Решение № 6 от 23.1.2026 г. на Районен съд - Панагюрище по дело № 718/2025 г.

Производството е образувано въз основа на искова молба подадена от Р. К. П. срещу “Кредирект” ЕООД с искане да се прогласи за нищожна Договор за паричен заем от 14.10.2024 г. сключен между страните по делото на основание чл. 26, ал.1, пр. 1 ЗЗД и чл. 19, ал. 4 ЗПК и чл 11, ал. 1, т. 19 и т. 11 ЗПК. В исковата си молба ищецът твърди, че ищецът е сключил с ответника на 14.10.2024г. договор за паричен заем № 1165602/14.10.2024г., по силата на който са му предадени в заем сумата в размер на 1000 лв., при фиксиран годишен лихвен процент по заема - 50 % и годишен процент на разходите - 63,51 %, със срок на погасяване 1 месец. Съгласно чл.18, ал.4 договора заемателят дължи и такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 1563,00 лева, която той следва да престира заедно с месечната погасителна вноска. Сочи се, че уговорката в договора за заплащане на такса за експресно разглеждане за нищожна е неравноправна. Опциите при сключване на договора за паричен заем са или избиране приоритетно разглеждане и плащане такса за това при разглеждане в срок от 15 минути до 2 часа или обикновена заявка без такса. Обикновената заявка означава заемодателят да вземе становище в срок от 7 дни. Следователно при необходимост от разглеждане на заявката в по-кратък срок заемателят е принуден да избере опция приоритетно разглеждане. Тази такса е уговорена в договора, едва след като е направена заявката, като потребителят преди подписване на договора се задължава да плати такса, за която не му е известно в какъв размер ще бъде и как ще бъде платена. Таксата е във фиксиран размер - 1563.00 лв. Липсва еквивалентност между таксата и извършената услуга от заемодателя. Поради и което се сочи, че клауза има неравноправен характер по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, както и с нея се цели неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, без реално да е извършена конкретна услуга, тази такса, представлява и скрит разход по договора за кредит, който привидно е уговорен като такса преди отпускането и усвояването на кредита и с нея се цели реално заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК. По изложените съображения, такса за експресно разглеждане е излязла в разрез с добросъвестността. Предвидено е тя да се кумулира към погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка към възнаградителната лихва на търговеца - заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва. Твърди се, че сключеният с ответното дружество Договор за паричен заем е нищожен на осн. чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Твърди се, че посочения ГПР в договора не отговаря на реално приложения. Твърдя, че в ГПР по договора е включено единствено възнаградителната лихва, като реално приложения е различен от посочения в договора за кредит. Това е така, тъй като не е включено в ГПР предвидената в чл. 18, ал. 4 от договора такса експресно разглеждане.В ГПР е следвало да се включи предвидената неустойка, доколкото същата представлява скрита печалба на кредитора. Поставяйки неизпълними изисквания към заемополучателят, кредитодателят си е гарантирал допълнителна печалба, която следва да бъде включена в размера на ГПР. За да заобиколят материално-правните изисквания, регламентирани в чл. 19, ал. 4 от Закона за потребителския кредит, фирмите за бързи кредити са въвели практика за включване на различни неустойки и такси, като по този начин целят да си осигурят допълнителна печалба. Доколкото въпросната такса експресно разглеждане не е включена в ГПР, то същият е в различен размер от този посочен по Договор за паричен заем, което води до неспазването на изискванията на чл. 10, ал. 1, т.10 от ЗГ1К, като това влече нищожност на целия договор за заем на осн. чл. 22 ЗПК. Моли се за уважаване на предявения иск. Претендират се разноски. Ответникът „Кредирект“ ЕООД е депозирал писмен отговор в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който се сочи, че предявения иск е недопустим поради липса на правен интерес, а в евентуалност се сочи, че е неоснователен. На първо място следва да се посочи, че на основание чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея. Сочи се, че действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит № 1165602 произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор, което е видно от представения към отговора на исковата молба доказателство - лог файла, като е приложен и Стандартен европейски формуляр Оспорената клауза за такса за експресно разглеждане е възможност за потребителите на продукта да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит в много по-кратък период от време от стандартния. Тази допълнителна услуга е незадължителна, съответно за включването и в предмета на услугата предоставяне на кредит ищецът е изразил изрично желанието си. Същата представлява възможност за приоритетно разглеждане на искането за отпускане на такъв. Поради това не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитополучателят е имал възможността да сключи договор и да получи искания от него кредит и без услугата за експресно разглеждане, но осъзнато е избрал краткия срок за разглеждане на искането си. Ищецът е получил експресно разглеждане на искането си поради което дължи плащане на тази допълнителна услуга. Сочи се, че ответникът е изпълнило точно в количествено и качествено отношение поетото задължение за бързо разглеждане на искането за кредит. Видно от т. 4.3 от Стандартния европейски формуляр още преди сключването на процесния договор ищецът се е запознал с цената на услугата за експресно разглеждане и е бил напълно наясно, че дължи заплащане за предоставянето му от страна на ответника. Сочи се, че с таксата не се нарушават изискванията на ЗПК. Противно на твърдението в исковата молба, по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде повисок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, опредЕ. с Постановление на МС на РБ.“ При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67.15% и ГПР определен в процесния договор в размер на 63.51%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не е налице неравноправност по ЗЗП. Всички доводи за нищожност на процесната клауза, изложени в исковата молба, са неоснователни. Клаузите на договора, включително оспорените не са във вреда на потребителя, отговарят на изискването за добросъвестност и не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. В случая не е налице нито една от хипотезите на чл. 144 ЗЗП, като едновременно с това клаузите са уговорени индивидуално с потребителя, същите са ясно и точно описани, като дават на потребителя яснота и предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца е била налице както преди сключване на договора, така и при подписването му. В Стандартния европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити са посочени разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на таксата, уговорена впоследствие в договора за кредит. И лихвата и таксата са фиксирани и ясно описани в договора, така че клаузите им нямат нужда от допълнително тълкуване с цел потребителят да разбере с какво и при какви условия се задължава. Стойността на таксата е посочена точно, предпоставките при които се дължи са точно и изчерпателно изброени, както и начинът на плащане. Сочи се, че процесните клаузи напълно отговарят на изискванията на ЗЗП и Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, многобройната и приложима практика на СЕС, както и многобройната такава на националния съд по въпроса кога е налице действителност на клаузата, уговорена с потребител, а именно: да бъде индивидуално договорена и съставена по прозрачен начин. Изискването договорните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език, следва да се схваща като налагащо задължение не само договорните клаузи да са ясни и разбираеми за потребителя от граматическа гледна точка, но и в договора да е прозрачно изложен точният механизъм за отпускане и издължаване на заемната сума, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици. Така Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13 СЕС във връзка с Директива 93/13 ЕИО за неравноправните клаузи в потребителските договори, т. 40, т. 67 - т. 75. Сочи се, че таксата не следва да бъде добавяна към ГПР, тъй като същата е за заплащане на допълнителна услуга, която не е свързана с усвояването на кредита. На самостоятелно основание всички изложени твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи се оборват от факта, че ищецът е сключил общо два договора, които съдържат уговорка за плащане на такса за експресно разглеждане. Наличието на два договора за идентични кредитни продукти, всеки от който съдържа оспорената в настоящото производство уговорка, опровергава твърденията на ищеца. В случая вместо да упражни някое от договорно и законоустановените си права още при сключване на първия, кредитополучателят по своя инициатива е сключил още седем договора с уговорка за плащане на такса за експресно разглеждане, респективно при идентични условия. Очевидно е, че при сключването на всеки следващ договор потребителят е бил наясно с условията при избор на такса за експресно разглеждане, но въпреки това е изтеглил заемните суми и се е ползвал от тях. От тази фактическа постановка става ясно, че ищецът е сключил договорите с единствената цел да се обогати за сметка на ответника, като ползва кредитите, а след това заведе искове за недействителност и връщане на платените суми. Това е в пряко противоречие с добросъвестността, която страните си дължат в преддоговорните отношения по чл. 12 ЗЗД и универсалния принцип, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. Ако целта не беше такава, то потребителят щеше да се откаже още от първия договор или просто не би сключил три при същите условия, в който случай щеше да върне само чистата стойност на кредита на кредитора си. И точно заради това, че не го е сторил, а впоследствие е образувал съдебно дело, води до пълна неоснователност на претенциите за нищожност на клаузи от договора и за връщане на недължимо платени суми. Сочи се, че настоящият договор следва да се тълкува в контекста на трайните отношения между страните, създадени на база двата договора за кредит, които съдържат една и съща уговорка и предоставят идентични кредитни продукти при идентични условия. Това е необходимо, тъй като преценката за неравноправност на клаузи, сключени с потребител на първо място винаги започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие. А след това дали клаузите, с които се обвързва потребителят, му дават достатъчно ясна и точно информация, за да предвиди конкретните параметри на финансовите си задължения за целия период на обвързаността си с търговеца. Именно на тази основа СЕС прави преценка за равноправност на клаузите от потребителските договори, тяхното противоречие с добрите нрави и добросъвестността. В случая не би могла да е налице липса на индивидуално договаряне на процесните клаузи, както и липса на информираност с условията и последиците от тях, доколкото потребителят се е запознавал с тях многократно и всеки път е имал възможност да не се задължава с тях, но сам е избирал да направи обратното. Още при сключване на първия договор потребителят е бил информиран за условията за ползване на продукта предварително - да връща заемната сума при фиксирана лихва, да представи обезпечение в уговорения срок, като има право на избор какво да бъде то, а в случай че не го направи, да плати и такса за експресно разглеждане в точен и индивидуално определен размер. Впоследствие и след еднократно задължаване с тези условия, потребителят отново е избрал същите условия и повторно се е задължил с тях, като това поведение е повтаряно до сключването на три идентични договора. Моли се за отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски. Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа страна: От събраните по делото доказателства се установява, че между кредитодателя “Кредирект” ЕООД и кредитополучателя Р. К. П. е сключен договор за потребителски кредит № 1165602 от 14.10.2024 г., с който на кредитополучателя е отпусната сума в размер на 1000 лева, платима на 1 месечна погасителна вноска в размер на 1062,50 лева в срок до 28.11.2024 г. Между страните по делото е уговорен ГПР в размер на 63,51%, като общо дължимата сума е в размер на 1563 лева, тъй като в договора е предвидено задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане в размер на 500,50 лева. При така установените правнорелевантни факти съдът приема следното от правна страна: Предмет на делото е установителен иск за недействителност на договор за кредит сключен между страните, поради неправилно посочване на ГПР по договора, доколкото в посочения размер не е включена таксата за експресно разглеждане. Неоснователни се явяват доводите на ответника за недопустимост на исковата претенция поради липсата на правен интерес, тъй като доколкото задължението за заплащане на такса за експресно разглеждане, което се иска да се признае за недействително е уговорено между страните с писмен договор, като кредиторът, в чиято полза е възникнало правото- ответник по настоящия иск, притежава възможност във всеки един момент да го претендира. Ето защо доколкото не е налице последващ договор/споразумение между страните по делото, с който това задължение е отменено, то за ищеца е налице правен интерес от предявяване на настоящата искова претенция. Разпоредбите на ЗЗП, уреждащи материята за неравноправния характер на клаузите в потребителките кредити, са повелителни, поради което тяхното приложение съдът следи служебно/ така ТР № 1/2013г. ОСГТК, ВКС/. В този смисъл е и разпоредбата на чл. 7, ал. 3 от ГПК съобразно която за наличието на неравноправни клаузи в договори, сключени с потребители, съдът следи и служебно. Императивна норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК предвижда, че договорът за кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Целта на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определен с постановление на Министерския съвет на Република България. В ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В размера на тези разходи следа да се включат и всички суми уговорени в договора, които водят до увеличаване размера на дълга (в този смисъл са и Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 на СЕС и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на СЕС). Годишен процент на разходите, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. В процесния Договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 63,51%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ГПК, доколкото така отразен този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 от ЗПК . Този размер на ГПР обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, а именно таксата за експресно разглеждане, която обаче е включена като дължима сума в месечните вноски дължими от кредитополучателя. Както бе посочено погоре, съобразно константата практика на българските съдилища (Решение № 2401 от 17.04.2025 г. по в.гр.д.2703/2025 г. на СГС и др.), така и практиката на СЕС обективирана в Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23, Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 сумите за заплащане на застрахователни премии, таксите събиране по кредита, неустойките и възнагражденията за закупени допълнителни услуги представляват разходи по кредита и следва да бъдат включени в ГПР. Без да включи посочените суми - еднократна такса за експресно разглеждане в ГПР за кредитодателя възниква скрита печалба, а кредитополучателят е лишен от възможност да прецени икономическите последици от сключване на договора за кредит. Въпреки че формално в процесния договор е посочен размер на ГПР, който не надвишава законово допустимия, без включването в него на сумата представляваща такса за експресно разглеждане, той не отговаря на реално прилагания между страните по Договора, и не може да изпълни функцията си - да даде възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано решение за сключването му. Действителния ГПР надхвърля уговорения между страните (факт, който е обявен за безспорен между страните с Определение № 717 от 15.12.2025 г., с което е изготвен проектодоклада по делото), поради което съдът намира, че по този начин на формулиране на задълженията на кредитополучателя, ответникът - кредитодател е целял заобикаляне на императивните правила на чл. 19, ал. 4 ЗПК установени с оглед защитата на потребителите. Ето защо, съдът намира за основателен предявения иск за прогласяване нищожността на процесния договор, поради противоречие със законна - императивна правна норма. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят разноските направени от ищеца. В производството по делото ищецът е представлявана, на основание чл.38, ал. 1, т. 2 от ЗА от адв. Е. И. от АК – Пловдив видно от представения Договор за правна защита и съдействие (л. 15 от гр.д.№ 2769/2025 г. по описа на Районен съд - Пазарджик). Според настоящия съдебен състав в случая са налице предпоставките за присъждане на адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищцата. Преценката дали да окаже безплатна правна помощ и дали лицето е материално затруднено или не е материално затруднено се извършва от самия адвокат и е въпрос на договорна свобода между адвоката и клиента (в този смисъл Определение № 442/28.06.2019 г. по ч.т.д. № 502/2019 г. на ВКС, ТК, II т.о., Определение № 708/05.11.2015 г. по ч.гр.д. № 4891/2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.). Вярно е, че договарянето на осъществяваната от адвоката правна помощ като безплатна не се презумира и следва да бъде установено от данните по делото, но изявленията за наличие на конкретно основание за оказване на безплатна помощ по чл. 38, ал. 1 от ЗА, обективирани в Договор за правна защита и съдействие, сключен между страна по делото и процесуалния й представител, обвързват съда и той не дължи проверка за съществуването на конкретната хипотеза. В този случай нарочно доказване на предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ в основното производство по делото не е необходимо да се провежда (в този смисъл Определение № 163/13.06.2016 г. по гр.д. № 2266/2016 г. на ВКС, I г.о.). В случая, видно от предоставения Договор за правна защита и съдействие, сключен между ищеца Р. П. и адв. Е. И. са налице изявления, че предоставената правна помощ е договорена като безвъзмездна, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА и липсват данни, които да опровергават това. Ето защо, в полза на упълномощения процесуален представител на ищеца- адв. Е. И. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер от 300 лв. с ДДС - 153,39 евро с ДДС, с оглед Решение на СЕС от 25.01.24 г. по дело С-438/22, доколкото съдът не е обвързан с размерите определени в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа. Разпоредбата на чл. 78, ал. 6 ГПК, предвижда, че когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски. Съответните суми се присъждат в полза на съда. Ето защо ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса, съобразно цената на исковете, която е в размер на 50 лева - 25,56 евро. По изложените съображения Районен съд – Панагюрище