Решение № 460 от 8.10.2026 г. на Окръжен съд - Велико Търново по дело № 822/2026 г.

дело № 20264100500822 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК. С решение № 933 от 07.07.2026 година, постановено по гр. д. № 817/2026 година, Районен съд – Велико Търново е осъдил М. М. К. на основание чл. 139 вр. чл. 140, ал.1, т. 1 СК да заплаща на М. М. К. месечна издръжка в размер на 44,54 евро, считано от 25.03.2026г. до настъпване на законно основание за нейното изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска до окончателното изплащане, като е отхвърлен иска в останалата му част за разликата от 44, 54 евро до 155,05 евро. Със същото решение М. М. К. е осъден да заплати на М. М. К. 182,21 евро – разноски по делото. Ответникът е осъден да заплати по сметка на РС – Велико Търново държавна такса върху уважения иск в размер на 64,13 евро и 2,56 евро в случай на служебно издаване на изпълнителен лист. Против това решение е подадена въззивна жалба от ответника М. М. К. чрез пълномощник адв. А. Ч. в частта му с която искът е уважен и е осъден ответника да заплаща издръжка в размер на 44,54 евро на ищеца ведно със законната лихва в случай на просрочие на всяка месечно вноска до окончателното плащане. Счита, че решението е недопустимо, тъй като не са конституирани като страни и другите две деца на ищеца - А.К и А.К като необходими другари. Решението било и неправилно, тъй като съдът неправилно е приложил закона. Липсвало основание ищецът да претендира издръжка от М. М. К., тъй като последните 20 години ищецът не е участвал в отглеждането на детето, бидейки в затвора в изпълнение на наложено му наказание за умишлено убийство в размер на 20 години; непрекъснато води съдебни дела по имуществени спорове със сина си; ищецът отдавна се е поставил извън семейството като общност. Освен това жалбоподателят счита, че ищецът няма нужда от издръжка, тъй като получава доход от пенсия и може да полага труд и да задоволява нуждите си. Притежавал и имот в с. П, от който можел да извлича доходи. Жалбоподателят твърди, че така определената издръжка ще му създаде затруднения, тъй като към момента не работел и нямал доходи от трудово правоотношение. Живее под наем, като наемната цена била заплащана от трето лице. Отправя към въззивния съд искане да бъде постановено решение, с което да се отмени това на районния съд в частта, с която искът е уважен и да бъде отхвърлен и за тази част. Претендира присъждане на разноски пред въззивната инстанция. Ищецът М. М. К. чрез назначения му служебен защитник и процесуален представител адв. Б. З. е подал писмен отговор на въззивната жалба. Оспорва жалбата като неоснователна. Изразява становище, че решението е постановено при правилно приложение на процесуалния и материалния закон, поради което следва да бъде потвърдено. Излага подробни доводи относно неоснователността на въззивната жалба и основателността на предявения иск и правилността на решението на районния съд. Възразява срещу искането на жалбоподателя за присъждане на разноските по делото. В съдебно заседание: Жалбопадателят не се явява, а се представлява от адв. А. Ч.. Поддържа всички наведени с въззивната жалба възражения. Претендира отмяна на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск изцяло. Ответникът по жалбата се явява в съдебно заседание пред въззивния съд заедно с назначеният му служебен процесуален представител адв. Б. З.. Претендира отхвърляне на въззивната жалба, като неоснователна. Поддържа становището, че решението е валидно, допустимо и правилно, поради което следвало да бъде потвърдено. Великотърновският окръжен съд като въззивна инстанция взе предвид наведените в жалбата оплаквания, обсъди доводите на страните по реда на чл. 271 от ГПК и като прецени съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 1 от ГПК събраните по делото доказателства и установените по делото факти, приема за установено следното: Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от надлежно легитимирана страна, която има правен интерес от обжалването, поради което съдът я намира за допустима и следва да ги разгледа по същество. Съгласно предвидените в чл. 269 от ГПК правомощия въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, а по допустимостта - в обжалваната му част. Обжалваното решение е постановено от надлежен орган и законен състав, при спазване на изискванията са форма и съдържание, поради което съдът го приема за валидно. Решението е допустимо – първоинстанционният съд се е произнесъл по спорното право и в рамките така както е въведено то в исковата молба. Неоснователно е наведеното във въззивната жалба възражение за недопустимост на решението, поради неконституиране като ответници на другите две деца на ищеца. Разпоредбата на чл. 140, ал. 3 от СК предвижда, че когато няколко лица от един и същ ред дължат издръжка, задължението между тях се разпределя съобразно възможностите им, но ако някой от тях дава цялата издръжка, включително и тази, дължима от другите лица, то може да търси от останалите това, което са били длъжни да дават, заедно със законната лихва. Следователно законът не е предвидил, че лицата от един и същи ред за необходими другари в процеса, нито пък да са солидарни длъжници. Задължението на всяко едно от лицата се определя според неговите конкретни възможности. Освен това ищецът преценява в случая от кое от лицата да търси издръжка и в настоящият случай ищецът е преценил да търси издръжка само от едното от децата си. Извършвайки проверка на решение по реда на чл. 271, ал. 1 от ГПК по същество, в рамките на наведените в жалбата оплаквания и само по отношение на обжалваната му част, съобразно правомощията съгласно чл. 269 от ГПК, съдът приема решението за правилно и законосъобразно. Съображенията за това са следните: В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че е неработоспособен и не може да се издържа от доходите си, а ответникът е негов син. Последният следвало да му дава издръжка според възможностите му. Претендирана е издръжка в размер на 155,05 евро. Ответникът оспорва иска по основание и по размер. Възразява, че искът е недопустим, тъй като ищецът имал и други две деца, които следвало да бъдат конституирани като ответници. Заема становище, че ищецът е работоспособен и може да реализира доходи от имуществото си. Твърди, че няма възможност да дава издръжка, тъй като това би го затруднило за собствената му такава. Освен това ищецът нямал право на издръжка, тъй като през последните двадесет години е бил в затвора по присъда за убийство и не е участвал в отглеждането на сина си, а освен това водел против него дела, включително и към момента висящо такова гр.д. № 1444/2025г. на ВТРС. Същите възражения са възпроизведени и във въззивната жалба. Фактическата обстановка по делото е изяснена от първоинстанционния съд, като същият е съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно установените факти, освен това същата не е оспорена от страните. Спорна е правната оценка и има ли ищецът право на издръжка. По тези причини настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по делото и не намира за нужно да я възпроизвежда пространно, а на основание чл. 272 от ГПК препраща към мотивите на обжалваното решение. Нови фактически положения не са установени в хода на въззивното производство. Наведените от жалбоподателя възражения са неоснователни. Анализирайки установените по делото факти, Великотърновският окръжен съд като въззивна инстанция намира, че решението на РС – Велико Търново в обжалваната му част е правилно и законосъобразно, постановено след обстоен и пълен анализ на събраните по делото доказателства. Пълнолетно лице има право на издръжка, когато е неработоспособно и не може да се издръжка от имуществото си. То може да търси издръжка от лицата, посочени в чл. 140 СК в посочения ред. Размерът на издръжката се определя според нуждите на лицето, което има право на такава и съобразно възможностите на лицето, което я дължи, а ако издръжката се дължи от няколко лица от един ред, тя се разпределя по между им съобразно възможностите им. разпоредбата на чл. 151 от СК предвижда, че не може да търси издръжка лице, което се е провинило тежко срещу онзи, който дължи издръжката, срещу негов съпруг, низходящ или възходящ. Съдът приема, че всички предпоставки да възникне в полза на ищеца спрямо ответника правото да търси издръжка са налице. Страните по делото безспорно са в родствена връзка баща и син. Ответникът е лице от първи ред на задължените лица. Неоснователно е възражението на жалбоподателят – ответника, че ищецът е изгубил правото си на издръжка, поради това, че не бил полагал грижи докато е изтърпявал наказание лишаване от свобода като наказание за извършено престъпление „убийство“. Безспорно е обстоятелството, че преди и след навършване на пълнолетие на ответника ищецът е изтърпявал наказание „лишаване от свобода, поради което не е могъл да полага непосредствени грижи за отглеждането и възпитанието му, което обаче не съставлява тежко провинение по смисъла на чл. 151, ал.1 от СК. Освен това установено е, че ищецът е изпращал средства, реализирани от полаган труд в затвора. Възникналите между страните правни спорове относно сключени по между им правни сделки, с които ищецът е прехвърлил право на собственост в полза на ответника на притежаван от него недвижим имот, също не представляват морално укоримо поведение, което да противоречи на добрите нрави, още по-малко пък да са и тежко провинение спрямо ответника като лице, което дължи издръжка. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че ищецът няма нужда от издръжка, поради това че получава пенсия и може да полага труд и да задоволява нуждите си. действително ищецът получава пенсия в размер на 339,40 евро, което е под линията на бедност за 2026г. от 390,63 евро – обективен и безспорен факт. Ищецът е нетрудоспособен не само поради това, че му е признат процент на нетрудоспособност с решение на ТЕЛК, но и поради факта, че е на възраст значително след тази, на която съгласно КСО физическите лица в страната придобиват право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. При тези обстоятелства не може да бъдат споделени доводите на жалбоподателят относно възможността на ищеца да полага труд, от който да реализира доходи за своята издръжка. Според статистическите изследвания и с оглед икономическата обстановка в страната средномесечно за издръжка на едно лице са необходими 491 евро. Това налага извода, че ищецът - въззиваемият има право да търси издръжка от своите деца и в случая от ответника. Последните дължат тази издръжка с оглед техните възможности. Необходимата издръжка, която би следвало да получи ищецът от своите деца е в общ размер на 155,05 евро и следва да бъде разпределена с оглед техните възможности. Жалбоподателят е пълнолетно трудоспособно лице в активна трудоспособна възраст. Не полага труд по трудово правоотношение, но реализира доход и се самоосигурява върху доход в размер на минималната работна заплата за страната. Притежава недвижим имот, върху който е учредил в полза на трето лице безвъзмездно право на ползване. Живее в жилище, ползвано по силата на договор за наем, заедно със своята майка, която предоставя финансова помощ при заплащането на наемната цена. Няма задължение за издръжка на свои низходящи. Всичко това дава основание да се приеме, че може да отделя минимални средства от реализирания доход, за покриване на част от издръжката на баща си и това няма да създаде затруднения за неговата собствена такава. От необходимата издръжка в размер на 155,05 евро ответникът следва да поеме част в размер на 44,45 евро, а останалата част следва да бъде поета от останалите деца. С оглед тези съображения и възражението за липсата на възможност ответникът да дава издръжка се явява неоснователно. По изложените съображения, достигайки до формираните правни изводи, районният съд е постановил правилно и законосъобразно решение, което следва изцяло да бъде потвърдено. Водим от изложените съображения и на основание на основание чл. 271, ал.1 от ГПК, Великотърновският окръжен съд