Решение № 2000 от 3.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 49803/2025 г.

Производството е по реда на глава двадесет и пета, чл. 316 ГПК. Делото е образувано по подадена от Х. Д. Д., чрез адв. К., срещу М. Е. Г. искова молба, с която е предявен по реда на чл. 310, ал. 1, т. 2 ГПК иск с правно основание чл. 249 ЗЗД за опразване на зает за послужване имот – ½ ид.ч. от жилищна сграда с прилежащото й дворно място на •••••••••. Ищецът твърди, че заедно с покойния й съпруг са сключили с ответника договор, по силата на който са му предоставили за послужване процесния недвижим имот, а ответникът поел задължение да се грижи за същия като добър стопанин и да заплаща всички наложили се разходи както за комунални услуги, така и за поддръжката и наложили се спешни ремонти за същия. Поддържа, че с договора не е бил уговорен срок на ползването, с оглед което и се позовава на правото си да иска връщането му съгласно чл. 249, ал. 2 ЗЗД. Сочи, че многократно е посещавала имота и е молила ответника да го върне, като на 06.03.2025г. устно му предоставила едномесечен срок да освободи имота. Тъй като това не се е случило, изпратила и нотариална покана до ответника, но последният изрично отказал да освободи имота. Отделно от това поддържа, че ответникът не е изпълнявал задълженията си по сключения договор, не полагал необходимите грижи за имота, с оглед което и ищцата имала право да иска връщането му и основание чл. 249, ал. 1 ЗЗД. Излага твърдения имотът да е занемарен и грижи за него да не се полагат. Уточнява, че искът предявява в качеството си на страна по договора, съсобственик на имота, вкл. и като наследник на съпруга си С. Д., като счита, че може да иска връщането му за сметка и на другия съсобственик – дъщеря й Р. Д., която е напуснала България и ищцата няма връзка с нея. В срока по чл. 131 от ГПК от името на ответника М. Е. Г., чрез адв. П., е депозиран отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва като неоснователен. Подчертава се, че ищцата не е собственик на целия имот, поради което ответникът счита, че за нея не е налице процесуална легитимация да води иска за размера над притежаваната от нея идеална част. Оспорва да му е било предоставено за ползване ½ част от дворното място, което се ползвало предимно от другите съсобственици на имота. Ответникът ползвал само една пътека от дворното място, чрез която достъпвал жилищната част на имота, която ползвал. Поддържа да е изправна страна по договора и да е изпълнявал с грижата на добър стопанин всички задължения. Позовава се на уговорка в договора, че същият се сключва до промяна на статута на имота и/или на инвестиционните намерения на собствениците. Счита, че не са настъпили тези предпоставки, с оглед което и искът е неоснователен. Моли за отхвърлянето му и за присъждане на разноски. Съдът, след анализ на събраните по делото доказателства поотделно и взаимовръзка, намира за установено следното от фактическа страна: С доклада по делото съдът е обявил за безспорни и ненуждаещи се от доказване следните обстоятелства: че процесният имот, както и част от дворното място, в което сградата е построена, са били предоставени на ответника по договор за заем за послужване, че му е била предадена фактическата власт върху част от дворното място, от където е достъпвал жилищната част на имота, предоставена му за ползване, че към датата на подаване на отговора на исковата молба (10.12.2025 г.) ответникът упражнява фактическата власт върху предоставената му за послужване вещ. Не се оспорва, че ответникът е продължил ползването на имота и към приключването на устните състезания пред настоящата инстанция. По делото е представен договор за ползване на част от имот – къща и дворно място, находящ се в гр. ••••••••• от 17.12.2017 г., сключен между С. П. Д. и Х. Д. Д., от една страна, а от друга – М. Е. Г., съгласно който собствениците предоставят на ответника 1/2 ид.ч. от жилищната сграда, застроена на площ 86.55 кв.м. съгласно нот.акт ••••••••• г. и от дворното място с площ 360 кв.м., по скица – 326 кв.м. срещу задължението на последния да се грижи за имота като добър стопанин, да заплаща разходите по поддръжка и наложили се спешни ремонти, както и консумативните разноски – за електроенергия и ВиК услуги. Съгласно посоченото в договора същият е безсрочен и/или до промяна статута и/или инвестиционните намерения на собствениците. Същият за собственици е подписан от ищцата и С. Д., а за ползвател от ответника. Съгласно представените в производството акт за смърт и удостоверение за наследници, С. Д. е починал на 02.12.2021 г. и е оставил за свои наследници по закон ищцата, като преживяла съпруга и Р. Д. – негова дъщеря. Установено е на следващо място, че в процесното дворно място са построени три сгради – жилищна еднофамилна, друг вид сграда за обитаване и административна/делова сграда. Правото на собственост върху процесния недвижим имот е прехвърлено с нотариален кат за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка № ••••••••• г., с който Н. С. Д., родена през 1903 г., е прехвърлила на сина си С. П. Д. собствената си 1/2 ид.ч. от жилище, състоящо се от три стаи, кухня и обслужващи помещения, застроено на 86,55 кв.м., ведно с мазе, застроено на 69,64 кв.м. и дворно място с площ 360,80кв.м., а по скица 326 кв.м., срещу задължението на приобретателя да осигури на прехвърлителя спокоен и нормален живот, до края на живота й, като последната си е запазила правото на ползване върху имота, докато е жива. С нотариална покана, връчена на ответника на 27.05.2025 г., ищцата е отправила до ответника изявление за прекратяване на сключения договор, по силата на който на ответника е бил предоставен за ползване недвижимият имот – 1/2 ид.ч. от жилищната сграда с прилежащото й дворно място в гр. •••••••••, като му е предоставила 14- дневен срок за връщане на вещта. Ответникът в отговор е изпратил до ищцата писмено изявление, съгласно което е изразил становище, че липсва изявление за прекратяване на договора от страна на другия наследник на С. Д., с оглед което и ищцата не можела да прекрати договора еднолично. Освен това, още при сключването на договора, на ответника не е било предоставено за ползване 1/2 част от дворното място, а по-малко. Изразил е позиция, че е изправна страна по договора, който според него не бил безсрочен, предвид което и за ищцата не е възникнало правото й да иска връщане на имота, а отправената покана била от лице без представителна власт, В обобщение ответникът е заявил, че отказва да освободи същия и да го върне на ищцата. Пред настоящата инстанция са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля Д. С., внучка на ищцата. Съгласно показанията на свидетеля, която живее в същата жилищна сграда на ул. „•••••••••. Известно й е, че ответникът ползва едно от жилищата на втория етаж в сградата по силата на договореност между ищцата и покойния й съпруг. Ищцата й е споделяла, че през изминалата година е посещавала ответника, като устно му е отправяла покани да освободи имота. Съгласно показанията ответникът не се грижи нито за жилището, което му е предоставено за ползване, нито за дворното място. Складирал боклуци, багажи, отоплителни материали, не правел ремонти. Дворното място ползвал за паркиране на автомобил, както и държал маса и столове в предната част. Ответникът не ползвал мазето. При така установеното от фактическа страна, по приложението на правото съдът приема следното: Изложените от ищеца фактически обстоятелства, от които произтичат претендираните права и формулираният петитум, дават основание на съда да приеме, че е сезиран с иск с правно основание чл. 249 ЗЗД. По същия в тежест на ищеца е да докаже, че тя, заедно със съпруга си, приживе на последния, е предала процесния имот на ответника въз основа на договор за заем за послужване, качеството си на страна по този договор, че същият е бил прекратен, а в тежест на ответника е да докаже, че е върнал имота на заемодателя, респ. че договорът продължава действието си, а той държи вещта на противопоставимо на ищцата основание. Договорът за заем за послужване е реален договор, като за валидното възникване на заемното правоотношение е необходимо освен да бъде постигнато съгласие между страните за вещта, която ще се предостави за ползване на ползвателя без заплащане на възнаграждение за ползването, а също така и да се предаде фактическата власт върху имота, което е сторено в случая и страните не спорят относно този правнорелевантен факт. На следващо място, съгласно разпоредбата на чл. 243 ЗЗД ползвателят приема ползването на вещта със задължението да я върне на заемодателя според уговореното или при поискване. Касае се за облигационно правоотношение с временен характер, по силата на което ползвателят получава вещта за ползване, през времето на което следва да се грижи за вещта с повишена грижа, като това което отличава заема за послужване от наемното правоотношение е, че ползвателят не дължи заплащането на наемна цена за ползването. Съгласно разпоредбите на чл. 249 ЗЗД с изтичане на уговорения срок или след ползуването заемателят е длъжен да върне вещта. Ако времето или целта на ползуването не са определени с договора, заемодателят може всякога да поиска връщането на вещта. В случая между страните е спорно дали сключеният помежду им договор е бил срочен или безсрочен, с оглед клаузата от споразумението, съгласно която договорът е безсрочен и/или до промяна статута и/или инвестиционните намерения на собствениците. При тълкуване на посочената уговорка съгласно правилата на чл. 20 ЗЗД, съобразявайки спецификите и целта на договора за заем за послужване, неговият временен и едностранен характер, настоящият съдебен състав приема, че договорът изначално е бил сключен като безсрочен, съответно заемодателите по същия разполагат с правото да прекратят действието му по всяко време, като искат от ползвателя да върне вещта. Съдът не споделя направеното с отговора на исковата молба тълкуване на тази клауза от договора. Изрично е посочено, че договорът се сключва като безсрочен. Алтернативно изброените хипотези (за промяна на статута на имота или на инвестиционните намерения на собствениците) не са конкретни, формулирани са общо и въз основа на тях не може да бъде изведено настъпването на конкретно събитие, от което да зависи продължаването на ползването на имота. От друга страна, посочените така широко събития не са дадени в кумулативност, с оглед което и съдът намира, че действителната воля на страните е била договорът да се сключи като такъв за неопределен срок, а заемодателите да разполага с възможността да поискат връщането на предоставения за послужване имот по всяко време. С други думи, въз основа на обсъжданата клауза за ищцата в качеството на страна заемодател по този договор е възникнало правото, без да дължи предизвестие и обосноваване на волеизявлението си, да прекрати договора, като достигането на изявлението й за това до ответника прекратява действието на правоотношението и поражда задължението на ползвателя да върне вещта. От събраните по делото писмени доказателства е установено, че ищцата е отправяла както устни покани, така и писмено е обективирала волята си за прекратяване на договора, което изявление е достигнало до ответника преди предявяването на иска по чл. 249 ЗЗД, но последният изрично е отказал да върне имота и е продължил ползването му. Следователно и претенцията е доказана по основание и следва да бъде уважена. Във връзка с доводите на ответника срещу основателността на предявения иск, вкл. и относно материалната легитимация на ищцата да иска цялата вещ, предоставена съгласно договора, съдът следва да допълни мотивите на съдебното си решение със следното: Искът по чл. 249 ЗЗД носи характеристиките на облигационен, а не вещен иск. По същия съдът не дължи да изследва обема на правото на собственост на заемодателя, а качеството му на страна по сключения договор за заем за послужване. Както изрично е посочено в решение № 1290 от 19.11.2008 г. на ВКС по гр. д. № 5453/2007 г., IV г. о., ГК, искът за връщане на вещта няма за предмет защита на правото на собственост, а се основава на неизпълнение на задължението да се върне имота по прекратената облигационна връзка. Затова и доводите относно обема на правото на собственост на ищцата , както и относно това дали към 2025 г. е било погасено вещното право на ползване на праводателката Надежда Д., родена през 1903 г., са ирелевантни. Ищцата е страна по договора за заем за послужване, сключен с ответника, с оглед което и има право да прекрати същия и да иска връщането му. Съдът в настоящия си съдебен състав отбелязва също, че намира за неоснователни доводите на ответника, релевирани в хода на производството, че С. Д. имал и друг наследник (неговата дъщеря Р. Д.), която не била отправила изявление за прекратяване на заемното правоотношение. Както се посочи, ищцата има качеството на страна по договора за заем за послужване и като такава изявлението й е достатъчно за неговото прекратяване, като не е необходимо изявлението да бъде направено непременно от името и за сметка и на другия заемодател. Нещо повече – ищцата има качеството и на наследник на С. Д., който също е бил страна по договора, а от процесуалното й поведение и изричните изявления в тази насока по делото, може да се заключи, че е приела наследството, оставено от това лице и както е заявила, претенцията си предявява както като страна по договора, така и като наследник на Д.. Следва също да се посочи, че сключването на безсрочен договор за заем за послужване е действие на обикновено управление и същото може да бъде извършено от всеки, който би могъл да има качеството заемодател на вещта. Тази изводи важат и за прекратяването на това правоотношение, с оглед което и съдът приема, че договорът може да бъде прекратен надлежно чрез волеизявление, изхождащо от всеки от заемодателите поотделно. Съдът отново следва да подчертае, че не се касае до действия по разпореждане с вещни права и с предявения иск не се цели настъпването или отпадането на вещно-прехвърлителни последици, както е напр. в хипотеза на упражняване на правото на разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка след смъртта на прехвърлителя, което се упражнява от неговите наследници, в който случай правото на иск е съответно на притежавания дял от наследството на наследодателя. Противоречи на правилата на житейската и юридическата логика да се приеме, че по облигационни претенции и за действия на обикновено управление са приложими фигурите на задължително другарство или необходимост от изявление в хипотеза на настъпило наследствено правоприемство на наследниците, носители на 100 % от дяловете на наследството, оставено от наследодателя. На последно място, възраженията на ответника, че не му е било предоставено ползването на 1/2 част от дворното място, също не могат да обусловят отхвърляне на предявения иск. Претенцията е отправена за прилежащото към жилищната част дворно място, а от показанията на разпитания по делото свидетел е установено, че ответникът ползва дворното място, като паркира автомобила си и е разположил свои вещи върху свободната, незастроена част от двора. Каква част в действителност и фактически се ползва от ответника е без правно значение, доколкото искът е предявен според предмета на сключения между страните договор и ответникът дължи да върне фактическата власт върху онова, което му е предоставено по силата на договора и нищо повече, като преустанови ползването на всички площи, които продължава да ползва и понастоящем и освободи имота от своите вещи, които държи в него. С оглед изводите, до които съдът достигна, относно безсрочния характер на договорното правоотношение и надлежното му разваляне от ищцата, на която законът признава правото всякога да иска връщане на вещта, не следва да се обсъждат доводите относно това дали ответникът е бил изправна страна по договора и дали се е грижил за имота с изискуемата съгласно договора и ЗЗД грижа. В обобщение на изложеното, съдът приема, че основателността на предявения иск е доказана – страните са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за заем за послужване без уговорен срок, което е било надлежно прекратено посредством писмено изявление от заемодателя, а ответникът е продължил да упражнява фактическата власт върху заетата му за послужване вещ след изтичане на дадения му срок да освободи имота и да върне държането му на заемодателя. Ето защо и искът следва да бъде изцяло уважен с всички произтичащи от това последици. По разноските: С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК разноски за производството се следват само на ищцата. Същите са в размер на сумата 80 лева за държавна такса и 1200 лева за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения по делото договор за правна защита и съдействие. В тежест на ответника следва да се възложи равностойността на разноските в евро, превалутирани служебно от съда в съответствие със ЗВЕРБ или сумата 613,55 евро. Мотивиран от изложеното, Софийски районен съд