Решение № 109 от 28.1.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 1424/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 ГПК – чл.273 ГПК. С решение № 60/25.02.2025 г., постановено по гр. д. № 354/2024 г. по описа на ОС-Монтана, Г. А. Н., е осъден са заплати на ЗД „БЕЛ ИНС“ АД, сумата от 131 868, 70 лв., представляваща платено по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ – полица BG02115002672788 от 25.10.2025 г., застрахователно обезщетение, ведно със законната лихва от 07.08.2024 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото в размер на 16 558, 45 лв., като искът е отхвърлен над уважения размер до предявения размер от 147 126, 90 лв. Ответникът е осъден да заплати на адв. М. А. З., на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. във вр. с чл.78, ал.1 ГПК, адвокатско възнаграждение в размер на 1 773 лв. С определение № 258/25.03.2025 г., постановено по горепосоченото дело, е оставена без уважение молбата на ищеца за допълване на постановеното съдебно решение в частта за разноските, на основание чл.248 ГПК, като неоснователна. Срещу постановеното съдебно решение в частта, с която е уважен предявеният иск, е депозирана въззивна жалба от Г. А. Н.. Излага съображения, че в нарушение на императивните норми на материалния закон и на процесуалните правила, както и на формираната практика на ВКС решаващият съд е приел, че регресното право може да бъде предмет на защита едва с изплащане на застрахователното обезщетение на увреденото лице, като елемент от фактическия състав на чл.500, ал.1 КЗ, от който момент застрахователят встъпва в правата на увредения срещу прекия причинител на вредите, поради което вземането на ищеца срещу ответника с основание чл.500, ал.1 КЗ е изискуемо от датата на плащане на застрахователното обезщетение. Решаващият съд не е обсъдил в решението си кои са страните и от какво произтича претенцията по правоотношението за обезщетяване, какво е правоотношението между ищеца и ответника, какво е основанието за плащане на ищеца и съответно встъпването му в правата на пострадалия. Г. И. К. е пострадал при причинено ПТП на 16.07.2016 г. по вина на ответника. На тази дата е възникнало вземането на пострадалия да търси репариране на болките и страданията си по деликтното правоотношение. По това правоотношение ответникът дължи на пострадалия обезщетение за причинените вреди, считано от 16.07.2016 г., от когато е поставен в забава, на основание чл.84, ал.3 ЗЗД ищецът е страна по застрахователно правоотношение с ответника. Пострадалият е предявил пряк иск срещу застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ на ответника, като е осъдил ищцовото дружество да му заплати обезщетение за причинени вреди. Ищецът е платил на пострадалия застрахователното обезщетение, за което е постановено съдебното решение. Участието на застрахователя по чл.432, ал.1 КЗ не променя страните в деликтното правоотношение, нито изискуемостта на вземането за обезщетяване на вредите. Поддържа, че плащането на застрахователно обезщетение не поражда нова изискуемост. Институтът на погасителната давност съдържа само императивни норми. На основание чл.114, ал.3 ЗЗД за вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. От датата на деликта пострадалият и ищецът с знаели кой е деецът и какви са причинените вреди. Размерът на вредите е определен по справедливост с влязло в сила съдебно решение, с което е уважен и предявеният от ищеца срещу ответника обратен иск. Съгласно ППВС № 2/21.12.1981 г. вземанията за обезщетение за вреди от непозволено увреждане стават изискуеми от деня на увреждането, а когато деецът не е известен – от откриването му. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени вреди и не определя различни начални моменти за давностните срокове според характера на вредите. По силата на чл.500, ал.1, т.1 КЗ застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение, заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач при настъпването на ПТП е извършил нарушение на ЗДвП, като е управлявал МПС под въздействиена алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон. Поддържа, че посочената норма не определя това плащане като нещо различно от встъпване в правата на кредитор, нито определя различна погасителна давност за това вземане. на Основание чл.74 ЗЗД този, който е изпълнил едно чуждо задължение, като е имал правен интерес да стори това, встъпва в правата на кредитора. Суброгацията е способ за преминаване на вземания, а не за погасяване на задължения. Суброгацията не променя по никакъв начин първоначалното (деликтното) правоотношение между страните по него, нито датата на възникване на вредите, а само овластява/определя нов кредитор. Встъпването на третото лице в правата на кредитора е във вида им, за размера на вземането и с неговата изискуемост. Ищецът е платил на 25.02.2022 г., 04.03.2022 г., 16.03.2022 г. и на 08.08.2023 г. причинените на пострадалия вреди от деликта от 16.07.2016 г. Счита, че тези плащания не променят деликтното правоотношение, а единствено променят кредиторът. Също така встъпването на изменя и изискуемостта на вземането по нега, а само дава право на третото лице – нов кредитор, да ги претендира вместо пострадалия. Поддържа, че възприемането на противното би удължило погасителната давност в противоречие с императивните норми на закона, би оставило неопределена във времето изискуемостта на вземането и би дало възможност на третото лице плаващо във времето да я определя по своя преценка. С ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, съдилищата се задължават да приемат, че предявяването на иска като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 ГПК, няма за последица спиране и прекъсване на погасителната давност по отношение на предявената част от вземането. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира сторените по делото разноски. В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца ЗД „БУЛ ИНС“ АД, с който я оспорва. Излага съображения, че правилно решаващият съд е приел, че в производството по гр. д. № 3187/2017 г. по описа на СГС изрично е заявено, че е предявен частичен обратен иск. Позовава се на задължителните разяснения, дадени с ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, т.2, съгласно които решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. Счита, че по отношение на регресния иск приложение намира общата погасителна давност по чл.110 ЗЗД, смитано от датата на плащане на застрахователното обезщетение. В този смисъл е задължителното за съдилищата разрешение, дадено в т.14 от ППВС № 7/1977 г., което не е изгубила значението си, както и формираната практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК. По силата на § 22 ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., за застрахователните договори, сключени преди влизане в сила на този кодекс, се прилага част ІV от отменения КЗ, освен ако страните уговорят друго след влизане в сила на новия КЗ. Обратният иск на ответника срещу третото лице – помагач подлежи на разглеждане по същество само при уважаване на иска срещу ответника и само до размера, до който първоначалният иск е уважен. Регресното право на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите по чл.500, ал.1 и ал.2 КЗ представлява право на застрахователя да получи от застрахования платеното на пострадалото, респ. увредено лице обезщетение, ако е осъществено някое от предвидените в посочените разпоредби основания. Поддържа, че регресното право на застрахователя срещу застрахования не е същинско застрахователно право, подобно на суброгацията по общия състав. Не е част от застрахователното правоотношение и възниква по силата на закона при наличие на някое от регламентираните в действащата правна уредба основания. Моли съда да потвърди решението в обжалваната част. Претендира сторените по делото разноски. Съдът, след като прецени представените по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна: ОС-Монтана е сезиран с иск с правно основание чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.) вр. § 22 ПЗР на КЗ – нов чл.500, ал.1, т.1 КЗ. Ищецът твърди, че на 16.07.2016 г., около 22.00 ч. Г. К. се е движил по пътна лента, на около 50 см от тротоара, в близост до лявата ограничителна лента противоположно на движението по пътя от с. Бързия в посока гр. София, бутайки собствения си мотопед, който не е в изправно състояние. Тогава бил блъснат от автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“ рег. № •••, собственост на Г. А. Н. и управляван от него. За посочения лек автомобил е била сключена застраховка „Гражданска отговорност“ с ищеца, със срок на действие от 28.10.2015 г. до 27.10.2016 г. Извършителят бил открит от органите на МВР около 23.00 ч. в деня на инцидента. Във връзка с настъпилия инцидент било образувано ДП № 144/16.07.2016 г. на РУ на МВР-Берковица. След инцидента пострадалият получил множество травматични увреждания, описани в исковата молба. На пострадалия била оказана спешна медицинска помощ в УМБАЛСМ „Пирогов“ ЕАД, където били проведени оперативни интервенции с голяма сложност от инцидента пострадалият бил поставен в състояние, застрашаващо неговия живот. Получени били кръвоизливи в областта на жизненоважни органи, от които последвала загуба на кръв, водещо до опасност от летален изход. В резултат от нарушението целостта на червата пострадалият получил перитонит, наложило извършването на операция по спешност. На 23.08.2016 г. пострадалият депозирал покана за изплащане на застрахователно обезщетение вх. № ОИ-568805. С молба от 30.08.2016 г. пострадалият депозирал всички необходими документи, въз основа на които да се установи здравословното му състояние, както и размерът на имуществените вреди. С решение № 266841/06.12.2021 г., постановено по гр. д. № 3187/2017 г. по описа на СГС, потвърдено с решение № 1205/06.10.2022 г. по в. гр. д. № 1544/2022 г. САС, е определено и присъдено дължимото застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди – 100 699, 20 лв., ведно със законната лихва, считано от 09.05.2018 г. Ищцовото дружество претърпяло принудително изпълнение и заплатило в цялост в полза на взискателя сумата от 209 304, 68 л Твърди, че е бил уважен обратен иск в размер на 40 000 лв. Претендира присъждане на разликата над уважения обратен иск от 40 000 лв. до пълния размер на реално заплатеното от ищеца застрахователно обезщетение от 209 304, 68 лв., която възлиза на 147 126, 90 лв. Позовава се на приложимост на нормата на чл.223 ГПК в отношенията между страните по всички факти, предмет на производството по гр. д. № 3187/2018 г. по описа на СГС. Ответникът е заплатил сумата от 62 177, 78 лв. във връзка с уважения обратен иск, както следва: на 26.01.2022 г. е платена сумата от 20 577, 78 лв. – лихва; 20 000 лв. – главница по обратен иск; 1 600 лв. – разноски по обратен иск и 20 000 лв. – главница по обратен иск. Поддържа, че с плащане на дължимото застрахователно обезщетение ищецът е встъпил в правата на увреденото лице срещу прекия причинителя на вредите. Регресното му право е възникнало, тъй като виновният водач е управлявал МПС под въздействието на алкохол с концентрация в кръвта над допустимата по закон норма. Твърди, че със споразумение по НОХД № 267/2017 г. по описа на РС-Берковица ответникът е бил признат за виновен в това, че е причинил съставомерния резултат при нарушаване правилата за движение, като е налице и квалифициращото обстоятелство по чл.343, ал.3 НК – ПТП е причинено в пияно състояние Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да му заплати сумата от 147, 126, 90 лв. – част от изплатено застрахователно обезщетение във връзка с настъпило на 16.07.2016 г. застрахователно събитие, представляващо покрит риск по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, ведно със законната лихва, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане. С постъпилия в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба ответникът оспорва предявения иск. Счита, че предявеният иск е допустим и основателен. Заявено е възражение за изтекла погасителна давност. Твърди, че предявеният спрямо него обратен иск е като частичен за сумата от 40 000 лв. На 25.01.2022 г. е платил на ответника сумата от 62 177, 78 лв., съобразно влязлото в сила съдебно решение. С това плащане не се признава вземането на ищеца за разликата над 40 000 лв. – главница, 20 577, 78 лв. – лихви 1 600 лв. – разноски. На основание чл.116а ЗЗД, когато вземането е предявено частично, давността се спира или прекъсва само за предявената част. Тази норма е приета по време на висящия процес. От влизането й в сила на 26.05.2018 г. до завеждане на делото са изминали 6 години, 2 месеца и 12 дни. По този начин не е спазен установеният в нормата на чл.110 ЗЗД 5-годишен давностен срок. Съгласно ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, т.1, с предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право – при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение. Непредяваната част от вземането остава извън предмета на делото и за нея давността не спира и не се прекъсва, а продължава да тече. Предявяването на иска за парично вземане като частичен и последвалото негово увеличаване по реда на чл.214, ал.1 ГПК нямат за последица спиране и прекъсване на давностния срок по отношение непредявената част от вземането. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли предявения иск, като погасен по давност. С молба – уточнение от 08.01.2025 г. ищецът е уточнил, че с решение, постановено к. т. д. № 1166/2022 г. по описа на ВКС окончателно са присъдени следните обезщетения: 120 000 лв. – застрахователно обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.01.2017 г. до окончателното плащане, както и 4 699, 20 лв. – обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва от 01.01.2017 г. до окончателното изплащане. За тези суми са били издадени 2 броя изпълнителни листове за сумата в общ размер на 209 304, 68 лв. По изп. д. № 20228510400095 по описа на ЧСИ М. П. е събрана сумата от общо 163 741, 63 лв., от която: на 16.03.2022 г. е платена сумата от 63 741, 63 лв., на 25.02.2022 г. – 50 000 лв. и на 04.03.20222 г. – 50 000 лв. С тези суми е погасена главница от 96 000 лв.; законна лихва за периода 01.01.2017 г. - 16.03.2022 г. от 50 563, 80 лв.; 5 699, 20 лв. – главница за имуществени вреди; 2 456, 65 лв. – законна лихва за периода 01.01.2017 г. – 25.02.2022 г. и 2 366, 39 лв. – разноски по изпълнителното дело. По изп. д. № 20238510402537 по описа на ЧСИ М. П. е събрана сумата от 45 563, 05 лв., която е платена на 08.08.2023 г. С нея е погасена главница от 24 000 лв., законна лихва за периода 01.01.2017 г. – 08.08.2023 г. в размер на 16 326, 83 лв.; 1 860 лв. – разноски по изпълнителното дело и 3 376, 22 лв. – такси по изпълнителното дело. С определение, постановено в проведеното на 07.02.205 г. открито съдебно заседание, ОС-Монтана е допуснал уточнение на исковата молба, съгласно депозираната уточнителна молба от ищеца. Със споразумение, одобрено от съда в проведеното на 21.07.2017 г. открито съдено заседание по НОХД № 267/2017 г. по описа на РС - Берковица, Г. А. Н. е признат за виновен в това, че на 16.07.2016 г. в с. Бързия, обл. Монтана, ул. „Петроханска“, с посока на движение от центъра на селото към град София, при управление на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. № •••, нарушил правилата за движение: чл.5, ал.1, т.1, чл.5, ал.2, т.1, чл.5, ал.3, т.1, чл.20 ал.2, чл.21, ал.2 ЗДвП, и по непредпазливост причинил средна телесна повреда на Г. И. К., изразяваща се в контузия на корема, кръвоизлив в коремната кухина-ретроперитонеална, разкъсване на опоръка, нараняване на тънкото черво, които увреждания са му причинили разстройство на здравето, временно опасно за живота с оздравителен период около1-2 месеца при липса на усложнения и нормален оздравителен процес; изкълчване на дясна тазобедрена става, разкъсно - контузна рана с деколмен на десен долен крайник и повърхностно счупване на главата на дясна бедрена кост, които увреждания са му причинили трайно затруднение на движенията на долен десен крайник с оздравителен период около 3-4 месеца при липса на усложнения и нормален оздравителен процес; открито счупване на лява хълбочна кост; открити счупвания на левите скочна и ладиевидна кости, които увреждания са му причинили трайно затруднение на движенията на долен ляв крайник с оздравителен период около 6-7- месеца при липса на усложнения и нормален оздравителен процес; счупване на трета кост на пестницата на лява ръка, за което увреждане е претърпял ортопедично хирургично лечение и същото му причинило трайно затруднение на движенията на горен ляв крайник с оздравителен период около два месеца при липса на усложнения и нормален оздравителен процес, като деянието е извършено в пияно състояниеводачът е с концентрация на алкохол в кръвта 1, 16 промила на хиляда, установено по надлежния ред - с физико-химическа експертиза на кръвта - протокол № 1147/19.07.2016 г. на експерт-химик при ОД на МВР и деецът е избягал от местопроизшествието. С решение от 15.12.2020 г., постановено по гр. д. № 3187/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 6 състав, ЗД „БУЛ ИНС“ АД е осъден да заплати на Г. И. К., на основание чл.226, ал.1 КЗ (Обн., ДВ, бр. 103 от 23.12.2005 г., отм., считано от 01.01.2016 г.) във връзка с §22 от ПЗР на КЗ, в сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД, сумата от 96 000 лв. - застрахователно обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди -болки и страдания от травматични увреждания и сумата от 4 699, 20 лв. -имуществени врединаправени разходи за лечението на травмите, причинени в пряка причинно следствена връзка от ПТП, настъпило на 16.07.2016 г. в с. Бързия, виновно причинени от водача на лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, с рег. № •••, чиято отговорност е била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при ЗД „БУЛ ИНС” АД със застрахователна полица № BG/02/11/5002672788, валидна от 28.10.2015 г. до 27.10.2016 г., ведно със законната лихва върху двете главници, считано от 01.01.2017 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлен предявения иск за неимуществени вреди като неоснователен за разликата над сумата от 120 000 лв. до пълния претендиран размер от 150 000 лв. и на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД, при приет принос от 20% за разликата над 96 000 лв. до 120 000 лв., а искът за имуществени вреди отхвърля на основание чл.51, ал.2 от ЗЗД, поради приет принос за разликата над 4 699, 20 лв. до пълния претендиран размер от 5 874 лв. Ответникът е осъден да заплати, на основание чл.78, ал.1 ГПК, на ищеца сумата от 355, 96 лв. – разноски, направени от ищеца. Последният е осъден да заплати на ответника сумата от 4 318, 44 лв.- разноски, направени от ответника, съобразно отхвърлената част от исковете. Ответникът е осъден да заплати, на основание чл.78, ал.6 ГПК по сметка на Софийски градски съд държавна такса върху уважения размер на иска в размер на 4 027, 97 лв., както и сумата от 452, 22 лв. - възнаграждение на вещи лица, заплатени от бюджета на съда. Решението е постановено при участието на Г. А. Н., в качеството му на трето лице помагач, конституирано на страната на ответника ЗД „БУЛ ИНС“ АД, на основание чл.500, ал.1, т.1 и т.3 от КЗ (2016 г.), сумата от 40 000 лв., частично предявена от общата сума, за която ответникът е осъден в размер на 100 699, 20 лв., регресно вземане, при условие, че сумата бъде заплатена от ЗД „БУЛ ИНС“ АД на Г. И. К., която сума представлява застрахователно обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност“, полица № BG/02/11/5002672788, валидна от 28.10.2015 г. до 27.10.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 01.01.2017 г. до окончателното издължаване, на основание чл.78, ал.1 ГПК, да заплати сумата от 1 600 лв., направени от ищеца по обратния иск разноски пред настоящата инстанция. С решение № 22/07.01.2022 г., постановено по гр. д. № 1470/2021 г. по описа на САС, 2 граждански състав, горепосоченото съдебно решение е потвърдено. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач Г. А. Н.. С решение№ 50067/29.06.2023 г., постановено по т. д. № 1166/2022 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, е отменено решението на САС, в частта, с която е потвърдено решението на СГС, с което е отхвърлен предявеният иск на Г. И. К. с правно основание чл.432, ал.1 КЗ срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД за сумата над 96 000 лв. до 120 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие ПТП от 16.07.2016 г., причинено по вина на водача на застрахован при ЗД „Бул Инс“ АД по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите лек автомобил, като вместо това ЗД „Бул Инс“ АД е осъден да заплати на Г. И. К. над присъдените от първоинстанционния съд 96 000 лв. още 24 000 лв. – иска да се счита уважен до размера от 120 000 лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди в причинност с ПТП от 16.07.2016 г., причинено по вина на водача на застрахован при ЗД „Бул Инс“ АД по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите лек автомобил, ведно със законната лихва върху същата сума, считано от 01.01.2017 г. до окончателното й изплащане. ЗД „Бул Инс“ АД е осъден, на основание чл.81 ГПК вр. с чл.78, ал.1 ГПК и чл.38, ал.2 вр ал.1 т.3 ЗАдв., да заплати на АД „М.“ адвокатско възнаграждение в общ размер за трите инстанции от 4 500 лв. Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на ответника Г. А. Н.. Въз основа на издаден на 20.07.2023 г. изпълнителен лист, във връзка с горепосоченото влязло в сила съдебно решение, до ищцовото дружество е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 45759/21.07.2023 г. по изп. д. № 20238510402538 по описа на ЧСИ М. П., рег. № •••, с район на действие СГС, за сумата от 9 896, 51 лв., от които: 8 136, 59 лв. – присъдени разноски в полза на АД „М.“, 800 лв. – разноски по изпълнителното дело, 959, 92 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ, дължими към 04.08.2023 г. Въз основа на издаден на 26.01.2022 г. изпълнителен лист, във връзкас влязлото в сила съдебно решение, до ищцовото дружество е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 3113/26.01.2022 г. по изп. д. № 20228510400095 по описа на ЧСИ М. П., рег. № •••, с район на действие СГС, за сумата от 162 888, 96 лв., то която: 96 000 лв. – главница, ведно със законна лихва в размер на 2 434, 45 лв. за периода 01.01.2017 г. – 09.02.2022 г., 2 366, 39 лв. – разноски по изпълнителното дело, 7 655, 59 лв. – такси по ТТРЗЧСИ, дължими към 09.02.2022 г. С платежно нареждане от 25.02.2022 г. ищецът е превел по сметка на съдебния изпълнител сумата от 50 000 лв., а на 04.03.2022 г. – 50 000 лв. по изп. д. № 20228510400095. Въз основа на издаден на 20.07.2023 г. изпълнителен лист във връзка с влязлото в сила съдебно решение до ищцовото дружество е изпратена покана за доброволно изпълнение изх. № 45755/21.07.2023 г. по изп. д. № 20238510402537 по описа на ЧСИ М. П., с район на действие СГС, за сумата от 45 518, 28 лв., от която: 24 000 лв. – главница, ведно със законна лихва в размер на 16 282, 06 лв. за периода 01.01.2017 г. – 04.08.2023 г., 1 860 лв. – разноски по изпълнителното дело, 3 376, 22 лв. – такси по ТТР към ЗЧСИ. С платежно нареждане от 08.08.2023 г. ищецът е превел по сметка на съдебния изпълнител сумата от 45 563, 05 лв. по изп. д. № 20238510402537. Видно от представения препис от искова молба ищецът е предявил срещу ответника обратен иск в производството пред СГС на 06.06.2017 г. за сумата от 40 000 лв., част от сумата от 128 466, 58 лв., във връзка с настъпилото на 16.07.2016 г. ПТП. Видно от представеното платежно нареждане ответникът е наредил в полза на ищеца плащане на сумата от 20 000 лв. – главница по гр. д. № 3167/2017 г.; отново сумата от 20 000 лв. – главница по посоченото дело, както и 20 577, 78 лв. – лихва и 1 600 лв. – разноски по същото гражданско дело. С молба, депозирана на 28.01.2022 г. ответникът е уведомил ищца, че е платил в негова полза сума в общ размер от 62 177, 78 лв., от която: 40 000 лв. – главница; 20 577, 78 лв. – законна лихва за периода 01.01.2017 г. – 26.01.2022 г. и разноски от 1 600 лв., както по този начин изцяло е погасил задълженията си към дружеството. При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо. Страните не спорят относно наличието на предпоставките за ангажиране регресната отговорност на ответника, които са установени с влязлото в сила съдебно решение от 15.12.2020 г., постановено по гр. д. № 3187/2017 г. по описа на СГС, І ГО, 6 състав, с което е уважен предявеният от застрахователя срещу прекия причинител на вредите частичен обратен иск. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ВКС, ОСГТК, т.2 решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. С влязлото в сила съдебно решение по предявения спрямо ответника обратен иск, е установено наличието на валидно сключена между страните застраховка „Гражданска отговорност“ за лек автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № •••, по силата на който за периода 28.10.2015 г. – 27.10.2016 г. гражданската отговорност на водача на посочения лек автомобил е покрита от ищеца по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Обект на застраховане по посочената задължителната застраховка е гражданската отговорност на застрахованите физически и юридически лица за причинените от тях на трети лица имуществени и неимуществени вреди, свързани с притежаването и/или използването на моторни превозни средства, за които застрахованите отговарят съгласно българското законодателство или законодателството на държавата, в която е настъпила вредата, съгласно нормата на чл.257, ал.1 КЗ (отм.), действал към момента на сключване на договора и възникване на застрахователното правоотношение. Застраховани лица по тази застраховка, съгласно втората алинея на посочената норма, са собственикът на моторното превозно средство, за което е налице валидно сключен застрахователен договор, както и всяко лице, което ползва моторното превозно средство на законно основание. В случая автомобилът е управляван от собственика. Установено е и обстоятелството, че през време на действието на застрахователния договор – на 16.07.2016 г., е настъпило ПТП, причинено от водач на МПС, гражданската отговорност на който е покрита от ответника. Наказателната отговорност на виновния водач е ангажирана с одобрено от съда споразумение. Съгласно нормата на чл.300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. Тази норма намира приложение и по отношение на одобреното от съда споразумение за решаване на делото, на основание чл.383, ал.1 НПК, тъй като то има последиците на влязла в сила присъда. С посоченото споразумение е установена вината на водача на лекия на товарния автомобил марка „Фолксваген“, модел „Голф“, рег. № •••, участието му в настъпилото на 16.07.2016 г. ПТП, както и противоправността на деянието. В предвидените от закона случаи застрахователят се освобождава от задължението му към застрахования, тъй като не отговаря за умишлено причиняване на риска от застрахования или за такова негово поведение, което увеличава риска в степен, в която той не носи отговорност, какъвто е случаят на управление на МПС в пияно състояние. Нормата на чл.274, ал.1, т.1 КЗ (отм.), приложима на основание § 22 ПЗР на КЗ и доколкото страните не са уговорили друго, регламентира, че застрахователят има право да получи от застрахования платеното от застрахователя обезщетение, когато застрахованият при настъпване на ПТП е управлявал моторното превозно средство след употреба на алкохол с концентрация на алкохол в кръвта над допустимата по закон норма или е отказал да се подложи или виновно се е отклонил от проверка за алкохол. В този смисъл е и действащата норма на чл.500, ал.1, т.1 КЗ. Във въззивното производство страните не спорят относно обстоятелството, че задължението на ответника към ищеца възлиза на 131 868, 70 лв., за която сума е уважен предявеният иск. Основният спорен въпрос между страните е дали вземането на ищеца в посочения размер е покрито от изтекла погасителна давност или не. Последователна и непротиворечива е съдебната практика, с която се приема, че регресното право възниква спрямо застрахования от момента на деликта. Моментът на плащането на обезщетението на третото лице определя не възникването, а изискуемостта на регресното притезание - решение № 192/14.08.2012 г. по т.д. № 768/2010 г. на ВКС,ТК, II ТО; решение № 70 от 23.06.2011 г. по т. д. № 624/2010 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение № 35 от 09.07.2019 г. по т. д. № 1175/2018 г. на ВКС, ТК, І ГО, постановени по реда на чл.290 ГПК. По силата на общото правило, регламентирано в нормата на чл.114, ал.1 ЗЗД, на което се позовава жалбоподателя, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. При регресното вземане на застрахователя срещу застрахования по застраховка „Гражданска отговорност“, изискуемостта му настъпва с извършване на плащане на обезщетението от застрахователя в полза на увреденото лице. Ето защо неоснователни са оплакванията на жалбоподателя, че плащането на застраховатеното обезщетение няма отношение към изискуемостта на претендираното от ищеца вземане. Предвид изложеното се налага изводът, че с предявяване и уважаване на частичния обратен иск, съдът констатира наличието на предпоставките на претендираното от застрахователя регресно право, но доколкото неговата изискуемост не е настъпила към момента на постановяване на съдебното решение и при отчитане особеностите на предявения в условията на евентуалност обратен иск, същият подлежи на уважаване под условие – след заплащане на дължимото застрахователно обезщетение. Ето защо при предявяване и уважаване на обратния иск не е налице изискуемо вземане в полза на застрахователя, поради което и на основание чл.114, ал.1 ЗЗД не е започнал да тече давностният срок. Същевременно може да бъде спрян или прекъснат само давностен срок, който е започнал да тече. С оглед на това предявяването на частичния обратен иск преди заплащане на застрахователното обезщетение не води до прекъсване на погасителната давност. По въпроса относно момента, от който започва да тече погасителната давност при регресните искове, е постановена трайна и последователна практика на ВС, както и на ВКС. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ППВС № 7 от 04.10.1978 г., т.14, давностният тригодишен срок по чл.337 ЗЗД е специален спрямо общите давностни срокове по чл.110 и следващи ЗЗД. Той започва да тече от деня на застрахователното събитие, за което застрахователят отговаря, и важи по отношение на всички правни субекти. Същият обаче се отнася само за правото на иск, основано на застрахователно правоотношение, а не и за регресните суброгационни искове на застрахователя срещу третите лица, които са причинили вредите, защото основанието на последните не е застрахователното правоотношение, а фактът на изплащането на сумите на правоимащите лица по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес. За регресните искове важи общата давност по чл.110 и следващи ЗЗД, а течението й започва от момента на изплащането на застрахователните обезщетения на правоимащите лица. Тези разяснения последователно са възприети и в практиката на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК - решение № 178 от 21.10.2009 г. по т. д. № 192/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 173 от 30.10.2009 г. по т. д. № 455/2009 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 53 от 16.07.2009 г. по т. д. № 356/2008 г., ТК, I ТО, решение № 2 от 02.02.2011 г. по т. д. № 206/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 15 от 04.02.2011 г. по т.д. № 326/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО; решение № 127 от 18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение № 131/07.10.2011 г. по т. д. № 806/2010 г. на ВКС, ТК, I ТО; решение № 37 от 12.03.2024 г. по т. д. № 36/2023 г. на ВКС, ТК, ТО; решение № 50040 от 17.05.2023 г. по т. д. № 2744/2021 г. на ВКС, І ТО и редица други. С цитираната съдебна практика еднозначно се приема, че датата на заплащане на застрахователното обезщетение от застрахователя по имуществената застраховка е началният момент, от който започва да тече погасителната давност относно регресното суброгационно право на застрахователя към причинителя на имуществените вреди. Основанието за регресните искове възниква от фактически състав, който включва изплащане на сумата на правоимащото лице по силата на застраховката и даденото от закона право на регрес, поради което началният момент на погасителната давност по чл.110 ЗЗД е датата на плащане на застрахователното обезщетение на правоимащия. За този иск тече погасителна давност, различна от тази за задължението по чл.45 ЗЗД, което е изискуемо от момента на причиняване на вредите, от който момент длъжникът изпада в забава. Ето защо доводите на жалбоподателя за приложимост на нормата на чл.84, ал.3 ЗЗД спрямо регресното право на застрахователя, се явяват неоснователни. Следва да се отбележи също така, че в предмета на делото не се включва претенция на увреденото лице спрямо причинителя на вредите, а е предявен регресен иск на платилия застрахователно обезщетение застраховател спрямо причинителя на вредите, за който началният момент на давностния срок не съвпада с датата на настъпване на застрахователното събитие (датата на деликта). По изложените съображения въззивният съд счита, че от всяко едно частично плащане от застрахователя на обезщетение за претърпените от пострадалия имуществени и неимуществени вреди и законната лихва върху тях, започва да тече 5 – годишен давностен срок за съответната част на регресното вземане в размера на извършеното плащане. Така с всяко едно от извършените плащания съответно на 25.02.2022 г., на 04.03.2022 и 08.08.2023 г. започва да тече 5 – годишен давностен. Исковата молба е депозирана на 07.08.2024 г., към който момент не е изтекъл 5 - годишния давностен срок върху нито едно от вземанията, свързани с извършените частични плащания. Ето защо възражението на жалбоподателя за погасяване на задължението му към ищеца по давност се явява изцяло неоснователно. Тъй като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, решението следва да се потвърди в обжалваната част. По разноските по производство: При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят сторените във въззивното производство разноски. Техният размер възлиза на 11 870 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство във въззивното производство. На основание чл.3 и чл.4 от Закон за въвеждане на еврото в Република България, при съобразяване изискванията на чл.12 и чл.13 от същия закон, следва да се присъди сумата от 6 069, 03 евро. Воден от гореизложеното, съдът