Решение № 61 от 19.1.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 45/2026 г.

Производството е по реда на чл. 59 и сл. от ЗАНН

Обжалвано е Наказателно постановление № 36-0002329/ 19.11.2025г., издадено от Началник на Областен отдел "Автомобилна администрация"- Пловдив, с което на Г. Н. А. е наложена глоба с еврова равностойност 1533, 88 евро /3000 лева/ за нарушение на чл. 139, ал. 1, т. 2 от ЗДвП.

С жалбата се навеждат конкретни съображения за незаконосъобразност на НП и се моли за неговата отмяна. Не се претендират разноски.

Въззиваемата страна със съпроводителното писмо взема становище за неоснователност на жалбата. Моли за потвърждаване на НП. Не претендира разноски.

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално легитимирана страна, против акт, подлежащ на обжалване по съдебен ред, поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество.

Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че видно от отбелязването върху НП, същото е връчено на 05.12.2025г. От представената по преписката товарителница се установява, че жалбата е подадена чрез пощенски оператор, с дата на приемане на пратката в курирската станция -19.12.2025г.

Съгласно чл. 184 НПК, намиращ субсидиарно приложение по силата на чл. 84 ЗАНН, срокът се счита спазен, ако до изтичането му молбата, жалбата или другите книжа са постъпили в пощата или друг куриерски оператор. От изложеното следва, че 14-дневния срок по смисъла на актуалната редакция на чл. 59 ЗАНН се явява спазен.

ПО ФАКТИТЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА.

АУАН и НП са издадени за това, че: на 30.10.2025г. в с. Войводиново, на ул. „Христо Ботев“, на автобусната спирка, водачът Г. Н. А. управлява МПС •••• с рег. № •••••• от категория №3G, собственост на "•••••" ЕООД , като извършва обществен превоз на товари (филц) на територията на Република България с МПС с 4 (четири) оси с 2 (две) управляеми оси с обща маса 39780 кг., видно от кантарна бележка № С01- 486/30.10.2025г., като масата надвишава нормите на максимално допустима маса на ППС за движение по пътищата, отворени за обществено ползване от 32000 кг, като превишението на допустимата маса е 7780 кг. Водачът не представя при поискване, бележка за платена такса към АПИ за претоварване или за извънгабаритен товар.

Обстоятелствата, че:

-действителният водач на •••••с рег. № ••••• от категория №3G, собственост на "•••• 15" ЕООД е била именно жалбоподателката Г. Н. А.;

• на 30.10.2025г. в с. Войводиново, на ул. „Христо Ботев“, на автобусната спирка, жалбоподателката управлявала МПС ••••• с рег. № ••••• и превозвала филц;

• при извършване на проверката не било извършено непосредствено измерване на МПС, масата му била установена въз основа на кантарна бележка № С01-486/30.10.2025г., като това обстоятелство е изрично отразено в АУАН;

• при поискване жалбоподателката не представила бележка за платена такса към АПИ за претоварване или за извънгабаритен товар, като това обстоятелство е изрично отразено в АУАН;

-фактическите изводи на актосъставителя били базирани на база представените по делото писмени документи- кантарна бележка № С01- 486/30.10.2025г., пътен лист № 136835, товарителница № ••••••

не са спорни по делото, а и се установяват по несъмнен начин от събраните по делото доказателства.

Противно на възраженията на жалбоподателя, принципно процедирането на контролните органи:

• неизвършване на непосредствено измерване на МПС с кантар и ролетка;

• отчитане като меродавни показанията на кантарната бележка

не противоречи на процесуалните правила. Това е така, доколкото според трайната съдебна практика, кантарната бележка представлява годно писмено доказателство, въз основа на което, дори без непосредствено измерване, да се установи масата на превозното средство.

Така Решение по КАНД № 20247180701343/2024 и Решение по КАНД № 20247180700052/2024 г. на Административен съд-Пловдив.

Това принципно положение е неприложимо, обаче в конкретния случай. Не подлежи на съмнение, че за да представлява кантарната бележка годно писмено доказателство, същата следва да отговаря на изискванията за документ.

Според теорията и трайната съдебна практика документът представлява конкретно изявление на определено лице с правни последици, като:

• в зависимост от естеството на последиците, документът може по характера си да е свидетелстващ или диспозитивен;

• в зависимост от притежаваното качество на издателя му, документът може да е официален или частен.

Във всички случаи, за да представлява конкретно изявление на определено лице, документът следва да бъде подписан от своя автор , като именно с полагане на подписа се завършва фактическият състав по издаването му и се обективира авторството на документа, а по този начин авторът носи отговорност (включително и наказателна такава по чл. 311 НК) за верността на отразеното в документа, ако той е официален свидетелстващ.

В процесния случай, по представената по преписката кантарна бележка липсва полагането на какъвто и да било подпис.

Дали е положен подпис от водача е относимо към преценката за субективната страна и наличието или липсата на вина.

Липсата на подпис на издателя на кантарната бележка и което е пов а ж н о , липсата изобщо на посочване на каквито и да било индивидуализиращи данни за това лице-издател означава, че тази кантарна бележка не представлява свидетелстващо изявление на конкретно лице, респективно не може да се счете за валиден документ и за годно писмено доказателство по делото.

Допълнителен аргумент за дискредитиране на посочената кантарна бележка (вън и независимо от липсата на подпис и неустановимостта на автора й) се явяват и неверните фактически отразявания в нея.

Така като маса на МПС в кантарната бележка /в графа тара/ е посочено 17 240 кг., докато от приложеното по преписката СУМПС, част I, клетка G се установява, че собствената маса на МПС е 15 980 кг. Посоченото разминаване в масата МПС, така както е според кантарната бележка и официалните документи по делото, сериозно компрометира достоверността на отразеното от нея.

По изложените съображения съдът изключва кантарна бележка № С01-486/30.10.2025г. от доказателствената съвкупност по делото.

При изключване на кантарната бележка и при липса на извършено от контролните органи непосредствено измерване, изцяло недоказани остават фактическите твърдения на контролните органи за фактическите параметри на твърдяното нарушение:

-величина на масата на процесното МПС, ведно с товара;

-величина на превишението над пределно допустимото- 32 000 кг.

Фактическата недоказаност на нарушението се явява първо самостоятелно основание за отмяна на НП.

ПО ВЪЗРАЖЕНИЯТА, СВЪРЗАНИ С КОМПЕТЕНТНОСТТА НА

КОНТРОЛНИТЕ ОРГАНИ.

Неоснователни са възраженията на жалбоподателя, че органите на ИААА принципно и дефинитивно не разполагали с компетентност да издават АУАН и НП за нарушения по чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 139, ал.1, т.2 ЗДвП.

Съгласно разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от ЗДвП: „ Актовете, с които се установяват нарушенията по този закон, се съставят от длъжностните лица на службите за контрол, предвидени в този закон.“

Според чл. 189, ал.12 от ЗДВП в приложимата редакция към датата на извършване на нарушението: „Наказателните постановления се издават от министъра на вътрешните работи, от министъра на отбраната, от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията и от кметовете на общините или от определени от тях длъжностни лица съобразно тяхната компетентност.“

По делото е приложена оправомощителна заповед № РД-08- 107/29.02.2024, според т.6 от която началниците на ОО на АА могат да издават НП за нарушения по ЗДвП.

Съгласно мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 22.04.2004 г. по тълк. д. ТР - 4/2002 г. на ВАС „Възможността за делегиране на административни правомощия се характеризира с няколко принципни ограничения:

-никой не може да делегира правомощия, които не притежава;

-не могат да бъдат делегирани правомощия, които законът определя като изрична компетентност на съответния орган;

-органът, на когото са делегирани правомощия, не може да ги предоставя другиму.“

От гореизложеното следва, че министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията може да делегира само правомощия, с които сам той разполага, тоест може да делегира издаването на НП не общо по ЗДвП, а само за тези нарушения, санкционирането на които е от неговата компетентност .

Съгласно чл. 167, ал.3 от ЗДвП: „Размерите, масата и натоварването на ос на пътните превозни средства се контролират от длъжностни лица на Агенция "Митници" и на Агенция "Пътна инфраструктура" с оглед правилната експлоатация на пътищата и предпазването им от разрушаване.“

От посочената норма е видно, че органите на ИААА не разполагат с обща компетентност да контролират масата и натоварването на ос на МПС при движение по републиканската пътна мрежа.

В този смисъл Решение № 2383/ 19.12.2023 г. на Административен съд – Пловдив по КНАХД № 2611/ 2023 г.

Не е отчетено от жалбоподателя обаче, че освен обща компетентност е напълно възможно да е уредена и специална компетентност, относима към определени частни случаи. Точно такъв частен случай е общественият превоз на пътници и товари.

Според чл. 166, ал. 1, т. 1 от ЗДВП: „ Министърът на транспорта, информационните технологии и съобщенията чрез Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" контролира спазването на правилата за извършване на обществен превоз и превоз за собствена сметка на пътници и товари, както и всички документи, свързани с извършването на превоза.“

Противно на изложеното в жалбата, липсва ограничение този контрол на спазване на правилата за обществен превод да не обхваща и правилата по 139, ал.1, т.2 от ЗДвП.

Аргумент в тази насока са и правомощията на контролните органи на ИААА по чл. 166, ал.2, т.8 от ЗДвП: „да ползват технически средства за измерване на размерите, масата или натоварването на ос и за проверка на техническата изправност на превозните средства, предназначени за обществен превоз или за превоз за собствена сметка на пътници и товари, както и за проверка на обезопасяването на превозваните товари.“

Щом контролните органи от ИААА могат да ползват технически средства за измерване на размерите, масата или натоварването на ос на МПС за обществен превоз или за превоз за собствена сметка, значи те всъщност разполагат с правомощия да извършват такива проверки.

В този смисъл съдът намира, че с новелата на чл. 166, ал.1, т.8 от ЗДвП (нова - ДВ, бр. 64 от 2025 г., в сила от 06.05.2026 г.), според която: „Министърът на транспорта и съобщенията чрез Изпълнителна агенция "Автомобилна администрация" контролира спазването на изискванията по чл. 139, ал. 1, т. 2 за масата и натоварването на ос на пътните превозни средства, предназначени за извършване на обществен превоз на пътници и товари или превоз за собствена сметка“ не се въвежда ново правомощие на органите на ИААА, с което те към датата на деянието да не са разполагали, а само се внася яснота с оглед наличната противоречива съдебна практика по въпроса.

От гореизложеното следва, че и според редакцията на ЗДвП към датата на извършване на нарушението, макар да не разполагат с обща

компетентност да контролират спазването на правилото по чл. 139, ал.1, т.2 от ЗДВП във всички случаи, контролните органи от ИААА разполагат със специалната компетентност да следят включително и спазването на правилата на чл. 139, ал.1, т.2 от ЗДвП в случаите на осъществен обществен превоз на пътници и товари или на превоз за собствена сметка.

В АУАН и НП изрично е вменено, че нарушителят е извършвал обществен превоз на товар, което принципно би обусловило

компетентността на актосъставителя и на наказващия орган, ако се установи от доказателствата по делото.

Така Решение № 1033/8.6.2022г. по к.а.н.д. № 666/ 2022 на Административният съд – Пловдив.

Изводът на наказващия орган, че жалбоподателят е осъществявал обществен превоз на товари, обаче се опровергава от доказателствата по делото.

Съгласно т.1 от ДР на ЗАвтП "Обществен превоз" е превоз, извършван за чужда сметка или срещу заплащане и икономическа облага, който се извършва с моторно превозно средство.

От дадената легална дефиниция е видно, че за да е налице обществен превоз, освен всичко друго, следва изпращачът или получателят на товара да са различно лице от превозвача. В противен случай няма как превозът да е за чужда сметка или срещу заплащане. В случая това условие е спазено, доколкото от приложената по преписката товарителница се установява, че:

-изпращач и превозвач съвпадат в лицето на собственика на товарното МПС- „••••••“ ЕООД;

-получател на товара е различно лице- фирма Арес 08.

Не е изпълнено обаче второто кумулативно изискуемо условиепревозът да е срещу заплащане или икономическа облага.

Каза се вече, че между страните не е спорно, че контролните органи са установили, че превозът е обществен въз основа на представените три броя документи- пътен лист, товарителница, кантарна бележка.

Същевременно от пътния лист и товарителницата е видно, че уговорена цена за превоза липсва, тоест той не е срещу заплащане или икономическа изгода и няма как да се приеме за обществен по смисъла на дадената легална дефиниция.

Доколкото се доказа, че в случая превозът не е обществен, както се твърди в АУАН и НП, то и контролните органи от ИААА не разполагат със специална компетентност за контрол върху него и възражението за липса на компетентност на актосъставителя и наказващия орган, макар и по съображения, различни от изложените от жалбоподателя, в конкретния случай се явява основателно.

Действително според чл. 166, ал.1, т.1 от ЗДВП органите на ИААА могат да контролират и превози за собствена сметка. В процесния случай, обаче подобни твърдения, а именно, че процесният превоз е за собствена сметка, не са излагани от наказващия орган в АУАН и НП.

Съгласно дадената в т.4 от ДР на ЗАвтП легална дефиниция:

"Превоз за собствена сметка" е:

а) превоз на товари без заплащане, предназначен единствено за собствена дейност или произтичащ от собствена дейност, извършван със собствени или наети без водач пътни превозни средства, управлявани от водачи, назначени по трудов договор с лицето, за чиято сметка се извършва превозът, когато този превоз не е основна дейност за него и превозът е предназначен да се доставят товари на лицето, за чиято сметка се извършва превозът, да се експедират негови товари, товарите да се превозят в рамките на предприятието му или за негови собствени нужди извън предприятието, а товарите принадлежат на лицето, за чиято сметка се извършва превозът, или са били продадени, закупени, дадени под наем или наети, произведени, добити, преработени или поправени от него, или

б) превоз на пътници без заплащане с нетърговска или нестопанска цел, предназначен единствено за собствена дейност или произтичащ от собствена дейност, извършван със собствени или наети без водач пътни превозни средства, управлявани от водачи, назначени по трудов договор с лицето, за чиято сметка се извършва превозът, когато този превоз не е основна дейност за него.

От дадената легална дефиниция е видно, че не всеки превоз, който не е обществен, е за собствена сметка, като за приемането му за такъв е необходимо доказването на цял комплекс от факти, твърдения за нито един от които не са налице в АУАН и НП.

По-важното е, че такива факти за превоз за собствена сметка се опровергават от доказателствата по делото, доколкото е видно, че превозът не касае собствената дейност на съвпадащите изпращач и превозвач, а е предназначен за дейността на трето лице- фирма Арес 08.

ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН.

Съгласно чл. 139, ал.1, т.2 от ЗДвП: „Движещите се по пътя пътни превозни средства трябва да бъдат с размери, маса и натоварване на ос, които не надвишават нормите, установени от министъра на регионалното развитие и благоустройството, и с товари, които не представляват опасност за участниците в движението.“

От друга страна, според чл. 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП в редакцията към датата на проверката: „Наказва се с глоба 3000 лв.. водач, който, без да спазва установения за това ред управлява пътно превозно средство с размери, маса или натоварване на ос, които надвишават нормите, определени от министъра на регионалното развитие и благоустройството .“

От граматическото тълкуване на посочените норми е видно, че административният състав на 177, ал. 3, т. 1 ЗДвП, вр. чл. 139, ал.1, т.2 ЗДвП е бланкетен, като за конкретните размери на допустимите максимална маса и натоварване на оси препраща към нормите на Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ.

На следващо място, при систематичното тълкуване на нормите на чл. 139, ал.1, т.2 от ЗДвП и чл. 177, ал.3, т.1 от ЗДвП с разпоредбите на Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ. и по-конкретно:

• чл. 1.: „С наредбата се определят:

1. допустимите размери, маса и натоварване на ос на категориите пътни превозни средства и техните ремаркета съгласно чл. 139 от Закона за движението по пътищата, наричани за краткост "ППС", които не представляват опасност за участниците в движението;

2. условията и редът за движение на извънгабаритни и тежки ППС по пътищата, отворени за обществено ползване.“

• чл. 2.: „Извънгабаритни са тези ППС или състав от ППС, на които поне един от размерите със или без товар е по-голям от стойностите по чл. 5.“

-чл. 3.: „Тежки ППС или състав от ППС са тези, които имат:

1. допустима максимална маса, по-голяма от стойностите по чл. 6;

2. натоварване на ос, по-голямо от стойностите по чл. 7.“

• чл. 8 (2): „Извънгабаритните и/или тежки ППС могат да се движат с разрешително за преминаване по пътищата, отворени за обществено ползване, издадено от администрацията, управляваща пътя. След издаване на разрешителното собствениците на извънгабаритни и/или тежки ППС или лицата, които извършват превозите, съгласуват със съответната служба за контрол при Министерството на вътрешните работи (МВР) движението на извънгабаритното или тежкото пътно превозно средство, като съгласуването се извършва върху разрешителното“

-чл. 14 (1): „Разрешителното за движение на извънгабаритните ППС и колесни трактори, тракторни ремаркета и друга колесна самоходна техника за земеделското стопанство, регистрирана за работа съгласно Закона за регистрация и контрол на земеделската и горската техника при условията на чл. 8, ал. 2, 3 и 4 се издава по образец (приложение № 3).“

се налага извод, че движението на „тежки“ МПС (каквото е процесното съгласно дадената в чл. 3 от Наредбата легална дефиниция) по републиканската пътна мрежа не е изначално и безусловно забранено, а точно обратното- позволено е, но е поставено под разрешителен режим като вид специално ползване на пътищата.

По аргумент от чл. 14, ал.3 от Наредбата, разрешителният режим конкретно при тежките МПС, с тегло надхвърлящо максимално допустимото, зависи от конкретния тонаж на МПС, като:

-ако теглото на МПС надхвърля 45 тона за движението му по п ъ т и щ а т а се изисква разрешение, издадено от администрацията, стопанисваща пътя;

• ако теглото на МПС надхвърля максимално допустимото съгласно чл. 6 от Наредбата, но е не повече от 45 тона, за движението му по пътищата не е необходимо издаване на разрешение, а е достатъчно заплащане на такса в определен размер.

От гореизложеното следва, че управлението по пътищата на МПС с маса, надвишаваща максимално допустимата според чл. 6 от Наредбата само по себе си не е забранено и не представлява съставомерно деяние, реализиращо състав на административно нарушение. За да бъде реализирано административно нарушение, следва да са налични допълнителни елементи от фактическия състав:

-ако масата на МПС е над 45 тона, управлението на МПС да не е съпроводено с надлежно разрешително;

-ако масата е под 45 тона, да не е заплатена съответната пътна такса.

Така изрично Решение № 1033/8.6.2022г. на Административен съд - Пловдив, ХХVІ състав, к.а.н.д. № 666 по описа на съда за 2022 г., Решение № 1869 от 23.10.2020 г. по к. адм. н. д. № 1511 / 2020 г. на XXIII състав на Административен съд – Пловдив.

Ако тези допълнителни условия не са налице ( липса на разрешение или липса на платена такса) движението на тежко МПС по пътищата би било правомерно и деянието се явява несъставомерно.

В процесния случай в АУАН и НП е отбелязано, че водачът не е представил при поискване документ за заплатена такса за движение на тежко МПС по републиканската пътна мрежа. Посоченото, обаче няма как да се приравни на липса на заплатена такса най-малко на две основания:

-съгласно задължителните указания на ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 2/2025 по т.д 5/2023 г. на ВКС и ВАС правото и задължението да заплати таксата е не на намиращия се в трудови правоотношения с фирмата- превозвач водач, а на самия превозвач, поради което е напълно възможно такава такса да е заплатена, но документът за нея да не е предоставен във фактическата власт на водача. Че непредставянето на документ по време на проверка не е равнозначно на липсата на такъв документ е видно от съпоставката на нормите на чл. 93, ал.1 ЗАвтП и чл. 93, ал.2 ЗАвтП, от които се установява, че простото неносене и непредставяне на необходимия набор от документи по време на превоз е далеч по-леко наказуемо от пълната им липса;

• съгласно чл. 14а от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ заплащането на такса и издаването на разрешително може да стане електронно, в който случай хартиен документ, удостоверяващ тези

обстоятелства изобщо не се издава;

• в чл. 15 от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ е предвидена възможност такса да се заплати и разрешително да се издаде не за еднократен превоз, а за серия от многократни превози.

При това положение изводът на наказващия орган, че такса не е заплатена, почива на предположения, което се явява поредно основание за отмяна на НП.

Вън и независимо от горното, съдът намира, че съгласно чл. 6 от ЗАНН: „Административно нарушение е това деяние (действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с административно наказание, налагано по административен ред.“

Според чл. 11 ЗАНН: „По въпросите на вината, вменяемостта, обстоятелствата, изключващи отговорността, формите на съучастие, приготовлението и опита се прилагат разпоредбите на общата част на Наказателния кодекс, доколкото в този закон не се предвижда друго .“

Според чл. 16 НК: „Не е виновно извършено деянието (като видно от законовата формулировка се изключват както умисъл, така и непредпазливост като форми на вина) , което е осъществено в изпълнение на неправомерна служебна заповед, дадена по установения ред, ако тя не налага очевидно за дееца престъпление.“

Точно такъв е процесният случай. Видно от представения трудов договор, жалбоподателката се е намирала в служебни отношения с превозвача, като е била работник, подчинен на трудовата дисциплина.

Действително по преписката не е наличен документ, озаглавен „Заповед“. Представен е, обаче пътен лист, издаден от управителя на работодателя Я. Я. (с който всъщност е сключен и трудовия договор на жалбоподателката) от който е видно, че на жалбоподателката й е разпоредено да извърши процесния курс на 30.10.2025г., като е следвало да напусне гаража на изпращача в 07.00 часа.

В КТ липсва предвиден надлежен ред за нарежданията, които работодател дава на работниците, свързани с организация на трудовия процес, поради което следва да се приеме, че заповедта е обективирана в посочения пътен лист.

Ако се приеме, че МПС е било извънгабаритно и не е заплатена нужната такса, заповедта би била неправомерна.

Същевременно така обективираната в пътния лист заповед не е съдържала данни за очевидно за жалбоподателката нарушение/престъпление:

-на първо място, доколкото същата не е била запозната срещу подпис с теглото на повереното й МПС, а и както вече се посочи, всъщност кантарната бележка не отразява обективно теглото на МПС;

-задължението за заплащане на таксата не е лежало върху работника, а върху превозвача;

• липсата на предоставяне на документи за платена такса за извънгабаритното МПС не може да се приравни на знание у жалбоподателката, че такава такса не е платена, доколкото това плащане може да се извърши във всеки момент електронно съгласно чл. 14а от Наредбата.

От горното следва, че дори да се приеме, че обективираната в пътния лист заповед е съдържала данни за евентуално нарушение по ЗДвП, то в никакъв случай извършването на това нарушение не е било ЯВНО и ОЧЕВИДНО, поради което следва да се приеме, че у жалбоподателката липсва вина, което е поредно основание за отмяна на НП.

ПО НЕПРОПОРЦИОНАЛНОСТТА НА САНКЦИЯТА.

Вън и независимо от горното, съдът намира, че наложената санкция е явно непропорционална.

В тази връзка следва да се съобрази, че до 07.09.2025г. санкцията е била глоба от 500 до 3000 лева, като никога в съдебната практика не е имало каквото и да било съмнение, че посочената санкция е пропорционална, доколкото е позволявала индивидуализация с оглед особеностите на конкретния случай.

Към датата на извършване на нарушението, обаче е в сила нова редакция на санкционната разпоредба на чл. 177, ал.3, т.1 от ЗДвП, която предвижда фиксиран размер на санкцията в чувствително завишен размер- 3000 лева.

Видно от § 5 от Наредба № 11/03.07.2001 г. на МРРБ „ С тази наредба се въвеждат изисквания на Директива (ЕС) 2015/719 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2015 г. за изменение на Директива 96/53/ЕО на Съвета относно максимално допустимите размери в националния и международния трафик на някои пътни превозни средства, които се движат на територията на Общността, както и максимално допустимите маси в международния трафик“

Посоченото обуславя приложението на общия принцип на правото на съюза за „пропорционалност“ и към посочения кръг обществени отношения.

В същия смисъл е и трайната практика на СЕС, според която при липса на хармонизация в областта на санкциите, приложими за нарушаване на националните разпоредби, важим е общия принцип, че установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи.

От значение в процесния случай е решение на СЕС по отправено от български съд преюдициално запитване по дело C‑61/23, в което изрично е прието, че „член 9а от Директива 1999/62 трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административно наказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер, като решаващите аргументи са, че българското право не допуска при определяне размера на санкцията да се отчитат редица съществени фактори, каквито са: причините за допуснатото нарушение, изминатото разстояние без заплатена такса, степента на вината-умисъл или непредпазливост.“

Действително това преюдициално запитване касае друг комплекс от обществени отношения, но според съда то следва да намери приложение и в настоящия случай, доколкото застъпваните в решението на СЕС общи постановки са налични и по процесното дело:

И в настоящия случай е предвидена фиксирана санкция, чийто размер 3000 лева е дори по-висок от санкцията в размер на 2500 лева, предмет на разглеждане в решение по дело C‑61/23 на СЕС.

И в настоящия случай санкцията във фиксиран размер не е обвързана по никакъв начин със степента на обществена опасност на деянието. Така санкцията си остава една и съща:

-независимо дали превишението над максимално допустимото е 1 килограм или няколко тона;

-независимо дали извършеното движение по републиканската пътна мрежа е в рамките на 1 километър или десетки или стотици километри ;

-независимо дали всъщност неплащането на дължимата такса по чл. 14, ал.3 от Наредбата е било изцяло или частично;

Така фиксираната санкция не държи сметка и за степента на лична обществена опасност на самия деец и най-вече дали деянието е извършено при умисъл или при непредпазливост.

Още повече, че по делото C‑61/23 на СЕС е прието, че санкцията в понисък размер 2500 лева е непропорционална, въпреки възможността за освобождаване от нея чрез заплащане на компенсаторна такса, каквато възможност в процесния случай липсва.

Посоченото налага извод, че санкция във фиксиран размер 3000 лева е изцяло откъсната от постигане на целите превъзпитание и поправяне, а представлява самоцелна репресия, което е индикация за нейната непропорционалност.

В тази връзка следва да се съобрази, че според задължителните указания на ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 2/2025 по т.д 5/2023 г. на ВКС и ВАС лицата, които са задължени да подадат заявление до Агенция „Пътна инфраструктура" или до съответното областно пътно управление или община (в зависимост от това коя е администрацията, управляваща пътя) за издаване на необходимото разрешение за движението на извънгабаритни и/или тежки ППС, са собствениците на такива ППС или лицата, които извършват превозите, поради което те са легитимирани субекти на отговорността по чл. 53, ал.1, т. 2 във връзка с чл. 26, ал. 2, т. 1, б. „а" ЗП.

При преглед на посочената норма се установява, че предвидената по чл. 53, ал.1, т.2 ЗП санкция за превозвача, тоест за лицето, което има икономически интерес от осъществяване на превоза, подлежи на индивидуализация от 1000 до 5000 лева във връзка с особеностите на конкретния случай.

В същото време санкцията за лицето водач , което се намира в трудовоправни отношения с превозвача, тоест подчинен е на трудовата му дисциплина, е във фиксиран размер 3000 лева, без възможност за индивидуализация с оглед степента на обществена опасност на деяние и дееца.

Самият факт, че минимумът 3000 лева за работника , е многократно по-висок от минимума на санкцията за лицето, което извлича икономическа изгода от дейността и чието задължение е да заплаща такса за специално ползване на пътищата, за настоящия състав е красноречиво свидетелство за непропорционалността на санкцията.

Посоченото не бива да се разбира като принципно становище, че всички санкции във фиксиран размер са непропорционални (доколкото са налице множество предвидени такива в ЗДвП), като във всеки отделен случай следва да се прави конкретна преценка за размера на фиксираната санкция и конкретните факти по делото.

ПО РАЗНОКИТЕ.

При този изход на спора на основание чл. 63д ЗАНН, право на разноски би имал жалбоподателят.

Такива обаче, в конкретния случай не могат да се присъдят доколкото липсва нарочно искане за присъждане на разноски по смисъла на т.11 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, съгласно която претенцията за разноски следва да бъде изрично заявена и това може да стане най-късно в съдебното заседание, в което е приключило разглеждането на делото пред съответната инстанция.

Освен това липсват и доказателства за реално понесени разноски по смисъла на т. 1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, според която разноски се присъждат, само ако е доказано реалното им сторване за заплатен адвокатски хонорар или за използване на юрисконсултска защита.

Така мотивиран и на основание чл. 63, ал. 1 ЗАНН, съдът