Решение № 20 от 6.1.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 2990/2024 г.

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК. С решение № 260353 от 11 юни 2024г. по гр. д. № 5233/2014г. Софийски градски съд, І ГО, 13 състав е признал за установено по отношение на О. Г. М.-Т. с ЕГН ••••••••••, В. С. Т. с ЕГН •••••••••• и А. С. Т. С ЕГН •••••••••• чрез адв. Д. С. от САК и адв. Ц. М. (за О. Г. М.-Т.) от САК, че СТОЛИЧНА ОБЩИНА, Булстат 000696327, с адрес: гр. София, ул. „Московска“ № 33, е собственик на основание изкупуване на съсобствени дялове от Държавата и преминаване на собствеността в общинска с влизане в сила на § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА на недвижим имот - АПАРТАМЕНТ, с площ 183,59 кв. м., състоящ се от четири стаи, кухня, вестибюл, килер, баня, клозет, черно антре и зимнично помещение № 3, находящ се на четвърти /трети жилищен над магазини/ етаж в лицевата, жилищна сграда на ул. „•••“ № *, град София, заедно с 19,38 ид. ч. от общите части на сградата и 20,67 ид. ч. от поземлен имот, целият с площ от 619 кв. м., който имот е с идентификатор 68134.103.125.1.3, съгласно одобрената ККР за район „Средец“, със заповед № РД-18-33/15.06.2010г. на изпълнителния директор на АГКК и за който е съставен АЧОС № 417/17.02.1999г., на район „Средец” - Столична община; осъдил поотделно всеки от ответниците О. Г. М.-Т. с ЕГН ••••••••••, В. С. Т. с ЕГН •••••••••• и А. С. Т. с ЕГН •••••••••• да заплати на СТОЛИЧНА ОБЩИНА сумата от по 395 лв.- по 1/3 от общия размер на разноските на ищеца 1 185 лв. Срещу първоинстанционно решение е подадена въззивна жалба от ответниците О. М., В. Т. и А. Т.. С доводи за недопустимост на решението поради липса на представителна власт у пълномощника на ищеца, евентуално неправилност на акта поради процесуални нарушения при обсъждането на доказателства по делото, неупражняване на инцидентен съдебен контрол, необоснованост и като резултат нарушение на материалния закон, се иска защита срещу обжалваното решение, съответна на изтъкнатия порок на решението. Извън срока за обжалване са релевирали доводи, които според тях обосновават недопустимост на предявения иск поради липса на активна процесуална легитимация на ищеца, произтичаща от липсата на право на собственост, поискано е прекратяване на производството с определение, което въззивният съд е указал, че не може да бъде осъществено преди да бъде упражнен инстанционният контрол върху допустимостта на обжалваното решение. Столична община е подала отговор на въззивната жалба, с който е оспорила доводите, релевирани в нея. За да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че предявеният главен установителен иск за собственост е основателен, тъй като държавата е изкупила съсобствен недвижим имот на основание чл. 72 НДИ вр. чл. 33 ЗС при условията на гл. 2 ЗСГ, въпреки че съгласието за това е изразено в различни документи, като за това е било достатъчно спазването на обикновена писмена форма, а АДС не създава права; с влизане в сила на § 6 и § 7 от ЗМСМА (1991 г.), по силата на закона процесният апартамент е преминал от държавна в общинска собственост като обект на общинска инфраструктура с местно значение, предназначен за битово обслужване, - на основание § 7, ал. 1, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, във вр. с чл. 6, ал. 2, т. 1 от ЗС (1991 г.), а АЧОС № 417 от 17.02.1999г. само констатира настъпилата промяна,като обстоятелството, че към датата на влизане в сила на законовото основание имотът бил стопанисван и управляван от БКС „Средец“ ЕООД и е бил включен в уставния му капитал първоначално като държавно предприятие не влияе на вещно-прехвърлителния ефект, настъпил ex lege; впоследствие с решение № 46 от 29.03.1999 г. на СОС на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 от ЗМСМА и чл. 137, ал. 1, т. 4 от ТЗ е постановено отписване на имота от капитала на дружеството. Въззивният съд, в упражнение на правомощията си, уредени в чл. 269 ГПК, разяснени в ТР № 1/09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, намира, че решението на първоинстанционния съд, предмет на обжалване, е валидно и допустимо. При спор относно принадлежността на правото на собственост, какъвто е наличен между страните по делото, предявяването на иска с искане да бъде установено, че ищецът притежава правото на собственост върху имота на конкретно придобивно основание е обосновано от правния интерес, възникнал от спора (процесуална предпоставка и за възникване на правото на иск), за установяване на правото на собственост на ищеца. Начинът, по който е прехвърлено спорното право, както и прехвърляне на спорното право на друго лице, което може да се установи по съществото на спора, не лишава ищеца от правен интерес от установяване на твърдяното право, вкл. срещу прехвърлителя /вж. разрешението в т. ЗБ от ТР № 4 от 14.03.2016г. по тълк. д. № 4/2014г., ОСГК на ВКС, почиващо на положението, че действителният собственик има правен интерес да установи правото си на собственост и срещу праводателя, който чрез правните си действия /изявена воля за прехвърляне на несобствения имот фактически е оспорил правото на собственост на действителния собственик/. За допустимостта на процеса е достатъчно твърдението за нуждаещо се от защита право, накърнено от ответника, а санкцията за несъвпадане на твърдението с реалните страни на материалното правоотношение не е отричане на възможността да се води процес, а неблагоприятно за ищеца решение. Следователно при твърдения, обуславящи процесуалната легитимация на ответника, въпрос по същество е дали те отговарят на действителното положение. Произнасянето „минус петитум“, както се твърди, също не прави решението недопустимо, а може да е основание за допълване на решението, в случай, че съдът не се е произнесъл по цялото спорно право, като в конкретната хипотеза от съдържанието на решението става ясно, че с него ищецът е признат за собственик на спорния имот, въпреки че не е пояснено, че е „единствен“. Непроизнасянето по предявен от ищеца евентуален иск, при положение, че съдът е уважил главния, също не прави решението недопустимо, както поддържат жалбоподателите, обратно, именно поради несъбдване на вътрешното процесуално условие, под което е предявен евентуалният иск, съдът не дължи произнасяне по него, а само в случай, че въззивният съд счете, че решението, постановено по главния иск подлежи на отмяна и искът на отхвърляне, тогава следва да се произнесе по евентуалния иск /чл. 271, ал. 2 ГПК/. На следващо място, упражняването на правото на иск не може да бъде ограничено, с оглед правната последица от решението по иска (сила на пресъдено нещо относно собствеността върху имота), от евентуално право на жалба на ищеца срещу действия на съдебния изпълнител по въвод във владение в имота или от правото му да предяви владелчески иск за защита на владението. Същевременно ответникът не може да се позовава на ненадлежно представляване на другата страна, упражнявайки чужди права, поради което доводите на жалбоподателите за недопустимост на решението и в тази насока са неоснователни. По съществото на спора, с оглед посоченото в жалбата и доводите срещу нея, въззивният съд намира следното: Ищецът е предявил главен иск за собственост с предмет апартамент на 4 етаж – 3 наджилищен етаж с площ от 183, 59 кв. м, находящ се в гр. ••• на ул. „•••“ № *, единствен апартамент на етажа – частна общинска собственост, за който е съставен АЧОС № 417/17.02.1999г., издаден въз основа на АДС от 1985г. Посочил е, че след извършени отчуждавания и делба от 1965г. се е формирала съсобственост при дялове – СГНС 40, 68 % ид. части, за М. Ч. – 29, 08 % ид. части и 30, 24 % ид. части за Л. Ч.. През 1985г. СГНС изплатил дяловете на съсобствениците били изплатени – с платежни нареждания от 18.10.1985г. и от 1985г. имотът станал държавна собственост. След изменението през 1991г. на ЗС със ЗМСМА § 6 и 7, имотът станал общински, като до 1999г. бил стопанисван от БКС Благоевски район, с правоприемник БКС „Средец“, впоследствие БКС „Средец“ ЕООД и до 2013г. върху него било упражнявано непрекъснато владение. В имота били настанявани наематели в продължение на 28 години без реституционни претенции, като с решение № 46 по протокол № 56 от 29.03.1999г. на СОС имотът бил изключен от капитала на БКС „Средец“ ЕООД и предоставен за стопанисване на район „Средец“. Като идентификатор на имота сочи 68134.103.125.1.3. След като бил направен опит за въвод във владение на имота въз основа на изпълнителен лист в полза на наемател на ответника С. Т. и след като не могла да се защити успешно като трето лице чрез обжалване действията на ЧСИ, СО предявява правата си по исков ред. Иска от съда да признае за установено, че СО е единствен собственик на описания недвижим имот, евентуално да я признае за единствен собственик въз основа на придобивна давност /молба-уточнение 12.03.2015г./. В срока за отговор ответникът С. Т. е предприел на първо място процесуална защита срещу иска, по която въззивният съд, преценявайки допустимостта на обжалваното решение, изложи съображения, и защита по същество чрез правоизключващи твърдяното право на собственост възражения. Възражанията почиват на твърдения, че ищецът представя АЧОС за имот на 4 етаж, а той е придобил правото на собственост върху апартамент на същия административен адрес на 3 етаж по наследство от майка си М. Ч., която притежавала имота в съсобственост с още 5 лица, нейни сродници, придобили имота през 1942г. с договор за дарение, отчуждени по реда на ЗОЕГПНС, като собствеността е възстановена по ЗВСОНИ, а в ПИ се намират две сгради без в АЧОС да е посочено за коя сграда се отнася. Само собствеността на майка му и на леля му Л. Ч. не била отчуждавана, като процедурата по ЗСГ не била довършена – няма изплащане на цената на подготвения за продажба имот, като няма и предложение за продажба от М. Ч. по чл. 18, ал. 2 ЗСГ, не е спазена процедурата по чл. 23, ал. 3 ЗСГ и чл. 26 ЗСГ и издадена заповед по чл. 34 ППЗСГ, а в АДС е записано като основание чл. 72 НДИ без да има решение на председателя на изпълкома на СГНС и без имотът на М. Ч. да е бил отчуждаван, поради което АДС е издаден без основание. Поддържа, че АДС е нищожен поради липса на подпис, дата и име на одобряващ председател на изпълкома на БлРНС и като издаден на основание НДИ вместо по ЗСГ, по който не е развито производство по прехвърляне, няма плащане, посочено в АДС. Липсва договор за изкупуване и по НДИ – чл. 72 и чл. 73. АОС се съставят след отписването на имота от актовите книги за държавна собственост, което не е спазено – чл. 58, ал. 4 ЗОС. Отделно е възразил, че апартаментът не е обект на общинската инфраструктура. Възразил е още, че имотите на търговските дружества не са общинска собственост, а и апартаментът на 3 етаж никога не е бил в активите на БКС „Средец“ ЕООД.Така е обобщил, че правото му на собственост е възстановено по силата на закон – чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. В представения от ищеца акт за държавна собственост /АДС/ № 9560 за държавна собственост на недвижим имот, съставен на 27.11.1985г., е посочено, че имотът, находящ се на 3 етаж на ул. „•••“ № *, е държавен от 18.10.1985г. на основание чл. 72 НДИ и платежни нареждания от 18.10.1985г. на у-ние на „Финанси“ – на 59, 32 % ид. части; бивши собственици са М. Ч. – 29, 08 % и Л. Ч. - 30, 24 % ид. части, а държавата е собственик на 40, 68 %; имотът е предоставен за управление на РСП – БКС – Благоевски район. Акт за частна общинска собственост /АЧОС/ № 417 от 17.02.1999г., вписан на 02.08.2007г., е съставен на осн. §7, т. 6 ЗМСМА/91г., чл. 2, ал. 1 ЗОС за апартамент с площ от 183, 59 кв. м на 4 етаж на ул. „•••“ № *; бивш собственик е държавата, отбелязано е с печатен текст /който не фигурира в представения от ответника препис/, че с решение № 46 по протокол № 56 от 29.03.1999г. на СОС се отписва от баланса на БКС „Средец“ ЕООД /представено по делото, на него се позовава и ищецът, - с това решение № 46 по протокол № 56/29.03.1999г. на СОС от баланса и капитала на БКС „Средец“ ЕООД на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА и чл. 137, ал. 1, т. 4 ТЗ е отписан имот на ул. „•••“ №24 с посочена площ от 334, 18 кв. м./, на основание чл. 13 ЗОС и чл. 9, ал. 1 НРПСУРОИ/96г. на СОС имотът се стопанисва и управлява от район Средец. В справка за недвижимите имоти, предоставени за стопанисване и управление на посоченото дружество, към 01.08.1998г., вписани според административния адрес на имотите, в поредност според адресите, започващи „А“ до „Я“, на ул. „••• „ № * са вписани 2 имота – жилища – на 4 етаж с площ от 183, 59 кв. м и на 5 етаж с площ от 148, 59 кв. м. Представени са документи за настаняване и наем в апартамент на ул. „•••“ № *, ет. 4 по реда на ЗНО и НРПЖ – заповед № 73/26.03.1986г.; по реда на ЗОС и ППЗОС, и НРУУРОЖТСО на общински имот - договори за наем на общински жилищен имот - 1999г., настанителна заповед от 2000г., договор за наем от 2003г. въз основа на тази настанителна заповед; договори за наем от 2004г., настанителни заповеди от 2004г.; договори за наем от 2006г. и от 2007г. ; договор за наем, сключен между БКС „Средец“ ЕООД и посочено физическо лице, от 01.02.1997г. Във връзка с твърденията на ищеца за изкупуване на дялове от съсобственици на процесния имот са представени следните документи: В окончателен разделителен протокол от 12.06.1964г., съставен на осн. чл. 289 и чл. 292 ГПК по гр. д. № 5531/1962г. на СНС /представен и в нотариално заверен препис от ответниците/, като дял трети е вписан трети етаж, предоставен на М. Ч., Л. Ч. и СГНС – София, като е уточнено, че техните идеални части възлизат съответно на 29, 08 %, 30, 24 %, и 40, 68 %. В решение № 887 от 19 март 1979г. на председателя на на СГНС – Лн РНС – ИК и на основание чл. 8 ЗСГ е постановено да се продадат недвижимите имоти, собственост на М. А. – 29, 8/100 ид. части от ап. на 3 етаж на ул. „•••“ 24, като мотиви са вписани „посочен в срока по чл. 8 ЗСГ за продажба, втори имоти, неликвидиран в срока по ЗСГ“. С молба от М. Ч. от 12.02.1981г. до Председателя на ИК на Бл РНС, по която е образувана преписка ДИЧ – 12/12.02.1981г., тя е поискала да се извърши оценка на собствените й 29, 8 /100 ид. части от апартамента на 3 етаж ул. „•••“ № * с оглед желанието й да го предложи за продажба по реда на гл. II ЗСГ. В решение, обжалваемо по реда на чл. 36 ППЗСГ, за определяне на цена на недвижим имот по чл. 34 ППЗСГ на зам. – председател на ИК на РНС – София, по преписка ДИ – 12/1981г., образувана по молба на М. и Л. Ч., за оценка на притежавания от тях апартамент на ул. „•••“ № *, ет. III, въз основа на решение на комисията при РНС по чл. 34 ППЗСГ и НЦНИ, е определена обща цена в размер на 12 066 лв. С решение от 08.12.1982г. за определяне на цената на недвижим имот по чл. 34 ППЗСГ на зам. председател на ИК на РНС по преписка № ДИ 12/1981г., образувана по молба на М. Ч. и Л. Ч. за оценка на ап. на 3 етаж на ул. „•••“ № *, е определена обща цена в размер на 22 066 лв., от които 11 249 лв. – за Л. за 30, 24 % ид. ч. и 10 817 лв. – за М. за 29, 08 % /видно от оценителен протокол от 08.11.1982г./ В удостоверение от сектор ДИВП № ДИЧ – 16 – 82/14.06.1984г., е удостоверено, че имотът – 30, 24 % ид. части от апартамент на ул. „•••“ № *, на 3 етаж, на Л. Ч., като единствен имот не е подлежал на деклариране и отчуждаване по ЗОЕГПНС, не е отчужден на друго основание и не е актуван. Пълномощник на Л. Ч. е изразила на 28.06.1984г. съгласие с оценка на нейн имот, находящ на ул. „•••“ № *, ет. 3, определена и след решение на председателя на ИК на РНС по чл. 34 ППЗСГ и решение на съда по гр. д. № 8642/1983г. от 21.06.1983г. в размер на 6 387 лв., определена след предложението й от 16.12.1982г. /представено по делото/ да се извърши оценка на притежаваните от нея 30, 24 % ид.ч. с оглед желанието й да ги предложи за продажба по реда на чл. II ЗСГ. С цитираното решение на СРС оценката на апартамента на 3 етаж на ул. „•••“ № * е завишена и по отношение на М. Ч. – с 145 лв., обжалвала през 1981г. пред СРС оценката на ид. й части от ап., находящи на ул. „•••“ № *, определена с решение по чл. 34 ППЗСГ от 18.06.1981г. на председателя на ИК на РНС на 9 210 лв., завишена с решение от 01.09.1981г. по. гр. д. № 11138/1981г. на СРС с 985 лв. На 25.03.1982г пълномощник на Л. Ч. е записала, че отказва изкупване на ид. части на М. Ч. от имота – ап., находящ се на ул. „•••“ № *, по чиято молба е образувана преписка вх. № ДИЧ – 12/91 - 81г. за продажба на идеална част /така писмо от 23.03.1982г. от Бл РНС, отдел ДИВП/. До Мин. на финансите – Контрол върху държавните имоти, чрез СНС, Управление „Финанси“, направление „Държавни имоти“, на 23.07.1984г., е изпратена преписка вх. № ДИЧ – 12/81г. за продажба по реда на гл. II ЗСГ на дела на Л. А. Ч. - иностранно лице, равняващ се на 30, 24 % от апартамент, находящ се на 3 етаж в сградата на ул. „•••“ № *, при спазване на изискванията на чл. 23, ал. 2 ЗСГ, и е поискано да се разреши на Бл РНС да изкупи посочения по-горе имот /направил съответно искане до СНС на 26.04.1985г. срещу цена от 6 387 лв., съответно 6 060 лв./ при определената с влязлото в сила решение на СРС от 21.06.1983г. цена от 6 387 лв. Посочено е, че към преписката се изпращат и документите на М. Ч. за сведение, която също притежава ид. част, равняваща се на 29, 08 % от апартамента, а на останалите ид. части собственик е СНС. Не е спорно, че МФ е дало разрешение на основание чл. 23 ЗСВЦВК Л. Ч. да продаде собствените й 30, 24 % ид. части. В удостоверение от Ленински РНС № ДИ – 16 -13/1985г., издадено на М. Ч., е посочено, че по преписка № 1742/1948г., МП № 826/14.12.1953г., се освобождава 3/48 ид. части от собствеността на външната къща на ул.“•••“ № *. Удостоверение № ДИ – 16 -10 от 06.03.1985г. от отдел ДИВП на Ленински РНС, е издадено на Л. А. Ч., в уверение на това, че по посочена преписка № 954/1948г. по декларация на Б. М. Н., с решение от 13.11.1948г. на комисията по чл. 11 ЗОЕГПНС и МП № 25/1949г. на осн. § 13 ППЗОЕГПНС се освобождава 3/48 ид. част от собствеността от външната къща на ул. „•••“ № *. С молба от М. Ч. до председателя на ИК на Благоевски РНС от 11.04.1985г. тя е предложила за продажба 29, 08 % срещу цена от 6 060 лв., определена с решение на Председателя на ИК на РНС и решение на РС. В удостоверение от 24.04.1985г. е удостоверено, че ид. части на М. и Л. Ч. от апартамента на 3 етаж на ул. „•••“ 24, не е подлежал на деклариране и отчуждаване по ЗОЕГПНС, не е отчуждаван на друго основание и не актуван като държавен. С решение № ДИ – 07 – 5 – 6/84/05.08.1985г. на СНС – управление „Финанси“, направление „Държавни имоти“, е решено на осн. чл. 72 НДИ вр. чл. 33 ЗС да се изкупят от държавата 59, 32 % ид. части от описания имот, собственост на Л. Ч. и М. Ч., притежавани от тях ид. части с НА по дело № 4237/1942г. и разделителен протокол, при цена, определена с решение на СРС по гр. д. № 8642/83г., както следва: 6 387 лв. за дела на Л. Ч. и 6 060 лв. – за дела на М. Ч., за който има решение по чл. 8 ЗСГ на Ленински РНС № 887/19.03.1979г. и след превеждане на сумите по сметките на продавачите, БлРНС следва да сключи договор с тях, който подлежи на вписване и имотът се актува като държавен. В документ, наименован „Кредитен превод“, № 1210/18.10.1985г. от Окръжен клон на ДСК до ДСК, Ленински район е наредено извършването на превод на сумата 6 060 лв. на името на М. Ч. за закупуването на 29, 08 % ид. части от ап. на ул. „•••“ № * на 3 етаж. Съгласно извършения оглед на документа от въззивния съд, с мастилена паста е изпълнен номер „1210“ и датата след него „18.10.1985г.“ – с друга по цвят мастилена паста по видими белези; с мастилена паста е положен и подпис под текста, окончаващ на „IV РНС“, и под подписа е поставена чертичка, също с мастилена паста, която по начина на изписването й не сочи, че подписът, положен с мастилена паста, не е положен от титуляр. В документ, издаден от СНС - Управление „Финанси“ № 409-04-74 от 21.11.1985г., до Благоевски РНС е отразено връщането на преписка № ДИЧ- 12/81г. за изкупуване на недвижим имот на ул. „•••“ №24 и изплащането на сумата от 12 447 лв. на собствениците на имота на 18.10.1985г. Съгласно заключението на съдебно-техническата експертиза, изготвено след оглед на процесния имот, описан в исковата молба, и на сградата, в която се намира имотът, не е налице идентичност между недвижимия имот, описан в ИМ, и този, за който е издаден АДС № 9560/27.11.1985г., като се изхожда от етажността и вътрешното разпределение на помещенията, но е налице идентичност между имота, за който е съставен АЧОС № 417/17.02.1999г., като се изхожда от местонахождение, етаж – 3 –ти надпартер /на партера са разположени магазини/, и измерена площ от около 183 кв. м. САС, по изложените по-нататък в мотивите съображения, не възприема заключението в частта му относно идентификационния извод, че АДС не е съставен за процесния имот. От показанията на св. Г. /името й фигурира в документите за предоставяне под наем на имота/ и св. И. е установено по делото, че са наематели на общината на стаи в жилище на ул. „•••“ № *, на 4 етаж – 3 жилищен етаж, в сграда с лице и към улицата. Не се спори, установимо и от удостоверение за наследници, че ответникът С. Т. е син и наследник по закон на М. /М./ Ч., починала на ••••••••г. В НА № 47, том XXIV,рег. 4647, дело 4237/1942г. и записка за вписване, е обективирано съгласие по договор за дарение, с който дарителката О. Р. прехвърля ½ ид ч. от дворно урегулирано място заедно с построените върху него 2 постройки, като две от надарените са племенниците й М. С. Т. /родена А. Ч./ и Л. А. Ч. с по 3/48 ид. части от тези имоти. С определение от 09.12.2011г., постановено по делото, производството е било спряно до приключване на гр. д. № 41965/2013г. на СРС, 39 състав, образувано по иск на ответника Т. срещу държавата с предмет правото на собственост върху 3/48 ид. части от ап. на ул. „•••„ № * на 3 етаж с площ от 183, 59 кв. м. По посоченото дело, въззивното решение /с което искът на ответника е бил отхвърлен/ и първоинстанцинното решение е било обезсилено на основание чл. 233 ГПК – поради отказ от иска от наследниците на С. Т., починал на ••••••••г., - настоящи жалбоподатели, и производството по делото е било прекратено с влязло в сила определение на 09.11.2022г., след което настоящото производство е било възобновено, като извън предмета на въззивното производство е преценка законосъобразността на постановеното спиране на първоинстанционното производство поради висящността на приключилото с отказ от иска производство срещу друг ответник. Предмет на договор за продажба на наследство, сключен между ответника Т. и М. Д. /адвокат-пълномощник на ответниците до 05.02.2024г./, с нотариална заверка на подписите им от 22.06.2012г., са 45/100 ид. части от наследството, оставено от М. Ч.. Този договор, с който ответниците неоснователно обосновават недопустимост на първоинстанционното решение поради неучастието в производството на купувача на наследство, е неотносим към спора с оглед приетото за установено по делото относно разпореждането с принадлежащите на наследодателката на ответника ид. части от процесния имот. Въз основа на приетото по-горе, и въззивният съд намира, че предявеният главен установителен иск за собственост е основателен. Установено е по делото, че придобитите през 1942г. с договор за дарение от М. и Л. Ч. ид. части от имот, находящ на 3 жилищен – 4 етаж от външната сграда на ул. „•••„ № *, не са били отчуждавани. Идеалните части, след извършена делба, са продадени на държавата, като първоначално е било инициирано производство по реда на ЗСГ /отм./, по силата на който е създаден особен режим за прехвърляне на вещни права, вкл. и при сключване на договорите за продажба, формирането на елементи от фактическия състав на който е ставало по реда на ЗСГ. Така, цената на ид. части от процесния имот е определена въз основа на решение на председателя на ИК на РНС и решение на РС и собствениците им М. и Л. Ч. са направили предложения до НС за продажба, които са неоттегляеми /чл. 18, ал. 2 ЗСГ;чл. 36 и чл. 37 ППЗСГ/, след което е взето решение по реда чл. 72 НДИ /отм./ държавата чрез своя орган СНС /към 1985г. по силата на Конституцията от 1971г. общината не е субект на правото на собственост, едва с изменението на чл. 14 от Конституцията от 1971г., публ. в ДВ бр. 29 от 1990 г., е предвидено съществуването наред с държавната собственост и на общинска собственост/ да изкупи тези идеални части срещу цената, определена с решение на съда. В този случай не е необходимо съгласие на Министерството на финансите, както изисква чл. 26 ЗСГ. Безспорно документ, материализиращ съгласието на продавачи и купувач - писмен договор, както изисква чл. 75 НДИ /отм./ - не е представен по делото, което не задължително щом има съвпадащи по съдържание волеизявления /вж. решение по гр. д. № 6116/2007г. на ВКС, I ГО/. По аргумент от чл. 18 /ред. ДВ. бр.92 от 16 Ноември 1951г./ ЗС, за придобиване на недвижим имот от държавата е достатъчна обикновена писмена форма и с оглед установеното по делото се налага извод, че страните са уредили окончателно отношенията си и са съобразили поведението си с това. Във връзка с този извод, съдът отбелязва, че по делото няма данни наследодателката на ответника, предложила собствените си идеални части от имота за продажба, да е оспорвала изкупуването и плащането на продажната цена, удостоверено по начина, описан в обсъждания „Кредитен превод“, дори и същият пряко да не удостоверява нареждане за плащане по нейна сметка /доколкото е с адресат клон на ДСК/, нито след 1995г. до 2013г. са налице данни да е имало спор относно изкупуването на идеалните й части от процесния имот. За разрешаването на спора, съдът взе предвид и, че след 1990г. с оглед субекта на собственост, собствеността се разделя на държавна, общинска, кооперативна, собственост на ЮЛ и на граждани - така и чл.2 ЗС (изм. – ДВ, бр.31 от 1990 г.). През периода от 1991г. до приемането на Закона за общинската собственост (ЗОС) законовата уредба на общинската собственост се съдържа само в чл. 140 от Конституцията и чл. 51 ЗМСМА - общината има право на своя собственост, която използва в интерес на териториалната общност. Първото разграничение между държавна и общинска собственост е направено в чл. 6 ЗС (изменен с § 6 ЗМСМА от 1991 г., действал до приемането на ЗОС през 1996 г., който постановява, че общински стават вещи, разграничени съобразно основанието за придобиването им). А според § 7 ПЗРЗМСМА с влизане в сила на този закон (ЗМСМА) преминават в собственост на общините и изброени в този норма държавни имоти, индивидуализирани съобразно вида и предназначението им, в т. ч. и съгласно § 7, т. 6 - обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административни потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно и комунално обслужване. В периода след 1996г. режимът на вещите, които са общинска собственост, е регламентиран в ЗОС. С приемането на този закон е извършено окончателното обособяване на общинската собственост от държавната. Удостоверяването на правото на собственост на общината се извършва съгласно чл. 19 (доп. бр. 31 от 1990г.) ЗС с документ, издаден въз основа на книгите, които се водят за тези имоти, а съгласно чл. 5 и чл. 56 ЗОС, считано от 1996г., и с АОС. В случая, след като имотът е станал държавна собственост, независимо дали придобиването му е документирано в АДС /и по какъв начин е съставен той/, - като в разглеждания казус, с оглед описанието на имота като 59, 32 % ид. части от апартамент на III етаж на ул. ••• № *, принадлежали на М. и Л. Ч., и като основание за придобиване позоваването на НДИ /отм./ и кредитни преводи от 18.10.1985г., съдът приема, че този АДС е съставен именно за процесния апартамент - и по реда на § 7, т. 6 ПЗРЗМСМА собствеността върху него е преминала в патримониума на СО. По силата на тази норма в собственост на общините преминават имотите, които към момента на влизането му в сила /17.09.1991г./ са били използвани за посочените в нея нужди, в т. ч. и битови, а той е бил отдаван под наем. Няма основание за приложение на § 7, ал. 2 ПЗРЗМСМА /съгласно който не преминава в собственост на общините имущество по ал. 1, което е включено в капитала, уставния фонд или се води по баланса на търговско дружество, фирма и предприятие с държавно имущество/, доколкото няма данни към посочения момент имотът да е бил предоставен за стопанисване и управление на държавно юридическо лице, а имуществото, включено в уставния фонд на общинските фирми е било общинска собственост /§ 6, т. 1 ПЗРЗМСМА; вж. и чл. 8 отм. ЗС/. Съгласно чл. 2, ал. 4 /актуална редакция ал. 2/ ЗОС, в сила от 01.06.1996г., обаче, не са общинска собственост имотите и вещите на търговските дружества, дори ако общината е била единствен собственик на прехвърленото в тях имущество. Следователно, въпреки че към 17.02.1999г., когато е съставен АЧОС, който няма правопораждащо действие съгласно чл. 5, ал. 3 ЗОС /и който не обвързва съда да приеме, че общината е била собственик на актувания имот, а това се преценява на общо основание с оглед събраните по делото доказателства/, имотът и по признание на ищеца, все още е бил собственост на търговско дружество с общинско имущество, след 29.03.1999г. собствеността върху него, описван като местонахождение на III етаж /жилищен/, така и на IV етаж /като се изхожда от партерния етаж, на който се намират магазини/, но безспорно, заемащ целия етаж, е преминала обратно в патримониума на СО, която го е отдавала под наем. Освен, че АОС няма правопораждащо действие, към момента на съставянето му, с оглед основанието на което имотът е преминал в собственост на общината, не е имало основание за отписването му от актовите книги за държавна собственост /арг. чл. 30, ал. 4 и чл. 38, ал. 2 ППЗОС отм., в редакции, действащи към 1999г., аналогично на чл. 38, ал. 2 ППЗОС отм. в относимата редакция - чл. 58, ал. 4 (Изм. - ДВ, бр. 101 от 2004 г.) ЗОС /. В обобщение, с оглед изложените по-горе съображения предявеният главен иск за собственост, основан на деривативно придобивно основание, е основателен. Възраженията и доводите на ответника и правоприемниците му, върху които е преминало процесуалното му положение – жалбоподатели във въззивното производство, срещу уважаването му са неоснователни. Не са установени фактически положения, така че да се приеме по делото, че принадлежалите на наследодателката на ответника идеални части от правото на собственост върху процесния имот са били отнети без законово основание от нея. При така формираните изводи на въззивния съд, решението на първата инстанция е правилно като резултат и въззивният съд го потвърждава, поради което не се възстановява висящността по евентуално съединения иск. При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 вр. ал. 8 ГПК, в полза на ответника по въззивната жалба се присъждат разноски, представлаващи юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв. Така мотивиран, Софийски апелативен съд