Решение № 519 от 13.2.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 8007/2024 г.

наказателно дело № 20241110208007 по описа за 2024 година при участието на секретаря Ванеса Донкова, след като разгледа докладваното от съдията н. а. х. дело № 8007 по описа за 2024 година, за да се произнесе с решение взе предвид следното: Производство по реда на чл.58д – чл.63д от ЗАНН. Образувано е по жалба на М. А. Б. срещу Наказателно постановление (НП) № КПК- НП-65/08.05.2024г., издадено от заместващ председателя на Комисия за противодействие на корупцията (КПК), с което на осн. чл.24, ал.1, чл.53 и чл.27 от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН) и чл.120, ал.1 от Закон за противодействие на корупцията (ЗПК), на жалбоподателя е наложено административно наказание „глоба” в размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева за извършено нарушение на чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 вр. чл.115, ал.1 от ЗПК. В жалбата се развиват доводи, че издаденото НП било незаконосъобразно и неправилно, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и противоречие с материалния закон. Сочи се, че към датата на издаване на НП жалбоподателят вече не бил заемал длъжността „директор” на Общинско предприятие „Управление на общински имоти” – гр. Кюстендил (ОП „•••” – гр. Кюстендил). Твърди се, че не е бил уведомяван за това, че не е подал встъпителна декларация по чл.49, ал.1, т.1 от ЗПК в срока по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК от директора на Дирекция „Публичен регистър” при КПК и не е бил поканен да посочи причините, поради които не е подал декларацията за имущество и интереси. Посочва се, че е спазил указанията, дадени му с писмо изх. № КПК- 519/15.01.2021г., като се явил във въпросната дирекция на КПК, за да му бъде съставен и връчен Акт за установяване на административно нарушение (АУАН), като твърди, че не е подал встъпителна декларация поради незнание за възникналото му задължение и поради това, че не е бил информиран за това негово задължение от органа по назначаване. В жалбата е изложено твърдението, че заема длъжността „директор” на ОП „•••” – гр. Кюстендил от 2016г., а в периода от 03.11.2023г. до 17.11.2023г. бил в отпуск при раждане на дете, като след завръщането му на работил бил уведомен, че ще бъде отстранен от заеманата от него длъжност. Излагат се доводи, че съгл. чл.55 от ЗПК трябвало да бъде информиран за това, че не е подал декларация, като след това е следвало да му бъде предоставена възможност да подаде декларацията. Твърди се, че в атакуваното НП имало противоречие между мотивната част и неговия диспозитив по отношение на размера на наложеното административно наказание, защото без изложени отегчаващи отговорността му обстоятелства било наложено административно наказание „глоба” в размер над минималния, като в тази връзка изтъква, че предвид това, че ставало дума за първо нарушение и е подадена заключителна декларация в срок, налагането на административно наказание „глоба” в минимално предвидения за нарушението размер би постигнало целите на административното наказание по чл.12 от ЗАНН. Въз основа на тези възражения жалбоподателят отправя искане за цялостна отмяна на обжалваното наказателно постановление, а алтернативно – прави искане за намаляване на наложеното наказание. В съдебно заседание жалбоподателят М. Б., редовно призован, не се явява, като не се явява и неговият процесуален представител адв. К. Д. (вж. л.37 от съд. д.), редовно призована, като в делото е постъпила писмена молба от адвоката, в която са изложени съображения за отмяна на атакуваното НП, вкл. наличието на възможност за прилагане на чл.28 от ЗАНН, от която наказващият административен незаконосъобразно не се е възползвал и бил допуснал нарушение на материалния закон, като в молбата е повторен алтернативното искане за намаляване на размера на наказанието, а в молбата се претендират и разноски за адвокатско възнаграждение. Въззиваемата страна (административно-наказващ орган) – председателя на КПК, редовно призован, не се явява, а се представлява от юрк. Велина Р. (вж. л.28 от съд. д.), която изразява позиция за отхвърляне на жалбата като неоснователна и потвърждаване като правилно и законосъобразно на издаденото НП, като се претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение и прави възражение за прекомерност на претенциите на жалбоподателя за разноски. Съдът, като изслуша доводите на страните, служебно провери атакуваното наказателно постановление, прецени поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото доказателствени материали, намери за установено следното: По фактическите обстоятелства и доказателствените материали: На 17.10.2016г. жалбоподателят М. А. Б. бил назначен на длъжност „директор” на Общинско предприятие „Управление на общински имоти” – гр. Кюстендил с Договор № ••• за управление и контрол. С Анекс от 17.10.2019г. и Анекс от 17.10.2022г. действието на договора било продължено и жалб. Б. продължил да заема въпросната длъжност (вж. л.55 от съд. д.). С Решение от 26.04.2018г. на 44-то Народно събрание А.С. бил избран за зам.- председател на Комисията за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество (КПКОНПИ) (л.25 от съд. д.). С Решение от 02.02.2022г. на 47-мо Народно събрание председателят на КПКОНПИ С.Ц., бил освободен от заемната длъжност, считано от 01.03.2022г. (л.24 от съд. д.). На 06.10.2023г. влязъл в сила нов Закон за противодействие на корупцията (ЗПК). Към този момент жалбоподателят заемал длъжността „директор” на ОП „•••” – гр. Кюстендил. С писмо изх. № 27-00-47/30.10.2023г. Община Кюстендил уведомила Комисията за противодействие на корупцията (КПК) списък на лицата, заемащи публична длъжност съгл. чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК към 06.10.2023г., както и списък на лицата, заемащи публична длъжност съгл. чл.6, ал.1, т.51 от ЗПК (вж. л.19-20 от съд. д.), като в първия списък фигурирал жалб. М. Б. – по това време заемащ длъжността „директор” на ОП „•••” – гр. Кюстендил. На 13.12.2023г. жалб. М. Б. получил предизвестие № 1/07.12.2023г. за предстоящо прекратяване на договора за управление и контрол – в срок от 20 дни от получаване на предизвестието (вж. л.38). Със заповед РД-00-5/02.01.2024г. на Кмета на Община Кюстендил, считано от 03.01.2024г., бил прекратен сключеният договор № •••, с който на жалб. М. А. Б. е било възложено управлението на Общинско предприятие (ОП „Управление на общински имоти” – гр. Кюстендил, като било разпоредено и изплащането на дължимо обезщетение за неизползван платен годишен отпуск (л.39). Заповедта била съобщена на жалб. Б. на 03.01.2024г. (вж. отбелязаното в нея). Със Заповед № КПК-РД-06-38/18.01.2024г. и. ф. „председател” на КПКОНПИ определил длъжностните лица от Дирекция „Публичен регистър”, които имат право да съставят Актове за установяване на административно нарушение (АУАН), като сред тях бил и свидетелят Д. В. М. (заемащ длъжност „главен инспектор” в Отдел „Административнонаказателна дейност и контрол”) (вж. л.26-27 от съд. д.). На 12.01.2024г. свидетелят Д. В. М. (на длъжност „главен инспектор” в Дирекция „Публичен регистър” на КПК) извършил проверка на получените и вписаните в регистрационните дневници декларации за имущество и интереси на задължените по ЗПК да подават декларации за имущество и интереси лица. При извършената проверка свидетелят М. констатирал, че жалб. М. Б. не бил подал в законоустановения срок (до 06.11.2023г.) встъпителна декларация. С писмо с изх. № КПК-519/15.01.2024г. жалбоподателят М. Б. бил поканен да се яви на 23.01.2024г., в 13:00 ч., в сградата на КПК в столицата (пл. „Света Неделя” № 6) за съставяне и връчване на АУАН (вж. л.15 от съд. д.), като поканата била получена от жалбоподателя на 18.01.2024г. (вж. л.16 от съд. д.). На 23.01.2024г., в присъствието на жалбоподателя и на двама свидетели – свид. Д. Л. и нейната колежка В.Х., свидетелят Д. М. съставил АУАН № КПК-АУАН-ПР- 58/23.01.2024г., в който били описани обстоятелствата по извършената проверка, обстоятелствата относно процесното нарушение – неговото фактическо описание и обстоятелства по извършването му, както и правната му квалификация, като било прието, ч е жалбоподателят като задължено лице по чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК – директор на общинско предприятие, следвало да подаде в срок до един месец от влизане в сила на новия ЗПК (до 06.11.2023г.) встъпителна декларация за имущество и интереси по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК, но не е подал такава и на 07.11.2023г., в столицата, е извършил административно нарушение по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК. Съставеният АУАН бил подписан от актосъставителя и свидетелите по съставянето му, бил връчен лично на жалб. Б., който посочил в обяснения, че не бил уведомен от органа по назначаване за възникналото му задължение и не заема публична длъжност към датата на съставяне на АУАН. В срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН жалбоподателят М. Б. подал писмени възражения вх. № КПК-519-1/05.02.2024г. срещу съставения му АУАН № КПК-АУАН-ПР-58/23.01.2024г., в които се сочело, че няма уведомяване на жалбоподателя от страна на Комисията ца отнемане на незаконно придобито имущество (КОНПИ) по чл.55 от ЗПК за задължението за подаване на декларация, нито от органа по назначаването, нито от КПК, а в периода 03.11. – 17.11.2023г. бил в законоустановен отпуск при раждане на дете, а от 03.01.2024г. не заемал длъжността „директор” на общинското предприятие, и в тази връзка следвало да се приложи чл.28 от ЗАНН (вж. л.21-22 от съд. д.). Въз основа на съставения АУАН № КПК-АУАН-ПР-58/23.01.2024г., на 08.05.2024г., А.С. – и. ф. на председател на КПК, издал обжалваното наказателно постановление № КПК- НП-65/08.05.2024г., били описани обстоятелствата по проверката, обстоятелствата относно процесното нарушение – неговото фактическо описание и обстоятелства по извършването му, както и правната му квалификация, като било прието, че жалбоподателят като задължено лице по чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК – директор на ОП „•••” – гр. Кюстендил, следвало да подаде в срок до един месец от влизане в сила на новия ЗПК (до 06.11.2023г.) встъпителна декларация за имущество и интереси по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК, но не е подал такава и на 07.11.2023г., в столицата, бил извършил административно нарушение по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК, поради което и на осн. чл.24, ал.1, чл.53 вр. чл.27 от ЗАНН и чл.115, ал.1 и чл.120, ал.1 от ЗПК л.115, ал.1 от ЗПК на жалбоподателя било наложено административно наказание „глоба” в размер на 1 600 (хиляда и шестстотин) лева за извършеното нарушение. Издаденото НП било връчено на жалбоподателя на 17.05.2024г. с известие за доставяне (т. нар. „обратна разписка”) (вж. л.11 от съд. д.). На 30.05.2024г. М. А. Б. оспорил с жалба вх. № КПК-519-3/30.05.2024г. издаденото НП и било образувано настоящото дело. Впоследствие, на 15.07.2024г. жалб. М. Б. подал встъпителна декларация вх. № •••. за имущество и интереси по чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК (вж. л.71-89 от съд. д.); на същата дата (15.07.2024г.) жалб. М. Б. подал и годишна декларация вх. № ••• за имущество и интереси (вж. л.90-105 от съд. д.). Според писмената справка от КПК (вж. л.69-70 от съд. д.) жалбоподателят Б. е подал финална декларация вх. № Ф-771/30.01.2024г. за имущество и интереси (л.106-117 от съд. д.). Посочените фактически обстоятелства съставът на съда приема за установени въз основа на събраните по делото доказателствени материали: гласните доказателства, съдържащи се в показанията на свидетелите Д. В. М. и Д. Й. Л., както и писмените доказателства, приобщени на основание чл.283 НПК – куриерска разписка (л.5), НП № КПК-НП-65/08.05.2024г. (л.6-10), известие за доставяне на НП (л.11), съставения АУАН № КПК-АУАН-ПР-58/23.01.2024г. (л.12-14), покана за явяване за съставяне на АУАН (л.15), известие за доставяне на покана (л.16), писмо-списък на лицата, заемащите публична длъжност, съгласно разпоредбите на чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК към 06.10.2023г. (л.19-20), писмени възражения срещу АУАН (л.21-22), решение на НС за освобождаване на председателя на КПКОНПИ от длъжност (л.23-24), решение на НС за избиране на зам.- председател на КПКОНПИ (л.25), заповед № КПК-РД-06-38/18.01.2024г. на и.ф. председател на КПК (л.26-27), пълномощно за юрк. Р. (л.28), пълномощно за адв. Д. (л.37), предизвестие № 1/07.12.2023г. за прекратяване на договора на жалб. Б. (л.38), заповед № РД-00- 5/02.01.2024г. за прекратяване на договора на жалб. Б. (л.39), писмо-справка от 22.01.2025г. от Община Кюстендил (л.55), писмо-справка от 23.01.2025г. от Дирекция „ОКП” при НОИ (л.59), писмо-справка от 24.01.2025г. от КПК за подавани декларации от жалб. Б. (л.69-70), встъпителни декларации вх. № •••. и № В-20709/15.07.2024г. за имущество и интереси по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК (л.71-83, 84-89), ежегодна декларация вх. № ••• за имущество и интереси по чл.52, ал.1, т.2 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК (л.90-105), финална декларация вх. № ••• за имущество и интереси по чл.52, ал.1, т.3 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК (л.106-117), списък на разноските (л.121, 141), договор за правна защита и съдействие (л.122- 123, 142-143), писмена справка от КПК за заемана длъжност от актосъставител (л.126), писмено предупреждение по чл.28 от ЗАНН (л.129-131). Съдебният състав на първата инстанция внимателно обсъди показанията на свидетелите Д. М. и Д. Л., като прецени същите за логични и вътрешнонепротиворечиви, напълно кореспондират и с останалите писмени материали по делото, като в свидетелските показания лицата излагат своите непосредствени възприятия относно извършената проверка по случая и установените при нея фактически обстоятелства (свид. М.), респ. за процедурата по съставянето на АУАН (свид. Л.), поради което съставът на съда ги кредитира в тяхната цялост и основа фактическите си изводи въз основа на тях. За изясняването на всички обстоятелствата по делото допринасят и представените по делото писмени доказателства, които допълват свидетелските показания, по надлежния процесуален ред са приобщени към доказателствената съвкупност по делото, и затова съдът г и кредитира и основа своите фактически изводи и въз основа на тях, като анализът в съвкупност на наличните в делото доказателствени източници позволява формиране на еднозначни фактически изводи у съдебния състав за случая, като обсъждането на доказателствата поотделно не се налага (арг. чл.305, ал.3, изр.2 от НПК). При тези установени фактически обстоятелства съдът намери от правна страна следното: Жалбата е подадена от надлежно легитимирано лице (наказаното физическо лице), подадена е в срока за обжалване по чл.59, ал.2 от ЗАНН (НП е връчено на 17.05.2024г., а жалбата е подадена с куриерска разписка и е постъпила на 30.05.2024г. – вж. л.5), а е насочена срещу обжалваем (подлежащ на съдебен контрол) административно-наказателен акт, и в този смисъл се явява процесуално допустима. Разгледана по същество, жалбата се явява и основателна, вкл. и по изложени в нея съображения. Преди да направи проверка на материалноправната законосъобразност на обжалвания санкционен административен акт, настоящият съдебен състав счита, че дължи първо проверка дали процесното НП отговаря на изискванията на процесуалния закон. След извършената служебна проверка на въпросите относно компетентността съдебният състав установи, че АУАН е съставен от оправомощено лице с оглед разпоредбата на чл.120, ал.1, предл.1 от ЗПК, защото свидетелят Д. М. (актосъставител) е заемал съответната длъжност в КПК (вж. л.126 от съд. д.) и се явява надлежно оправомощен от заместник-председателя на КПК, който е и и. ф. председател на КПК, със заповед № КПК-РД-06-38/18.01.2024г. (вж. л.26-27 от съд. д.) да съставя актове за нарушения по закона. Атакуваното наказателно постановление също е издадено от компетентно длъжностно лице – посочения зам.- председател на КПК, който и. ф. на председател на КПК, каквото е изискването на чл.120, ал.1, предл.2 от ЗПК. Въз основа на това се формира и извод от съдебния състав, че правилата за компетентност са били спазени и не е налице съществено нарушение на същите, което да води до отмяна на оспореното НП. Съставът на първоинстанционния съд не констатира, в принципен план, нарушения и на разпоредбите на чл.36 – чл.46 от ЗАНН (за АУАН) и на чл.47 – чл.58 от ЗАНН (за НП), доколкото съставеният АУАН, съотв. издаденото НП съдържат съответните законови реквизити, вкл. фактическото описание на соченото административно нарушение и неговата правна квалификация, както и обстоятелствата по извършването и установяването му. Изпълнени са изискванията на чл.40, ал.1 и чл.43, ал.1 от ЗАНН, доколкото Актът е съставен в присъствието на двама свидетели и в присъствието на жалб. М. Б., надлежно поканен да се яви при съставянето му, като след подписването на АУАН от актосъставителя и двамата свидетели, екземпляр от АУАН е връчен на жалбоподателя, на който е предоставена възможност да изложи обяснения или възражения, както в самия Акт, така и в срока по чл.44, ал.1 от ЗАНН, като са отразени и възражения в АУАН, и писмени възражения (л.21-22 от съд. д.). Последното формира извод у съдебния състав на настоящата инстанция за липсата на нарушения на тези процесуални правила, съществено засегнали правото на защита на жалбоподателя. Сроковете по чл.34, ал.1, изр.2, предл.1 от ЗАНН за съставяне на АУАН в тримесечен срок от откриване на нарушителя (считано от сезирането на КПК или от извършване на проверката – бел. с.) и една година от извършване на нарушението, според този съдебен състав се явяват спазени, тъй като контролният орган (КПК) е узнал за липсата на подадена декларация по чл.49, ал.1, т.2 вр. чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК след проверка на обстоятелствата относно наличието на подадена декларация, извършена на 12.01.2024г., която потвърдила липсата на подадена декларация, поради което „откриването на нарушителя” е станало именно на тази дата, докато АУАН е съставен 13 дни по-късно, но в рамките на срока, а с оглед датата на соченото административно нарушение – едногодишният срок също е спазен. Обжалваното НП е издадено над четири месеца след съставяне на АУАН и в рамките на срока по чл.34, ал.3 от ЗАНН. Съдебният състав преценява, че е налице обстоятелствено описание на соченото административното нарушение, обстоятелствата по неговото извършване, като словесното описание съответства на посочената в АУАН и НП правна квалификация, като фактическото и правното описание на административното нарушение в достатъчна степен позволяват жалб. М. Б. да узнае т. нар. „административно обвинение”, и да реализира в пълнота правото си на защита. В АУАН и в издаденото НП са посочени датите и мястото на извършване на твърдяното административно нарушение (не изпълнил задължение за подаване пред КПК на декларация за имуществото и интересите си в едномесечен срок от влизане в сила на закона), и обстоятелствата, въз основа на които актосъставителят, а след това и наказващият административен орган, приемат, че е било осъществено. Предвид това, не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до ограничаване на правото на защита на жалб. М. Б.. Съобразно нормативната уредба – влезлият в сила на 06.10.2023г. Закон за противодействие на корупцията (ЗПК) (обн., ДВ, бр.84 от 06.10.2023г.), лица, заемащи висши публични длъжности са членовете на управителните органи на икономически обособените лица и структурни единици по чл.13, ал.4 от Закона за публичните финанси, както и управителите и членовете на органите на управление или контрол на общински или държавни предприятия и ръководителите на техните териториални поделения, както и на други юридически лица, които са бюджетни организации по смис. на § 1, т.5 от ДР на Закона за публичните финанси (ЗПФ) (чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК). Заемащите висши публични длъжности лица подават няколко вида декларации – декларация за несъвместимост (чл.49, ал.1, т.1 от цит. з.); декларация за имущество и интереси (чл.49, ал.1, т.2 от с. з.); декларация за промяна в декларирани обстоятелства в декларацията по т.1 (чл.49, ал.1, т.3 от ЗПК); декларация за промяна в декларирани обстоятелства в декларацията по т.2 в частта за интересите и за произхода на средствата при предсрочно погасяване на задължения и кредити (чл.49, ал.1, т.4 от цит. з.). В същото време, разпоредбата на чл.52, ал.1 от ЗПК предвижда, че декларация за имущество и интереси се подава в едномесечен срок от заемането на публичната длъжност (чл.52, ал.1, т.1 от цит. з.); ежегодно до 15 май – за предходната календарна година (чл.52, ал.1, т.2 от с. з.); в едномесечен срок от освобождаване на длъжността (чл.52, ал.1, т.3 от с. з.). За да бъде субект по чл.115, ал.1 от ЗПК лицето, следва да заема все още „публичната длъжност” и да не е подало в срок съответната декларация. Разпоредбата е санкционна и затова нейното разширително тълкуване, вкл. и „разширяване на кръга субекти” не е допустимо (тълкуване само strictu juris). Нито в съставения АУАН, нито в издаденото НП, е посочено защо по отношение на М. Б. е прието, че той е субект на това нарушение, т. е. има качеството „заемащо публична длъжност лице”. Безспорно е, че същият е бил назначен за директор на общинското предприятие – възложено му е управлението на ОП „•••” с Договор № ••• за управление и контрол (вж. л.55 от съд. д.), но след неговото освобождаване от длъжността на 03.01.2024г. (вж. л.39 и л.55 от съд. д.), този факт няма за непременна последица превръщането му в лице, което заема публична длъжност и което следва да ангажира поведението си съобразно разпоредбите на ЗПК. Следва да се прави ясна разлика, макар законодателят да не е направил последователно тази разлика, между лицата, които са заели и заемат публични длъжности, от лицата, които са задължени по закона (задължени лица по чл.52, ал.1, т.3 и чл.53, ал.1 от цит. з. – бел. с.) да декларират определени обстоятелства, но без вече да заемат висшата публична длъжност, защото са освободени от нея или по друга причина са преустановили „заемането” на такава длъжност (напр. смърт, оставка и т. н.). Това следва и от буквален прочит на текстовете на чл.114 и чл.115 от ЗПК например, където се говори за „лице, заемало публична длъжност” (в първата) и „лице, заемащо висша публична длъжност” (във втората норма), като разликите между миналото и сегашното причастие в българския език са очевидни при буквалното тълкуване и не се нуждаят от повече коментари. Проблемът е, че тази втора група лица (заемали публични длъжности), макар да са задължени да подават определени декларации, не попадат в обхвата нито на санкционната норма на чл.115 от ЗПК, нито в тази по чл.116 от с. з., уреждащи декларирането на обстоятелствата и сроковете за това, където се говори само за „заемащите” такива длъжности. Единствената хипотеза за административно-наказателна отговорност, предвидена от законодателя за лица, заемали висша публична длъжност, е тази по чл.114 от с. з., ако тези лица след освобождаването си нарушат определени законови ограничения (Глава Осма, раздел 4 от ЗПК), но настоящият случай не е такъв. Н а следващо място, което също не е без значение, този съдебен състав намира за неправилно приетото от актосъставителя и наказващия административен орган обстоятелство, че жалб. М. А. Б. е лице, заемащо публична длъжност по чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК. Погрешно е прието, че след като лицето е било назначено на длъжност „директор на общинско предприятие” в Община Кюстендил, а след това е освободено от тази длъжност, превръща жалбоподателя в лице, заемащо публична длъжност по смис. на чл.6, ал.1, т.50 от ЗПК. Тази разпоредба е посветена на лицата, които заемат висши публични длъжности, и няма съмнение, че за времето, в което те заемат такава длъжност, попадат в обхвата на закона. Няма съмнение също така, че с наличието на издаден акт за освобождаване лицето престава да заема „висшата публична длъжност”, поради което жалбоподателят М. Б. не може да бъде субект на нарушение по чл.115, ал.1 от ЗПК, където отново се говори за „лице, заемащо висша публична длъжност”, тъй като същата не заема такава длъжност след своето освобождаване от 03.01.2024г. Такава хипотеза щеше да бъде налице, ако Б. бе продължавал да заема длъжност на директор на общинското предприятие „•••”, но не подаде в срок декларацията, защото само тогава би се изпълнило изискването на състава субект негов да бъде само заемащо висша публична длъжност лице. Съдът приема, че обжалваното наказателно постановление следва да бъде отменено, т. к. наказващият административен орган е допуснал неправилно приложение на материалния закон. А това е така, защото в хода на съдебно дирене безспорно се установи, че жалбоподателят М. Б. към 06.10.2023г. (датата на влизане в сила на Закона за противодействие на корупцията) е заемал длъжността „директор” на Общинско предприятие „Управление на общински имоти” – гр. Кюстендил. Безспорно жалбоподателят е имал качеството на лице, заемащо висша публична длъжност по смис. на чл.6, ал.1, т.50, предл.2 от ЗПК, но с влизане в сила на ЗПК за жалбоподателя не е възникнало задължение по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК, защото подаването на декларация по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК е дължимо в едномесечен срок от заемането на съответната публична длъжност, а не от влизане в сила на ЗПК по отношение на лицата, заемащи такива длъжности от предхождащ влизането в сила на разпоредбите на ЗПК момент – жалб. М. Б. е заемал длъжността „директор на общинско предприятие” на ОП „Управление на общинските имоти от 17.10.2016г., т. е. преди влизане в сила на разпоредбите на ЗПК (на 06.10.2023г.), и предвид на това административно нарушение по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК в случая не е извършено от жалбоподателя от обективна и субективна страна. Именно разпоредбата на § 4 от ПЗР на ЗПК се явява относима към конкретния казус, защото касае случаите, в които задължените лица са встъпили в длъжност при действието на частично отменения ЗПКОНПИ и са подали встъпителна декларация именно по реда на този нормативен акт, като след обнародване и влизане в сила на ЗПК (обн., ДВ, бр.84 от 06.10.2023г.) продължават да заемат длъжността, т. е. само в случай, че задълженото лице вече изпълнява съответната публична длъжност (вж. § 4, изр.1 от ПЗР на ЗПК). Тези лица подават декларации при условията и по реда на този закон в сроковете по чл.52 от закона (вж. § 4, изр.2 от ПЗР на ЗПК). Законът за противодействие на корупцията е обнародван на 06.10.2023г. (ДВ, бр.84/06.10.2023г.), а жалбоподателят М. А. Б. е встъпил в длъжността „директор на общинско предприятие” преди това – на 17.10.2016г., като при действието на ЗПКОНПИ (обн., ДВ, бр.7 от 19.01.2018г.) с оглед тази длъжност е бил първоначално длъжен да подава пред органа по назначаването на встъпителна декларация (вж. чл.6, ал.1 от ЗПКОНПИ в посочената редакция), както е предвиждала разпоредбата на § 2, ал.1, т.3 от ПЗР на ЗПКОНПИ. По силата на новото правило (§ 4, изр.2 от ПЗР на ЗПК) от 06.10.2023г. за жалб. М. Б. не възниква ново задължение за първоначално деклариране на имущество и интереси пред КПК при условията и по реда на новия закон, ако запазва длъжността си при действието на новия ЗПК, но възникват задълженията по чл.52, ал.1, т.2 и т.3 от ЗПК – з а подаване на ежегодна декларация в съответния срок, както и за подаване на финална декларация при освобождаване от длъжност в определения срок за това. Това е така, защото към датата на влизане в сила на ЗПК – 06.10.2023г., жалбоподателят М. Б. е заемал длъжността „директор” на ОП „•••” – гр. Кюстендил, като тази длъжност той е заемал до 03.01.2024г. (вж. л.39, 55 от съд. д.). Безспорно жалбоподателят М. Б. има качеството на лице, заемащо публична длъжност по смис. на чл.6, ал.1, т.50, предл.2 от ЗПК, но с влизане в сила на ЗПК за него не е възникнало задължение по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК, както са приели актосъставителят в съставения АУАН, съотв. наказващият орган в издаденото НП, защото подаването на декларация по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК е дължимо в едномесечен срок от заемането на съответната публична длъжност, а не от влизане в сила на ЗПК по отношение на лицата, заемащи такива длъжности в предходен спрямо влизането в сила на разпоредбите на ЗПК времеви момент. Предвид това административно нарушение по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК в случая не е извършено от жалб. М. А. Б. от обективна и субективна страна. Съдът приема, че аргумент в тази насока се явяват и разпоредбите на ЗПК, които не съдържат използвания в АУАН и НП термин „новозадължени лица”, като в допълнение нововъзникващо задължение за определена категория лица, сред които евентуално да попада жалбоподателят М. Б., не е предвидено и в преходните и заключителни разпоредби на ЗПК. Напротив, нормата на § 4 от ПЗР на ЗПК предвижда, че задължените лица, подали встъпителни декларации по реда на отменените разпоредби на ЗПКОНПИ, не подават нови встъпителни декларации след влизането в сила на този закон (т. е. на ЗПК) (§ 4, изр.1 от ПЗР на ЗПК), като те подават декларации при условията и по реда на този закон в сроковете по чл.52 (§ 4, изр.2 от ПЗР на ЗПК). От това следва извод, че „заварените лица”, които към датата на влизане в сила на новия закон (ЗПК) заемат длъжност, която по смис. на чл.6, ал.1 от ЗПК се явява „публична длъжност”, нямат задължение да подават декларация по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК (т. нар. „встъпителна декларация”) „в едномесечен срок от влизане в сила на закона”, защото такъв срок никъде не е предвиден в новия ЗПК. Срокът за подаване на първоначална (встъпителна) декларация по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК е едномесечен от встъпването в длъжност на съответното лице, или, иначе казано, след като съответното лице встъпи в длъжност, която е отразена в каталога по чл.6, ал.1 от ЗПК, то следва да подаде встъпителната декларация в посочения срок. Лицата, които към датата на влизане в сила на ЗПК заемат публична длъжност, какъвто е и жалб. М. Б., не подават такава (нова встъпителна) декларация, ако са подали встъпителни декларации по отменените разпоредби от ЗПКОНПИ (§ 4, изр.1 от ПЗР на ЗПК), а жалб. Б. е бил задължено лице по § 2, ал.1, т.3 от ДР на ЗПКОНПИ (обн., ДВ, бр.7 от 2018г.) като „управител на общинско предприятие” да подаде такава декларация. В допълнение към казаното, при действието на новия закон както лицата, които са встъпили в длъжност преди влизане в сила на ЗПК, така и лицата, встъпили в длъжност след влизане в сила на новия закон, следва да подадат декларацията по чл.52, ал.1, т.2 от ЗПК – ежегодната декларация, в указания срок (до 15 май на следващата годината, за която се отнасят данните година – бел. с.), а ако лицето бъде освободено от „публична длъжност” след датата на влизане в сила на новия закон – то в едномесечен срок от освобождаването следва да бъде подадена декларацията по чл.52, ал.1, т.3 от ЗПК (т. нар. „финална декларация”). При законосъобразно протекло административно-наказателно производство, без допуснати процесуални нарушения, съдът следва да провери дали е приложен правилно материалният закон. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че разпоредбата на чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК предвижда задължение за лицата, посочени в разпоредбата на чл.6 от ЗПК, за подаване на декларация за имущество и интереси в едномесечен срок от заемането на публичната длъжност. От доказателствата по делото се установява, че към 06.10.2023г. (датата на влизане в сила на ЗПК) жалбоподателят вече е заемал длъжността „директор” на ОП „•••” – гр. Кюстендил, като той е заемал тази длъжност от 17.10.2016г., поради което настоящият съдебен състав намира, че за него не е било налице задължение за подаване на декларация на осн. чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК. Това е така, доколкото подаването на декларация по чл.52, ал.1, т.1 от ЗПК е дължимо в едномесечен срок от заемането на съответната публична длъжност, а не от влизане в сила на ЗПК по отношение на лицата, заемащи такива длъжности от предходен момент. Нещо повече – задължените лица, подали встъпителни декларации по реда на отменените разпоредби на ЗПКОНПИ, не подават нови встъпителни декларации след влизането в сила на този закон, а подават декларации при условията и по реда на този закон в сроковете по чл.52 от ЗПК (вж. § 4, изр.1 и изр.2 от ПЗР на ЗПК). Иначе казано – ако лицето заема публичната длъжност преди влизане в сила на ЗПК и е било задължено по отменените разпоредби на ЗПКОНПИ да подава такава декларация – лицето не подава нова встъпителна декларация Предвид това не е възможно да се приеме, че жалб. М. Б. е извършил от обективна страна нарушение по чл.52, ал.1, т.1 вр. чл.49, ал.1, т.2 от ЗПК. Допълнителен аргумент в тази насока се явява и това, че в нито една от разпоредбите на ЗПК не бива употребен използвания в акта за установяване на административно нарушение, а впоследствие и в наказателното постановление термин „новозадължени лица”, като съответно нововъзникващо задължение за определена категория лица, сред които евентуално да попада и жалбоподателят. За да бъде постигната пълнота на изложението, съдът намира за необходимо да отбележи, че разпоредбата на чл.55 от ЗПК не предвижда задължение за наказващия орган преди да пристъпи към ангажирането на административнонаказателната отговорност на лице, което не е подало или е подало със закъснение декларация по чл.49, ал.1, т.2 или 4 от ЗПК, да го уведомява за извършеното нарушение и да му предостави възможност да го отстрани. В чл.55 от ЗПК е предвидено задължение за КПК да уведоми КОНПИ, която да започне проверка на лице, което е закъсняло да подаде декларация по чл.49, ал.1, т.2 или т.4 от ЗПК и в срок от един месец от уведомяването му за това закъснение, не подаде такава, като в случай, че неподаването се дължи на обективни причини, за които лицето не отговаря, проверка от КОНПИ не започва. Във връзка с направените в жалбата от жалбоподателя твърдения, че неподаването на декларацията от негова страна се е дължало на незнание за възникналото му задължение, настоящият съдебен състав счита, че е необходимо да посочи известната максима, че „незнанието на закона никога не е оправдателно”, а непознаването на закона, съотв. неполагането на необходимите грижи да бъде узнато съдържанието му – никога не освобождава от отговорност нарушителя. С оглед изложеното настоящият съдебен състав прие, че материалният закон е приложен неправилно от наказващия орган, което се явява основание за отмяна на наказателното постановление като незаконосъобразно. По разноските: С оглед изхода на делото претенцията на въззиваемата страна (наказващия орган) за присъждане на юрисконсултско възнаграждение (вж. л.146 от съд. д.) е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, още повече, че юрисконсулт. От друга страна, искането на процесуалния представител на жалбоподателя за присъждане на адвокатско възнаграждение при усл. на чл.36, ал.1 и ал.2 от Закон за адвокатурата (ЗАдв.), има своето основание, като същото следва да бъде възложено в тежест на Комисията за противодействие на корупцията (КПК), а въпрос на преценка на съда е какъв да бъде размерът на присъденото възнаграждение (вж. и Решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело № С-438/2022г.). По правило, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз (ЕС) има право на възнаграждение за своя труд (чл.36, ал.1 от ЗАдв.), като размерът на възнаграждението се определя в договор между адвоката или адвоката от ЕС и клиента (чл.36, ал.2, изр.1 от ЗАдв.), а този размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в Наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа (чл.36, ал.2, изр.2 от ЗАдв.). В същото време, Съдът на ЕС приел със споменатото решение, че - чл.101, § 1 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения чл.101, § 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение; - чл.101, § 1 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта” по смисъла на тази разпоредба; при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл.101, § 1 от ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики; - чл.101, § 2 от ДФЕС вр. чл.4, § 3 от ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, § 1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, вкл. когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед разпоредбата на чл.18, ал.2 вр. чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за възнаграждения за адвокатска работа (НВАР) на осъществилият правната помощ адв. К. Д. би следвало да се заплати възнаграждение от 460.00 (четиристотин и шестстотин) лева, но с оглед спецификата на делото, неговата несложност откъм фактически обстоятелства и правна квалификация, неутежнено съдебно следствие (проведени три заседания, разпитани двама свидетели и приети писмени доказателства), и доколкото реалните действия по делото представляват изготвяне на жалбата и явяване в едно съдебно заседание на адвоката, които с оглед критериите за оценка на адвокатските действия в НВАР, възнагражденията за тях са съотв. 50.00 лева и 200.00 лева (арг. чл.18, ал.1 вр. чл.7, ал.2, т.1 и чл.14, ал.2 от цит. нар.), то и именно разноски в размер на 250.00 (двеста и петдесет) лева отговарят на посочените от съда критерии и характеристики на делото, като не може да се очаква държавата „да покрива” цялостно разноските, които жалбоподател прави при упълномощаването на адвокат по свой избор за реализиране на правна помощ по делото – първо, защото това са отношения в сферата на гражданското право, където действа договорна свобода и изразена воля на страните по мандатното правоотношение (адвокат и клиент); второ, обстоятелството, че се оспорва санкционен административен акт на държавен орган, преценен впоследствие от съда за незаконосъобразен, също не дава право на оспорващия жалбоподател да очаква „пълно овъзмездяване” за разноските, доколкото за евентуални вреди, нанесени от държавата, съществува друг процесуален ред (ЗОДОВ), и трето, в светлината на указанията на Съда на ЕС наличието на документи (списък с разноски, договор за правна защита и съдействие, и пълномощно – л.37, 141-142 от съд. д.), не обвързват правно съдебния състав при преценката му за дължимите разноски. В тази връзка, именно посочената по-горе сума следва КПК да бъде осъдена да заплати в полза и по сметка на жалб. М. А. Б., т. к. именно той е лицето, което е сторило разноските, а не неговия адвокат. При законосъобразно проведено административно-наказателно производство, без наличие на установено нарушение и автора му, но при неправилно прилагане на материалния закон, обжалваното НП следва да бъде отменено изцяло като неправилно и незаконосъобразно, поради което и на осн. чл.63, ал.2, т.1 и ал.3, т.1 и чл.63д, ал.2 от ЗАНН (ред., ДВ, бр.115 от 30.12.2025г.), СЪДЪТ