Решение № 1469 от 5.3.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3618/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 1108 от 23.01.2025 г. по гр.д. № 31537/2022 г. Софийски районен съд, 75 състав отхвърлил като неоснователен предявения от С. Т. Б., ЕГН ••••••••••, срещу НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ, код по БУЛСТАТ 000677803, иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 3 090.36 лева, представляваща обезщетение за неизползван отпуск за 4 работни дни за 2018 г. и 24 работни дни за 2019 г. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 100 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение. Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца С. Т. Б., който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Между страните не било спорно, че ищецът не е ползвал целия полагаем му се платен годишен отпуск за 2018 г. и 2019 г. Ищецът поддържал две тези, поради които претенцията му по чл. 224, ал. 1 КТ е основателна. Първата била, че бил поставен в обективна невъзможност да използва полагащия му се отпуск от предходни години поради създадената от работодателя незаконосъобразна организация на ползване на платения годишен отпуск в предприятието; Втората също се извеждала от незаконосъобразни действия на работодателя. По делото не било доказано че НБУ законосъобразно е предоставил без съгласие на служителя полагаемия му се платен годишен отпуск на основание чл. 173, ал. 4, пр. 2 КТ, тъй като всички негови служители – щатни преподаватели, ползвали такъв в релевантния момент. По тези обстоятелства, подлежащи на доказване от ответника, районният съд не се произнесъл. В тежест на ответника било да докаже спорното по делото обстоятелство относно организацията на ползване на платен годишен отпуск в предприятието, както и дали същата е съобразена със спецификите на длъжността и работната натовареност на ищеца – преподавателска и научно-изсредователска работа. От събраните писмени доказателства се установило, че създадената от работодателя организация на ползване на платен годишен отпуск е незаконосъобразна, поради което реално препятствала ползването на полагащия се на ищеца платен годишен отпуск. С издаваните от работодателя 4 бр. заповеди се предоставяло на служителите без съгласието им ползването на платен годишен отпуск единствено в изрично посочени периоди, и то в рамките на текущата година (между две академични години и между двете сесии). В заповедите било пояснено, че при желание да се ползва отпуск за минали години преподавателите трябва да подадат заявление за това, като в допълнение следвало да посочат заместник и да съобразят учебната си ангажираност. Макар и формално разрешен въз основа на посочените заповеди, ползваният от ищеца платен годишен отпуск следвало да се зачете от полагаемите му се дни за предходни години по арг. от чл. 173, ал. 1 КТ, чл. 176, ал. 3 КТ и чл. 37д НРВПО. По делото не били представени никакви относими доказателства (правилник за вътрешния ред, справки за ползването на платен годишен отпуск от всички щатни преподаватели), от които да се установи, че такъв реално са ползвали всички щатни преподаватели, в какъвто смисъл било изискването на чл. 173, ал. 4 КТ. Действително, в рамките на работодателската власт било да определи графика, по който ще се ползва платен годишен отпуск в предприятието. Касаело се за потестативно право, което било приложимо в изключителни случаи (престой, едновременност на ползването, бездействие на служител след писмена покана). Разпитаният по делото свидетел не санирал недостатъците на актовете на работодателя, тъй като законът поставял изисквания именно към тях – да са в писмена форма, а дадените от свидетеля обяснения не кореспондирали със съдържанието на заповедите. Тъй като било налице незаконосъобразно предоставяне на платен годишен отпуск на служител без неговото съгласие, правото на ищеца да ползва платен годишен отпуск за процесните периоди не било погасено по давност. От това следвало, че ищецът всъщност е ползвал полагаемите му се дни отпуск, който ответникът счита погасен по давност. Ползваните от служителя дни отпуск въз основа на незаконосъобразните заповеди на работодателя в рамките на релевантния период следвало да се приспаднат от най-стария натрупан, поради което и към датата на прекратяване на трудовото правоотношение полагаемия се и подлежащ на обезщетяване отпуск бил за периода 2020 – 2022 г., а не за 2018 и 2019 г., както приел съдът. Ответникът не доказал и дали предприятието реално е позволявало да се заместват преподаватели и ако е позволявало – дали такава възможност за заместване реално е била осигурена. В т. 4 от заповедта за 2021 г. било посочено, че преподавателите следва да представят график за дежурства с посочен заместник, като били посочени и документи, които се съставят във връзка със заместването на преподавателите и графиците за ползване на отпуските, но такива документи не били представени, а твърденията на свидетеля в този смисъл не можели да ги заместят. При съпоставка на приетите по делото писмени доказателства със свидетелските показания се установявали противоречия, поради което следвало да се приеме заинтересованост на свидетеля, довела до необективност на показанията му (чл. 172 ГПК). Неупражняването от ищеца на правото му на платен годишен отпуск не било резултат от неговото бездействие, а резултат от добросъвестно и качествено изпълнение на трудовите му задължения и било пряко свързано с характера на работата и въведената от работодателя организация на ползването на отпуските. Установило се, че ищецът регулярно е подавал заявления за ползване на платен годишен отпуск в определените от работодателя периоди, т.е. през неучебно време, вкл. опити да ползва отпуск за минали години, но без да подава заявление. От представената от Инспекция по труда справка било видно, че е ползван платен годишен отпуск след натрупването за 2018 и 2019 г. по подадени от ищеца заявления, който обаче бил зачетен за текущата година, без да се държи сметка за натрупването на отпуск от предходни години. Районният съд не се произнесъл и по довода на ищеца, че работодателят не е положил дължимата грижа за предоставяне на служителя възможността действително да ползва полагаемия му се платен годишен отпуск. Създадената от работодателя организация на ползване на платен годишен отпуск съставлявала пречка по смисъла на чл. 176а, ал. 2 КТ и правото да се ползват спорните дни платен годишен отпуск не било погасено по давност. Работодателят въвел редица ограничения и не уведомявал надлежно както за натрупания отпуск, така и за възможността същият да се ползва реално в неучебно време (с изкл. на уведомлението от 02.12.2020 г.), като наред с това отнасял ползвания отпуск предимно към текущата година въпреки наличието на неползван отпуск за предходни години. Това било в явно противоречие с разпоредбите на чл. 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, § 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и с практиката на СЕС – решение по дело С-684/16 и решение по дело С-619/16. Поради това моли съда да отмени първоинстанционното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ с отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорва жалбата по подробно изложени съображения и моли съда да потвърди решението като правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен до посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. След допуснато увеличение по реда на чл. 214, ал. 1 ГПК, съдът е сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата 3 090.36 лв., представляваща обезщетение за неползван от ищеца платен годишен отпуск от общо 28 дни, от които 4 дни – за 2018 г., и 24 дни – за 2019 г. С отговора на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131 ГПК, ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен с възражения, че издадените заповеди на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 КТ са законосъобразни, с тях на служителите, вкл. на ищеца е напомняно правото му да ползва натрупания платен годишен отпуск от предходни години, това било направено и с нарочно писмо от 02.12.2020 г. Работодателят положил дължимата грижа да позволи на ищеца да ползва полагащия му се отпуск, което последният не направил. Релевирано е и възражение за погасяване по давност на основание чл. 176а КТ на правото на отпуск на ищеца за процесните 28 дни. Искал е от съда да отхвърли иска. Обжалваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни материалноправни норми, а с оглед непреклудираните оплаквания в жалбата е правилно по следните съображения: Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск, правото за който не е погасено по давност, а според ал. 2 на чл. 224, обезщетението се изчислява по реда на чл. 177 към деня на прекратяването на трудовото правоотношение. Обезщетението се изчислява от полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за заплащане на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, през който работникът или служителят е отработил най-малко 10 работни дни Според чл. 173, ал. 1 КТ, платеният годишен отпуск се ползва от работника или служителя с писмено разрешение от работодателя; В ал. 4 на чл. 173 е предвидено, че работодателят има право да предостави платения годишен отпуск на работника или служителя и без негово съгласие по време на престой повече от 5 работни дни, при ползване на отпуска едновременно от всички работници и служители, както и в случаите, когато работникът или служителят след покана от работодателя не е поискал отпуска си до края на календарната година, за която се полага; Съгласно ал. 5 на чл. 173, работникът или служителят използва платения си годишен отпуск до края на календарната година, за която се отнася. Работодателят е длъжен да разреши платения годишен отпуск на работника или служителя до края на съответната календарна година, освен ако ползването му е отложено по реда на чл. 176. В този случай на работника или служителя се осигурява ползване на не по-малко от половината от полагащия му се за календарната година платен годишен отпуск. Чл. 176, ал. 1 КТ предвижда, че ползването на платения годишен отпуск може да се отложи за следващата календарна година от: 1. работодателя - поради важни производствени причини при условието на чл. 173, ал. 5, изречение трето; 2. работника или служителя - когато ползва друг вид отпуск или по негово искане със съгласието на работодателя. Когато отпускът е отложен или не е ползван до края на календарната година, за която се отнася, работодателят е длъжен да осигури ползването му през следващата календарна година, но не по-късно от 6 месеца, считано от края на календарната година, за която се полага (ал. 2); Когато работодателят не е разрешил ползването на отпуска в случаите и в сроковете по ал. 2, работникът или служителят има право сам да определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко 14 дни предварително (ал. 3 на чл. 176 КТ). Съгласно чл. 176а, ал. 1 КТ, когато платеният годишен отпуск или част от него не е ползван до изтичане на две години от края на годината, за която се полага, независимо от причините за това, правото на ползването му се погасява по давност, а ал. 2 предвижда, че когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на чл. 176, ал. 1, правото на работника или служителя на ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му. В случая по делото не е било спорно и от приетите трудов договор и допълнителни споразумения към него се установява, че в периода 18.11.2010 г. – 21.02.2022 г. страните са били в трудово правоотношение, по което към 2018 г. ищецът е заемал длъжността „главен асистент“, като от 28.09.2017 г. до 01.07.2020 г. е изпълнявал и задълженията на и.д. декан на Факултет за базово образование. Не се спори и се установява, че по време на трудовото правоотношение полагащият се на ищеца платен годишен отпуск е бил в размер на 48 работни дни годишно. Със заповед № 3-РК-147 от 05.02.2018 г. на ректора на НБУ, издадена на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 от КТ и чл. 75, ал. 2 от Наредбата за развитие на академичния състав на НБУ, е наредено щатните преподаватели в Нов български университет да ползват полагаемия им се платен годишен отпуск за 2018 г. в размер на 48 работни дни, както следва: седем неучебни дни през годината в периода 19 - 23 февруари 2018 г. и 27 - 28 декември 2018 г., и четиридесет и един дни в периода 16 юли - 20 септември 2018 г. В т. ІІ от заповедта е посочено, че щатните преподаватели, изпълняващи административни длъжности, подават в срок до 01.07.2018 г. заявление за отпуск в периода 16 юли – 20 септември 2018 г. по предварително изготвен график с посочен заместник, както следва: ректор, зам. ректори, декани, отговарящия за връзките с обществеността, ръководители на департаменти и изследователски центрове, директори на програмни съвети и програмни консултанти в НБУ ползват 30 дни. Посочено е, че за ползването на отпуска не е необходимо щатните преподаватели да подават заявление, такова се подава от преподавателите, които имат друг неизползван отпуск и желаят да го ползват в различен от посочените периоди, както и преподавателите на длъжност по т. ІІ. Със заповед № 3-РК-100 от 24.01.2019 г. на ректора, издадена на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 от КТ и чл. 77, ал.2 и 3 от Наредбата за развитие на академичния състав на НБУ, е наредено щатните преподаватели в Нов български университет да ползват полагаемия им се платен годишен отпуск за 2019 г. в размер на 48 работни дни, както следва: седем неучебни дни през годината в периода 11 - 15 февруари 2019 г. и 27 - 30 декември 2019 г., и четиридесет и един дни в периода 15 юли - 20 септември 2019 г. В т. ІІ от заповедта е посочено, че щатните преподаватели, изпълняващи административни длъжности (ректор, зам. ректори, декани, ръководители на департаменти и изследователски центрове, директори на програмни съвети, програмни консултанти), подават заявление за ползване на 30 работни дни в периода 15 юли - 27 септември по предварително изготвен график с посочен заместник. Посочено е, че за ползването на отпуска не е необходимо щатните преподаватели да подават заявление, такова се подава от преподавателите, които имат неизползван отпуск до 2018 г. и желаят да го ползват в различен от посочените периоди, както и от преподавателите на длъжност, посочена в т. ІІ от заповедта. Със заповед № 3-РК-103 от 08.01.2020 г. на ректора, издадена на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 от КТ и чл. 77, ал. 2 и 3 от Наредбата за развитие на академичния състав на НБУ, с т. І е наредено щатните преподаватели в Нов български университет да ползват полагаемия им се платен годишен отпуск за 2020 г. в размер на 48 работни дни, както следва: пет неучебни дни през годината в периода 10 - 14 февруари 2020 г. и четиридесет и три дни в периода 1 юли - 11 септември 2020 г. Съгласно т. ІІ ректорът, зам. ректорите, пом. ректорът и деканите ползват 20 дни отпуск в периода по т. І.2 В т. ІІІ е посочено, че директори на програмни съвети и програмни консултанти ползват 30 дни отпуск в периода по т. 1.2, като програмните съвети изготвят график за ползване на отпуска и заместване с присъствено време от 10 до 16 часа. Предложенията се насочват за утвърждаване от ректора до 15 юни 2020 г. чрез системата Eventis. За остатъка от 48 дни за 2020 г. преподавателите следва да подават заявление за отпуск в друг период през учебната година в дни без аудиторна заетост и приемно време. Според т. ІV от заповедта, за ползването на отпуска не е необходимо щатните преподаватели да подават заявление, такова се подава от преподавателите, които имат неизползван отпуск от минали години и желаят да го ползват в различни от посочените периоди, както и от преподавателите на длъжност по т. ІІ и т. ІІІ. В т. V е посочено, че заместник-ректорите са заместват взаимно, деканите се заместват от заместник председателите на факултетните съвети или взаимно, а директорите на програмни съвети и програмни консултанти се заместват от друг член на програмния съвет или преподавател по предварително изготвения график. Съгласно т. VІ за дните, в които има предварително насрочени заседания на Академичен съвет, Факултативен съвет и комисии към настоятелството, ректора и факултетите, отпускът на членовете са прекратява служебно. Със заповед № 3-РК-86 от 28.01.2021 г. на ректора, издадена на основание чл. 173, ал. 1 и ал. 4 от КТ и чл. 77, ал. 2 и 3 от Наредбата за развитие на академичния състав на НБУ, по т. І е наредено щатните преподаватели в Нов български университет да ползват полагаемия им се платен годишен отпуск за 2021 г. в размер на 48 работни дни, както следва: пет неучебни дни в периода 22 - 26 февруари 2021 г. и четиридесет и три дни - в периода 13 юли - 10 септември 2021 г. Съгласно т. ІІІ щатните преподаватели, които провеждат практически занимания със студенти в рамките на летен семестър (15 юни - 15 август), ползват платен отпуск в дните без практически занимания в периода 13 юли - 15 август 2021 г. съгласно утвърдения от ректора график за летен семестър, а неизползваните поради практически занимания дни отпуск в периода от 13 юли до 15 август 2021 г. да се ползват от 10 до 21 септември. В т. ІV е посочено, че за ползването на отпуска не е необходимо щатните преподаватели да подават заявление, такова за подава от преподавателите, които имат неизползван отпуск от минали години и желаят да го ползват в период, различен от посочените. С писмо изх. № П-РЕ-И-81/02.12.2020 г. ректорът на НБУ уведомил ищеца във връзка с натрупания от последния към 01.12.2020 г. неизползван платен годишен отпуск от 56 работни дни, и го помолил да използва част от него през м. декември 2020 г. и до края на м. януари 2021 г., в дните без предвидените по индивидуалния му график електронни лекции, за което следва да подаде заявление за отпуск съгласно приложена бланка. Ищецът е помолен да има предвид, че използването на платения годишен отпуск по горния ред няма до повлияе негативно на заетостта му в научната работа, консултации и пр., съгласно НЗП. На 22.10.2021 г. ищецът подал молба до работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, считано от 21.02.2022 г. На 26.01.2022 г. ректорът издал заповед № 003/26.01.2022 г., съгласно която на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ трудовото правоотношение между НБУ и ищеца се прекратява, считано от 21.02.2022 г. В заповедта е посочено, че на служителя следва да се изплати обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2022 г. - 8 работни дни, и за минали години – 8 работни дни. След разменена кореспонденция между страните, на 01.03.2022 г. ищецът подал сигнал до ИА „Главна дирекция по труда“. С отговор от 31.03.2022 г. ищецът е уведомен, че след извършена проверка за спазване на трудовото законодателство от НБУ е констатирано, че полагаемият се платен годишен отпуск за 2018 г. - 4 работни дни, и за 2019 г. - 24 дни, са погасени по давност, а за неползваните 8 дни за 2020 г. и 8 дни за 2022 г. работодателят е изплатил обезщетение. Приети като доказателства са и Справка за годишния отпуск на С. Т. Б. за 2019 г., 2020 г., 2021 г. и 2022 г., заявления за разрешаване на ищеца ползването на платен годишен отпуск за посочените години, в които са обективирани и заповедите, с които се разрешава на ищеца да ползва поискания отпуск, както и справки за броя оставащи дни неизползван платен годишен отпуск. От приетото заключение на ССЕ се установява, че общо полагаемия се отпуск на ищеца за периода от 2018 г. до 2022 г. възлиза на 176 работни дни; използвани за периода от 2018 г. до 2021 г. са 132 работни дни, като неизползваният платен годишен отпуск към 21.02.2022 г. е 16 работни дни, обезщетението за които възлиза на 1 765.92 лева. Работодателят е приел, че правото на платен годишен отпуск е погасено по давност за 28 работни дни, като размерът на обезщетението за тях е 3 090.36 лева. От приетото допълнително заключение на ССЕ се установява, че за периода от 2018 г. до 2022 г. ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност общо 44 календарни дни: за периода от 09.08.2019 г. до 22.08.2019 г. - 14 календарни дни, и за периода от 23.08.2019 г. до 21.09.2019 г. – 30 календарни дни. Свидетелят Б.С. работи в НБУ на длъжност директор „Човешки ресурси“ от 2017 г. Преподавателите в НБУ имали академична свобода и можели сами да определят учебния график и да разпределят своята учебна, научно-изследователска и административна работа. Графикът можел да се разпределя в конкретни дни от седмицата, като доста от преподавателите оформяли графика си така, че лекциите им да са в един или два дни от седмицата, и нямало никаква пречка в следващите дни да се ползва отпуск. Преподавателите имали възможност и да поискат да бъдат замествани. В департамент „Информатика“, където работел ищецът, имало 12 – 13 негови колеги в същото професионално направление; Преподавателят можел и да реши, ако не иска да бъде заместван, да „отучи“ – било в същата, било в следваща седмица или пък след семестъра, за което подавал заявка за промяна в графика. По отношение на деканите нямало изисквания за допълнително работно време, като същевременно били освободени от 60 академични часа годишно. За категорията главен асистент нормативът бил 240 аудиторни часа (1 час равен на 45 минути) годишно, което по време на изпълнение на функциите на декан от ищеца означавало, че е имал норматив от 180 аудиторни часа годишно. Всяка година в края или в началото на новата година служителите били уведомявани за натрупания платен годишен отпуск през настоящата година и от предишни години. Това се правело първо писмено по имейл, практиката била и при подаване на заявление от служителя да бъде уведомяван от „Човешки ресурси“ за полагаемия и натрупан платен годишен отпуск. Преподавателят избирал отпуск от коя година да ползва. Само когато ставало дума за „автоматично“ разпределение на всички, тогава се разпределяло полагащото се за текущата година. Канили ищеца да си вземе отпуск за минали години, ректорът възложил на свидетеля към края на 2020 г. да уведоми по-голямата част от служителите. Писмо било изпратено и до ищеца. Нямало неразрешено заявление за отпуск на преподавател. Служителите можели да ползват натрупания отпуск от предишни години в периоди извън тези по заповедите на ректора, а за изпълняващите административна работа тази свобода била дори по-голяма - да не се съобразяват с разпределението на годишния отпуск, а да изберат да разпределят дните както решат. Съдът, след преценка по реда на чл. 172 ГПК, кредитира показанията на свидетеля като достоверни, преки и кореспондиращи с приетите по делото писмени доказателства – с обсъдените по-горе заповеди на ректора, писмо до ищеца от 02.12.2020 г. и заявления за ползване на отпуск ведно със заповеди, с които ползването се разрешава. С оглед така установеното от фактическа страна, въззивният съд споделя извода на първоинстанционния, че предявеният иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ е неоснователен. Не се спори и се установи, че ищецът не е ползвал процесните общо 28 дни платен годишен отпуск. Спорният между страните въпрос и пред настоящата инстанция е погасено ли е било по давност правото на ищеца да ползва процесните 28 дни отпуск към момента на прекратяване на трудовото правоотношение между страните. Въззивният съд намира за неоснователни доводите на въззивника, че бил поставен в обективна невъзможност да използва полагащия му се отпуск от предходни години поради създадената от работодателя незаконосъобразна организация на ползване на платения годишен отпуск в предприятието, както и че не било доказано че НБУ законосъобразно е предоставил без съгласие на служителя полагаемия му се платен годишен отпуск на основание чл. 173, ал. 4, пр. 2 КТ. В съответствие с даденото му с нормата на чл. 173, ал. 4 КТ право, с обсъдените по-горе заповеди работодателят е определял периоди, в които служителите в НБУ могат да ползват платения си годишен отпуск за текущата година, като с всяка от заповедите е напомнял на служителите и че по подадено от тях заявление могат да ползват натрупан отпуск от предходни години, но извън определените периоди със заповедите. За натрупаните неползвани 56 дни платен годишен отпуск ищецът е уведомен и с нарочно писмо от 02.12.2020 г., с което е помолен в посочения в писмото период от два месеца да ползва поне част от този отпуск, като ищецът е ползвал в този период само 14 работни дни отпуск. Наличието на създадени от работодателя условия за ползване на отпуска се установява и от показанията на св. Стефанов, които по изложените по-горе съображения съдът кредитира, и съгласно които преподавателите в НБУ имат академична свобода и сами могат да определят учебния график и да разпределят своята учебна, научноизследователска и административна работа. Фактите, за които е разпитан свидетелят, могат да се установяват със свидетелски показания, поради което неоснователно в жалбата се поддържа, че възможността за заместване следвало да бъде установена от ответника задължително с писмени доказателства. Показанията са преки и достоверни, същите не противоречат, а кореспондират с приетите по делото писмени доказателства, поради което, ценени по реда на чл. 172 ГПК, правилно са кредитирани от районния съд. Цитираното в жалбата решение на СЕС от 6 ноември 2018 г. по дело C- 619/16 касае случай, в който националното законодателство изобщо не предвижда право на обезщетение за неползван платен годишен отпуск за определена категория служители, поради което е неотносимо за спора. Решението на СЕС от 6 ноември 2018 г. по дело C-684/16 касае случай, при който работникът/служителят не е могъл да ползва всички дни годишен отпуск, на които е имал право преди прекратяването на трудовото правоотношение, защото е бил в отпуск по болест през целия или част от референтния период и/или период на прехвърляне (хипотеза, уредена в чл. 176, ал. 1, т. 2 КТ вр. чл. 176а, ал. 2 КТ). Съгласно това решение, член 7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време и член 31, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, според която, ако не е поискал да получи възможност да упражни правото си на платен годишен отпуск през съответния референтен период, при изтичането на този период работникът губи дните платен годишен отпуск, придобити през този период по силата на посочените разпоредби, и съответно правото си на финансово обезщетение за неползвания платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение, при това автоматично и без предварително да се проверява дали работодателят действително му е осигурил, например чрез предоставяне на адекватна информация, възможността да упражни това право; Националната юрисдикция, сезирана със спор между работник и бившия му работодател, който е частноправен субект, трябва да остави без приложение националната правна уредба и да гарантира, че ако работодателят не може да докаже, че е положил цялата дължима грижа, за да осигури на работника възможността действително да ползва платения годишен отпуск, на който е имал право съгласно правото на Съюза, работникът няма да бъде лишен от придобитото от него право на такъв платен годишен отпуск, нито съответно, в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, от финансовото обезщетение за неползвания отпуск. В т. 56 от същото решение обаче е посочено също, че ако работникът не е използвал платения си годишен отпуск съзнателно и като е бил напълно наясно с евентуалните последици от това, и след като му е била осигурена възможността действително да упражни това си право, член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата допускат загубата на това право, а в случай на прекратяване на трудовото правоотношение, и съответното неизплащане на финансово обезщетение за неползвания платен годишен отпуск, без работодателят да е длъжен да изисква от работника да упражни действително това право. В случая по делото се установи, че работодателят е осигурил на ищеца възможността да упражни правото си на ползване на платен годишен отпуск от предходни години, вкл. чрез ежегодно предоставяне на информация за възможността да ползва отпуска извън периодите по издаваните заповеди, а и чрез нарочното писмо през м. декември 2020 г. Наличието на реална възможност за ползване на отпуска се установи и от кредитираните свидетелски показания. Ето защо, с изтичане на две години, считано от 01.01.2019 г., правото на ищеца да ползва платен годишен отпуск в размер на 4 работни дни за 2018 г. се е погасило – на 01.01.2021 г., преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните, съответно работодателят не дължи и обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за тези дни неползван отпуск. По отношение на неползвания платен годишен отпуск в размер на 24 работни дни за 2019 г. по делото се установи, че е била налице хипотезата на чл. 176, ал. 1, т. 2 КТ – отпускът е бил отложен поради ползване от ищеца на друг вид отпуск – за временна неработоспособност, в периода 09.08.2019 г. – 21.09.2019 г. Съгласно чл. 176а, ал. 2, когато платеният годишен отпуск е отложен при условията и по реда на чл. 176, ал. 1, правото на работника или служителя на ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в която е отпаднала причината за неползването му. В случая тази причина е отпаднала с връщане на ищеца на работа през м. 09.2019 г., и от 01.01.2020 г. е започнал да тече двегодишният давностен срок, който е изтекъл на 01.01.2022 г., преди прекратяване на трудовото правоотношение между страните на 21.02.2022 г., следователно работодателят не дължи обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ и за тези дни неползван отпуск. Във връзка с доводите в жалбата, че всъщност подлежащ на обезщетяване бил отпуск бил за периода 2020 – 2022 г., а не за 2018 и 2019 г. следва да се посочи само, че претенцията на ищеца касае обезщетение неползван платен годишен отпуск за 2018 и 2019 г., и съобразно диспозитивното начало в гражданския процес, установено в чл. 6 ГПК, дори да беше установена твърдяната незаконосъобразност на заповедите на работодателя по чл. 173, ал. 4 КТ, съдът не би могъл да присъди нещо различно от поисканото, в противен случай би постановил недопустим съдебен акт. Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено. При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на въззиваемия, който е претендирал присъждане на юрисконсултско възнаграждение. По реда на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37, ал. 1 ЗПП вр. чл. 23, т. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ въззивният съд, съобразявайки извършените от юрисконсулт на въззиваемия процесуални действия, определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Съобразно чл. 4 от Закона за въвеждане на еврото в Република България, възнаграждението следва да се присъди в евро. Или дължимото възнаграждение е в размер на 51.13 евро.