Решение № 17125 от 3.9.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 57551/2022 г.

Производството е образувано по искова молба, подадена от „Топлофикация София” ЕАД срещу Д. Б. П., с която са предявени кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 1250,67 лева – главница, от която сумата 1213,19 лева, представляваща стойността на доставена топлинна енергия през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г., и сумата 37,48 лева, представляваща стойността на услугата дялово разпределение за периода от 01.04.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума; и иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в общ размер на 211,69 лева, представляваща лихва за забава върху главницата за периода от 31.05.2019 г. до 09.05.2022 г. В исковата молба се твърди, че ответникът Д. Б. П. бил клиент на топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, поради което за него били приложими всички нормативни актове в областта на енергетиката. За процесния период били в сила Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. В чл. 33, ал. 1 от раздел ІХ на Общите условия от 2016 г. бил определен 45-дневен срок за заплащане на месечните дължими суми за топлинна енергия, който започвал да тече след изтичане на периода, за който се отнасяли. Ответникът ползвал доставената от ищеца топлинна енергия до следния топлоснабден имот, а именно: апартамент № 11, находящ се в гр. София, АДРЕС, с абонатен № 52489, през периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г., но не бил заплатил цената на същата. Топлоснабденият имот се намирал в сграда в режим на етажна собственост, за която бил сключен договор за извършване на услугата дялово разпределение на топлинна енергия с „Техем Сървисис” ЕООД. През отоплителния сезон ищцовото дружество начислявало прогнозни месечни вноски, а в края били изготвяни изравнителни сметки от фирмата, извършваща дяловото разпределение, на база реален отчет на уредите за дялово разпределение. За имота на ответника били издадени изравнителни сметки, което означавало, че сумите за топлинна енергия за този имот били начислени по действителен разход на уредите за дялово разпределение, инсталирани на отоплителните тела в него. За вземанията си ищцовото дружество депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение, което било уважено и била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.06.2022 г. по ч. гр. д. № 27674 по описа за 2022 г. на Софийски районен съд, Второ гражданско отделение, 60-ти състав. Ответникът възразил в срока по чл. 414 ГПК, което наложило предявяването на настоящите искове от ищеца. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да уважи изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски. Исковата молба и приложенията към нея са изпратени на ответника Д. Б. П. за отговор, като в срока по чл. 131 ГПК постъпило становище по същата чрез адв. Д. С.. Процесуалният представител оспорва претенциите на ищеца по основание и по размер и моли съда да ги остави без уважение. На първо място изразява становище, че конструкцията, уредена в чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 ЗЕ, противоречала на Директива 2011/82/ЕС, поради което не следвало да бъде прилагана. Отделно от това било налице противоречие между ЗЕ и ЗЗП, като в случая следвало да намери приложение уредбата на ЗЗП, доколкото същият бил влязъл в сила по-късно. Договорът за продажба, включително на топлинна енергия, следвало да бъде сключен в писмена форма. На следващо място възразява, че издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК била нищожна. В тази връзка твърди, че претенцията на заявителя не била индивидуализирана в достатъчна степен, поради което заявлението следвало да бъде отхвърлено. От друга страна липсвал изричен съдебен акт – разпореждане, от който да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки по чл. 411, ал. 2 ГПК. В тази връзка твърди, че били налице основанията за нищожност при прилагането на чл. 36 от Общите условия на „Топлофикация София” ЕАД. Общите условия не били нормативен акт, същите не били приети от другата страна по договора, а и противоречали на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Възразява, че сумите били недължими и монополни, т.е. били завишени и не отговаряли на реалното потребление. В тази връзка твърди, че ищецът не бил представил писмен договор, сключен с ответника, от който да произтича облигационното отношение между тях. Разпоредбата на § 190 ДР ЗЕ, на която се позовавал ищецът, влизала в противоречие както с българското, така и с европейското право. На следващо място не следвало да се прилагат разпоредбите на чл. 150 и чл. 153 ЗЕ и издадената въз основа на тях Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. поради противоречието им с правото на Общността, а самите Общи условия – като неравноправни клаузи. Прави възражение, че сумите за услугата дялово разпределение следвало да бъдат за сметка на доставчика съгласно чл. 149б, ал. 3 ЗЕ и чл. 186 ЗЗД, а не на клиента. Прави възражение за погасяване на вземанията по давност. Не оспорва, че в имота се ползва топлинна енергия за битово горещо водоснабдяване, но възразява срещу претенцията за топлинна енергия за отопление, тъй като тази услуга не се ползвала в процесния имот. Ето защо моли съда да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира направените по делото разноски, включително за адвокатски хонорар, определен по чл. 38, ал. 1, т. 2 и т. 3 ЗАдв. Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД изразява становище, че предявените искове били основателни и доказани, като не оспорва същите. В съдебно заседание ищецът „Топлофикация София” ЕАД, редовно призован, се представлява от юрк. Томов. Процесуалният представител поддържа исковата молба. В хода на устните състезания юрк. И. моли съда да постанови решение, с което да уважи предявените искове. Претендира направените по делото разноски и юрисконсултско възражение в минимален размер. В съдебно заседание ответникът Д. Б. П., редовно призован, не се явява лично, представлява се от адв. С.. Процесуалният представител поддържа отговора на исковата молба и направените в същия възражения и доказателствени искания. В хода на устните състезания моли съда да отхвърли предявените искове. Изразява становище, че след като се извадел периодът, погасен по давност, и ако се приемело, че общият топломер бил изправно техническо средство, то оставал само периодът от 01.04.2019 г. до 22.10.2020 г. Претендира присъждане в своя полза на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Представя писмена защита, в която излага подробни доводи и съображения в подкрепа на направените възражения. Третото лице – помагач „Техем Сървисис” ЕООД, редовно призовано, не изпраща представител. Съдът, след като прецени по вътрешно убеждение събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, ведно с доводите и становищата на страните, приема за установено следното. Видно от приложеното по делото удостоверение, издадено от Агенция по вписванията, ищцовото дружество е търговец с предмет на дейност производство на топлинна енергия, пренос на топлинна енергия, производство на електрическа и топлинна енергия и други дейности, обслужващи основните такива. От представен по делото договор изх. № 5115/1997 г. за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закона за общинската собственост, се установява, че на 24.10.1997 г. Столична община, район „Надежда“ продала на ответника Д. Б. П. и А. Т. Т. следния общински жилищен имот, а именно: апартамент № 11, находящ се в гр. София, АДРЕС. Видно от отбелязване в договора, същият имал силата на нотариален акт на основание чл. 18 от Закона за собствеността. С решение № 76 от 21.03.2002 г., постановено по гр. д. № 3992 по описа за 2001 г. на Софийски районен съд, 85 състав, бил прекратен бракът, сключен на 18.12.1993 г. между Д. Б. П. и А. Т. Т., и било утвърдено постигнато между страните споразумение. Съгласно т. 6 от последното съпругата А. Т. декларирала, че семейното жилище, придобито по време на брака, представляващо апартамент № 11, находящ се в гр. София, АДРЕС, било закупено изцяло с извънсемейни средства на бащата на съпруга – Б. П. П., и А. Т. нямала никакъв принос по смисъла на чл. 19, ал. 1 СК, поради което описаният имот бил индивидуална собственост на ответника Д. П.. По делото няма данни през исковия период правото на собственост върху процесния имот да е било прехвърлено на трети лица или пък в тяхна полза да е било учредено вещно право на ползване от ответника. Не се оспорва обстоятелството, че много преди исковия период сградата, в която се намира процесният имот, била присъединена към топлоснабдителната мрежа и започнало ползването на топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване. От приложените по делото Договор от м. 09.2002 г., сключен между „Техем Сървисис“ ЕООД и етажната собственост, и протокол от 17.09.2002 г. от общото събрание на етажните собственици се установява, че отношенията по топлоснабдяването на сградата на АДРЕС съществували още към 2002 г. Видно от протокола от 17.09.2002 г., общото събрание на етажните собственици взело решение за сключване на договор с „Техем Сървисис” ЕООД за извършване на индивидуално измерване на потреблението на топлинната енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода и издаване на обща и индивидуални сметки (т. нар. услуга „топлинно счетоводство”). В изготвения като приложение към посочения протокол списък на етажните собственици, за процесния апартамент с абонатен № 52489 било отбелязано, че в имота нямало монтирани радиатори, разпределители и термостатни вентили. Списъкът съдържа подпис за ответник. Въз основа на взетото решение от Общото събрание, през м. 09.2002 г. бил подписан договор между етажната собственост в •••••••••, в качеството на възложител, и „Техем Сървисис” ЕООД, в качеството му на изпълнител, по силата на който възложителят възложил, а изпълнителят приел да извърши доставка и монтаж на термостатни вентили, термостатни глави и индикатори за разпределение на разхода на топлинна енергия, както и индивидуално измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода, включително издаването на обща и индивидуални сметки. Обстоятелството, че през процесния период услугата дялово разпределение била извършвана от „Техем Сървисис” ЕООД, е констатирано и от вещите лица, изготвили съдебно-техническата (т. 2 от заключението) и съдебно-счетоводната (задача № 2) експертизи. С договор № Д-0-67 от 03.06.2020 г. ищецът възложил на третото лице – помагач извършването на услугата дялово разпределение на топлинна енергия. Съгласно чл. 1 от договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между клиентите в сгради – етажна собственост срещу възнаграждение, определено в Приложение № 2 към договора въз основа на броя обслужвани имоти и броя средства за дялово разпределение в тях. Видно от представени по делото 3 броя индивидуални справки за отопление и топла вода за периодите 01.05.2018 г. – 30.04.2019 г., 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. и 01.05.2020 г. – 30.04.2021 г. и 3 броя документи за главен отчет съответно от 02.05.2019 г., 01.06.2020 г. и 10.05.2021 г., в процесния имот през исковия период била начислявана топлинна енергия за отопление от една щранг-лира в банята на мощност поради невъзможност за монтиране на уред за дялово разпределение, за сградна инсталация и за битово горещо водоснабдяване по данни от един водомер. Посочените обстоятелства се потвърждават от заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза. Във формулярите за главен отчет има положен подпис за потребител. Приети са като доказателства по делото Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. По делото няма данни ответника да е изразил несъгласие с тях и да е предложил на топлопреносното предприятие специални условия, които да са намерили отражение в подписано между страните писмено допълнително споразумение (чл. 150, ал. 3 ЗЕ). Следователно, приложените по делото общи условия влезли в сила 30 дни след първото им публикуване, без да било необходимо изрично писмено приемане от клиентите на „Топлофикация София” ЕАД. Съгласно чл. 33, ал. 1 и ал. 2 от общите условия клиентите били длъжни да заплащат месечните суми за топлинна енергия, респ. стойността на изравнителната сметка за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45- дневен срок след изтичане на срока, за който се отнасяли начислените суми. Клиентите имали право да правят възражения пред продавача за начислената сума за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасяли възраженията. След изтичане на този срок възраженията можело да се правят по общия исков ред пред родово компетентния съд (чл. 33, ал. 3 от Общите условия). Съгласно ал. 4 на чл. 33 от Общите условия продавачът начислявал обезщетение за забава в размер на законната лихва само за задълженията по чл. 32, ал. 2 и ал. 3, ако не били заплатени в срока по ал. 2. Допусната е по искане на ищеца съдебно-техническа експертиза. Заключението на вещото лице е прието от съда, но е оспорено от процесуалния представител на ответника. Същото е изготвено след запознаване с приложените по делото документи и други такива, предоставени на вещото лице от ищеца и от подпомагащата страна. От заключението се установява, че за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2021 г. в сградата в режим на етажна собственост била постъпила топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване в ежемесечни количества, съгласно представена от ищеца справка за показанията на общия топломер. Топлинна енергия се измервала в кВтч, като данните от общия топломер били отчетени към 24 часа на последния ден от месеца съгласно правилата. Отчетената енергия била разлика между „ново“ и „старо“ показание на уреда. От отчетените стойности били приспаднати т. нар. „технологичните разходи” или „загуби в абонатната станция”, тъй като същите били за сметка на ищцовото дружество. Установено е, че размерът на технологичните разходи бил съответстващ на нормативните изисквания. За разликата били издадени фактури за всеки месец и същите следвало да се заплатят от потребителя. Вещото лице установило по представените от „Техем Сървисис” ЕООД главни отчети, че в процесния апартамент се разпределяла топлинна енергия за отопление от една щранг-лира в банята на мощност поради невъзможност за монтиране на уред за дялово разпределение, за сградна инсталация според пълния отопляем обем на апартамента и за битово горещо водоснабдяване по данни от един водомер. Вещото лице установило, че топлинната енергия за сградна инсталация била изчислена съгласно методиката, определена в т. 6.1.1. от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването , респ. от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването и в зависимост от пълния отопляем обем на процесния имот – 142 куб. м. А количествата топлинна енергия за подгряване на битова вода били изчислени съгласно т. 5.2 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването , респ. от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването. За исковия период от ищеца ежемесечно били изготвяни фактури за дължимите суми за доставената топлинна енергия по прогнозни данни за потребление, като общата сума по фактури в размер на 1173,25 лева не включвала просрочени суми от периоди преди процесния. Изравняването на сумите от третото лице – помагач за абонатен № 52489 било извършено съгласно действащите през съответния период цени на топлинната енергия и възлизало общо на 40,01 лева (за доплащане) за целия исков период. А за периода от 01.04.2019 г. до 30.04.2021 г. дължимата сума за топлинна енергия съгласно изравнителните сметки била в размер на 827,59 лева. Вещото лице установило, че сумата за топлинна енергия за имота на ответника била определена съгласно изискванията на действащата нормативна уредба и актуални цени на топлинната енергия за периода. Измерването на потребеното количество топлинна енергия в сградата в режим на етажна собственост през процесния период било извършвано от общ топломер за търговски цели. Общият топломер в абонатната станция били обект на метрологичен контрол и периодични проверки от лицензирани лаборатории през м. 10.2018 г. и м. 06.2021 г., като било установено, че уредът бил технически изправен. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло. Допусната е по искане на ищеца и съдебно-счетоводна експертиза. Заключението на вещото лице е прието от съда и не е оспорено от страните. Същото е изготвено след запознаване с приложените по делото документи и извършена справка в счетоводството на ищцовото дружество. От заключението се установява, че няма данни за извършени от ответника плащания на претендираните от ищеца суми. Според вещото лице общата стойност на изравнителните сметки за процесния период била в размер на 40,03 лева и представлявала сума за доплащане. Вещото лице установило, че към изравнителните сметки нямало прибавени задължения на ответника извън процесния период. Стойността на потребената топлинна енергия с включени изравнителни сметки, възстановена сума от корекция на цена и отразени последващи корекции за исковия период възлизала на 1213,24 лева. Дължимите такси за дялово разпределение за процесния период били в общ размер на 37,48 лева. Вещото лице изчислило, че законната лихва върху претендираната главница, считано от първия ден след срока за плащане на всяко задължение до 09.05.2022 г., била в размер на 204,86 лева – върху сумата за топлинна енергия, и 6,83 лева – върху стойността на услугата за дялово разпределение. Съдът намира, че заключението на вещото лице е пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение относно неговата правилност, поради което го възприема изцяло. По делото са представени и други писмени доказателства, неотносими към настоящия спор. От така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни изводи. Релевираните по делото правоотношения между страните са нормативно регулирани от разпоредбите на Закона за енергетиката (обн. ДВ, бр. 107 от 09.12.2003 г.), Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването и Общи условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от „Топлофикация София“ ЕАД на потребители в гр. София, приети с Решение по Протокол № 7 от 23.10.2014 г. на Съвета на директорите на „Топлофикация София“ ЕАД и одобрени с Решение № ОУ-1 от 27.06.2016 г. на КЕВР, в сила от 11.08.2016 г. По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ: От събраните по делото доказателства се установява, че процесното жилище било продадено на Д. Б. П. на 24.10.1997 г. по силата на договор изх. № 5115/1997 г. за покупкопродажба на жилище, сключен по реда на Закона за общинската собственост. Като собственик на процесния имот ответникът притежавал качеството „потребител“ на топлинна енергия. Съгласно действащата към датата на възникване на облигационните отношения между страните Наредба № 1 за ползуване на топлинна енергия (обн. ДВ., бр. 49 от 27.06.1975 г., отм. ДВ., бр. 31/26.03.2002 г.) – чл. 5, ал. 1, т. 2, и приетия по-късно Закон за енергетиката и енергийната ефективност - § 6, ал. 2 и ал. 3 ПЗР, собственикът се явява т. нар. „заварен потребител” на топлинна енергия за битови нужди. Нормативната уредба към онзи момент не е изисквала съгласие в писмена форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, нито сключване на индивидуални договори между потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия. С придобиването на жилище в сграда в режим на етажна собственост, присъединена към топлопреносната мрежа, в която се ползва топлинна енергия за битови нужди, Д. П. придобил качеството потребител на топлинна енергия (енергийни услуги) по смисъла на § 1, т. 41б ДР ЗЕ. В Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г., ОСГК, ВКС е прието, че писмената форма на договора не е форма за действителност, а форма за доказване. Поради това собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване стават по подразбиране клиенти на топлинна енергия за битови нужди, след като са дали своето съгласие за топлофициране на сградата или са придобили имот в сграда, която вече е топлофицирана. Няма данни по делото, а и твърдения през исковия период това качеството да е било загубено поради промяна на собствеността или учредяване на вещно право на ползване в полза на трети лица от страна на ответника. Този извод не се променя от обстоятелството, че в процесния имот не се ползвала топлинна енергия за отопление. Както отмененият Закон за енергетиката и енергийната ефективност в чл. 108, така и сега действащият Закон за енергетиката дават право на етажните собственици да се откажат от ползването на централно отопление, но като се вземат предвид особеностите на заварените топлоснабдени сгради. Титулярят на права върху отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на централно отопление в сградата. В настоящия случай безспорно беше установено, че в имота на ответника не се ползвала топлинна енергия за отопление (освен от щранг-лирата, за която нямало възможност за монтиране на уред за дялово разпределение, но и за изключването й в процесния имот), но Д. П. останал на клиент на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и за битово горещо водоснабдяване. По тези съображения в Тълкувателно решение № 2 от 25.05.2017 г. по тълк. д. № 2/2016 г., ОСГК, ВКС е прието, че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. § 1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Напълно в синхрон с цитираната задължителна практика на ВКС е и Решение на Съда (четвърти състав) от 05.12.2019 г. по съединени дела С-708/17 и С-725/17. В същото Съдът на Европейския съюз приема, че член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета, във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда – етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент. Член 13, § 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, § 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата, пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. С оглед цитираното решение на СЕС следва да бъде прието, че вземането на ищеца за стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, не противоречи на европейското законодателство, въпреки че ответникът не е ползвал през исковия период топлинна енергия за отопление. Същото е в пълно съответствие и с предвиденото в разпоредбата на чл. 143, ал. 5 ЗЕ, намерила конкретизация в т. 6.1.3 от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334 за топлоснабдяването – количеството топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект. Легалното определение на понятието „отопляем обем на имот“ е дадено в § 1, т. 38 ДР ЗЕ – той включва обема на всички собствени и/или ползвани от абоната помещения и съответните припадащи се части от общите части на сградата, предвидени за отопление по проект. Т.е. при изчисляване на припадащата се на процесния имот топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, се взема предвид отопляемият обем по проект, а не този на помещенията, в които действително се ползва отопление. От заключението на съдебно-техническата експертиза се установява, че топлинната енергия за сградна инсталация била изчислена в зависимост от пълния отопляем обем на процесния имот по проект – 142 куб. м. По делото няма данни, а и твърдения ответникът да е инициирал процедура за коригиране на отопляемия обем на процесното жилище с този на помещенията, в които отоплителните тела са демонтирани от сградната инсталация, и на помещенията без отоплителни тела по проект. По отношение на направеното в отговора на исковата молба възражение, че зависимостта по т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост била отменена с решение на Върховния административен съд следва да бъде посочено следното. Действително с Решение № 4777 от 13.04.2018 г., постановено по адм. дело № 1372 по описа за 2016 г. на Върховния административен съд на Република България, Трето отделение, била отменена зависимостта (формулата), приета в т. 6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, в редакцията й, приета с Наредбата за изменение и допълнение на Наредба № 16-334 от 2007 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 94 от 2013 г.), представляваща Приложение към чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334 за топлоснабдяването. Така постановеното решение обаче било обжалвано и по жалбата било образувано адм. дело № 1318 по описа за 2019 г. на Върховния административен съд на Република България, Петчленен състав, І колегия. С Определение № 9312 от 18.06.2019 г. производството по адм. д. № 1318/2019 г., ВАС, 5-членен с-в било спряно до постановяване на решение по съединени дела С-708/17 и С-725/17 на Съда на Европейския съюз. С Решение № 2187 от 11.02.2020 г. по адм. д. № 1318/2019 г., ВАС, 5-членен с-в, било обезсилено Решение № 4777 от 13.04.2018 г., постановено по адм. дело № 1372 по описа за 2016 г. на Върховния административен съд на Република България, Трето отделение, тъй като междувременно оспорената Наредба № 16- 334 от 2007 г. за топлоснабдяването била отменена с Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването (обн. ДВ, бр. 25 от 20.03.2020 г.). Предвидената в последната Методика за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост също била атакувана по съдебен ред. С Решение № 7276 от 03.07.2023 г. по адм. д. № 746/2021 г., ВАС, II о., оставено в сила с Решение № 1037 от 10.02.2025 г. по адм. д. № 85/2024 г., ВАС, 5- членен с-в (обн. ДВ, бр. 16 от 25.02.2025 г., в сила от 25.02.2025 г.), т. 6.1.1 от методиката, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. на министъра на енергетиката била отменена. Съгласно чл. 195, ал. 1 АПК подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното решение, т.е. отмяната на методиката за дялово разпределение на топлинната енергия в сгради – етажна собственост има действие само занапред. Към процесния период същата е била действаща и приложима. Направените в тази насока възражения в отговора на исковата молба са неоснователни. На следващо място на съда е служебно известно обстоятелството, че с Решение на Съда (седми състав) от 23 октомври 2025 година по дело C-760/23 („ЕВН България Топлофикация" ЕАД срещу OZ) е прието, че чл. 9, § 3 от Директива 2012/27/ЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която собственикът на апартамент в сграда – етажна собственост е длъжен да заплати разходите, които са му начислени за топлинната енергия, отдадена от всички тръбопроводи и инсталации за разпределение и доставяне на топлинна енергия в сградата, включително когато стълбищата и коридорите на сградата не са оборудвани с радиатори, в размер на част, пропорционална на отопляемия обем на своя апартамент, доколкото правилата и параметрите, въз основа на които се изчисляват разходите, които са му начислени за индивидуалното му потребление на топлинна енергия за отоплението на апартамента му и за топлата вода за битови нужди, гарантират прозрачността и точността на отчитането на индивидуалното потребление (т. 66). В т. 57 – 58 и т. 61 от решението е прието, че що се отнася до въпроса дали чл. 9, § 3 от Директива 2012/27/ЕС не допуска правна уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда, че всеки собственик на апартамент трябва да заплаща разходите за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, пропорционално на отопляемия обем на апартаментите по проект, Съдът вече е постановил по същество, че национална правна уредба като разглежданата в главното производство, видимо отговаря на понятието „насоки“, посочено в член 9, § 3, трета алинея от тази директива, тъй като тази правна уредба предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на разходи за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната енергия за отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на имотите. Като се има предвид признатата на държавите членки свобода на действие, Директива 2012/27/ЕС допуска сметките за потребление на топлинна енергия за сградната инсталация да се изготвят за всеки собственик на апартамент в съответната сграда пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент. Чл. 9 от Директива 2012/27/ЕС не предвижда изискванията, на които трябва да отговаря математическата формула, въз основа на която се изчисляват разходите за потребление на топлинна енергия в сградите – етажна собственост, но изискването за прозрачност и точност се прилага и за нея. Подобна формула би следвало по-специално да отчита определен брой параметри, свързани с действителното функциониране на отоплителна инсталация, и специфичните характеристики на сградата, като нейната изолация и изолацията на отоплителната система, използваните за тази система материали, както и евентуалната загуба на топлина (т. 62). Методиката, определена в т. 6.1.1. от приложението към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16- 334 за топлоснабдяването , респ. Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването за изчисляване на топлинната енергия за сградна инсталация, се основава на критерии, които са приложими по отношение на всяка сградна инсталация във всяка сграда в режим на етажна собственост. За разлика от тях, посочените в решението на СЕС параметри, касаещи изолацията на сградата и изолацията на отоплителната система, използваните за тази система материали, респ. отражението на тези обстоятелства върху загубата на топлинна енергия в рамките на самата етажна собственост, не са общовалидни, тъй като изискванията за енергийна ефективност на всяка конкретна сграда зависят от вида й и момента на нейното построяване. Налице са множество съществуващи сгради, към които предвидените в решението на СЕС параметри се явяват неприложими. В тези случаи топлопреносното предприятие не е длъжно да доказва тяхната неприложимост, а следва да извърши разпределението въз основа на останалите обективни критерии, заложени в методиката. В този смисъл в съдебната практика се приема, че необхванатите от методиката параметри не подлежат на изследване във всеки случай на предявен иск за цена на доставена топлинна енергия, а единствено при релевирано възражение, че действително доставената топлинна енергия за сградна инсталация е в по-малък обем поради неотчитане на някой от тези параметри. При наличие на такова възражение и ако от обстоятелствата по делото се установява, че определен параметър, който е оказал влияние върху реалното функциониране на отоплителната система, не е бил взет предвид при извършване на разпределението на топлинната енергия за сградна инсталация, съдът следва по реда на чл. 162 ГПК да вземе заключението на вещо лице по съдебно-техническа експертиза за определяне размера на вземането. В настоящия случай ответникът не твърди, нито се установява от данните по делото, че действително доставената топлинна енергия за сградна инсталация е в по-малък обем поради неотчитане на някой от параметрите, посочени в решението на СЕС. Следователно, от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че през исковия период съществувало валидно облигационно правоотношение между ищцовото дружество и ответника за доставка на топлинна енергия до процесния имот. Направените в тази насока възражения в отговора на исковата молба са неоснователни. Доколкото по делото няма данни, а и твърдения между страните да е било сключено писмено допълнително споразумение, отразяващо предложени от ответника и приети от ищеца специални условия (чл. 150, ал. 3 ЗЕ), то към договорното отношение между тях се прилагат публично известни общи условия от 2016 г., предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, със съдържание, посочено в чл. 150, ал. 1 ЗЕ. Т.е. законът урежда определен вид договори при публично известни общи условия, чието съдържание е типизирано без практическа възможност за индивидуално разискване на договорните клаузи. По силата на този договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди ищцовото дружество, в качеството си на продавач, имало задължение през процесния период да доставя топлинна енергия до имота – собственост на ответника. Последният, в качеството му на купувач, се задължил да заплаща реално доставената му топлинна енергия по определена цена и по начин и в сроковете, посочени в действащите Общи условия. Разпоредбата на чл. 156, ал. 1 ЗЕ урежда принципа за заплащане на реално доставената топлинна енергия до границата на собственост на съоръженията, измерена със средства за търговско измерване, собственост на топлопреносното предприятие. Съгласно чл. 156, ал. 2, т. 2 ЗЕ в сгради – етажна собственост тази граница е последната спирателна арматура преди разпределителната мрежа на сградните инсталации. Това означава, че законът гарантира на топлопреносното предприятие правото да получи цената на реално доставената до абонатната станция на сградата – етажна собственост топлинна енергия. А съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинна енергия в сградата – етажна собственост се извършва по система за дялово разпределение чрез средствата за търговско измерване на количеството топлинна енергия в абонатната станция, индивидуални разпределители или топломери, общ водомер за битово горещо водоснабдяване и индивидуални водомери за топла вода. Общото консумирано количество топлинна енергия в сграда – етажна собственост, присъединена към една абонатна станция, се разпределя за горещо водоснабдяване и за отопление (чл. 140а ЗЕ). Топлинната енергия за отопление на сграда – етажна собственост се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Всеки потребител на топлинна енергия по смисъла на закона дължи, от една страна, заплащането на топлинната енергия за отопление на своя имот и топлинна енергия за загряване на консумираната от него вода за битово горещо водоснабдяване. От друга страна, потребителят дължи и част от топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части на сградата, изчислена пропорционално на отопляемия обем на неговия имот по проект (чл. 143, ал. 5 ЗЕ). В настоящия случай от представените по делото писмени доказателства се установява, че подпомагащата страна „Техем Сървисис” ЕООД през исковия период извършвала услугата дялово разпределение на топлинна енергия в сградата – етажна собственост в ж. к. „Свобода“, •••••••••. С посочената фирма за дялово разпределение през м. 09.2002 г. бил сключен договор за срок от пет години. Установи се още, че дължимата от потребителите месечна сума за топлинна енергия била определена въз основа на прогнозна месечна консумация и действащата за съответния период цена на топлинната енергия. След отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителната сметка от ФДР, ищцовото дружество издавало данъчни дебитни и кредитни известия за разликата между прогнозното и действително потребеното количество топлинна енергия в процесния имот. Заключението на вещото лице, изготвило съдебно-техническата експертиза, е, че сумата за топлинна енергия за процесния имот, собственост на ответника, била определена съгласно действащата към момента нормативна уредба и актуални цени на топлинната енергия, като не е нужно да се преповтарят направените по-горе фактически изводи в тази насока. Експертизата е извършена от лице с необходимите за случая специални знания. Изчисленията на ФДР относно дължимата от Д. Б. П. сума за топлинна енергия през процесния период според вещото лице са правилни. Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , респ. действащата Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването уреждат техническите правила за извършването на дялово разпределение на топлинна енергия в сгради – етажна собственост, но приложението на тези правила не е от компетентността на съда, тъй като изисква специални знания в областта на науката и техниката, каквито същият не притежава. Именно поради това беше назначена и съдебнотехническа експертиза и доколкото по делото липсват доказателства, които да поставят под съмнение правилността на изводите на вещото лице, съдът намира, че следва да кредитира заключението му изцяло. Не бяха събрани доказателства за нарушаване на Наредба № 16- 334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването , респ. Наредба № Е-РД-04-1 от 12.03.2020 г. за топлоснабдяването при определяне на дължимата от ответника сума за топлинна енергия или пък за отопляем обем на имота, различен от този, използван от ФДР. Ответникът не ангажира доказателства, че се е възползвал от предвиденото рекламационно производство и е оспорил изготвените от подпомагащата страна изравнителни сметки в предвидените срокове. От представените писмени доказателства и от заключението на съдебнотехническата експертиза се установява, че сумите за топлинна енергия за процесния имот били определени на база реален отчет на уредите за дялово разпределение и на монтирания в имота водомер и действащата за съответния период цена на топлинната енергия. Няма каквито и да било данни за начислени суми на база или за произволно определени задължения. В хода на устните състезания процесуалният представител на ответника е направил възражение, че поради изтичане на срок, надхвърлящ две години, между двете проверки на монтирания в абонатната станция общ топломер, претенцията на ищеца за периода след 22.10.2020 г. била неоснователна. По възражението съдът намира следното. Видно от представени по делото 3 броя протоколи за метрологична проверка на топломер, общият топломер в абонатната станция на адрес ж. к. „Свобода“, бл. 25 бил обект на метрологични проверки в присъствието на представител на етажната собственост съответно на 10.11.2016 г., 18.10.2018 г. и 17.06.2021 г., като резултатът от всички тях бил, че средството за измерване съответства на одобрения тип. Съгласно чл. 43, ал. 4 от Закона за измерванията и т. 6 от Списък за определяне на периодичността на последващи проверки на средствата за измерване, които подлежат на метрологичен контрол, приет със Заповед № А-441 на председателя на Държавната агенция за метрологичен и технически надзор от 13.10.2011 г., (обн., ДВ, бр. 85 от 01.11.2011 г., в сила от 01.11.2011 г.), периодичността на проверките на топломери, използвани в абонатни станции, била две години. Действително, между проверката, извършена на общия топломер в абонатната станция на процесната сграда на 18.10.2018 г., и последващата такава от 17.06.2021 г. са изминали 2 години и 8 месеца, но резултатът и от двете проверки е бил, че средството за измерване съответства на одобрения тип. Касае се за един и същи общ топломер с фабричен № 55376208, който междувременно не е бил подменян. След като при проверката, извършена на 17.06.2021 г., било констатирано, че уредът е технически годен, то може да се направи извод, че същият е функционирал правилно през целия период между двете проверки. Направеното в тази насока възражение от процесуалния представител на ответника е неоснователно. Въз основа на изложеното дотук настоящият съдебен състав приема за безспорно установено, че през исковия период ответникът потребил топлинна енергия, чиято стойност дължи на ищцовото дружество, поради което предявените искове са установени в своето основание. При определянето на размера на вземането на ищеца по реда на чл. 162 ГПК съдът взе предвид следното. От начислените суми за прогнозно потребление трябва да се приспаднат сумите по изравнителните сметки за възстановяване и платените от потребителя суми, а да се прибавят сумите по изравнителните сметки за доплащане. Следва да бъде уточнено още, че се касае за изравнителни сметки само от исковия период. В тази насока от заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че от изравнителните сметки за получаване нямало погасени задължения на ответника извън процесния период. Освен това настоящият съдебен състав счита, че в размера на вземането на ищеца не следва да се включва сумата за услугата дялово разпределение. Посочената услуга се извършва не от ищеца, а от третото лице – помагач по силата на сключен с етажната собственост договор (който към процесния период е бил с изтекъл срок). За съда остава неясно на какво основание ищецът претендира заплащане на стойността на извършената услуга от потребителите и то в своя полза. Съгласно чл. 149б, ал. 3 ЗЕ в договора по ал. 1 услугата дялово разпределение се извършва от и за сметка на доставчика самостоятелно или по сключен от него договор с лице, регистрирано по реда на чл. 139а ЗЕ. Направените в тази насока възражения в отговора на исковата молба са основателни. На следващо място, следва да бъде разгледано възражението на ответника за погасяване на част от вземанията на ищеца поради изтекла погасителна давност. Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГТК ВКС по отношение на претендирана главница, представляваща стойност на доставена топлинна енергия, е приложима уредената в чл. 111, б. „в” ЗЗД тригодишна давност. Съгласно чл. 116, б. „б”, предл. 1 ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на иск. А съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай заявлението е подадено на 27.05.2022 г. Следователно, тригодишната давност е изтекла за вземанията, чиято изискуемост е настъпила преди 27.05.2019 г. От представените по делото фактури се установява, че последната фактура, чийто падеж е настъпил преди 27.05.2019 г., а именно на 15.05.2019 г., е тази за месец март 2019 г. Това означава, че претендираните месечни суми за периода от 01.05.2018 г. до 31.03.2019 г. са погасени по давност. Непогасени се явяват вземанията за периода от 01.04.2019 г. до 30.04.2021 г., които по прогнозни данни (фактури) съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза са в общ размер на 838,75 лева. Към тази сума следва да бъда прибавена изравнителната сметка за доплащане за периода, непогасен по давност, която съгласно същото заключение е в размер на 5,40 лева, и да бъдат приспаднати: изравнителните сметки за възстановяване, които са в общ размер на -16,56 лева; корекция на цената на топлинната енергия в размер на -37,62 лева (съгласно обща фактура № 1005567306/31.07.2020 г.) и текущо плащане в размер на -11,31 лева (съгласно обща фактура № 1014114916/31.07.2021 г.). По делото няма данни за извършени плащания на процесните вземания след образуване на настоящото производство. Или общо задължението на ответника за топлинна енергия, непогасено по давност, е в размер на 778,66 лева или 398,12 евро, до който размер искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 и сл. ЗЕ се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на дължимата сума. За разликата над уважения размер от 778,66 лева до пълния предявен размер от 1250,67 лева, както и за периода от 01.05.2018 г. до 31.03.2019 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. По иска с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД: Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Разпоредбата на чл. 119 ЗЗД предвижда, че с погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от това акцесорни вземания, каквото е това за лихва, макар давността за тях да не е изтекла. Следователно, погасени по давност са вземанията за мораторна лихва върху погасените по давност суми за топлинна енергия, поради което в тази си искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е неоснователен. За задълженията за топлинна енергия от непогасения по давност период, а именно от 01.04.2019 г. до 30.04.2021 г. приложими са общите условия от 2016 г., съгласно които лихва за забава не се начислявала върху прогнозните сметки, а само върху общата изравнителна сметка, ако стойността й не била заплатена в срока по ал. 2 на чл. 33. А съгласно чл. 33, ал. 2 от общите условия стойността на общата фактура следвало да бъде заплатена в 45-дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасяла. Следователно, задължението по първата обща фактура от непогасения по давност период е станало изискуемо на 14.09.2020 г., поради което считано от следващия ден – 15.09.2020 г. ответникът е изпаднал в забава. Последният дължи мораторна лихва върху непогасената по давност главница за топлинна енергия за периода от 15.09.2020 г. до 09.05.2022 г., която на основание чл. 162 ГПК и Приложение № 1 към заключението на съдебно-счетоводната експертиза съдът изчисли общо на 93,62 лева. Поради изложените по-горе съображения лихва за забава върху сумата за дялово разпределение не следва да се начислява. С оглед изложеното искът по чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен за сумата 93,62 лева или 47,87 евро и за периода от 15.09.2020 г. до 09.05.2022 г. За разликата над уважения размер от 93,62 лева до пълния предявен размер от 211,69 лева, както и за периода от 31.05.2019 г. д о 14.09.2020 г. искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен. По отношение на разноските: Процесуалният представител на ищеца е направил искане за присъждане на направените по делото съдебни разноски и на юрисконсултско възнаграждение, но не е представил списък по чл. 80 ГПК. В заповедното производство ищцовото дружество е извършило разноски в общ размер на 79,25 лева, от които 29,25 лева за внесена държавна такса и 50 лева за юрисконсултско възнаграждение. Посочените разноски са в минимален размер. В исковото производство разноските са следните: 70,78 лева за довнесена държавна такса, 600 лева за депозити за вещи лица и 100 лева за юрисконсултско възнаграждение, изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК , вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ (в приложимата редакция). С оглед изхода на настоящия спор и предвид приетото в т. 12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ВКС, ответникът Д. Б. П. следва да бъде осъден да заплати на ищцовото дружество сумата в общ размер на 507,03 лева или 259,24 евро, представляваща направените в заповедното и в исковото производства съдебни разноски за внесена държавна такса и депозити за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение съразмерно с уважената част от исковете. Процесуалният представител на ответника – адв. Д. С. е поискал присъждане в своя полза на дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В договора за правна защита и съдействие от 26.09.2022 г. (приложен по заповедното дело) е посочено, че възнаграждение не е уговорено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. – социално слаб. Съгласно посочената разпоредба адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. Това му право е установено със закон. В този случай е налице изключение от правилата за присъждане на разноски, установени в чл. 78 ГПК и изискващи от страната да докаже, че е направила разноски, за да й бъдат присъдени. Когато в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. адвокатът, оказал на страната безплатна правна защита, има право на адвокатско възнаграждение в размер, определен от съда, което възнаграждение се присъжда на адвоката. Ищецът не е оспорил наличието на предпоставките по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. По отношение на размера на дължимото на процесуалния представител на ответника възнаграждение следва да бъде посочено следното. В най-новата съдебна практика на Върховния касационен съд се приема, че след постановеното Решение на Съда (втори състав) от 25 януари 2024 година по дело C-438/22 („Ем акаунт БГ“ ЕООД срещу „Застрахователно акционерно дружество Армеец“ АД) съдът не е обвързан императивно от фиксираните в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. С оглед задължителния характер на даденото от СЕС тълкуване на чл. 101, § 1 ДФЕС, определените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери не са задължителни при определяне размера на хонорара за правна услуга, включително в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., при заварени правоотношения между клиент и адвокат поради тяхната нищожност като нарушаващи забраната на чл. 101, § 1 ДФЕС (вж. Определение № 563 от 11.03.2024 г. по ч. т. д. № 188/2024 г., II т. о., ВКС, Определение № 1079 от 11.03.2024 г. по гр. д. № 4232/2022 г., ІІІ г. о., ВКС). Възнаграждението чл. 38, ал. 2 ЗАдв. следва да бъде определено при съобразяване на вида на спора, материалния интерес, вида и количеството на действително извършена работа и най-вече – фактическата и правна сложност на делото (вж. Определение № 50025 от 18.03.2024 г. по т. д. № 1559/2022 г., ІІ т. о., ВКС,Определение № 1016 от 06.03.2024 г. по ч. гр. д. № 4123/2023 г., ІV г. о., ВКС). Освен това следва да бъде взета предвид и съдебната практика, която приема, че при прерастване на заповедното производство в исково такова би представлявало злоупотреба с право възмездяването на дублиращата се адвокатска защита за двете производства. Възражението по чл. 414 ГПК не се постановява в самостоятелно състезателно производство, а е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път, в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. Правото на ответника за мотивиране на възражението в заповедното производство, незапретено от закона, следва да бъде упражнявано без злоупотреба (чл. 3 ГПК), каквото би съставлявало възмездяването за дублираща се адвокатска защита, кумулативно по подаване на възражение по чл. 414 ГПК и по защитата срещу иска по чл. 422 ГПК, като и двете възнаграждения обективно биха могли да бъдат поискани за възмездяване само в производството по чл. 422 ГПК. Освобождавайки длъжника от задължение за мотивиране, законодателят се дезинтересира от основателността на възражението. То е само формална предпоставка без самостоятелни правни последици, поради което и изходът на спора за материалното право на кредитора не предпоставя материална незаконосъобразност на възражението по чл. 414 ГПК. Следователно липсва и функционална обусловеност на същото от изхода на спора за материалното право (вж. Определение № 45 от 23.01.2019 г. по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ВКС, Определение № 140 от 19.03.2020 г. по ч. т. д. № 236/2020 г., II т. о., ВКС). В конкретния случай съдът взе предвид, че по настоящото производство бяха проведени три открити съдебни заседания, в които бяха изслушани две експертизи и бяха събрани допълнителни писмени доказателства, както и обстоятелството, че делото е с малка правна и фактическа сложност, доколкото се касае за често срещан спор с топлопреносно предприятие, по което има изобилна съдебна практика, облекчаваща значително защитата на ответника. При тези съображения съдът намира, че за настоящото производство следва да бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуалния представител на ответника в размер на 450 лева. С оглед изложеното, предвид изхода на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв., ищецът „Топлофикация София” ЕАД следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. Ц. С. сумата в размер на 181,58 лева или 92,84 евро, представляваща дължимото за настоящото производство адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от исковете. Воден от горното, съдът: