Решение № 438 от 6.10.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 423/2026 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК. Образувано е по въззивна жалба от 23.04.2026 г. на ответника „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу решение № 370/23.03.2026 г. по т. д. № 1387/2024 г. на Софийския градски съд, VІ-22 състав, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „Ингилиз Груп“ ЕООД: 1) на осн. чл. 405, ал. 1 КЗ сумата 40 647,58 евро, представляваща неплатена част от застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка „Индустриален пожар“, сключен със застрахователна полица № 110121121000041, за застрахователно събитие, настъпило на 28.05.2022 г., ведно със законната лихва от 8.07.2024 г. до изплащането; 2) на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата 7 665,73 евро, представляваща законната лихва за забава за периода 27.01.2023 г. – 7.07.2024 г.; и 3) на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 7 496,99 евро – съдебни разноски. В жалбата се твърди, че неправилно и необосновано съдът е приел, че процесната застраховка „Индустриален пожар“ има за предмет единствено сградите, находящи се в гр. •••, ул. „•••“ № *, докато процесната полица № 110121121000041 се отнасяла и до сградите на адрес – гр. •••, ул. „•••“ № *. Твърди се, че неправилно е обсъждана и полица № 11012112100050, отнасяща до имотите на ул. „•••“ № *, въз основа на която не била предявена настоящата застрахователна претенция. Поддържа се, че застрахователната стойност на всички сгради на двата обекта била меродавна при преценката за подзастраховане. Сочи се, че неправилно съдът е приел, че по отношение на застраховането на „стоково-материални запаси“ /СМЗ/ не са приложими правилата за подзастраховането по чл. 389 КЗ, тъй като се касае до застраховане на съвкупности от бъдещи вещи по чл. 401 КЗ, които тепърва ще възникнат или не са описани по вид и количество. Поддържа се, че и в хипотезата на чл. 401 КЗ важи чл. 389 КЗ. Неправилно било прието и, че по отношение на увредените СМЗ е налице тотална щета и дължимото обезщетение следва да се определи по реда на т. 51.1 ОУ – по действителната стойност към момента на събитието до размера на застрахователната сума, като не е съобразена уговорката в полицата за пропорционално обезщетяване. Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението и да отхвърли предявените искове, както и да му присъди направените разноски, вкл. и юрисконсултско възнаграждение. Въззиваемият „Ингилиз Груп“ ЕООД – ищец по иска – в писмен отговор на процесуалния му представител, оспорва жалбата. Претендира разноски. Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното: Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СГС. Наведените във въззивната жалба доводи повтарят същите аргументи, които вече са били изтъкнати в първата инстанция, на които в обжалваното решение е даден подробен отговор. Независимо от това и във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното: По делото не се спори, а и от доказателствата се установява, че: 1) между страните е бил сключен договор за имуществена застраховка, обективиран в представената застрахователна полица „Индустриален пожар“ № 110121121000041/18.05.2021 г., по силата на който ответникът е застраховал движимо и недвижимо имущество на ищеца, находящо се в гр. •••, ул. „•••“ № * и ул. „•••“ № *, представляващо сгради, оборудване /машини и съоръжения/ и стоково-материални запаси, покриваща увреждане на имуществото от различни рискове за периода от 19.05.2021 г. до 18.05.2022 г., при застрахователна сума – 1 100 000 лв. за сградите, 25 350 лв. за оборудването и 600 000 лв. за стоково-материалните запаси, при уговорено пропорционално обезщетяване; 2) с добавък № 1/18.05.202 г. периодът на покритие е продължен с 1 месец – до 18.06.2022 г.; 3) в периода на застрахователно покритие /на 28.05.2022 г./ е настъпило застрахователно събитие по покрит риск по клауза Д2 „Изтичане на вода и пара“, а именно – наводнение в една от производствените сгради, находяща се в гр. •••, ул. „•••“ № *, вследствие на водопроводна авария; 4) в резултат на събитието са били нанесени щети на сградата /по стени, ел. инсталации, асансьорна уредба/ и на движимо имущество от група „стоково-материални запаси“ /готова продукция, материали, заготовки – детайли, мостри/; 5) ищецът уведомил ответника за събитието с уведомление от 30.05.2022 г., по повод на което е била образувана преписка по щета № 11012132200286; 6) след проведени огледи от представители на застрахователя е бил изготвен доклад за установени щети от 24.11.2022 г., в който са описани и остойностени конкретните причинени вреди на застрахованото имущество, като са оценени общо на 164 369,21 лв., от които 116 323,01 лв. за щетите на стоково-материалните запаси /СМЗ/ и 48 046,20 лв. за щетите по сградата; 7) на 27.01.2023 г. застрахователят е изплатил на ищеца обезщетение в размер на 72 490,54 лв., като с писмо с изх. № 0-92- 2746/24.02.2023 г. е разяснил, че е налице подзастраховане при уговорения в полицата пропорционален начин на определяне на обезщетението, като според съотношението между застрахователната сума и действителната стойност за сградата е приложен коефициент на подзастраховане от 0,24, а за СМЗ – коефициент на подзастраховане от 0,53, т.е. определеното обезщетение за сградата е 11 383,34 лв., а за СМЗ – 61 107,20 лв. С обжалваното решение е прието, че в обхвата на процесната застраховка са само сградите, находящи се на ул. „•••“ № * /а не и тези на ул. „•••“ № */ и спрямо тяхната действителна стойност към датата на застрахователното събитие от 1 481 468,79 лв. при уговорена застрахователна сума от 1 100 000 лв. следва да се определи по-голям коефициент на подзастраховане от 74,25 % /съобразно т. 25 ОУ/ а спрямо активите от група СМЗ подзастраховането е неприложимо, тъй като е налице застраховане на бъдеща съвкупност от вещи по чл. 401 КЗ. Поради липсата на жалба от ищеца и липса на спор между страните извън обхвата на въззивен контрол е правилността на фактическите констатации на първоинстанционния съд относно приетия размер на действителната стойност на сградите на на ул. „•••“ № *, като база за преценка по чл. 389 КЗ. Спорните въпроси във въззивното производство са дали застраховани по процесната застраховка са и сградите на ул. „•••“ № * и дали спрямо застрахованите активи от група СМЗ са приложими правилата за подзастраховане по чл. 389 КЗ. По тези въпроси въззивният съд намира следното: В процесната полица № 110121121000041 застрахованото имущество е общо описано в три групи активи – сгради, оборудване /машини и съоръжения/ и стоково-материални запаси, за всяка от които е посочена отделна застрахователна сума. В специалните договорености на полицата е уточнено, че в актив „оборудване /машини и съоръжения/“ се включва само въздушноохлаждаем водоохлаждащ агрегат със застрахователна стойност 25 350 лв., а активите от вид „СМЗ“ са разграничени, както следва: 1) намиращи се на адрес ул. „•••“ № * със застрахователна стойност 200 000 лв., и 2) намиращи се на адрес ул. „•••“ № * със застрахователна стойност 400 000 лв. Подобна конкретизация по отношение на застрахованите сгради не се съдържа в полицата – същите не са индивидуализирани по никакъв начин, вкл. и в приложение към полицата /каквото напр. е представено към другата полица № 11012112100050 – л. 143-144 от делото на СГС/. По делото не е представено писменото предложение – въпросник, за което е посочено, че съставлява неразделна част от процесния застрахователен договор. Поради това единствено от записаното в титулната част на полицата в графа „място на застраховката“ /гр. •••, ул. „•••“ № * и ул. „•••“ № */ не може да се заключи, че намерението на страните е било застраховката да обхване всички /неконкретизирани/ сгради на двата посочени адреса. Отделен е въпросът, че „място на застраховката“ е неясно понятие. Дори и да се приеме, че то е равнозначно на „местонахождение на застрахованото имущество“, то не е задължително да се отнася до всеки един от застрахованите активи – напр. очевидно е, че единственият застрахован актив по група „оборудване“ /въздушноохлаждаем водоохлаждащ агрегат/ е невъзможно да се намира едновременно и на двата посочени адреса. Единствено за актив СМЗ е ясно, че се намира и на двата посочени адреса, тъй като е изрично посочено. Ето защо за неконкретизиразия актив „сгради“ самата полица е недостатъчно доказателство за тяхното местонахождение /и по конкретно – че се намират и на двата адреса/, при положение, че именно това е спорния въпрос между страните. Ответникът е следвало да ангажира и други доказателства в подкрепа на тезата си /напр. всички документи, представени при сключване на договора, за да се разбера каква е била волята на страните/, което не е сторил. Същевременно, от сключения между същите страни 2 месеца по-късно застрахователен договор по полица № 11012112100050/12.07.2021 г. се установява, че по него са застраховани 9 бр. сгради на адрес ул. „•••“ № *, конкретно описани с кадастрални идентификатори в приложение към полицата, на обща застрахователна стойност 1 614 608 лв. Не се твърди и установява на същия адрес да се намират и други сгради, а няма стопанска логика страните /при това – търговци/ двукратно да застраховат едно и също имущество. Ето защо следва да се приеме, че извън предмета на процесната застрахователна полица № 110121121000041 са сградите, находящи се на ул. „•••“ № *, а застраховани са само сградите на ул. „•••“ № *. Само тези сгради са меродавни и за определяне на действителната застрахователна стойност за този вид застраховани активи, която следва да се вземе предвид при преценката по чл. 389 КЗ. Въззивният съд споделя и извода на първоинстанционния съд, че по отношение на застрахования актив от група СМЗ са неприложими правилата за подзастраховане по чл. 389. Посочените застраховани активи не са конкретизирани – по вид, количество, артикули, а единствено по местонахождение. Несъмнено е налице застраховане на съвкупност от вещи по смисъла на чл. 401 КЗ, но не налична, а бъдеща – каквато би била към момента на застрахователното събитие. Това сочи, че намерението на страните е било застраховката да покрива вредите на активите от този вид в пълен обем, но до размера на уговорената застрахователна сума. Впрочем, от разпоредбата на чл. 401, ал. 1 КЗ следва, че всяка една вещ от съвкупността е обект на застраховката, но преценката за подзастраховане по чл. 389 КЗ може да се извърши само спрямо конкретно определен актив /конкретна вещ/ с конкретна посочена за него застрахователна сума, което липсва при съвкупността. Ето защо за този актив обезщетението не следва да се намалява по реда на чл. 389, ал. 2 КЗ. При това положение не са налице основания за допълнително намаляване на обезщетението, присъдено с обжалваното решение. Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на СГС – потвърдено. При този изход на спора право на присъждане на разноски има само ищецът. Същият е доказал разноски за въззивното производство в размер на 7 200 евро с ДДС – за заплатеното адвокатско възнаграждение по представените договор за правна защита и съдействие от 12.05.2026 г., фактура № 705/12.05.2026 г. и платежно нареждане от 28.05.2026 г. /приложени към молба от 28.09.2026 г./. Срещу същото е направено бланкетно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК – в молба от 28.09.2026 г. на ответника, което обаче не е мотивирано по никакъв начин. Същевременно, размерът на същото е под размера по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатска работа, който е без ДДС. Така мотивиран Софийският апелативен съд,