Решение № 4182 от 6.7.2026 г. на Административен съд - Благоевград по дело № 460/2026 г.

Производството е по реда на чл. 145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 4 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). Образувано е по жалба на Е. С. Ч. срещу разпореждане [номер]-40-168/19.03.2026 г. на директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ („ГВРС“) към Националния осигурителен институт. В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на административния акт, относими към основанията по чл. 146, т. 2 и т. 3 от АПК. Твърди се, че в нарушение на изискванията по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК оспореният административен акт е издаден при липса на мотиви. В тази връзка се сочи, че от съдържанието на акта не става ясно как е определен размерът на посочените като начислени трудови възнаграждения и този на приетите за дължими. Твърди се още, че липсват мотиви относно начина на определяне на посочената за изплащане сума. Иска се административният акт да бъде отменен. В съдебно заседание, оспорващата, чрез процесуалния си представител - адв. Ч., поддържа жалбата, по изложените в същата доводи. Претендира присъждане на сторените по делото разноски. Ответникът – директорът на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ към Националния осигурителен институт, в съдебно заседание и в депозирано по делото писмено становище, чрез процесуалния си представител – старши юрисконсулт Ч., оспорва жалбата и моли същата да бъде отхвърлена, като неоснователна. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение и се прави при условията на евентуалност, и в случай на уважаване на жалбата, възражение за прекомерност на претендираното от оспорващата адвокатско възнаграждение. Съдът намира жалбата за процесуално допустима, доколкото не се установиха отрицателни процесуални предпоставки за провеждане на съдебното производство. Жалбата е подадена от надлежна страна - адресат на административния акт, против подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт и в срока по чл. 26, ал. 4 от ЗГВРСНР - разпореждането е издадено на 19 март 2026 г., а жалбата е подадена чрез директора на фонд "ГВРС" към Националния осигурителен институт на 30 март 2026 г. Спорът е родово и местно подсъден на Административен съд - Благоевград на основание чл. 26, ал. 4 от ЗГВРСНР с оглед седалището на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, към което е фонда "ГВРС", издало оспореното разпореждане. Разгледана по същество жалбата е основателна. От приложените към административната преписка писмени доказателства безспорно се установява следното: Административното производството е образувано по заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане, подадено от оспорващата Чифлигарска и заведено с вх.№ 4502-01-12 от 04 март 2026 г. (л. 10). С него е заявено искане за изплащане на гарантирано вземане за начислени и неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения от работодателя „М.“ АД. Приложена е и справка за размера на начислените, но неизплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения, дължими от работодателя по Кодекса на труда и други нормативни актове, персонално за Чифлигарска (л. 12 от делото). Не е спорно по делото, че Е. С. Ч. е била в трудовоправни взаимоотношения с „М.“ АД (в несъстоятелност) за периода от 01.07.1987 г. до 23.10.2025 г. (вкл.). При справка в Търговския регистър се установява, че производството по несъстоятелност за „М.“ АД е открито с решение № 11 от 19.01.2026 г. на Окръжен съд - Благоевград, постановено по ф.д. № 262 по описа на съда за 2025 г. С оспореното разпореждане [номер]-40-168/19.03.2026 г. на Директора на фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“ на оспорващата е отпуснато гарантирано вземане на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР), във вр. с чл. 4 и чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР в размер на 3 099.21 евро. При гореизложените факти и в рамките на съдебната проверка, съгласно чл. 168, във връзка с чл. 146 и чл. 169 от АПК съдът прави следните правни изводи: Оспорваният акт е издаден от компетентен административен орган – директора на Фонд „Гарантирани вземания на работниците и служителите“, по смисъла на чл.26, ал.1 от Закон за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя. Разпореждането е издадено съгласно изискванията на чл. 59, ал. 1 от АПК в писмена форма, но в нарушение на изискванията за съдържание на акта по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, поради липса на пълноценни мотиви, кореспондиращи с направените властнически волеизявления. По аргумент на горното, основателни са доводите на оспорващата, че разпореждането е издадено в резултат и на допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в липса на фактически и правни позовавания, които да са достатъчно ясни и разбираеми и разкриващи начина по който е формирана крайната сума, която е изплатена на оспорващото лице. В разглеждания случай, от съдържанието на разпореждането не може да се изведе действителната воля на административния орган относно начина, по който е определена сумата за изплащане на Чифлигарска. В този смисъл не може да се установи кои конкретни начислени, но неизплатени трудови възнаграждения и/или парични обезщетения са включени при изчисляването, за кой период се отнасят същите и по какъв начин е формирана отпуснатата сума за изплащане. Наред с горното, в оспореното разпореждане липсва каквото и да е позоваване или препращане към друг акт или документ, съставен в хода на административното производство, който да съдържа някакви фактически установявания в тази насока, за да се приеме, че констатираните в тези документи факти са възприети от органа - издател на акта и същите са фактическите основания за издаване на разпореждането. В разпореждането не се прави препращане към подготвителен спрямо издаването му документ или документи, в който да са обобщени и изяснени фактите и обстоятелствата от значение за случая по смисъла на чл. 35 от АПК, нито се позовава на официален и/или друг документ, съдържащ релевантните за разпоредения правен резултат обстоятелства. Предвид изложеното не може да се направи извод, че фактическите и правните основания за издаването на акта се съдържат в документи от административната преписка, които да допълват неговите мотиви. Немотивирането на административния акт с ясни фактически основания за издаването му в случая води до съществени процесуални нарушения, даващи самостоятелно основание за отмяната му, като поставя съда в невъзможност да прецени законосъобразността на издадения акт. В този смисъл следва да се отбележи, че изискването за обоснованост на административния акт е една от гаранциите за законосъобразност на същия, които законът е установил за защитата на правата и законоустановените интереси на гражданите и организациите - страни в административното производство. Тази гаранция се проявява в две насоки. С излагането на мотиви се довеждат до знанието на страните съображенията, поради които административният орган е издал съответния акт, което е основна предпоставка за организирането на защитата на страните срещу този акт. От друга страна, наличието на съответни мотиви прави възможен съдебния контрол върху законосъобразността на тези актове. В случая, допуснатите от административния орган пропуски не могат да бъдат отстранени в съдебната фаза. По аргумент на чл. 168 от АПК, в компетентността на съда е единствено да провери законосъобразността на акта при посочените в него фактически и правни основания за издаването му, но не и да допълва, а още повече да създава мотиви, съответно да извежда, поправя или замества мотивите на административния орган в постановения административен акт. Представеният с преписката до съда констативен протокол № КГ-5-01-02136272/20.02.2026 г. (л. 24 от делото), не води до различен извод. Според Тълкувателно решение № 16/31.03.1975 г. ОСГК на ВС, мотивите към административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт най-късно до изпращането на жалбата срещу акта на по-горестоящия административен орган, в съпроводителното писмо или в друг документ към изпратената преписка, ако изхождат от същия административен орган, издал акта. Според тълкувателното решение, липсата на мотиви не съставлява съществено нарушение на закона и в случаите, при които по-горестоящият орган е потвърдил акта, като е изложил съображения, позволяващи да се провери законосъобразността му при обжалването му по съдебен ред. Следователно, мотивиране на акта след издаването му е възможно до приключване на евентуалното обжалване по административен ред, но не и след обжалването му по съдебен ред и в съдебна фаза на производството. Отделно от изложеното, според разпоредбата на чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР, гарантираните вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 са в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. Като по аргумент на чл. 22, ал. 2 от ЗГВРСНР законодателят е предвидил, че максималният месечен размер на гарантираните вземания по ал. 1 се определя ежегодно със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване и не може да бъде по-малък от две и половина минимални работни заплати, установени за страната към датата на вписване на решението в търговския регистър. В този смисъл, съдът намира за необходимо да посочи, че в закона не е предвидена възможност съответното гарантирано вземане да покрие изцяло и в пълен размер всички начислени и неизплатени трудови възнаграждения и/или парични обезщетения на работника или служителя. В случая ЗГВРСНР урежда само тези от дължимите от работодателя в несъстоятелност суми, които държавата е приела да гарантира, а не цялата сума по тези вземания, поради което и на основание чл. 30 от ЗГВРСНР частта от начисленото, но неизплатено трудово възнаграждение, която не е гарантирана от фонда, остава дължима на работника или служителя и следва да се предяви в производството по несъстоятелност. Именно и поради тази причина в разпореждането е необходимо ясно да бъде посочено кои вземания са включени като гарантирани, съответно как административният орган е определил техния размер и размера на сумата за изплащане, което в настоящия случай не е сторено. Предвид гореизложеното, съдът намира, че разпореждането е незаконосъобразно, тъй като е издадено в условията на допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, каквото е неспазването на нормата на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК, което нарушение от своя страна на основание по чл. 146, т. 3 от АПК налага отмяната на разпореждането на основание чл. 172, ал. 2 от АПК и изпращане преписката на основание чл. 173, ал. 2 от АПК на органа за ново разглеждане при следните задължителни указания: при новото разглеждане да бъде извършена преценка съобразно изискванията на чл. 22 от ЗГВРСНР, като бъдат взети предвид последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и дължимите парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. В разпореждането следва да бъде посочено конкретно кои вземания са включени при определяне на размера на гарантираното вземане и по какъв начин е изчислена отпуснатата сума като в административния акт следва да се изложат конкретни и ясни фактически установявания и обосоноваващи ги мотиви от страна на административния орган. При този изход на спора и с оглед своевременно направеното искане, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на оспорващата, следва да бъдат присъдени сторените в производството разноски в размер на 256.00 евро. Направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът намира за неоснователно. В случая договореното и заплатено възнаграждение за процесуално представителство в размер на 256.00 евро по настоящото дело съответства изцяло на фактическата и правна сложност на спора и е в съответствие с предвиденото в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, поради което не е прекомерно. По изложените съображения и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК и чл. 143, ал. 1 от АПК, Административен съд – Благоевград