Решение № 2871 от 11.7.2024 г. на Административен съд - Хасково по дело № 387/2024 г.

Производството е по реда на чл. 129, ал. 7 във връзка с чл. 144 във връзка с чл. 156 и следващите от ДОПК.

Образувано е по жалба на П. Т. З. срещу Акт за прихващане или възстановяване /АПВ/ № ПР-10-1140#10/15.01.2024 г., издаден от Началник на отдел „Приходи“, Дирекция „ФСД“ към Община Димитровград, потвърден с Решение с регистрационен индекс ОК-10-37/02.04.2024 г. на Кмета на община Димитровград.

Жалбоподателят твърди, че оспореният акт е необоснован и постановен в противоречие на материалния и процесуалния закон. Сочи, че е подал искане за прихващане или възстановяване – вх. № ПР-10-1140#2/22.06.2023 г. за недължимо внесени суми за 93.80 лева ДНИ за периода 2018 г. – 2021 г. и за 274.45 лева за ТБО за периода 2019 г. - 2022 г., във връзка с което бил издаден АПВ № ПР-10-1140#4/03.07.2023 г. от Началник отдел „Приходи“ към Община Димитровград, потвърден с Решение рег. индекс ОК-10-96/05.09.2023 г. от Кмета на Община Димитровград, който АПВ бил отменен с влязло в сила Решение № 977/11.12.2023 г. по адм. д. № 1020/2023 г. на Административен съд – Хасково, а преписката била върната на органа с изрични указания по тълкуването и прилагането на закона, което наложило издаването на процесния акт. Оспорващият твърди, че органът не е изпълнил дадените изрични указания от съда, а именно – да посочи ясно и точно защо отказва да възстанови поисканите суми, а вместо това отново били изложени същите неоснователни мотиви и отново било отклонено искането. Излага подробни съображения, че бил налице недължимо внесен ДНИ от 93.80 лева, като се позовава на Решение № 4/09.04.2019 г. по к. д. №15/2018 г. на Конституционния съд за обявяването за противоконституционна разпоредбата на чл. 22 от Закона за местните данъци и такси /ЗМДТ/ и сочи, че до 19.04.2019 г. липсвали законово определени минимални и максимални граници, в които общинският съвет бил компетентен да определи размера на данък недвижими имоти /ДНИ/. Сочи, че по силата на обявената за противоконституционна разпоредба на чл. 22 от ЗМДТ и на основание чл. 13, ал. 1 от ЗНА се обезсилвала и действалата в периода 01.01.2018 г. - 31.12.2021 г. разпоредба на чл. 21 от Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на община Димитровград, която определяла размера на ДНИ за жилищата на гражданите от 2 промила в Димитровград, а за имотите в селата от 1, 5 промила, по който размер бил определен и заплатен недължимо внесеният от жалбоподателя ДНИ от общо 93.80 лева за трите му имота: апартамент в [населено място], къща с дворно място в [населено място] и незастроено дворно място в [населено място], за периода 2018 – 2021 г. Т. е., ДНИ за периода 1997 г.-19.04.2019 г. бил абсолютно недължим, защото липсвали законово определени минимални и максимални граници за размера му, а сега действащата разпоредба на чл. 22 от ЗМДТ била в сила от 20.04.2019 г. Освен това разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 12 ОАМДТОД, действала в процесния период от 01.01.2018 г. – 31.12.2021 г., била двукратно отменяна с влезли в сила съдебни решения на Административен съд – Хасково, още повече била загубила сила съгласно чл. 13, ал. 1 от ЗНА във връзка с Решение № 4/09.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г. на Конституционния съд на Република България, обявило за противоконституционна нормата на чл. 22 от ЗМДТ. Допълва, че за периода от 20.04.2019 г. до 31.12.2021 г. имало законово определени граници на ДНИ съгласно чл. 22 ЗМДТ, но нямало действаща норма за определяне размера на ДНИ поради неизпълнение на задълженията на Общински съвет – Димитровград.

Оспорващият навежда доводи и за недължимо внесена ТБО от 274.45 лева. Сочи, че размера на ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. бил отменен с влезли в сила съдебни решения по адм. дела № 97 и 98 от 2019 г., № 41 от 2022 г., всички по описа на Административен съд – Хасково и по адм. дело № 6795/2021 г. на ВАС. Общински съвет – Димитровград не бил взел решение за определяне на нов размер за ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. Твърди се, че влезлите в сила четири съдебни решения имали ретроактивно действие, по аргумент от чл. 177 АПК, и заплатените от жалбоподателя ТБО в размер от 274.45 лева и лихви за забава били без основание и подлежали на пълно възстановяване ведно със законната лихва от датата на плащането. ЗМДТ не допускало да се прилага размерът на ТБО от предходна година, без да е налице ново определяне на ТБО от Общински съвет Димитровград.

По подробно изложените в жалбата съображения се моли да бъде отменен оспорения АПВ, като бъде разпоредено да се възстановят на оспорващия сумите от 93.80 лева – данък недвижими имоти за периода 2018 г. – 2021 г. ведно със законната лихва, и 274.45 лева – такса битови отпадъци за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. ведно със законна лихва. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание жалбоподателят П. Т. З., редовно призован, се явява лично и се представлява. Поддържа изложеното в жалбата. Моли за отмяна на оспорения акт и разпореждане за възстановяване на сумите ДНИ и ТБО. Претендира разноски по списък.

Ответникът Кмет на община Димитровград, редовно призован, не се явява и не се представлява. С писмена молба е изразено становище за неоснователност на жалбата. Прави възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение.

Административен съд – Хасково, като обсъди релевираните с жалбата доводи и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:

От представените по делото доказателства е видно, че на 22.06.2023 г. с Искане за възстановяване с регистрационен индекс: ПР-10-1140#2/22.06.2023 г., отправено до Отдел „Приходи“ [населено място], П. Т. З. е поискал на основание чл. 129, ал. 1 от ДОПК да бъде извършено възстановяване на недължимо платени и събрани суми за данъци, както и суми, подлежащи на възстановяване по видове, както следва: 1. ДНИ 2018 г. – 2021 г. в размер на 93.80 лева и 2. ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. в размер на 274.45 лева.

С АПВ № ПР-10-1140#4/03.07.2023 г., издаден от Р. Г. К. – Началник на отдел “Приходи“, Дирекция „ФСД” на Община Димитровград, на П. Т. З. са възстановени недължимо платени и събрани суми за данъци, както е описано в акта – сумата в общ размер на 23.46 лева, явяваща се недължимо внесена такса битови отпадъци за 2020 г. С Решение регистрационен индекс ОК-10-96/05.09.2023 г., издадено от Кмета на община Димитровград, се потвърждава АПВ с регистрационен индекс № ПР-10-1140#4/03.07.2023 г., като законосъобразен.

С Решение № 977/11.12.2023 г. по адм. д. № 1020/2023 г., влязло в сила на 29.12.2023 г., Административен съд – Хасково е отменил АПВ № ПР-10-1140#4/03.07.2023 г., издаден от Началник отдел „Приходи“ в Община Димитровград, потвърден с Решение рег. индекс: ОК-10-96/05.09.2023г. на Кмета на община Димитровград, и е върнал преписката на административния орган за издаване на нов административен акт при съобразяване с дадените указания по тълкуването и прилагането на закона.

На 15.01.2024 г. от Р. Г. К. - Началник на отдел “Приходи“, Дирекция „ФСД” на Община Димитровград, е издаден АПВ № ПР-10-1140#10/15.01.2024 г., с който на П. Т. З. са възстановени недължимо платени и събрани суми за ДНИ и ТБО, както е описано в акта: ДНИ за период 2018 г. – 2021 г. – сумата в общ размер на 0.00 лева; ТБО за период 2019 г. и 2022 г. – сумата в общ размер на 0.00 лева; ТБО за период 2020 г. – сумата в общ размер на 23.46 лева. Отбелязано е, че с АПВ № ПР-10-1140#2/03.07.2023 г. /отм. с Решение № 977/11.12.2023 г. по адм. д. № 1020 от 2023 г. по описа на Административен съд – Хасково, влязло в сила на 29.12.2023 г./, издаден от Р. К. – началник на отдел „Приходи“ при Община Димитровград, на лицето е възстановена сумата за ТБО за 2020 г. в размер на 23.46 лева., която сума е получена лично, в брой, на касата на отдел „Приходи“ на 05.07.2023 г. с квитанции с номера 78125, 78126 и 78127.

АПВ № ПР-10-1140#10/15.01.2024 г. е получен на 22.01.2024 г. от П. Т. З., видно от приложеното известие за доставяне.

П. Т. З. е оспорил АПВ пред Кмета на община Димитровград с жалба регистрационен индекс: ПР-10-1140#11/31.01.2024 г. по описа на Община Димитровград.

С Решение регистрационен индекс ОК-10-37/02.04.2024 г. по жалбата АПВ с регистрационен индекс № ПР-10-1140#10/15.01.2024 г. е потвърден от Кмета на община Димитровград. В мотивите на решението е цитирано Решение № 22 от 31.10.1995 г. по конституционно дело № 25/95г. и е посочено, че Конституционният съд приема, че с влизане в сила на решението на съда, с което се обявява за противоконституционен закон, който отменя или изменя действащ закон и създава противоконституционна законова уредба, престава да действа занапред. Едновременно с това отмяната на изменения или отменения предходен закон, извършена с обявения за противоконституционен закон, престава да е в сила и се възстановява неговото действие. От този момент отмененият или измененият предходен закон започва да се прилага в редакцията му преди изменението или отмяната му. Следователно налице било възстановителното действие на решението на съда по отношение на отменения или изменения закон. Прието е, че с нормата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията на Република България е възприето правилото за действие на решението за противоконституционност занапред.

Отбелязано е още, че с § 15 т. 1 от Закона за изменение и допълнение на Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, е направено изменение на ЗМДТ, като чл. 22 от ЗМДТ се изменя, в сила от 20.04.2019 г., и съгласно изменението, общинският съвет определя с наредбата по чл. 1 ал. 2 размера на данъка в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот.

Посочено е също, че с Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на Община Димитровград, приета с Решение на Общински съвет – Димитровград № 801 от 30.11.2017 г., допълвана и изменяна, били определени размерите на данъка върху недвижимите имоти на територията на община Димитровград. Поради непроменените размери на ДНИ за посочените от П. Т. З. години, размерът на платените от него ДНИ е приет за правилен и е посочено, че не е недължимо платен.

Отбелязано е, че размерът на такса битови отпадъци за 2019 г. е определен с Решение № 1134 от 20.12.2018 г. на Общински съвет – Димитровград, отменено с Решение № 593/30.07.2019 г. по адм. д. № 97/2019 г. на Административен съд – Хасково и потвърдено с Решение № 9535/14.07.2020 г. по адм. д. № 13938/2019 г. на ВАС и отменено с Решение № 685/09.10.2019 г. по адм. д. № 98/2019 г. на Административен съд – Хасково, потвърдено с Решение № 10133/23.07.2020 г. по адм. д. № 13698/2019 г. на ВАС. Размерът на такса битови отпадъци за 2020 г. бил определен с Решение № 69 от 19.12.2019 г. на Общински съвет – Димитровград, отменено с Решение № 1489/16.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 6795/2021 г. на ВАС, с което било отменено Решение № 207/19.05.2021 г. по адм. д. № 68/2020 г. на Административен съд – Хасково. Размерът на такса битови отпадъци за 2022 г. бил определен с Решение № 613 от 16.12.2021 г. на Общински съвет – Димитровград, отменено с Решение № 653/14.10.2022 г. по адм. д. № 41/2022 г. на Административен съд – Хасково.

С Решение № 12704 от 18.12.2023 г. на ВАС се приемало, че когато ТБО не е определена от общинския съвет или определената такава е отменена с решение на съда, приложимата в случая ТБО била последната действаща, т. е. последицата от законовата норма била същата.

Решение регистрационен индекс: ОК-10-37/02.04.2024 г. е получено лично от П. Т. З. на 04.04.2024 г., видно от представеното известие за доставяне.

Жалбата е подадена чрез Община Димитровград на 16.04.2024 г. При така установената фактическа обстановка Административен съд - Хасково формира следните правни изводи:

Жалбата против АПВ В ЧАСТТА му, с която на оспорващия е възстановена сума в общ размер на 23.46 лева, представляваща платени суми за ТБО за 2020 г., е недопустима. АПВ в тази част е благоприятен за жалбоподателя, поради което той няма правен интерес да го обжалва, поради което жалбата в тази част следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея съдебно производство – прекратено, на основание § 2 от ДР на ДОПК във връзка с чл. 159, т. 4 АПК.

Жалбата В ОСТАНАЛАТА Й ЧАСТ е допустима – подадена е в срок от лице с правен интерес срещу акт, който подлежи на съдебен контрол, в частта, която го засяга неблагоприятно, на основание чл. 129, ал. 7 във връзка с чл. 144 във връзка с чл. 156, ал. 1 във връзка с чл. 155, ал. 2 ДОПК и по аргумент от чл. 156, ал. 2 и ал. 3 ДОПК. АПВ е оспорен по административен ред пред Кмета на община Димитровград /чл. 4, ал. 5 ЗМДТ/, който с мотивирано решение, постановено в срока по чл. 155, ал. 1 ДОПК, е потвърдил АПВ. Изчерпването на производството по административното обжалване на АПВ е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на обжалването му пред съда по аргумент от препращането към ДОПК с чл. 4, ал. 1 ЗМДТ.

Не е налице и специална разпоредба, дерогираща общите - чл. 145, ал. 2, т. 1 и т. 2 и чл. 98, ал. 2 АПК, в които се посочва, че актът, чиято законосъобразност се изследва в съдебното производство, е първоначалният административен акт, когато при оспорване по административен ред жалбата срещу него е отхвърлена, актът не е изменен или отменен от горестоящия административен орган и същият се е произнесъл с решение по същество.

Разгледана по същество, жалбата в допустимата й част е НЕОСНОВАТЕЛНА.

На първо място, АПВ е издаден от компетентния орган по чл. 4, ал. 3 ЗМДТ /съгласно Заповед № РД-06-1633/11.11.2022 г. на Кмета на община Димитровград – л. 109/, поради което не са налице основания за прогласяване на нищожността му.

Настоящата съдебна инстанция е наясно със съществуващата практика, че при действието на чл. 4, ал. 5 ЗМДТ във връзка с чл. 152, ал. 2 и чл. 144 ДОПК компетентен да се произнесе по подадената жалба срещу АПВ на органа по приходите на съответната община е кметът й, а не - ръководителят на звеното за местни приходи в общината /така вж. Определение по адм. дело № 9215/2023 г. на ВАС/.

На второ място, АПВ е издадено в установената писмена форма. Фактите по спора са изяснени и въз основа на тях е формирана и волята на органа по приходите. В конкретния случай и чрез издаването на Решението от Кмета на община Димитровград се постигат целите на изискването за мотивиране на административните актове.

Съгласно изложеното в ТР № 16 от 31.03.1975 г., ОСГК на ВС, липсата на мотиви към административния акт не е съществено нарушение тогава, когато по-горният административен орган, като е потвърдил обжалвания пред него акт, е изложил към решението си надлежни мотиви, разкриващи съображенията, по които е бил издаден, и позволяващи да се провери законосъобразността му.

На трето място, съгласно чл. 297 ГПК „влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България“. Неизпълнението на влязло в сила решение води до промяна волята на административния орган, който в случая е обвързан с постановеното в съдебното решение. В този смисъл, законодателят изрично е посочил в чл. 177, ал. 2 АПК, че „актове и действия на административния орган, извършени в противоречие с влязло в сила решение на съда, са нищожни. Всеки заинтересован може винаги да се позове на нищожността или да поиска от съда да я обяви“. Тази нищожност е особен случай, обвързан изцяло с действието на съдебно решение, което е влязло в сила. Тя се различава от обичайните случаи на нищожност - при издаване на акт от некомпетентен орган, при неспазване на законоустановената форма, при съществено нарушение на производствените правила и противоречие с материалния закон, които водят до извод за липса на ясно изразена и конкретна воля на административния орган. Съдът, дори и да липсва искане за това, спазвайки и принципа на служебното начало, по аргумент от чл. 168, ал. 2 АПК обявява нищожността на акта, ако са налице основания за това, доколкото този акт страда от толкова съществен порок, че не поражда и никога не може да породи правните последици, към които е бил насочен. Изпълнението на това негово задължение се дължи при всеки случай на допустимо оспорване, като се акцентира и върху особеностите на съдебното производство по недопустимо поради просрочие оспорване, при което приложение намират разпоредбите на чл. 149, ал. 5 и чл. 168, ал. 3 АПК.

В случая преписката е изпратена за ново произнасяне от компетентния орган, като със съдебното решение, с което това е сторено - Решение № 977/11.12.2023 г. по адм. д. № 1020/2023 г. по описа на Административен съд – Хасково, не се постановява издаване на акт с определено съдържание и краен резултат. Указанията по тълкуването и прилагането на закона в съдебния акт задължават органа да се съобрази с тях, но не определят резултата от произнасянето му. Върху издадения АПВ се осъществява самостоятелен съдебен контрол за това дали е издаден законосъобразно, вкл. и доколкото съобразявайки Решение по адм. дело № 10152/2022 г. на ВАС, неизпълнението от органа на дадените му задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона представлява нарушение на административнопроизводствените правила, което обуславя отмяна на акта, а не - обявяването му за нищожен.

В случая са спазени процесуалните разпоредби по издаването на АПВ, обсъдено е цялото искане на жалбоподателя относно претендираните суми – ДНИ и ТБО, по години и вид /чл. 129, ал. 3 във връзка с ал. 1 ДОПК/. Не са налице основания за отмяна на АПВ поради допуснати процесуални нарушения, от категорията на съществените.

На четвърто място, съдът дължи анализ съответства ли оспореният АПВ на материалния закон.

Съгласно чл. 128, ал. 1 ДОПК „недължимо платени или събрани суми за данъци, задължителни осигурителни вноски, наложени от органите по приходите глоби и имуществени санкции, както и суми, подлежащи на възстановяване съгласно данъчното или осигурителното законодателство от Националната агенция за приходите, се прихващат от органите по приходите за погасяване на изискуеми публични вземания, събирани от Националната агенция за приходите.“.

Производството по възстановяването е започнало по писмено искане на жалбоподателя, което е подадено в срока по чл. 129, ал. 1 ДОПК - до изтичането на 5 години, считано от 1 януари на годината, следваща годината на възникване на основанието за възстановяване, вкл. и доколкото в специален закон не се установява да е предвидено друго. Искането е подадено на 22.06.2023 г. за възстановяване на платени ДНИ за периода 2018 г. - 2021 г. и ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. По отношение на твърденията за недължимо платен ДНИ за 2018 г., 2019 г., 2020 г. и 2021 г. следва да се има предвид следното:

Съгласно чл. 60 от Конституцията на Република България „гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество“.

Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗМДТ, във всичките й редакции до сега, предвижда облагане с данък на недвижимите имоти, от вида на притежаваните от жалбоподателя.

Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗМДТ „данъчно задължени лица са собствениците на облагаеми с данък недвижими имоти“.

Цитираните разпоредби регулират задължението на гражданите да заплащат данъци за притежаваните от тях недвижими имоти, сред които попада и П. Т. З..

Съгласно действалата през 2018 г. редакция на чл. 22 ЗМДТ /ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г./ „общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 размера на данъка в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот.“.

Въз основа на цитирания законов текст, на 30.11.2017 г. Общински съвет – Димитровград е приел Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на община Димитровград, чл. 21 от която е предвиждал размерът на ДНИ за недвижимите имоти на гражданите на територията на [населено място] да е в размер на 2.0 на хиляда, а за недвижимите имоти на гражданите на територията на [населено място] – 1.5 на хиляда, върху данъчната оценка на съответните имоти, определена съгласно нормите по приложение № 2 ЗМДТ.

При тази нормативна регламентация несъмнено към 2018 г. за трите си недвижими имота – земя 780 [жк], апартамент в [населено място] и земя и сграда в [населено място], жалбоподателят е дължал заплатения ДНИ с лихвите, както по основание, така и по размер.

С Решение № 4/09.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г. Конституционният съд обявява за противоконституционна разпоредбата на чл. 22 от ЗМДТ /ДВ, бр. 98/2018г., в сила от 01.01.2019 г./, със следното съдържание: „Общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 размера на данъка:

1. за недвижимите имоти, с изключение на недвижимите имоти по т. 2, в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот;

2. за жилищни имоти, разположени на територията на населено място или селищно образувание, включени в Списъка на курортите в Република България и определяне на техните граници, приет с Решение на Министерския съвет № 153 от 24 февруари 2012 г., които за съответната година не са основно жилище на данъчно задълженото лице, не са отдадени под наем и не са регистрирани като места за настаняване по смисъла на Закона за туризма, в граници, както следва: а) от 5 до 7 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, разположени в балнеолечебни, климатични планински и климатични морски курорти от национално значение, включени в списъка по т. 2; б) от 4, 5 до 6 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот - за имотите, включени в списъка по т. 2, извън тези по буква „а“.“ След обявяване за противоконституционна цитираната разпоредба на датата на влизане в сила на решението на Конституционния съд /20.04.2019 г., ДВ, бр. 32 от 16.04.2019 г./ е влязла в сила нова редакция на чл. 22 ЗМДТ, съгласно която „общинският съвет определя с наредбата по чл. 1, ал. 2 размера на данъка в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот“. Видно е, че текстът на нормата е идентичен с редакцията от ДВ, бр. 98 от 2010 г., в сила от 1.01.2011 г. Така направената редакция на разпоредбата е в сила и към настоящия момент и същата е била обнародвана в ДВ, бр. 14/2021 г. с § 15, т. 1 и § 16, т. 3 на ПЗР ЗИД Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците /[интернет адрес]?idMat=155972/.

При тази нормативна регламентация несъмнено за 2020 г. и 2021 г. за трите си недвижими имота – земя 780 [жк], апартамент в [населено място] и земя и сграда в [населено място], жалбоподателят е дължал заплатения ДНИ с лихвите, както по основание, така и по размер.

Спорен е въпросът относно ДНИ за 2019 г. Съгласно Решение № 3 от 28 април 2020 г. по к. д. № 5 от 2019 г. на КС „съгласно правилото на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, решението на Конституционния съд, с което се обявява противоконституционност на закон, действа занапред. Спрямо заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения противоконституционният закон не се прилага. Народното събрание урежда правните последици от прилагането на обявения за противоконституционен закон. /…/ Конституционният съд приема, че разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията, която гласи „актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизането на решението в сила“, утвърждава правилото, че решенията на Конституционния съд действат занапред /докато Конституционният съд не приеме решение, че даден акт противоречи на Конституцията, се предполага, че той е в съответствие с Конституцията и че правните последици, възникнали на основание акта, са легитимни/“.

До аналогични правни изводи е достигнал Конституционният съд и в мотивите на Решение № 22 от 1995 г. по к. д. № 25/1995 г., в което приема, че според разпоредбата на чл. 151, ал. 2, изр. трето от Конституцията обявеният за противоконституционен закон „не се прилага“ от деня на влизането в сила на решението на Конституционния съд. Изразът „не се прилага“ съдържа забрана за прилагане на закона занапред. Това е пряка и непосредствена последица от решението на съда. Като последица от тази забрана следва, че обявеният за противоконституционен закон престава да действа и да регулира обществени отношения. Той губи правния си ефект и престава да съществува като нормативен акт.

Предвид цитираните съдебни решения до датата на влизане в сила на Решение № 4/09.04.2019 г. по к. д. № 15/2018 г. на КС - 20.04.2019 г., е действала редакцията на чл. 22 от ЗМДТ /ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 01.01.2019 г./.

Съгласно Решение № 3 от 28 април 2020 г. по к. д. № 5 от 2019 г. на КС „решението на КС, с което закон, изменящ или отменящ действащ закон, се обявява за противоконституционен, няма възстановително действие“. В този смисъл след обявяване на чл. 22 ЗМДТ, в редакцията й в сила от 01.01.2019 г., за противоконституционна не се възстановява действието на разпоредбата й в редакцията й преди 01.01.2019 г., като се изоставя разбирането, обективирано в Решение № 22 от 1995 г. по к. д. № 25/1995 г. на КС, че „когато КС обяви за противоконституционен закон, с който се отменя или изменя действащ закон, последният възстановява действието си в редакцията преди отмяната или изменението от влизане в сила на решението на съда“.

В конкретния случай е налице именно тази хипотеза – поради обявяването за противоконституционна на разпоредбата на чл. 22 ЗМДТ, в редакцията й ДВ, бр. 98/2018 г., в сила от 01.01.2019 г., законодателят е запълнил празнината в нормативната уредба след решението на Конституционния съд, приемайки отново текста на чл. 22, действал и към дата 31.12.2018 г., с действие именно от дата 20.04.2019 г. За пълнота следва да отбелязано и, че редакцията на разпоредбата е в сила и към настоящия момент, като същата е била обнародвана в ДВ, бр. 14/2021 г. /вж. § 15, т. 1 и § 16, т. 3 на ПЗР ЗИД Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на НС от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците/, с които разпоредби е въведена обратната сила на нормативния акт предвид изключението на чл. 14, ал. 1 ЗНА.

Освен горното, съдът съобрази и, че във всички редакции на чл. 22 ЗМДТ се определя размер на данъка за недвижимите имоти в граници от 0, 1 до 4, 5 на хиляда върху данъчната оценка на недвижимия имот. Вярно е, че два от имотите на жалбоподателя се намира в [населено място], както и, че не е направен анализ кой имот е основното му жилище, т.е. дали е налице някое от изключенията на чл. 22 ЗМДТ, в редакцията от 01.01.2019 г. до 20.04.2019 г. Това обаче е без значение, доколкото Общински съвет Димитровград е определил размер на данъка – 2 промила за имотите в [населено място] и 1, 5 промила за имотите в [населено място], които са в предвидения от 0, 1 до 4, 5 на хиляда размер, а не в този на изключенията по чл. 22, т. 2 ЗМДТ, в редакцията от 01.01.2019 г. до 20.04.2019 г. Т.е. независимо от приложимата редакция определеният размер на дължимия от жалбоподателя данък не е бил неблагоприятен за него.

Сумите ДНИ са били дължими и платени съобразно действащия по време, място и лица закон. Не е налице твърдяната от оспорващия празнина в закона, даваща право на общинските съвети да определят ДНИ в определени граници.

Цитираните в жалбата решения на Административен съд – Хасково, с които е бил отменян чл. 21 от Наредба № 12 за определяне размера на местните данъци на територията на община Димитровград, не обуславят друг извод.

С Решение по адм. дело № 32/2020 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с Решение от 11.03.2021 г. по адм. дело № 10129/2020 г. на ВАС, Първо отд., е отменена цитираната разпоредба, приета с Решение на Общински съвет – Димитровград № 801 от 30.11.2017 г., и която има следното съдържание: размерът на данъка върху недвижимите имоти на територията на община Димитровград е, както следва: 1. за недвижимите имоти на гражданите и жилищните имоти на предприятията на територията на [населено място] данъкът е в размер на 2.0 на хиляда, върху данъчната оценка на имота, определена съгласно нормите по приложение № 2 от ЗМДТ; 2. за недвижимите имоти на гражданите и жилищните имоти на предприятията в останалите населени места на общината, сред които и [населено място], е в размер на 1.5 на хиляда, върху данъчната оценка на имота, определена съгласно нормите по приложение № 2 от ЗМДТ.

След отмяната на тази разпоредба с решение № 437 от 29.04.2021 г. на Общински съвет Димитровград е приета разпоредба – чл. 21, със следното съдържание: „размерът на данъка върху недвижимите имоти на територията на община Димитровград е, както следва: 1. за недвижимите имоти на гражданите и жилищните имоти на предприятията на територията на [населено място] данъкът е в размер на 2.0 на хиляда, върху данъчната оценка на имота, определена съгласно нормите по приложение № 2 от ЗМДТ; 2. за недвижимите имоти на гражданите и жилищните имоти на предприятията в останалите населени места на общината, сред които и [населено място], данъкът е в размер на 1.5 на хиляда върху данъчната оценка на имота, определена съгласно нормите на приложение №2 от ЗМДТ.

С решение по адм. дело № 472/2021 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с Решение от 01.06.2022 г. по адм. дело № 9150/2021 г. на ВАС, Осмо отд., е отменена цитираната разпоредба.

Не е спорно, че цитираната по-горе наредба, приета от Общински съвет – Димитровград и чиято разпоредба на чл. 21 в двете й относими за спора редакции е била отменена с влезли в сила съдебни решения, е подзаконов нормативен акт. „Спрямо подзаконовия нормативен акт законодателят е въвел специална правна норма - чл. 195, ал. 1 АПК, съгласно която подзаконовият нормативен акт се смята за отменен от деня на влизане в сила на съдебното решение. От посочената разпоредба следва изводът, че за периода от приемане на подзаконовия нормативен акт до неговата отмяна с влязло в сила съдебно решение, този акт се счита за законосъобразен и поражда валидни правни последици“ /ТР № 2 от 27.06.2016 г. по адм. дело № 2/2015 г., ОСС на ВАС I и II колегия/.

Следователно, до отмяната на разпоредбата с влязло в сила Решение от 11.03.2021 г. по адм. дело № 10129/2020 г. на ВАС, Първо отд., същата е била действаща, т.е. въз основа на нея е бил определен данъкът за 2018 г, 2019 г., 2020 г. и 2021 г. Дори и да се приеме, че въз основа на нея не е било допустимо определяне размера на ДНИ за 2021 г., то основание за това е било решение № 437 от 29.04.2021 г. на Общински съвет Димитровград, съгласно което чл. 21 от Наредбата е в сила от 18.03.2021 г. Чл. 21 от Наредбата в новата й редакция е отменена с влязло в сила Решение от 01.06.2022 г. по адм. дело № 9150/2021 г. на ВАС, Осмо отд., т.е. по мотивите, изложени по-горе, същата е била действаща към 2021 г. Формира се извод за неоснователност на жалбата в частта, с която се иска отмяна на оспорения акт относно ДНИ за периода 2018 – 2021 г. и възстановяване на платените суми.

Относно твърденията за недължимост на ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. е необходимо да се има предвид следното:

Съгласно чл. 64, ал. 1 ЗМДТ, /в редакцията й ДВ, бр. 98 от 2018 г., в сила от 1.01.2019 г., както и в последващата редакция/ „таксата по чл. 62 се заплаща от лицата по чл. 11 за имотите на територията на общината.“.

Във всички редакции на чл. 62 ЗМДТ ТБО е съвкупност от три различни услуги, с различно предназначение, съответно задължението за заплащане на такса за тяхното ползване възниква при различни предпоставки.

В чл. 9 ЗМДТ е регламентирано правомощие на общинския съвет да приема наредба за определянето и администрирането на местните такси и цени на услуги, а чл. 66, ал. 2 ЗМДТ /в приложимите редакции/ предвижда, че всички относими за календарната година разходи на общината за извършване на дейности по предоставяне на услугите по чл. 62 се включват в план-сметка за годината за всяка от услугите по чл. 62 и по източници на финансиране. Съгласно чл. 66, ал. 3, т. 2 ЗМДТ план сметката се одобрява с решение на общинския съвет.

В конкретния случай жалбоподателят е обосновал искането си за възстановяване на недължимо платени суми за ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. с влезли в сила съдебни решения, като твърди и, че до момента Общински съвет – Димитровград не е приел решение за определяне на нов размер на ТБО за посочените години.

Не се спори между страните по делото, че размерът на ТБО за 2019 г. е бил определен с Решение № 1134 от 20.12.2018 г. на Общински съвет – Димитровград и че в частта по т. II, т.1 то е отменено с Решение № 593/30.07.2019 г. по адм. д. № 97/2019 г. на Административен съд - Хасково, оставено в сила с Решение № 9535/14.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13938/2019 г., както и, че е отменено в частта му по т. II, т. 2, т. 2.2 с Решение № 685/09.10.2019 г. по адм. д. № 98/2019 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с Решение № 10133/23.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 13698/2019 г. Не е спорно и, че размерът на ТБО за 2020 г. е бил определен с Решение № 69 от 19.12.2019 г. на Общински съвет – Димитровград, като в т. II, т. 1 и т. II, т. 2, подт. 2.1, е отменено с Решение № 1489/16.02.2022 г. на ВАС по адм. д. № 6795/2021 г. Няма спор и за това, че размерът на ТБО за 2022 г. е бил определен с Решение № 613 от 16.12.2021 г. на Общински съвет – Димитровград, като в т. II, т. 1 и т. 2.1 е отменено с Решение № 653/14.10.2022 г. по адм. д. № 41/2022 г. на Административен съд – Хасково, оставено в сила с Решение № 4989/10.05.2023 г. на ВАС по адм. д. № 11612/2022 г. Съгласно решение по адм. дело № 1479/2023 г. на ВАС конститутивното действие на съдебните решения, с които те са отменени, се изразява в отпадането с обратна сила на разпоредените тях права и задължения /чл. 184 във връзка с чл. 177, ал. 1 АПК и чл. 183 АПК/, като съдът при изложението си съобрази и постановеното с Определения по адм. д. № 8417/2022 г. и адм. д. № 11358/2022 г., 5 чл. с-в на ВАС, а именно – „за разлика от случаите на отмяна поради незаконосъобразност, където правнозадължителната сила на акта се отнема в резултат на неговата отмяна, имаща конститутивно действие занапред, при нищожността тази липса на правна сила е изначална, от момента на неговото издаване“.

Не е спорно също, че решенията на Общински съвет – Димитровград, с които се определя размерът на ТБО, са общи административни актове. Отмяната им обаче няма за последица недължимост на ТБО от гражданите на общината, сътветно и от жалбоподателя, тъй като този вид такса се дължи по силата на цитираните по-горе законови текстове.

В тази връзка следва да се отчете и, че разпоредбата на чл. 63, ал. 1 ЗМДТ, в редакциите й в сила от 01.01.2019 г. насам, предвижда, че ТБО се заплаща за извършвани от общината услуги по чл. 62 на територията на общината. При липса на данни услугите фактически да не са предоставяни на оспорващия, собственик на недвижими имоти, то за същия е възникнало задължението да заплати дължимата ТБО за процесните години /вж. Решение по адм. дело № 4092/2024, г. на ВАС, Осмо отд./. Оспорващият нито твърди, че услугите не са му били престирани, нито с оглед разпределената доказателствена тежест посочи доказателства или направи доказателствени искания за установяване на това обстоятелство, поради което и за него като адресат на обжалвания АПВ не съществува основание да претендира възстановяване на платените от него суми за престираните му услуги.

Задължението за плащане на ТБО поради предоставяне на услугите: събиране и транспортиране на битови отпадъци до съоръжения и инсталации за тяхното третиране; третиране на битовите отпадъци в съоръжения и инсталации и поддържане на чистотата на териториите за обществено ползване в населените места и селищните образувания в общината, следва не от отменените актове на Общински съвет – Димитровград, а от разпоредбите на закона /в този смисъл Решение по адм. д. № 4124/2022 г. и Решение по адм. д. № 2870/2022 г. на ВАС/.

Още повече, че дори и да е отменено решението, с което е приета ТБО за съответната година, в закона не е налице празнота по въпроса, при липса на приета план-сметка и определена такса за съответната година, как следва да се процедира. В тази насока е разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗМДТ, съгласно която, „когато в срока по чл. 66, ал. 3, т. 2 общинският съвет не е одобрил план-сметката, размерът на таксата за годината се определя, като разходите за сметка на такса битови отпадъци за предходната година се коригират по реда на чл. 66, ал. 13 и се разпределят в съответствие с последно одобрените видове основи по чл. 67, ал. 8. Разходите за обезпеченията по чл. 60 и отчисленията по чл. 64 от Закона за управление на отпадъците се включват в съответстващия им за текущата година размер.“.

От тълкуването на тази разпоредба се обуславя съждение, че при неодобрена план-сметка се прилагат разходите от предходната година, коригирани и разпределени по указания начин. В действителност жалбоподателят твърди, че след отмяната на решението за определяне размера на ТБО не е прието ново. Поради това следва да се отбележи следното: от една страна, решенията на Общински съвет – Димитровград в частта, с която се определя размерът на ТБО за процесните години, са отменени, като се съобразява практиката на ВАС, че решението, с което се одобрява план-сметката, е част от производството по приемане на решението за определяне размера на таксата за битови отпадъци, не е индивидуален административен акт и не подлежи на самостоятелен съдебен контрол /решение по адм. дело № 12521/2021 г./, а от друга, не се установява приложените от органа Решения на Общински съвет – Димитровград, с които се одобрява план-сметка и се определя ТБО – от 21.12.2017 г. и от 17.12.2020 г., да са отменени.

Именно тук следва да бъде направено и разграничението с разпоредбата на чл. 66, ал. 3 ЗМДТ, която преди изменението й има следното съдържание – „когато до края на предходната година общинският съвет не е определил размер на таксата за битови отпадъци за текущата година, таксата се събира на база действащия размер към 31 декември на предходната година“. В действителност норма със сходно съдържание липсва, но с оглед спецификата на казуса позоваването върху нея съдът не споделя, тъй като тя касае случай, при който не е определен размер на ТБО и събирането на тази такса е на база действащия размер към 31 декември на предходната година, докато съгласно чл. 68, ал. 2 ЗМДТ размерът на ТБО, който не е определен поради отмяната на решенията на Общински съвет – Димитровград, следва да бъде определен въз основа само на план-сметката от предходната година, която, е неразривна част от решението, с което се определя размерът на ТБО, а и както се посочи вече, не подлежи на самостоятелен съдебен контрол. В действителност след отмяната на решенията Общински съвет – Димитровград е бездействал, не е приел нови такива, с които да определи размера на ТБО, вкл. и съобразно разпоредбата на чл. 68, ал. 1 ЗМДТ, съгласно която „не се допускат изменения на начина на определяне и на размера на таксата за битови отпадъци в течение на годината“, но без да е направено разграничаване между хипотезите на отмяна на решенията, с които е определен размерът на ТБО, по съдебен ред и на изначалното неспазване на срока за определяне на размер на ТБО. Необходимо е да се посочи, че за съответните 2019 г., 2020 г., 2022 г. липсва размер на ТБО и поради това този размер следва да се определи от план-сметката за предходната година. Това е така, тъй като въпреки неспазения срок по чл. 66, ал. 3, т. 2 ЗМДТ, който по принцип е относим при определяне размера на ТБО за съответната календарна година, доколкото услугите по чл. 62 ЗМДТ са престирани, за тях е дължима ТБО. Противното би означавало, че причинителят и притежателят на отпадъците не биха понесли никакви разходите за тези услуги, което е както в противоречие с въведения от законодателя с чл. 67, ал. 1 ЗМДТ принцип, така и ще доведе до приоритет на частния интерес над обществения такъв – заплащане в полза на съответната община на ТБО, т.е. постъпване приход в нейния бюджет, и опазване на околната среда, каквато всъщност не е целта на закона.

Формира се безспорен извод, че са налице основания за събиране на ТБО от гражданите на община Димитровград, като това произтича, както по силата на закона, така и поради предоставянето от Общината на услугите по чл. 62 ЗМДТ.

Предвид отмяната на решенията на Общински съвет – Димитровград съществен се явява въпросът за точния размер на дължимата сума за ТБО за съответните години. Жалбоподателят не е претендирал пред административния орган частично възстановяване на суми за ТБО, а е поискал да му бъдат възстановени всички платени от него суми в пълен размер. Затова в съответствие с принципа по чл. 3, ал. 1 ДОПК, съгласно който „органите по приходите и публичните изпълнители са длъжни да установяват безпристрастно фактите и обстоятелствата от значение за правата, задълженията и отговорността на задължените лица в производствата по този кодекс“, органът по приходите е обсъдил в АПВ влезлите в сила решения на Административен съд – Хасково, с които са отменени актовете на Общински съвет – Димитровград за определяне размера на ТБО, и е приел наличие на основания за възстановяване на част от платените от лицето суми за този вид такса, респ. разпоредил е суми за ТБО за 2020 г. да бъдат възстановени. Посочил е в АПВ също, че размерът на ТБО за 2019 г. е определен на базата на действащото неотменено Решение № 834 от 21.12.2017 г. на Общински съвет – Димитровград, с което е одобрена план-сметката за разходите по дейностите по чл. 62 от ЗМДТ за 2018 г., и тъй като няма разлика в промилите на план-сметката за 2019 г. и план-сметката за 2018 г., на тази база е възстановен ТБО по трите партиди на данъчно задълженото лице за 2019 г в размер на 0 лева. За 2020 г. е посочено, че размерът на ТБО също е определен на базата на действащото неотменено Решение № 834 от 21.12.2017 г. на Общински съвет – Димитровград и на тази база е възстановен ТБО по трите партиди на данъчно задълженото лице в размер на 23.46 лева. За ТБО за 2022 г. органът по приходите е посочил, че размерът е определен на базата на действащото неотменено Решение № 358 от 17.12.2020 г. на Общински съвет – Димитровград, с което била одобрена план-сметката за разходите по дейностите по чл. 62 от ЗМДТ за 2021 г., и на тази база е възстановен ТБО по трите партиди на данъчно задълженото лице за тази година в размер на 0 лева.

Извършената от съда справка в официалния сайт на Община Димитровград, на интернет адрес: [интернет адрес] и [интернет адрес], не установи посочените по-горе решения на Общински съвет – Димитровград /Решение № 834 от 21.12.2017 г. и Решение № 358 от 17.12.2020 г./ да са били отменени. По делото не се съдържат данни, нито са налице доказателства за отмяна на тези решения. Като валидни и придобили стабилитет общи административни актове правилно органът по приходите при Община Димитровград се е позовал на тях. Нещо повече, при направена служебна справка съдът установи, че срещу Решение № 834 от 21.12.2017 г. е била подадена жалба от П. Т. З., оставена без разглеждане и производството по която е било прекратено с Определение по адм. д. № 872/2022 г. по описа на Административен съд - Хасково, оставено в сила с Определение по адм. д. № 3133/2023 г., VІІІ отд. на ВАС, а срещу Решение № 358 от 17.12.2020 г. е била подадена жалба от П. Т. З., оставена без разглеждане и производството по която е било прекратено в частта, с която се оспорва решението, с което се одобрява план-сметка за 2021 г., а в останалата част, касаеща определяне размера на таксата за битови отпадъци за 2021 г., е отхвърлена като неоснователна с Решение по адм. д. № 9/2021 г. по описа на Административен съд Хасково, оставено в сила в оспорената му част с Решение по адм. дело № 10547/2021 г., І отд. на ВАС.

Изложеното от издателя на АПВ в тази насока е и правно обосновано с оглед разпоредбата на чл. 68, ал. 2 ЗМДТ, цитирана по-горе. Органът по приходите се е позовал на решения на общинския съвет и на база приетите с тях размери на ТБО е направил съответните изчисления, които са показали, че на подателя на искането следва да се възстанови недължимо платена сума за ТБО само за 2020 г. Размерът на тази сума не се оспорва от жалбоподателя като неправилно изчислен, съответно не се иска частично възстановяване суми за ТБО за 2019 г. и 2022 г., а се претендира пълно възстановяване, което, както вече бе отбелязано по-горе, е неоснователно.

Не на последно място, недопустимо е в хода на настоящото съдебно производство да се извършва инцидентен контрол за законосъобразността на решенията на Общински съвет – Димитровград, с които се определя размерът ТБО, по смисъла на чл. 144 АПК във връзка с чл. 17, ал. 2 ГПК и по аргумент от чл. 221, ал. 3 АПК /така вж. Решение по адм. д. № 3894/2017 г., І отд. на ВАС/.

Избраният от издателя на АПВ подход за невъзстановяване на суми за ТБО съдът намира за обусловен от фактите и обстоятелствата по случая и съобразен с приложимата правна уредба. В този смисъл е и произнасянето на касационната инстанция с Решение по адм. д. № 4902/2023 г., която приема, че „когато ТБО не е определена от Общински съвет или определената такава е отменена с решение на съда, приложимата в случая ТБО е последната действаща“.

Цитираната в жалбата съдебна практика /Решения по адм. д. № 1171/2022 г. и по адм. дело № 1288/2023 г. на Административен съд – Хасково/ съдът намира за неотносима в случая. Това е така, защото предмет на разглеждане са били актове за установяване на задължения, в преписките по издаването на които са липсвали данни за определения размер на ТБО за съответната процесна година, съответно – за начина на определянето му, поради което и съдът е бил в невъзможност да разреши спора по същество, съответно е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне. Що се отнася до решение по адм. дело № 1479/2023 г. на ВАС, същото не е относимо, тъй като касае акт за установяване на задължения /ТБО за друга община/, при това по отношение на търговско дружество, като и в този случай размерът на ТБО е определен съобразно отменени решения на съответния общински съвет.

След като за заплащането на ТБО са налице основания – ЗМДТ и валидни и придобили стабилитет решения на Общински съвет – Димитровград, с които се определя размер на ТБО за процесните години, както и предвид безспорния факт на предоставени услуги по чл. 62 ЗМДТ, съдът приема, че ТБО за 2019 г., 2020 г. и 2022 г. е била дължима от страна на жалбоподателя.

Без да преповтаря мотивите си за оставяне на жалбата без разглеждане в частта, с която се иска отмяна на оспорения акт относно ТБО за 2020 г. и се иска възстановяване на платените суми, съдът формира извода си за неоснователност на жалбата в частта, с която се иска отмяна на оспорения акт относно ТБО за 2019 г. и 2022 г. и се иска възстановяване на платените суми.

По изложените съображения жалбата, в допустимата й за разглеждане част, следва да се отхвърли като неоснователна.

Въпреки изхода от спора разноски в полза на ответника не се дължат, тъй като такива не са поискани.

На основание § 2 ДР на ДОПК във връзка с чл. 159, т. 4 АПК, чл. 129, ал. 7 ДОПК във връзка с чл. 160, ал. 1 и ал. 7 ДОПК Административен съд – Хасково