Решение № 169 от 23.7.2026 г. на Окръжен съд - Ловеч по дело № 173/2026 г.

дело № 20264300500173 по описа за 2026 година за да се произнесе съобрази: Производството е по чл.258 и сл. от ГПК, във вр. с, чл.214,ал.6 от ЗМВР и чл.125 от ЗДСл. С Решение № 73/16.02.2026г.,пост.по гр.д.№1334/2025г. РС-Ловеч е осъдил Министерство на вътрешните работи, с адрес гр.София,ул. "6- ти септември"№ 29, представлявано от Министъра на вътрешните работи, на основание чл.214,ал.6, вр. с чл.176 ЗМВР и чл.86 ЗЗД, да заплати на Г. Ц. И. с ЕГН ••••••••••, от •••, сумата общо 3 063,02 евро, от които: 2915,59 евроглавница, представляваща дължимото и неплатено от МВР парично възнаграждение по чл.176,ал.1 от ЗМВР за 27 работни дни, за периода от 02.04.2025г. до 24.08.2025г., ведно със законната лихва върху тази главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -25.08.2025г. до окончателното й изплащане, сумата 147,43 евро, представляваща обезщетение по чл.86,ал.1 от ЗЗД в размер на мораторната лихва върху главницата-дължимото и неплатено от МВР парично възнаграждение по чл.176, ал.1 от ЗМВР за 27 работни дни, за периода от 02.04.2025г. до 24.08.2025г.-датата на подаване на исковата молба.Министерството е осъдено да заплати на Г. И. направените разноски в размер на 612,77 евро,а на РС-Ловеч общо сумата 346,41 евро, включваща: държавна такса 4 % върху уважените искове-общо 142,15 евро и разноски за възнаграждението на вещото лице – 204,26 евро. С Решение №111/04.03.2026г.,пост.по реда на чл.247 от ГПК, РС-Ловеч е отстранил очевидна фактическа грешка в диспозитива. Постъпила е въззивна жалба от Министерство на вътрешните работи-София,ул."Шести септември"№29,представлявано от Министъра на вътрешните работи, чрез гл.юрисконсулт Р. М., против решението. Счита,че е неправилно като постановено при нарушение на материалния закон и е необосновано. Възразява,че съдът не се е произнесъл по конкретния правен спор, с който е сезиран, а решението му представлява преглед на съдебна практика по казуси, различни от настоящия.Погрешно е възприето, че спорът между страните е по какъв ред следва да се изплати възнаграждението на И. - по АПК или ЗОДОВ. Сочи,че иск на И. по ЗОДОВ срещу МВР с претенция за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, е предмет на разглеждане пред Административен съд – Плевен, в адм.д.№468/2025г. Тук производството пред РС-Ловеч е по предявен иск с правно основание чл.214,ал.6 от ЗМВР и чл.86,ал.1 от ЗЗД, за неизплатено възнаграждение за времето на отстраняването на ищеца от длъжност-със Заповед № 8121К- 8770/20.05.2024г. на Министъра на вътрешните работи до издаването на Заповед №8121К- 10219/27.06.2024 г. на министъра на вътрешните работи (връчена му на 28.06.2024г.) за уволнението му. Възразява по приетото от съда, че се дължи търсеното парично възнаграждение по Закона за държавния служител. Сочи,че И. е служител по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР, а не по Закона за държавния служител. Не се съгласява и с приетото от РС-Ловеч,че липсват данни кога са влeзли в законна сила Решение №306/19.02.2025г. по адм.д.№279/2024г. на АС-Ловеч и Решение №2309/27.12.2024г. по адм.д.№350/2024г. на АС - Ловеч, макар че по делото са представени доказателства в тази насока.От тях е видно, че първото е влязло в законна сила на 13.03.2025г., а второто на 21.01.2025г. Твърди,че липсва правно основание за изплащане на присъденото на И. възнаграждение. В мотивите на първоинстанционното решение не е обсъдена фактическата обстановка. Излага,че със Заповед №8121К-8770/20.05.2024г. на Министъра на вътрешните работи, е образувано дисциплинарно производство срещу Г. Ц. И.. С т.2 от заповедта е отстранен временно от длъжност. И. се е възползвал от възможността да обжалва заповедта за временно отстраняване, като по жалбата било образувано адм.д.№279/2024г. по описа на АС–Ловеч, приключило с Решение №306/19.02.2025г., с което е отхвърлена като неоснователна жалбата му. Възразява също,че ако И. е бил на работа по време на отстраняването му, не би получил брутно възнаграждение, във времето на отстраняване от длъжност не е изпълнявал специфични служебни дейности, извънреден труд, работа при специфични условия, които се изплащат за подобни дейности. Затова експертизата по делото не следва да се цени безрезервно. Счита за неоснователен и искът по чл. 86 от ЗЗД поради неоснователност на основния иск,с оглед акцесорността му. Моли съда да уважи въззивната жалба и да постанови решение, с което да отмени изцяло обжалваното решение и претенцията на ищеца се отхвърли. В срок е постъпил отговор на въззивната жалба от Г. Ц. И. чрез адвокат М. И.-ЛАК. Оспорва изцяло подадената въззивна жалба като неоснователна и недоказана. Счита решението за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Сочи, че предявеният иск е с правно основание чл.214,ал.6 от ЗМВР във връзка с чл.86 от ЗЗД. От събраните по делото материали е установено по категоричен начин-не е и оспорено от насрещната страна, че ищецът е бил държавен служител в системата на МВР, заемал длъжността ••• и •••. Със Заповед № 8121К-8770/20.05.2024г. на Министъра на вътрешните работи срещу него е образувано дисциплинарно производство и е временно отстранен от длъжност. Със Заповед № 8121К-10219/27.06.2024г. му е наложено дисциплинарно наказание „уволнение". С Решение № 2309/27.12.2024г. по адм.д.№350/2024г. на АС-Ловеч заповедта за уволнение е отменена като незаконосъобразна, след влизане в сила на съдебното решение ищецът е възстановен на служба. Счита, че е налице хипотезата на чл.214,ал. 6 от ЗМВР, съгласно която когато дисциплинарното производство приключи без налагане на наказание „уволнение", или когато това наказание отпадне, служителят се възстановява на заеманата длъжност и му се изплаща възнаграждението за времето на отстраняване. Акцентира, че отмяната на дисциплинарното наказание „уволнение“ води именно до отпадане на последиците от това наказание, поради което правилно първоинстанционният съд е приел, че на ищеца се дължи възнаграждение за периода на временното му отстраняване. Според въззивамия е неоснователен доводът, че потвърждаването на заповедта за временно отстраняване изключва правото на възнаграждение. В чл.214,ал.6 от ЗМВР е предвидена специална гаранция за защита на служителя, в случай че дисциплинарното производство не доведе до валидно уволнение. Тогава служителят не следва да понася неблагоприятните последици от временното отстраняване. Счита, че дори и да е налице неточност в мотивите на съда, това не води до неправилност на крайния съдебен акт, като в случая правилно е уважен искът по чл. 214, ал. 6 от ЗМВР. По отношение размера на дължимото възнаграждение, посочва, че е установен чрез съдебно-счетоводна експертиза, която не е опровергана от страна на ответника, приета е от съда и правилно е кредитирана. За неоснователен счита доводът на МВР, основан на чл. 178, ал. 1 от ЗМВР, че И. не е полагал специфичен труд по времето на отстраняването и поради това не следвало да получава допълнителни възнаграждения. Възразява,че разпоредбата на чл.214,ал. 6 от ЗМВР препраща изрично към брутното месечно възнаграждение по чл.176,ал.1 и ал.2 от ЗМВР, без да прави разграничение между основно и допълнително такова. Предвид основателността на главната претенция, правилно първоинстанционният съд е уважил и акцесорния иск по чл. 86 ЗЗД, тъй като безспорно е установено, че след подаденото заявление от 02.04.2025г. Министерството на вътрешните работи е отказало доброволно изплащане на възнаграждението, поради което е изпаднало в забава.Претендира разноски за въззивна инстанция. В съдебно заседание страните се представляват от пълномощниците,които поддържат заявените позиции. От събраните по делото доказателства-приложените по гр.д. №1334/2025г. на РС-Ловеч и становищата на страните, преценени по отделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното: По допустимостта. Съдът прие,че въззивната жалба е допустима,като подадена в срок и от легитимирано лице. Жалбата отговаря на изискванията на чл.262,във вр.с чл.260 и чл.261 от ГПК и съдът я приема за редовна.В срок е постъпил и отговорът по чл.263 от ГПК от въззиваемия и следва да се приеме. При проверката си по реда на чл.270 от ГПК въззивната инстанция не открива пороци, водещи до нищожност. Не са налице и основания за недопустимост на първоинстанционното решение. С оглед на това съдът преминава към проверка по реда на чл.271 от ГПК по същество на правилността на атакуваното решение. По същество. Не се спори по делото,че към м.май 2024г. Г. Ц. И. е заемал длъжността ••• и •••. Тази длъжност попада в категорията на чл.142,ал.1т.1 от ЗМВР-държавен служител от полицейските органи. Със Заповед № 8121К-8770/20.05.2024г. на Министъра на вътрешните работи срещу него е образувано дисциплинарно производство по реда на чл.207,ал.1,т.1 от ЗМВР и е постановено временното му отстраняване от длъжност за срок от 2 седмици от връчване на заповедта. Последната му е връчена на 20.05.2024г.,видно от саморъчното му удостоверяване. Със същата е разпоредено и да му бъдат иззети служебна карта, личния знак и служебното оръжие. Служителят е обжалвал заповедта(с жалба с вх.№1870/07.06.2024г.) и по образуваното адм.д.№279/2024г.,АС- Ловеч е постановил Решение №306/19.02.2025г.,с което е потвърдил заповедта като законосъобразна и отхвърлил жалбата на Г. И.. Решението не е обжалвано пред касационната инстанция и е влязло в законна сила на 13.09.2025г. Със Заповед № 8121К-10219/27.06.2024г. на Министъра на вътрешните работи на Г. И. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение" и е прекратено служебното правоотношение,считано от датата на връчване на заповедта-28.06.2024г. По жалба на И.(вх. №2248/09.07.2024г.) пред АС-Ловеч е образувано адм.д.№350/2024г.и постановено Решение №2309/27.12.2024г.,с което заповедта е отменена, МВР е осъдено да му заплати направените в производството разноски. Решението е влязло в законна сила като необжалвано,на 21.01.2025г. След възстановяването му на работа Г. И. е подал заявление с вх. № 295000- 3516/02.04.2025г. до Министъра на вътрешните работи,с искане да му бъде изплатено месечно трудово възнаграждение за периода, за който временно е бил отстранен от длъжност както и да му се заплати годишното парично възнаграждение, изплатено на всички служители в МВР в края на 2024г. съгласно Заповед на Министъра на вътрешните работи. От ответника е изпратен отговор с peг.№812100-8368/02.05.2025г.,в който е заявено,че липсва правно основание за изплащане на търсеното възнаграждение за периода на отстраняване от длъжност. Заявена е позиция,че при отмяна на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение" в ЗМВР не е предвидено право на възнаграждение за периода на временното отстраняване,съгласно разпоредбата на чл.237,ал.6 от ЗМВР. Посочено е,че решението,с което заповедта за временно отстраняване е потвърдена,не е обжалвано.Отговорът е,че „липсва правно основание за изплащане на търсеното месечно трудово възнаграждение“. Не се спори,че от Г. И. е инициирано производство по реда на чл.1,ал.1 от ЗОВОД,разглеждано от Административен съд-Плевен, с предмет присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди,оценени на 20 000лв., в периода от 28.06.2024г.до 27.12.2024г. (влизане в сила на Решение №2309,пост.по адм.д.№350/2024г.на АС-Ловеч.От служебната справка се установи, не се оспорва и от страните,че по иска има постановено Решение №1273/21.04.2026г.,по адм.д.№468/2025г.на АС-Плевен, с което претенцията е уважена частично-до размера на 10 225.84 евро по отношение обезщетението и 336.83 евро-лихва за забава. Страните не спорят,че към приключване на устните състезания решението не е влязло в законна сила. По делото е допусната и приета ССчЕ,с изчисления за полагащите се при основателност на иска размери на обезщетението. С молба по реда на чл.214 от ГПК ищецът е увеличил размера на претенциите сиглавницата е в размер на 5 709.69 лева(2 919,32 евро) и мораторната лихва-288.72 лева(147.62 евро),или обща сума от 5 998,41лева(3 066,94 евро). При така установената фактическа обстановка,въззивният състав намира за нужно първо да се изясни претенцията,с която е сезиран-на какво се основава и по кой ред следва да се разгледа. От формулирания петитум и заявени основания става ясно,че се търси присъждане на обезщетение в размер съобразно месечното трудово възнаграждение, за времето, през което е бил временно отстранен от длъжност и не е получавал такова. Ищецът счита,че е дължимо с оглед отменената заповед за дисциплинарно уволнение. Сезирал е административния орган с такова искане,но е получил отказ с мотив,че в тази хипотеза обезщетение не е предвидено. Въззивният състав намира,че е сезиран с имуществена претенция,като се спори по съществуването на правото на обезщетение и евент.за дължимия размер. Касае се за имуществен спор,който съгласно чл.125 от ЗДСл.-какъвто безспорно е бил Г. И.,заемайки длъжността по чл.142,ал.1,т.1 от ЗМВР, подлежи на разглеждане по общия исков ред. Съгласно чл.203 и сл. от АПК на административните съдилища са подведомствени искове за установяване на незаконосъобразността на административен акт, действия или бездействия на административен орган, също и на претенциите за отстраняване на неблагоприятните последици от тях.В хипотезата на ЗДСл. са подсъдни на административните съдилища-чл.124 от ЗДСл. Всички останали спорове, които не се основават на незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административен орган, са подсъдни на общия граждански съд-съгл.чл.125 от ЗДСл.В т.см. ТПост. №2/19.05.2015г. на ВКС,пост.по т.д.№2/2014г. на ОСГК и І и ІІ колегия на ВАС-т.6. Повод за настоящата претенция е отговорът на административния орган, обективиран в писмо с peг.№812100-8368/02.05.2025г.,с който е заявена позиция,че не му се дължи претендираното обезщетение в размер на трудовото възнаграждение за посочения период. По естеството си този отговор не може да се определи като индивидуален административен акт,тъй като с него не се отказва изпълнението на регламентирано в закон право,а се търси признаването му-конкретно на правото на обезщетение за времето на временното отстраняване от длъжност въз основа на потвърдена като законосъобразна заповед от работодателя. Актът,на който се основава претенцията е Заповед № 8121К-8770/20.05.2024г. на Министъра на вътрешните работи за образуване на дисциплинарно производство по реда на чл.207,ал.1,т.1 от ЗМВР и временното му отстраняване от длъжност за срок от 2 седмици от връчване на заповедта. Тази заповед е потвърдена като законосъобразна,с оглед на което претенцията не е подсъдна на административния,а на общия граждански съд,съотв.съобразно цената на иска районен,местната подсъдност-РС-Ловеч. Ищецът твърди,че съгласно правилото на чл.214,ал.6 от ЗМВР има право на търсеното обезщетение за времето,в което е бил временно отстранен от работа,с оглед отмяната на дисциплинарното му уволнение. Въззивният състав намира,че претенцията е неоснователна. В случая дисциплинарното производство се е развило в две фази,като всяка от тях има своята самостоятелност и правни последици. Временното отстраняване от длъжност е постановено с отделен акт,който подлежи на самостоятелна преценка и съотв.има своите отделни от общото дисциплинарно производство последици. В нормата на чл.214,ал.6 от ЗМВР са предвидени две конкретни условия,при които е дължимо обезщетение,отчитайки именно временния характер на тази санкция. Предпоставките са дисциплинарното производство да е прекратено или на служителя да не е било наложено наказание „уволнение“,при което следва да се възстанови на заеманата длъжност.Касае се за хипотеза,в която дисциплинарното производство не се е развило в пълнота и още в хода на проверката на административния орган е установено,че няма основания за сезиране на дисциплинарната отговорност на служителя. В тези случаи реалните вреди за него са оставането му без работа поради временното отстраняване. Затова и логично и очаквано е да бъде обезщетен за така приложената спрямо него санкция и неблагоприятните последици от нея. Касае се за самостоятелна мярка,която не е функционално свързана с дисциплинарното производство. Както се вижда-тя може да бъде потвърдена като правилна,въпреки признатата незаконосъобразност на акта,с който е завършило дисциплинарното производство. Въззивният състав намира,че не са налице предвидените в чл.214,ал.6 от ЗМВР предпоставки,тъй като дисциплинарното производство не е било прекратено-напротив-развило се е в пълнота и е достигнало до заповед за налагане на дисциплинарно наказание. Не е налице и втората предвидена хипотеза,тъй като на служителя е наложено именно наказание „уволнение“. По изложените съображения съставът споделя тезата на ответника за липса на законово основание за присъждане на обезщетение в хипотезата на чл.214,ал.6 от ЗМВР.(Не е налице възможност да се търси обезщетение и по реда на чл.1,ал.1 от ЗОДОВ,при наличието на потвърдена като законосъобразна заповед за временно отстраняване от длъжност.) По изложените съображения ОС-Ловеч намира,че искът на Г. Ц. И. е неоснователен и недоказан и следва да се отхвърли изцяло. Затова обжалваното Решение №173/16.02.2026г.,пост.по гр.д.№1334/2025г. на РС-Ловеч, коригирано и с Решение №111/04.03.2026г.,пост.по реда на чл.247 от ГПК, се явява неправилно, поради което следва да се отмени изцяло и постанови отхвърляне на претенцията на Г. Ц. И. срещу МВР за присъждане на обща сума от 3 063,02 евро, от която: 2 915,59 евро- главница, представляваща дължимото и неплатено от МВР парично възнаграждение по чл.176, ал.1 от ЗМВР за 27 работни дни, за периода от 02.04.2025г. до 24.08.2025г., ведно със законната лихва върху тази главницата, считано от датата на подаване на исковата молба -25.08.2025г. до окончателното й изплащане, сумата 147,43 евро, представляваща обезщетение по чл.86,ал.1 от ЗЗД в размер на мораторната лихва върху главницата за периода от 02.04.2025г. до 24.08.2025г.(датата на подаване на исковата молба),като неоснователна и недоказана. По разноските. С оглед изхода на спора и освобождаването на ищеца от заплащане на държавни такси,същият следва да поеме само дължимото на ответника юрисконсултско възнаграждение.Съгласно чл.78,ал.8 от ГПК възнаграждението се определя в предвидените в НПП размери.Затова и съгласно чл.25,ал.1 от НПП и при отчитане на сложността на спора и извършените процесуални действия по подаден отговор на исковата молба и явяване на представител на ответника в едно от проведените две съдебни заседания, съставът определя възнаграждението в размер на 204.52 евро(400лв.) за първата инстанция по гр.д.№1334/2025г. на РС-Ловеч. За въззивната инстанция–по в.гр.д.№173/2026г.на ОС-Ловеч следва да се определи възнаграждение в размер на 153.37 евро(300лв.),при отчитане извършените процесуални действия по подаване на въззивната жалба и участие в едно съдебно заседание. По изложените съображения и на осн.чл.271 от ГПК, ОС-Ловеч