъединява към еврозоната на 1 януари 2026 г. Съобразно с правилата за превалутиране, съдържащи се в чл. 12 и чл. 13 ЗВЕРБ, 1 евро = 1,95583 лв./.

Така мотивиран, Софийският градски съд: