Решение № 2043 от 29.4.2026 г. на Районен съд - Пловдив по дело № 11486/2024 г.

Съдът е сезиран с искова молба от Национална агенция за приходите, чрез ТД на НАП – Пловдив, против Н. А. Г., ЛНЧ •••••••••• и Д. П. Г., ЕГН ••••••••••, с която е предявен иск по чл. 216, ал. 1, т. 1 и т. 6, вр. с ал. 2 ДОПК /чл. 135 ЗЗД/. Ищецът твърди, че е публичен взискател за сумата от 291 857,98 лева, представляваща публични задължения, установени с ревизионен акт от 02.02.2024 г. на ТД на НАП – Пловдив, по който длъжник е ответникът Н. Г.. В хода на образуваното изп. производство било констатирано, че длъжникът се е разпоредил безвъзмездно в полза на своята с. – Д. Г., съобр. брачен договор от 20.10.2023 г. с НУП, вписан в СВ, с който ответниците са приели договорен режим, като са изключили от режим на СИО придобития по време на брака имот с нот. акт за продажба на недвижими имоти от 09.12.2022 г., вписан в СВ, а именно – СОС с ид. ..... представляващ жилище ап. , ведно с прил. части и склад Е3, както и ид.ч. от ПИ /общо 0,00661, касаещи и реално ползване на паркомясто № ../. Безвъзмездната сделка била извършена след като на Н. Г. – в качеството му на ревизирано лице, на 31.08.2023 г. му била връчена заповед за възлагане на ревизия от 23.08.2023 г. С постановление от 27.09.2023г. били наложени предварителни обезпечителни мерки, сред които възбрана върху ½ от придобитите с нот. акт от 09.12.2022 г. имоти, с постановен отказ. Въз основа на ново постановление за ПОМ от 23.10.2023 г., получено от длъжника и необжалвано, била вписана възбрана на 25.10.2023 г. Били наложени и запори върху вземания и имущество на длъжника /½ от МПС/. Срокът на ПОМ бил продължен до 29.02.2024 г. или до датата на издаване на РА, респ. на заповедта за прекратяване на ревизията – с определение на ПАС. На 02.02.2024 г. бил издаден РА на Н. Г., с който се установява публично задължение в размер на 291 857,98 лева. На 14.02.2024 г. било издадено постановление за продължаване действието на наложените ПОМ, потвърдено с решение на директора на ТД на НАП – Пловдив, обжалвано пред ПАС. РА също бил потвърден с решение на директора на ОДОП Пловдив на ЦУ на НАП, връчено на жалбоподателя на 19.04.2024 г. След пълно проучване на ответника Н. Г., било установено, че същият няма достатъчно активи, които да послужат за обезпечение на публичните му задължения /по банковите му сметки липсвали авоари; застр. стойност на МПС, придобито в режим на СИО била 32 500 лева/, а възбраненият имот бил прехвърлен на с му – Д. Г.. Поддържа осъществената с брачен договор от 20.10.2023 г. с НУП, вписан в СВ, прехвърлителна сделка да попада в хипотезата на т. 1 и тази на т. 6 от чл. 216, ал. 1 ДОПК. С извършването й, ответникът отчуждил имущество, което могло да послужи за обезпечение на задълженията му по РА. Ищецът бил умишлено лишен от възможността да удовлетвори установените и изискуеми публични вземания. Предвид изложеното се моли за прогласяване на осъществената между ответниците – съпрузи с брачен договор с НУП, вписан в СВ, прехвърлителна сделка с предмет недвижим имот в гр. Пловдив – СОС с ид. ....., представляващ жилище ап. , ведно с прил. части и склад Е3, както и ид.ч. от ПИ /общо 0,00661, касаещи и реално ползване на паркомясто № 81/, за относително недействителна по отношение на Държавата, до размера на ½, съгласно постъпило уточнение пред ПОС и приетото от ПАС. Претендират се разноски. В срока по чл. 131 ГПК ответниците са подали общ отговор, с който оспорват иска. Задълженията не били установени публични такива, а за част от посочената сума – както за главница, така и за лихви, бил изтекъл 5-годишен давностен срок. Оспорват възможността да се оспорят извършените разпоредителни сделки, т.к. ответникът не притежавал изцяло правото на собственост върху обектите на разпореждане; било налице прекратяване на съсобственост, като макар в брачния договор да била вписана като безвъзмездно разпореждане, то сделката не била такава; липсвало намерение за увреждане у съпрузите, чиято цел била справедливо уреждане на започнали преди ревизията им отношения; задълженията не били установени по основание и размер към момента на сключване на брачния договор. Съпругът не бил извършвал плащания по повод придобИ.е на имотите, в т.ч. по договор за ипотечен кредит за придобИ.е на недвижим имот от 07.12.2022 г., а единствено с извършвала такива, което обстоятелство било отразено в сключения между тях брачен договор и станало повод за уреждане на отношенията им. Възразяват, че имуществото, с което се е разпоредил ответникът, не би могло да послужи за обезпечение на задълженията по РА, т.к. било несеквестируемо. Към момента на сключване на брачния договор на ответницата не били връчени документи от органа по приходите, от които същата да е била запозната за задълженията на третото лице, за които още по-малко нейният с. да отговаря. Връчването на постановленията за налагане на обезпечителни мерки също било извършено след датата на сключване на брачния договор – постановление с изх. № - 0002575/27.09.2023 г. било връчено на 14.02.2024 г. и на двамата съпрузи, а по отношение на това с изх. № - 0002866/23.10.2023 г. – оспорва представената разписка, от нея не ставало ясно на кого е било връчено постановлението. Органът по приходите не изпълнил задължението по чл. 259 ДОПК, а именно – да уведоми съпруга недлъжник, че изпълнението се насочва върху вещ от СИО. На следващо място, оспорват – начина на връчване по ел. път; подписването; компетентността на органите. Поддържа се становището, че с брачния договор ответниците като съпрузи са направили взаимни отстъпки, което от своя страна изключвало безвъзмездния характер на сделката, поради което не била налице хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 1 ДОПК. Твърди се, че същите са действали добросъвестно и законосъобразно, без намерение да увредят Държавата. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на иска и за присъждането на разноски. Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното: На основание чл. 153, вр. с 146, ал.1, т.3 и т.4 и чл. 300 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата: че че НАП е публичен взискател спрямо ответника Н. Г. за сумата от 291 857,98 лева, въз основа на Ревизионен акт № Р-16001623005089-091-001/02.02.2024 г. – валиден и законосъобразен, предвид влязлото в законна сила на 26.03.2025 г. решение по адм. д. № 1022/2024 г. по описа на Административен съд – Пловдив; че ответниците са съпрузи; че е сключен процесният брачен договор с НУП от 20.10.2023 г., вписан в СВ, с който съпрузите са се съгласили да изключат от СИО придобитите по време на брака имоти – СОС с ид. .........., представляващ жилище ап. 3, ведно с прил. части и склад Е3, както и ид.ч. от ПИ /общо 0,00661, касаещи и реално ползване на паркомясто № 81/, като същите преминат в изключителна собственост на с – ответницата Д. Г. /вж. Определение по чл. 140 ГПК № 14140/03.11.2025 г. – л. 75-76/. Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства. Разпоредбата на чл. 216, ал.1 ДОПК посочва, че са недействителни по отношение на Държавата сключените след датата на деклариране или установяване на публичното задължение, съответно след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако резултатите на ревизията са установени публични задължения, сключените безвъзмездни сделки с имуществени права на длъжника, възмездни сделки, по които даденото значително надхвърля по стойност полученото, непарични вноски на имуществени права на длъжника, сделки и действия с намерение да се увреди публичният взискател, погасяване на парични задължения чрез прехвърляне на собственост, ако връщането им би довело до увеличаване на сумата, които публичният взискател би получил при разпределение на имуществото на длъжника, както и сделки, извършени във вреда на публичния взискател, по които страна е свързано с длъжника лице. Разпоредбата на чл. 216 ДОПК е идентична на тази по чл. 135 ЗЗД, която урежда правната същност на Павловия иск. За да бъде породена възможността за увредения кредитор да поиска прогласяване спрямо него недействителността на опр. сделка, неговото вземане срещу длъжника следва да бъде възникнало преди извършване на действието, чието обявяване за недействително се иска. Държавата в лицето на НАП има качество на кредитор за публични задължения, които са породени от задължения за заплащане на данъци и задължителни осигурителни вноски, на основание чл. 162, ал.2, т.1 ДОПК. Във връзка с приложението на чл. 216, ал. 2 ДОПК, следва да се има предвид, че законът възлага на публичните изпълнители функциите за събиране на публичните задължения. Наред с това изрично е уредено правото им да завеждат искове за недействителност на действия на длъжници, които увреждат публични взискатели - държавата или общините. Нормата не прави изрично разграничение кои искове от кого се предявяват, от което следва, че при наличие на предпоставки за предявяване на такъв, това право може да бъде упражнено от всеки от тях. Следва да се има предвид и, че публичният взискател по чл. 216 ДОПК не действа в самостоятелно качество на страна, а законодателят му е признал правото да участва в специалния исков процес за установяване относителна недействителност на сделки, извършени от задължени към фиска лица, именно с цел да охранява интереса на държавата. Поради това и съдът приема, че искът е предявен от легитимирана страна, а възраженията в тази връзка в ОИМ са неоснователни. Така и константна съд. практика - Определение № 297/30.06.2022 по т. д. № 890/2022 г. на ВКС, II г. о.; Определение № 239/25.04.2017 г. по гр. д. № 2297/2016 г. на ВКС, I т. о. и Решение № 107/14.11.2011 г. по т. д. № 742/2010 г. на ВКС, I т. о. По делото се установява и не е спорно между страните, че заповедта за възлагане на ревизия е връчена на ответника на 31.08.2023 г., а оспорваната сделка е осъществена на 20.10.2023 г. Впоследствие е издаден и РА от 02.02.2024 г., жалбата против който е отхвърлена с влязло в законна сила Решение на ПдАдм. съд, потвърдено с окончателно решение на ВАС /л.66-74/. Следователно, съдът приема, че публичните задължения са окончателно установени, съгл. разп. на чл. 108, ал.1, вр. с чл. 118 ДОПК. Установява се и, че със сключения след връчване на заповедта брачен договор с НУП от 20.10.2023 г., с. – ответници постигат съгласие за договорен режим на имуществените си отношения и преуреждат, че придобитите по време на брака описани недв. имот, прил. части, склад, ид.ч. от ПИ /в т.ч. и МПС, което не е предмет на делото/, върху които има учредена договорна ипотека в полза на банка, ще бъдат изключени от СИО и ще преминат безвъзмездно в изключителна лична собственост на ответницата Г.. С. й е декларирал, че до момента не бил плащал суми по договора за ипотечен кредит за придобИ.е на НИ от 07.12.2022 г., сключен с банката. Видно е, че страните не са уговорили насрещна престация или парично уравняване на дяловете, което дължи съпругът, получил имущество на значителна стойност. Брачният договор е сключен след възникване качеството на задължено лице за данъци и осигуровки на ответника, т.е. същият се е разпоредил безвъзмездно със свое имущество в полза на с си, след като е бил известен, че спрямо него е започнала ревизия за дължими суми към Държавата. При осъществяване на увреждащото действие е необходимо да бъде установено знание за увреждане на кредитора и по отношение на лицето, с което длъжникът договоря. Знанието на това лице се предполага до доказване на противното, ако третото лице, с което длъжникът е договарял, е негов съпруг, роднина по права линия, брат или сестра, на основание чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Нормата на чл. 216, ал. 3 ДОПК, също урежда презумпция за знание за увреждане, в хипотеза при която длъжникът и третото лице са свързани лица. Свързани лица по смисъла на §1, т.3, б.“а“ ДР на ДОПК са съпрузите. При изложените съображения следва изводът, че както ЗЗД, така и ДОПК придават на съпруга, който е договарял с другия съпруг – длъжник за публични задължения, качество на свързано лице, при което оборване презумпцията за знание е в тежест на това лице. Неоснователно е възражението в ОИМ относно уведомяване на с и липсата на намерение за увреждане у нея като приобретател. Ирелевантно за недобросъвестността е, че договорът е сключен преди това уведомяване, т.к. със самата сделка е налице увреждане, страните по нея са свързани, а недобросъвестността се предполага. По делото липсват доказателства във връзка с твърденията на ответницата и оборване на въведената със закон презумпция, поради което и по правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК, недоказаното се приема за нестанало. Въпросът за наличието или не на друго имущество в патримониума на длъжника, от което да се удовлетвори кредиторът за неговото задължение, не съставлява предпоставка обуславяща изхода на спора с предмет предявен Павлов иск, било то по реда на ЗЗД или ДОПК. Съобразно приетото с Тълкувателно решение от 09.07.2019 г. по тълкувателно дело № 2/2017 г. на ОСГТК на ВКС, разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД урежда потестативното право на кредитора да обяви за недействителни по отношение на него сделките или други правни действия, с които длъжникът го уврежда, като се лишава от свое имущество или по какъвто и да е начин затруднява принудителното удовлетворяване на кредитора. Целеният с предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД ефект е увреждащите сделки на длъжника да бъдат непротивопоставими на кредитора, като за него се считат неизвършени. Основателността на предявения иск е свързана наред с горепосочените предпоставки и с наличието на увреждане кредиторовия интерес или затруднение при принудителното удовлетворяване на вземането, което увреждане или затруднение да произтича от разпореждане с имущество на длъжника. Правото да прецени дали длъжникът има или няма друго имущество, от което кредитора да удовлетвори вземането си е единствено негова. Длъжникът, респективно третото лице, с което той е договарял, не може да посочва от кое или към кое имущество кредитора да се насочи за удовлетворяване на вземането си. Цялото имущество на длъжника служи за обезпечение на неговите кредитори, на основание чл. 133 ЗЗД, поради което в интерес на кредитора е в патримониума на длъжника да се намира същото в неговата пълнота и обем, така че от него кредиторът да се удовлетвори при необходимост. Предвид изложеното, съдът приема, че предявеният иск е основателен, с оглед доказване и на двете твърдени предпоставки за уважаването му. За пълнота и относно възраженията в ОИМ - макар аргументирани и представляващи обяснима защитна позиция, не могат да бъдат споделени. Извън вече обсъдените по – горе – не може да се сподели твърдение за справедливо уреждане на възникнали преди ревизията отношения, т.к. договорът е сключен кратък срок след връчване на заповедта, а отделно – договорът за ипотечен кредит за придобИ.е на имота е сключен в края на 2022 г., т.е. до момента на брачния договор има непълна една година. Дори да се приеме, че вноските са плащани само от с /за което няма ангажирани доказателства – искането за това бе преклудирано във второ осз и бе оставено без уважение/, няма данни само тя да е изплатила за този срок пълния кредит, за да се коментира евентуално справедливо уреждане на отношения, още повече, че няма и такива с какъв срок е този договор и доколко изобщо би могло да е оправдано, за платени вноски по кредита в рамките на по – малко от година, да се придобие безвъзмездно цялата собственост. Не е ясно какви точно взаимни отстъпки се поддържа да са били направени с договора, при положение, че единият съпруг отчуждава и не получава нищо в замяна. Няма никаква необходимост и задълженията да бъдат установени по основание и размер към момента на договора, т.к. чл. 216 ДОПК е ясен, конкретен и не въвежда допълнителни изисквания освен изброените – достатъчно е сделката да е сключена след датата на връчване на заповедта за ревизия, както е и в случая. Съвсем отделен е въпросът, че РА впоследствие е потвърден. Неоснователно е и възражението за изтекла погасителна давност. При най – ранно задължение, съгл. справката към РА, за лихва за просрочено задължение за ДОО, с падеж 31.10.2018 г., съгл. чл. 171, ал.1 ДОПК, 5-годишната давност /чл.171, ал. 3 ДОПК/ би започвала да тече от 01.01.2019 г. и изтича на 01.01.2024 г., но същата е била спряна при започване на производството, с връчване на заповедта на 31.08.2023 г., съгл. чл. 172, ал.1, т.1 ДОПК. Към този момент тя не е изтекла, а с издаването на РА на 02.02.2024 г. давността е била прекъсната, съгл. чл. 172, ал.2 ДОПК /актът е потвърден/, след което – започва да тече нова давност, която към момента не е изтекла. Гореизложеното налага извода, че предявеният иск е основателен, като са доказани всички предпоставки на ФС – налице са установени публични задължения на ответника, който след връчване на заповедта за ревизия се е разпоредил в полза на свързано към него лице – съпруга със свое имущество, без да получи нищо насреща, при което и публичният взискател се явява увреден, т.к. се създават трудности за удовлетворяването му като кредитор. Увреждането е обективна предпоставка – кредиторът е винаги увреден, когато длъжникът намалява своето имущество, респ. когато е създал или увеличил своята неплатежоспособност. Ето защо и по отношение на ищеца следва да бъде прогласена относителната недействителност на процесния брачен договор до претендираната част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, в размер на юрк. възнаграждение, което се определя съобразно чл. 78 ал. 8 ГПК, вр. с чл.37 от ЗПрП, вр. с чл. 25 ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, в размер на 230 евро, предвид конкретната фактическа и правна сложност на делото, положените пр. усилия, с ангажиране на доказателства, явяване в осз и пр., които свидетелстват за пр. активност. Ответниците следва да бъдат осъдени да платят в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на съда дължимата държавна такса в размер на 113,36 евро, на основание чл. 71, ал. 2, вр. чл. 78, ал. 6 ГПК. Така мотивиран, съдът