Решение № 187 от 27.5.2026 г. на Окръжен съд - Хасково по дело № 170/2026 г.

Производството е по чл.258 – чл.273 от ГПК. ВЪЗЗИВНИКЪТ – „ДОМ ЗА СТАРИ ХОРА“ – гр.••• е останал недоволен от Решение № 100 от 30.01.2026 год., постановено по гр.д. № 2224 / 2025 год. по описа на Районен съд - Хасково, с което са уважени исковете, предявени от Б. М. В., с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от КТ и е допуснато предварително изпълнение на решението в частта на присъденото обезщетение за работа, поради което го обжалва с молба обжалваният акт да бъде отменен и вместо него въззивният съд постанови друг, с който отхвърли предявените искове. Постъпила е и частна жалба, подадена от „ДОМ ЗА СТАРИ ХОРА“ – гр.••• срещу Определение, обективирано в Решение № 100 от 30.01.2026 год., постановено по гр.д. № 2224 / 2025 год. по описа на Районен съд - Хасково, за допускане на предварително изпълнение на решението в частта на присъденото обезщетение за работа, с искане за отмяната му. При условията на евентуалност се отправя искане за спиране на предварителното изпълнение. ВЪЗЗИВАЕМАТА – Б. М. В. – оспорва жалбите. Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа страна следното: Производството по делото пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба, подадена от Б. М. В. против „Дом за стари хора“ – гр.•••, с искане да се признае за незаконно и отмени уволнение, извършено със Заповед № 89 от 07.07.2025 год., с която на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ е прекратено трудовото правоотношение между страните по делото, за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност ••• и за присъждане на обезщетение за оставането й без работа поради уволнението в размер на 8 118 лева, претендирано за периода от 09.07.2025 год. до 09.01.2026 год., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба до окончателното му изплащане и деловодни разноски. Безспорно по делото е установено, че между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало от сключен помежду им безсрочен трудов договор, по силата на който ищцата е изпълнявала длъжността ••• – данни, които съда възприема от приетото като писмено доказателство допълнително споразумение № •• от 23.05.2025 год. към трудов договор № •• от 03.05.2010 год. Безспорно е още, че със Заповед № 89 от 07.07.2025 год. на директора на Дом за стари хора – гр.••, сключеният с ищцата трудов договор е прекратен на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ – по взаимно съгласие, считано от 09.07.2025 год. Заповедта е връчена на ищцата на 09.07.2025 год., при условията на отказ, удостоверен с подписа на двама свидетели. От страна на ответника, комуто пада и тежестта на доказване законността на извършеното уволнение не са представени доказателства, установяващи елементите от фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.1 от КТ, въвеждащи като изискване всяка от страните да направи категорично писмено изявление за прекратяване на трудовото правоотношение, като насрещната страна, към която е отправено предложението за прекратяване на трудовото правоотношение е длъжна да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в 7 – дневен срок от получаването му, а в случай, че не направи това се приема, че предложението не е прието. В момента на съвпадането на двете волеизявления, което настъпва с получаването на отговора, договорът се прекратява. Безспорно в тази насока по делото е установено, че на 20.06.2025 год. ищцата е подала заявление, обективиращо желанието й за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, считано от 09.07.2025 год. Безспорно е и това, че заявлението е входирано от ответника на същата дата, на която е подадено – 20.06.2025 год. От страна на ответника не са представени доказателства за уведомяване на ищцата в законоустановения седмодневен срок от получаване на заявлението, че прием а предложението й за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие. Върху заявлението е поставена резолюция „Да. Считано от 09.07.2025 год.“, но не и датата, на която същата е била изпълнена, което от своя страна обосновава извод за недоказаност на предвидените в нормата на чл.325, ал.1, т.1 от КТ изисквания, предложението да е било прието в предвидения за това – 7 – дневен срок, от получаване на заявлението – 20.06.2025 год. и същото да е стигнало до знанието на ищцата. Посочените по-горе обстоятелства не се опровергават от показанията на свидетелката Й.С., заемаща длъжността ••• при ответника, от които се установява, че в нейно присъствие и на главния счетоводител, ищцата попълнила саморъчно и подписала типова бланка, която свидетелката завела във „Входяща кореспонденция“. След това била резолирана от госпожа К., давайки съгласие за прекратяване на трудовия договор. Заявлението било подадено в деня, в който и щцата отишла да остави болничния лист. В периода на подаване на молбата за напускане, директорката на Дома била в отпуск. От така дадените показания не се установява по безспорен и категоричен начин нито момента, в който подаденото от ищцата заявление е било резолирано от директора на Дома, нито това дали ищцата е била уведомена в законния седмодневен срок за становището на работодателя дали приема или не отправеното от нея предложение. В разглеждания случай доколкото предложението на ищцата съдържа конкретно волеизявление за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, изявлението не може да се счита за предизвестие по чл.326 от КТ, доколкото волята на предложителя е да прекрати трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1, т.1 от КТ и не допустимо тя да се тълкува в друг смисъл. Страната към която е направено предложението за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, трябва да вземе отношение по него и да уведоми другата страна в седемдневен срок от получаването му. Ако това не бъде направено се смята, че предложението не е прието. Съгласието на работодателя може да се изразява и без отделно уведомяване на работника или служителя, ако в седемдневен срок е издал заповед за прекратяване на трудовия договор – хипотеза, в която не попада разглеждания казус, доколкото заявлението, подадено от ищцата датира от 20.06.2025 год., а уволнителната заповед е издадена на 07.07.2025 год., т.е след изтичане на законоустановения седемдневен срок. Изложените по-горе доводи обосновават извод за незаконност на извършеното уволнение, поради недоказаност на елементите от фактическия състав на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, поради което и искът за отмяна на уволнението като основателен следва да бъде уважен. Незаконността на уволнението обосновава извод за основателност и на исковете за възстановяване на предишната работа и за присъждане на обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода от 09.07.2025 год. – считано от който момент е прекратено трудовото правоотношение до 09.01.2026 год. – когато изтича предвидения в чл.225, ал.1 от КТ, шест месечен срок. За определяне размера на обезщетението, при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд е назначена съдебно счетоводна експертиза, в представеното по която заключение, експертът е изчислил същия на сума от 10 841.65 лева за процесния период от време на база брутно трудово възнаграждение, получено от ищцата за последния, предхождащ уволнението, пълен отработен месец – месец март 2025 год., съобразявайки и сключеното между страните допълнителното споразумение от 23.05.2025 год., до който размер не е поискано увеличение на иска, поради което същият следва да се уважи в предявения такъв от 8 118 лева. Като необосновани съдът намира изложените във въззивната жалба доводи за недоказаност на твърдението на ищцата за оставането й без работа за процесния период от време, за който й е присъдено обезщетение по чл.225, ал.1 от КТ. От една страна нито в подадения от ответника отговор на исковата молба, нито до приключване на устните състезания при разглеждане на делото пред първоинстанционния съд , не е заявено оспорване на това обстоятелство, поради което и в доклада по делото съдът не е дал указания на ищцата за представяне на доказателства в тази насока. От друга страна, видно от представените при разглеждане на делото пред въззивния съд доказателства – заверено копие от трудова книжка и извършена от съда справка с оригинала от същата е, че след уволнението ищцата не е работила по трудово или гражданско правоотношение. Като неоснователни съдът намира изложените във въззивната и в частната жалба доводи за отсъствие на предпоставките за допускане на предварително изпълнение на обжалваното решение, по следните съображения: Становището на въззивника за недопустимост на допуснатото от съда предварително изпълнение на решението в частта на присъденото обезщетение за работа, обосновано с твърдения за това, че от страна на ищцата – въззиваем в настоящото производство не е направено искане в тази насока, съдът преценя за необосновано, доколкото предварителното изпълнение е допуснато на основание чл.242, ал.1 от ГПК, визиращо хипотеза на служебно произнасяне на съда – и при липса на искане, за допускане на предварително изпълнение на решението, доколкото със същото се присъжда обезщетение за работа. В случая релевантен се явява вида на присъденото с решението вземане, посочено изрично в цитираната правна норма. В ал.2 от същия законов текст е дадена възможност на съда – по искане на страната да постанови предварително изпълнение на решението, с което се присъждане вземане, различно от претендираното такова – обезщетение за работа, поради което същата се явява неприложима в разглеждания казус. Като неприложима съдът намира и нормата на чл.243, ал.2 от ГПК, визираща недопустимост на предварителното изпълнение, доколкото ответникът по иска – въззивник в настоящото производство, не е държавно учреждение, а специализирана институция за предоставяне на социални услуги /резидентна грижа/. Съгласно чл.41, ал.1, т.1 от Закона за социалните услуги /ЗСУ/, на която норма се позовава въззивника, социалните услуги се финансират от държавния бюджет, но средствата се осигуряват от общините, предвид разпоредбата на чл.44, ал.1 от ЗСУ. Следва да се има предвид и това, че ползването на услугата е възмездно, като потребителят заплаща такса, предвидена в Тарифата за таксите за социалните услуги. Не са налице и предпоставките за спиране на предварителното изпълнение, поради отсъствие на изискванията, визирани в чл.245 от ГПК. Достигайки до същите фактически и правни изводи за основателност на предявените искове и уважавайки същите, допускайки предварително изпълнение на решението в частта на присъденото обезщетение за работа, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което по изложените по-горе съображения следва да бъде потвърдено. Мотивиран така, съдът