Решение № 19 от 27.1.2026 г. на Апелативен съд - Бургас по дело № 431/2025 г.

гражданско дело № 20252000500431 по описа за 2025 година Производството е по чл.258 и сл.ГПК, образувано по въззивната жалба на ответника по гр.д.№ 1621/24г. по описа на ОС-Бургас- Я. В. Г.- чрез пълномощник адв. Т. от САК, със съдебен адрес за призоваване:гр.С., ул.“Л.“№*, подадена против Решение № 556/09.07.2025 г. по гр.дело №1621/2024 г. по описа на Бургаския окръжен съд, с което е прието за установено, че въззивникът дължи на НВУ„Васил Левски“ гр. В. Т. с БУЛСТАТ 129009094 сумата от 69 903,76 лв. по неизпълнен договор за военна служба № 145/ 23.08.2020г., представляваща просрочена главница за извършени разходи за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация пропорционално на срока за неизпълнение, ведно със законна лихва върху главницата от 19.10.2023г. до окончателното изплащане на задължението. Иска се отмяна на решението като неправилно и незаконосъобразно и постановяването на друго, с което предявеният против жалбоподателя иск да бъде отхвърлен. Оплакванията на жалбоподателя са следните: 1.съдът се е произнесъл по недопустима искова молба при липса на процесуална легитимация за ищеца, т.к. договорът е сключен между ответника и Министерството на отбраната, подписан от началника на НВУ като упълномощено лице. Излага подробни съображения. Счита, че носител на процесуалната легитимация в случая е Министерството, а не учебното заведение; 2.намира, че размерът на процесната сума е неправилно определен, т.к. в представената по делото финансова справка са включени неоснователно разходи за персонал, усреднени разходи нямащи връзка с обучението на въззивника, без да са отчетени индивидуалните особености на неговото обучение, разходи на военните училища за: военни боеприпаси, имитационни и други предоставени средства, доставени по начин, различен от покупко- продажба/като остава неясно какви са другите възможни начини на доставка и как се отчита тяхната себестойност/, разходи, свързани с научно-изследователската дейност на учебното заведение – поддържа, че изброените не са предвидени в разпоредбата на чл.260, ал.2 ЗОВСРБ; 3. решението е необосновано и не са обсъдени всички доводи и възражения, изложени в отговора на исковата молба; 4. Липсва обосновка за възприетия от съда механизъм на приравняване на разходите за различните форми на обучение, предвид, че въззивникът е посещавал конкретна форма на обучение/редовна/. Не се ангажират нови доказателства. Дирят се деловодни разноски. Въззиваемата по делото страна-НВУ „Васил Левски“ гр.В. Т., редовно уведомена, не изпраща становище по въззивната жалба, не се представлява в проведеното пред АС- Бургас открито съдебно заседание.Представя писмени бележки(вх.№330 от 14.01.26г.), в които сочи, че жалбата е неоснователна, а решението на първата инстанция е законосъобразно и правилно.Моли то да бъде потвърдено. Проверката на АС-Бургас по чл.267 ГПК е констатирала допустимостта на подадената въззивна жалба, а тази по чл.269 от ГПК, определя като валидно и допустимо обжалваното първоинстанционно съдебно решение. По съществото на спора, с оглед въведените от въззивника доводи за неправилност на съдебното решение, при съвкупна преценка на събраните по делото доказателства и в приложение на закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното: Производството по гр.д.№ 1621/24г. по описа на ОС-Бургас е образувано по исковата молба на Национален военен университет/НВУ/ – гр. В. Т. против Я. В. Г. с ЕГН •••••••••• и адрес: гр.Б., ж.к.“С.“, бл.*, вх*, ап.*, за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 69 903,76лв., представляваща разходите, сторени за издръжката и обучението на ответника като курсант в същото учебно заведение, по причина, че сключеният между Министерството на отбраната(МО) чрез началника на НВУ и физическото лице Договор за военна служба №145/23.08.20г., е прекратен със заповед №РД-06-137/23.06.23г. на началника на НВУ поради незавършване на обучението на курсант Я. Г. за придобиване на военна квалификация, при което считано от 27.06.23г. последният е отчислен от списъчния състав на учебното заведение. Претенцията е основана на чл.422 от ГПК, вр. чл.260 ,ал.2 (отм. ДВ бр.2 от 2024г., в сила от 05.01.24г.) ЗОВСРБ, като се твърди, че правоимащ да изиска възстановяването на сумата е НВУ, на основание чл.18 от горецитирания договор. В обстоятелствената част на исковата молба е посочено, че МО и ответникът са сключили посочения по-горе договор за военна служба, че той е прекратен поради неизпълнение от страна на курсанта, че за размера на задължението по неизпълнението на договора за военна служба е изготвен документ – Финансова справка с рег.№ 3319/22.06.23г., че до ответника е изпратена покана за доброволно изпълнение с рег.№3357/23.06.23г. за изплащане на дължимите суми за издръжка и обучение на НВУ„Васил Левски“ гр. В. Т. в срок до 28.07.23г., но такова не е последвало. Ето защо учебното заведение е претендирало вземането си по реда на чл.417 и сл. От ГПК, като заявлението му е уважено и исковата сума е присъдена със заповед за незабавно изпълнение въз основа на документ № 3349/ 07.11.2023г. и изпълнителен лист №2667/08.11. 23г., издадени срещу длъжника в заповедното производство по частно гражданско дело №6233/23г. по описа на Районен съд-Бургас, ведно с разноските за заплатената държавна такса от 1398,08лв.. Сочи се, че въз основа на издадения изпълнителен лист е образувано и изп.д. №24/2024г. по описа на ДСИ при РС-Бургас.Т.к. длъжникът, известен на 27.08.24г. за горната заповед, е възразил срещу нея в срока по закон, заявителят, уведомен за възможността да подаде иск по реда на чл.422 от ГПК за установяване на вземането си, е инициирал настоящото съдебно производство.Изложени са подробни правни съображения за основателността на заявената претенция, изводими от разпоредбите на ЗОВСРБ, ППЗОВС, Наредба №Н-1/29.10.20г., ЗВО и ЗЗД. В отговора на исковата молба, подаден от ответник Я. Г. чрез процесуален представител – адв. А.Т. от САК, искът се оспорва като недопустим, т.к. ищецът се сочи за ненадлежна страна в процеса, нямаща правен интерес от завеждането му, защото договорът за военна служба е сключен с МО, а началникът на НВУ го е подписал само в качеството си на негов пълномощник. По същите съображения претенцията е оспорена по същество, като изцяло неоснователна. Поддържа се, че ищецът не е носител на вземането за разходи и издръжка при неизпълнение на договора за военна служба, т.к. страни по него са курсантът и МО, изводимо и от разпоредбата на чл.142,ал.2 от ЗОВСРБ.Намира за неприложима по казуса хипотезата на чл.22 от ЗЗД, т.к. чл.18 от договора за военна служба, на който се позовава ищецът, противоречал на ЗОВСРБ. Счита, че Наредба №Н-1 29.10.20г. регламентира реда за изчисляване на разходите за издръжка, обучение и квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от МО, както е видно от заглавието й и нейното съдържание, но не и материално правна легитимация за НВУ. Цитира в контекста на довода съдебна практика. Намира, че твърдението на ищеца за материално правна легитимация по спора не може да се извлече и от ЗВО(Закона за висшето образование), т.к. законът е общ, а казусът касае материя, подчинена на специална правна регулация чрез ЗОВСРБ. Оспорва се и размерът на вземането, сочен за неправилно определен. Счита, че не са взети предвид индивидуалните особености, свързани с обучението на обучаваното лице, вместо което са приети усреднени стойности на разходите за обучение, включени са странични разходи, които не са обосновани и не следва да се възлагат на бившите обучаеми. Намира, че в изготвената за вземането справка липсвала ясна икономическа обосновка, прозрачност, пропорционални и недискриминационни методи и критерии, на чиято база да се формира дължимата за възстановяване от бившия курсант сума. Молил е за отхвърляне на заявената претенция. С обжалваното решение първата инстанция е уважила претенцията изцяло, установявайки вземането, както е предявено и присъждайки в полза на ищеца деловодните разноски за проведеното заповедно производство и настоящото исково такова. За да постигне извода, съдът се солидаризира с мотивите от определение № IV-2047/ 25.10.2019г. по ч.гр.д. № 1506/2019г. на ОС-Бургас, че според чл.142 ал.6 от ЗОВСРБ правата и задълженията на обучаваните се определят с правилниците за устройството и дейността на военните академии и висшите военни училища и в договора за военна служба, а в чл.18 (л.7.дело БОС) от приложения договор за военна служба се предвижда, че курсантът възстановява на НВУ„Васил Левски“ разходите за издръжка и обучение за периода, през който е бил обучаван.Изтъква се също липсата на законова забрана, по силата на договор между две страни да възникне вземане в полза на трето лице – чл.22 от ЗЗД или разпоредба в обратен смисъл в ЗОВСРБ, ППЗОБСРБ и правилника на НВУ„Васил Левски“, които да предвиждат изрично, в полза на кое лице следва да се възстановят разходите по чл.260 ал.2, вр.чл.260а от ЗОВСРБ. Въззивният съд не споделя този краен правен извод и аргументира становището си със следното: Във въззивното производство не е повдигнат спор по следните, установени от първата инстанция релевантни за делото факти, поради което те се възприемат изцяло от настоящия съд, а именно: МО, представлявано от И М като началник на НБУ „В.Левски“ и ответникът са сключили договор за военна служба № 145/ 23.08.2020г., по силата на който Г. е приел да се обучава в учебното заведение по посочени специалности, както и да упражнява 10 години военна служба като професия след завършване на обучението. Договорът е бил прекратен със заповед № РД-06-137/ 23.06.2023г. на началника на НВУ„Васил Левски“ поради незавършване на обучението за придобиване на военна квалификация и считано от 27.06.2023г. Я. Г. е бил отчислен от списъчния състав на висшето училище. Според чл.18 от договора, курсантът следва да възстанови сторените за издръжката и обучението си в НБУ“Васил Левски“разходи. Размерът на задължението по неизпълнението на договора за военна служба, заявен по делото, е съобразен с нарочно изготвен от ищеца документ – Финансова справка с рег.№ 3319/22.06.23г. До ответника е изпратена покана за доброволно изпълнение с рег.№3357/23.06.23г. за изплащане на дължимата сума(69 903,76 лв.) за издръжка и обучение на НВУ„Васил Левски“ гр. В. Т. в срок до 28.07.23г., но плащане не е последвало. На 19.10.2023г. е подадено заявление от НВУ по чл.417 от ГПК за дължимите суми пред РС-Бургас, по което е образувано ЧГД № 6233/23г. на Районен съд – Бургас. В производството по същото са издадени Заповед за изпълнение № 3349/ 07.11.2023г. и изпълнителен лист, по силата на които Я. Г. е осъден да заплати на ищцовата страна претендираните заради неизпълнения договор за военна служба суми, както са посочени в исковата молба и сумата от 1398,08 лв. за държавна такса. Започнало е и изпълнително производство за събирането на присъдените в полза на ищеца суми, като след уведомяването му за вземането, ответникът – длъжник е депозирал в срок възражение, с оглед което и съгласно указанията на заповедния съд, заявителят е инициирал своевременно настоящия иск по чл.422 от ГПК за установяване на вземането и за присъждане на сторените по частното дело съдебни разноски. Страните спорят по правилното приложение на относимото към казуса материално право, като първото и основно възражение на ответника е, че ищецът няма материално правна легитимация за заявената претенция. Същият довод е въведен и като възражение за недопустимост на съдебното производство, но съобразявайки, че за разлика от процесуално правната, материално правната легитимация на ищеца е свързана с основателността на иска, въззивният съд го разглежда в контекста на обсъждането на казуса по същество. Т.к. спорът е за последиците от неизпълнен и прекратен по тази причина договор за военна служба, обвързан с обучението на сключилия го курсант, съдът приема, че засяга специфична правна материя, намираща уредбата си в специални нормативни актове, найвисш по юридическа сила от които е ЗОВСРБ(Закона за отбраната и военната служба в Р България). В чл. 142. ал.1 от ЗОВСРБ се сочи, че редът за приемане във военните академии, висшите военни училища и професионалните колежи се определя с наредба на министъра на отбраната.Курсантите, обучавани за нуждите на Министерството на отбраната, сключват договори за военна служба, в чийто срок се включва този на обучението, а правата и задълженията им се определят с правилниците за устройството и дейността на военните академии и висшите военни училища и в договора за военна служба. Ал.2 от нормата сочи, че издръжката на обучаващите се, се осъществява със средства от бюджета на МО, доколкото не се осигуряват по друг ред, определен със закон. В ал.3 от чл.145 ЗОВСРБ, до отмяната й през м. януари 2024г., е изрично посочено, че при виновно неизпълнение на задължението за успешно завършване на обучението за нуждите на Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия с цел повишаване на квалификацията или придобиване на нова квалификация, военнослужещият възстановява на Министерството на отбраната разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван. Ал.2 на чл.260 от ЗОВСРБ, действала по време сключването на процесния договор и до 05.01.24г.(т.е. и по време на прекратяването му), е предвиждала, че курсантите, отстранени от обучение по реда, определен с правилниците на висшите военни училища, или напуснали по собствено желание по време на обучението, възстановяват разходите за издръжка и обучение за периода, в който са били обучавани, а в новата разпоредба на чл.260а(в сила от м. януари 2024г., с изменение в сила от 01.01.2026г.) е изрично предвидено, че курсантите и колежаните, обучавани за нуждите на други министерства и ведомства, отписани от обучение по реда, определен с наредбата на министъра на отбраната по чл. 135, ал. 2, или напуснали по собствено желание, възстановяват разходите за издръжка и обучение по реда, определен в чл. 260, ал. 4 и 6, за периода, в който са били обучавани, пропорционално на Министерството на отбраната и на съответното министерство или ведомство. Договорът, заради чието неизпълнение се претендира исковата сума, сключен между курсант Г. и МО чрез началника на НВУ“Васил Левски“като пълномощник, предвижда в чл.18, че ако курсантът напусне училището по собствено желание, е длъжен да възстанови разходите за издръжката и обучението си за периода, в който е бил обучаван. Те се изчисляват по реда и начина, определени в акта на министъра на отбраната по чл.260, ал.4 от ЗОВСРБ (разбирай съгласно Наредба № Н-1/ 29.10. 29.10.20г.,регламентираща реда за изчисляване на разходите за издръжка,обучение и квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от МО, действала в периода на прекратяването на спорното правоотношение и отменена на 30.05.25г. с приемането на следваща Наредба по същата материя).В ал.3 на посочения чл.18 от договора е предвидено, че възстановяването на разходите се извършва доброволно в едномесечен срок от отстраняването/ напускането/ прекратяването на договора, а при отказ-по реда на ГПК въз основа на извлечение от счетоводните книги на училището или документ, установяващ размера на вземането, издаден по реда на акта на министъра на отбраната по чл.260, ал.4 от ЗОВСРБ, т.е. в случая на Наредба №Н-1/29.10.20г.(действала при прекратяването на процесния договор). В ПРАВИЛНИКА за устройството и дейността на Националния военен университет „Васил Левски“, в сила от м. юли 2020г.,действащ и понастоящем, в чл. 92, ал.1 се предвижда, че Договорът за военна служба с курсанта се прекратява от министъра на отбраната или оправомощено от него длъжностно лице по време на обучението при: 1. настъпила негодност за военна служба, установена от военномедицинските органи; 2. настъпила психологична непригодност за военна служба, установена от специализирани звена и органи по психологичното осигуряване; 3. напускане на университета по собствено желание, а в чл.94 от същия правилник се сочи, че при отстраняване от университета, както и при напускането му по собствено желание, курсантът възстановява разходите за издръжка и обучение за периода, в който е бил обучаван, при условията и по реда на Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България, като размерът на разходите за издръжка и обучение се изчислява по ред и условия, определени с акт на министъра на отбраната(цитираната по- горе Наредба). Възстановяването на разходите по ал. 1 се извършва доброволно в едномесечен срок от отстраняването, а при отказ – по реда на Гражданския процесуален кодекс, въз основа на извлечение от счетоводните книги на университета или документ, установяващ размера на вземането, издаден по реда на акта на министъра на отбраната по ал. 2(същата Наредба). Цитираната Наредба предвижда в чл.22,ал.1, че за определяне на разходите, подлежащи на възстановяване по чл.260, ал.2 от ЗОВСРБ, кадровият и финансовият орган изготвят справка, която се подписва от началника на военното училище и тя съдържа:периода на обучение и размера на разходите по чл. 4.Съгласно ал.3 справката се предоставя на юриста, обслужващ съответното военно училище, за събиране на вземането по съдебен ред. В чл.20 и чл.21 от същата е визирано задължение за изпращане на покана за доброволно плащане до задълженото лице, ведно със справката за дълга, за изпълнение плащане в едномесечен срок и при липса на такова справката ведно с поканата и отметка за връчването й се предоставя на дирекция "Правно-нормативна дейност" в Министерството на отбраната за организиране събиране на вземането по съдебен ред. При така установената нормативна база, съдът прави следните изводи: След като процесният договор за военна служба е бил сключен на основание чл.142 от ЗОВСРБ между МО и курсанта, въззивният съд приема, че както съдържанието му, така и последиците от неговото прекратяване, следва да се съобразят с уредбата, която им придава посочената норма. Затова и с оглед визираното в чл.142 ал.6 от ЗОВСРБ в относимата съм сключването на конкретния договор предходна редакция, въззивният съд възприема, че правата и задълженията на курсантите се определят с правилниците за устройството и дейността на военните академии и висшите военни училища, както и в договора за военна служба. С оглед горното, съдът обосновава изводите си по спора на тези източници на право. Обстоятелството, че обсъжданият по делото договор е сключен между МО и въззивника- ответник, определя същите лице като материално правно легитимирани субекти за диренето на последиците, произтичащи от неизпълнението на поетите с него задължения при съобразяване на правилото на чл.21 от ЗЗД за относителното действие на договорите, гласящо, че те обвързват само съконтрагентите. Изключение от горното правило и позволяващо разпростиране действието на договора, е договарянето в полза на трето лице(чл.22 от ЗЗД), но според въззивния съд в случая такова договаряне не се установява от клаузите в частите на конкретния договор, представени по делото. Явно от формата на договора за военна служба е, че страни по него са само МО (подписан чрез пълномощник – началника на НВУ) и курсант Г.. Ищецът тук не е страна по правоотношението, а само пълномощник. Видно от съдържанието на договора е и че МО предлага на собствени разноски чрез НВУ(самостоятелно юридическо лице на пряко подчинение на МО) изпълнение на задължението си да обучи физическото лице за целите на националната отбрана в посочените в предмета на договора специалности, за придобиване на образователноквалификационна степен „бакалавър“, с предвиждане за десетгодишно изпълнение на военна служба като професия от страна на курсанта след завършване на обучението му. При неизпълнение на договора от страна на обучаемия заради отстраняването му или при напускане на училището по собствено желание, чл.18 от договора предвижда възстановяване на сторените за обучението разходи, но никъде в разпоредбата няма изрично посочване, че възстановяването им е в полза на НВУ. Няма данни за възлагане на права на учебното заведение за горното и в останалите представени договорни клаузи. Извън горното-изводимо от обстоятелството, че МО отчислява от своя бюджет разходите за обучението на физическото лице(данни за друго финансиране няма изнесени) е, че в случай на неизпълнение, налагащо възстановяването им, те следва да бъдат върнати обратно на субекта, който ги е дал. Право за НВУ да възстанови разноските при прекратяване на обучителния договор с курсанта според АС-Бургас не се извежда и от цитираните по- горе разпоредби на Правилника за устройството и дейността на Националния военен университет „Васил Левски“, в сила от м. юли 2020г.,действащ и понастоящем. Цитираните по –горе две норми от правилника визират, че разходите подлежат на възстановяване, но не съдържат предписание да ги получи учебното заведение, а препращат към Закона, който не предвижда твърдяното делегиране на права. Нещо повече- в чл.145 ал.3 от ЗОВСРБ до отмяната му на 05.01.2024г. е отразено, че сумите се възстановяват от неизпълнилите договора за обучение военнослужещи на МО. Нормата сочи за задължени субекти общо военнослужещите лица, но задължението е относимо и за курсантите, сключили договор за военна служба, което се подкрепя от обстоятелството, че в датата на отмяна на посочената разпоредба е влязла в сила новата правно регулираща института норма на чл.260а от Закона, конкретизираща, че курсантите имат същото задължение. Съдът намира, че тази норма не създава ново правно положение, а само изяснява вече съществуващото. Не се споделя от въззивния съд доводът за прилагането на чл.22 от ЗЗД в полза на НВУ, изводим от разпоредбата на чл.22,ал.3 от Наредба № Н-1/20г., постановяваща справката за периода на обучение и размера на разходите на военно служещия да се предоставя на юриста, обслужващ съответното военно училище, за събиране на вземането по съдебен ред. На първо място разпоредбата на ЗЗД е относима само към договори. На следващо-от наименованието на наредбата(за реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация на военнослужещите от Министерството на отбраната, структурите на пряко подчинение на министъра на отбраната и Българската армия във връзка с възстановяването им в случаите по чл. 260, ал. 1, 2 и 3 от Закона за отбраната и въоръжените сили на Република България), а и предвид основанието за създаването й(чл.260,ал.4 от ЗОВСРБ- за определяне на реда и начина за изчисляване на разходите за издръжка, обучение, квалификация и/или преквалификация), както и самото й съдържание определят, че тя има за предмет да регулира единствено механизма за изчисляването на сумата, която дължи да върне като разход за обучението си неизправният военнослужещ. С това юридическата цел на посочения подзаконов нормативен акт се изчерпва, поради което според АС-Бургас не може да обоснове вмененото му от първата инстанция значение, че създава право НВУ да получи паричните средства, които иначе договорът на страните( със силата на закон за тях, съгласно чл.20а,ал.1 от ЗЗД) и ЗОВСРБ определят за дължими на МО.Вж. в тази връзка и Решение №124/11.05.23г. на ОС-Хасково по в.гр.д.№109/23г., недопуснато до касационно обжалване с Определение №3099/19.06.24г. на ВКС по гр.д.№3420/23г. на Четвърто Г.О., ГК. Според АС-Бургас в такъв случай чл.22,ал.3 от Наредба №Н-1/2020г.(отм.)ще е в колизия освен с нормите на чл.20 и 21 от същата, още и с посоченото в закона и с изводимото от договора правно положение, че вземането е на МО, което противоречие следва да се разреши в полза на по-високия по степен нормативен акт, съгласно правилото на чл.15, ал.3 от ЗНА, като се даде превес на визираното в договора, имащ за страните силата на закон и в ЗОВСРБ, а не на Наредбата. Показателна в подкрепа на извода, че право да иска разноски за прекратени договори за военна служба от задължените бивши военни и обучаемите курсанти има МО е и последователната практика на съдилищата, изразена в Определение №50022/16.01.23г. по гр.д.№2165/22г. на ВКС, недопускащо до касационно обжалване Решение №390/18.03.22г. по в.гр.д.№1858/21г. на Софийски АС;Определение №50686/30.09.22г. по гр.д.№1044/22г. на ВКС, с което не се допуска до касационно обжалване Решение №209/10.11.21г. по в.гр.д. №341/21г. по описа на ОС-Сливен.По тези дела, аналогични на настоящото, ищец,претендиращ възстановяване на направените за обучението на курсанти и военни лица разноски не е НВУ, а МО. Изводите от изложеното дотук са, че конкретният договор за военна служба обвързва само сключилите го лица в потвърждение правилото на чл.21 от ЗЗД и не създава права в полза на НВУ ,както и че липсва законова норма, възлагаща правомощие на университета да събира за себе средствата, дадени от МО за обучението на отстранените/напусналите университета курсанти, като разходи, чието връщане последните дължат, съгласно прекратените им договори за военна служба. Щом това е така, правоимащ да получи възстановените от бившия курсант Я.Г. разноски в случая е МО, а не НВУ. Последният не доказва материално правна легитимация за принадлежност на процесното вземане, поради което претенцията за установяването на последното по реда на чл.422 от ГПК следва да бъде отхвърлена, като неоснователна. При формирането на горния извод, останалите въведени от въззивника оплаквания не подлежат на обсъждане в това производство. Несъвпадението на крайния извод на първата инстанция по спора с този на въззивния съд, налага отмяната на обжалваното решение и постановяването на ново, съответстващо на изложените по-горе съображения. При този изход от обжалването, на основание чл.78, ал.1 от ГПК, въззивникът ответник има право на всички направени в производството деловодни разноски, възлизащи на 7000лв. за защитата на страната от един адвокат пред ОС-Бургас(сумата уговорена и заплатена по банков път-л.86-90 – дело ОС), на платената за въззивното производство(л.18- дело АС-Бургас) д.т. от 1398,08лв. и на сумата 5500лв. разноски за защита от един адвокат във въззивния процес(възнаграждението уговорено и заплатено по банков път- л.15-17- дело АС) или общо на разноски от 13898,08лв., представляващи 7105,98 евро, които следва да бъдат поставени в тежест на другата страна по делото. Мотивиран от горното, Апелативен съд-Бургас