Решение № 16310 от 18.8.2026 г. на Софийски районен съд по дело № 19705/2023 г.

Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, кумулативно обективно съединени с инцидентен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД и насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ищецът М. И. Б. твърди, че на 23.12.2009 г. между него в качеството му на наемодател и ДМТ „Стефан Македонски“ – понастоящем ответникът Държавен музикален и балетен център – София, в качеството му на наемател е сключен договор за наем, по силата на който на ответната страна е предоставен за временно и възмездно ползване проход с широчина от 2 м. от фасадата на театъра, като авариен изход, намиращ се в поземления имот, собственост на ищеца – 1/2 ид. част от дворно място с административен адрес ..............., съставляващо УПИ с пл. № 7 в кв. 533. Посочва, че след сключване на договора за наем и конкретно за периода от 23.12.2009 г. до 19.12.2017 г. в изпълнение на договорните си задължения ответната страна заплатила на ищеца като наемна цена сума в общ размер от 15 092 лева, конкретно за 159 месеца с месечен наем от по 200 лева. Излага, че последното извършено плащане е направено на 19.12.2017 г., след което наемателят преустановил плащанията. Поддържа, че за периода от 19.12.2017 г. до 15.03.2023 г. дължимите от ДМБЦ – София и неплатени наемни вноски по договора възлизат на сумата от общо 16 708 лева. Твърди, че въпреки отправена нотариална покана от ищеца М. Б. и получена от ответната страна на 04.04.2023 г. за заплащане на дължимите суми последните останали незаплатени. С тези съображения ищецът М. И. Б. отправя искане за осъждане на ответника Държавен музикален и балетен център – София да му заплати сумата от 7 200 лева, представляваща наемна цена по договора за наем от 23.12.2009 г. за периода от 11.04.2020 г. до 15.03.2023 г., претендирана като частична претенция от общо дължимата сума от 16 708 лева за периода от 19.12.2017 г. до 15.03.2023 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 12.04.2023 г., до окончателното плащане, и сумата от 800 лева, представляваща лихва за забава за периода от 11.04.2020 г. до 11.04.2023 г. В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът Държавен музикален и балетен център – София, оспорва исковите претенции като недопустими, а по същество и като неоснователни. Изтъква, че според представения от ищеца нотариален акт за собственост същият е собственик на 1/2 идеална част от дворното място, находящо се в съседство със стопанисвания от ответната страна като правоприемник на ДМТ „Стефан Македонски“ имот, последния публична държавна собственост. Посочва, че в случая няма данни ищецът да представлява и останалите собственици на имота, което прави предявените от него искове недопустими поради липсата на представителна власт от собствениците на останалата идеална част от имота. Намира исковете за недопустими, тъй като се касае за ползване на имот, публична държавна собственост, описан в АДС № 06236/04.06.2007 г., поради което и не може да бъде обект на разпореждане, нито да се придобива по давност. Счита, че ДМБЦ – София не е процесуално легитимирана страна в производството, намирайки, че такава на основание чл. 31, ал. 1 и ал. 2 ГПК следва да бъде министърът на регионалното развитие и благоустройството, респ. министърът на финансите или министърът на културата. По същество оспорва исковете с довод, че процесният договор за наем е нищожен поради липсата на индивидуализация на наетата вещ, а оттук и поради липсата на предмет на договора. Дори и да се приеме, че не е налице сочената недействителност, то договорът за наем не може да произведе действие за период по-дълъг от 3 години съгласно чл. 229, ал. 2 ЗЗД. Посочва се, че на ДМБЦ - София е предоставен за стопанисване и управление имот с площ от 3 657 кв.м., представляващ имот с идентификатор 68134.406.10, с акт за държавна собственост от 20.11.1997 г., който имот е публична държавна собственост и съгласно чл. 7, ал. 1 ЗДС не може да бъде обект на разпореждане. Ето защо договорът за наем, имащ за предмет този имот, изваден от граждански оборот, се явява нищожен поради невъзможен предмет на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. С тези доводи ответникът отправя искане за отхвърляне на исковете като недопустими и неоснователни. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК от ответника ДМБЦ – София срещу ищеца М. И. Б. са предявени инцидентен установителен иск и насрещен осъдителен иск. В исковата молба, обективираща установителната претенция, ДМБЦ – София посочва, че договорът за наем от 23.12.2009 г., на който ищецът основава претенциите си и който има за предмет предоставяне ползването на наемателя на проход с широчина от 2 м., считано от фасадата на театъра, като авариен изход, е нищожен поради липсата на предмет на договора. В тази връзка твърди, че липсва надлежна индивидуализация на отдадения под наем имот – какво представлява вещта, къде се намира същата, каква е площта й, какви са границите й, което означава липса на предмет на този договор, доколкото индивидуализацията на вещта е част от същественото съдържание на договора за наем. Наред с това, оспорва валидността на договора и поради невъзможен предмет, изтъквайки, че по делото не може да се установи дали предоставеният за ползване имот – проход с широчина от 2 м., считано от фасадата на театъра, е част от имота, описан в нотариалния акт от 16.03.2000 г., на който ищецът основава правата си, или е част от съседния имот, описан в АДС № 00451/20.11.1997 г., представляващ публична държавна собственост, предоставен за стопанисване и управление на ДМБЦ - София и представляващ имот с идентификатор 68134.406.10, съседен на имот с идентификатор 68134.406.6 с административен адрес ................ Излага се, че след издаването му от областния управител през 1997 г. АДС не е променян по отношение на актуваната в същия площ на имота от 3 657 кв.м., като по силата на чл. 5, ал. 2 ЗДС се ползва с удостоверителна сила относно правото на собственост върху имота. Сочи, че съгласно скица, издадена на 31.05.2023 г. от СГКК – гр. София, не е налице промяна и в имот с идентификатор 68134.406.6, от който ищецът притежава 1/2 ид. част. Твърди, че от представените по делото доказателства следва, че описаният имот в договора за наем е част от имот – публична държавна собственост. Ето защо договорът за наем, на който се позовава М. Б., е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като се отнася до имот – публична държавна собственост, който обект съгласно чл. 7, ал. 1 ЗДС е изваден от гражданския оборот. В исковата молба, с която се предявява установителният иск, ответната страна отново се позовава на разпоредбата на чл. 229, ал. 3 ЗЗД, намирайки, че процесният договор за наем има действие само за три години, тъй като ищецът, като собственик само на 1/2 идеална част от имота, има права само за обикновено управление на вещта, каквото е отдаването й под наем за срок до 3 години. Предвид това, смята, че договорът е преустановил действието си след изтичане на този тригодишен срок. Наред с това, ДМБЦ – София, чрез своя директор, също има право да извършва действия на обикновено управление. С тези съображения ищецът по инцидентния установителен иск ДМБЦ – София отправя искане към съда да прогласи нищожността на договор за наем от 23.12.2009 г. поради невъзможен предмет, обусловена от липсата на предмет, евентуално от правна невъзможност на предмета. В насрещната искова молба ДМБЦ - София излага идентични твърдения на изложените в отговора на исковата молба и в молбата по предявения инцидентен установителен иск относно недействителността на договора за наем от 23.12.2009 г., предвид липсата на предмет на договора, евентуално правната невъзможност на последния. Наред с това се сочи, че дори договорът да е действителен, то последният има действие само за срок от 3 години на основание чл. 229, ал. 2 ЗЗД. Излага се, че с оглед недействителността на договора М. Б. дължи връщане на ДМБЦ - София на сума в общ размер от 18972 лева, представляваща недължимо платена сума в периода от 08.02.2010 г. до 19.12.2017 г., получена от ответника без основание и подлежаща на връщане. С тези съображения ищецът по насрещния иск Държавен музикален и балетен център – София отправя искане за осъждане на ответника по насрещния иск да му заплати сумата от 2862,70 лева (след допуснато в съдебно заседание на 24.11.2025 г. увеличение размера на иска) – частична претенция от общо дължимата сума от 18972 лева, представляваща сума, платена от ищеца под формата на месечни наемни вноски по договор за наем от 23.12.2009 г., респ. получена от ответника без основание за това – поради недействителността на договора за наем, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на насрещната искова молба в съда – 11.01.2024 г., до окончателното плащане. В депозираните в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмени отговори ответникът М. И. Б. оспорва исковете като неоснователни. Възразява срещу твърдението на ДМБЦ – София за недействителността на договора за наем от 23.12.2009 г. По-конкретно, оспорва представения от ищеца акт за държавна собственост да касае публична такава с довод относно нищожността на забележката по т. 17 от АДС № 451/20.11.1997 г. поради липсата на надлежно изявление на компетентен орган, както и с довод, че се касае за имот – частна държавна собственост. Твърди, че с договора за наем е предоставен за ползване част от имот, собственост на ответника Б., а не имот – държавна собственост. Сочи се, че от подписване на договора до настоящия момент от наемателя не е оспорено ползването на тази вещ, какъвто спор не е имало и в продължение на 8 години - до 2017 г. Счита, че отдаденият под наем имот е надлежно индивидуализиран с договора, като представлява проход с широчина от 2 м., започващ от фасадата на сградата на театъра и преминаващ през имота на ищеца, който проход се използва като авариен изход на театъра. Поддържа, че предоставеният за ползване имот е част от собствения на ищеца по първоначалните искове имот и не се намира в имота, предоставен за ползване и управление на ДМБЦ - София. Във връзка с предявения насрещен иск оспорва наведените твърдения за нищожност на договора за наем от 23.12.2009 г. поради липсата на предмет, респ. поради невъзможност на предмета му. Въвежда и правопогасяващо възражение за изтекла погасителна давност за вземането, считано от датата на последно извършеното плащане от наемателя на 17.12.2017 г. до предявяване на насрещната искова молба, поради изтичане на период от време, по-дълъг от 5 години. С тези доводи се отправя искане за отхвърляне на предявените от ДМБЦ – София установителна и насрещна претенции. Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното: По инцидентния установителен иск: В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване твърденията си относно нищожността на процесния договор за наем - че отдаденият под наем имот не е индивидуализиран надлежно, както и че договорът е нищожен поради невъзможен предмет, тъй като има за предмет вещ – публична държавна собственост, при което в тежест на ответника е да установи действителността на договора, а именно наличието на фактически и правно възможен предмет на сделката, както и довода си за нищожност на забележката по т. 17 АДС от 20.11.1997 г. поради липса на надлежно изявление на компетентен орган. Приет като писмено доказателство по делото е оспореният договор за наем. От неговото съдържание се изяснява, че същият е сключен на 23.12.2009 г. в гр. София между М. И. Б. като наемодател и собственик на 1/2 идеална част от дворно място с административен адрес ..............., съставляващо урегулиран имот с пл. № 7, квартал 533, и ДМТ „Стефан Македонски“ като наемател. В клаузата на чл. 1 от договора страните са постигнали съгласие, че наемодателят предоставя за ползване на наемателя проход с широчина от два метра, считано от фасадата на театъра, като авариен изход. Съгласно чл. 3 от договора наемателят е поел задължение да заплаща на наемодателя за ползването на прохода месечен наем в размер на 200 лв. до 15-о число на съответния месец, като превежда сумата по банков път /л. 7/. Не е спорно по делото, че ответникът ДМБЦ – София е правоприемник на наемателя по договора ДМТ „Стефан Македонски“, което се установява и от представените писмени доказателства /л. 141-144/. Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства и заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в периода от 05.02.2010 г. до 19.12.2017 г. наемателят е изпълнявал задължението си да плаща на наемодателя уговорената наемна цена. На първо място, договорът за наем е оспорен като нищожен поради липса на предмет с твърдения, че не съдържа надлежна индивидуализация на имотa, а липсата на индивидуализация на вещта като съществен елемент на договора предпоставя невъзможен предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД. Съдът намира тези твърдения за неоснователни, като съображенията за този извод са следните: Съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД договорите, които имат невъзможен предмет, са нищожни. В ТР № 3/28.06.2016 г. по тълк. д. № 3/2014 на ВКС, ОСГК, е разяснено, че предмет трябва да има всяка сделка и за да е налице сделка, страните трябва да са постигнали съгласие по нейния предмет. Ако към момента на постигне на съгласието предметът е фактически или правно невъзможен, сделката е нищожна поради невъзможен предмет. Фактическата невъзможност на предмета означава, че той не съществува в реалната действителност при сключване на сделката и не може да възникне според природните закони и с оглед нивото на развитие на науката, техниката и технологиите към момента на сделката, както и ако предметът е индивидуално определена вещ и тя е погинала преди постигане на съгласието. Налице е начална невъзможност на предмета. Правната невъзможност на предмета означава, че за неговото възникване или за разпореждането с него съществува непреодолима правна пречка. Правната пречка може да се изразява в нормативно уредени забрани за извършване на сделката или ограничения за обособяването на обекта. За да не се стигне до невъзможност на предмета, той трябва да е определен или поне определяем.“ В случая процесният договор за наем има предмет и той е недвижима вещ - проход, находящ се в УПИ с пл. № 7, кв. 533, с административен адрес ..............., и широк два метра, считано от фасадата на музикалния театър. От съдържанието на договора се изяснява, че ищецът, като собственик на 1/2 идеална част от урегулирания поземлен имот, е предоставил на ответника този проход за временното и възмездното му ползване като авариен изход на театъра. Имотът в договора е индивидуализиран единствено по вид, площ /само на широчина/, граници /непълни/ и местонахождение. Следователно, в договора за наем липсва пълно описание на основните индивидуализиращи данни за имота съгласно изискванията на чл. 27, ал. 1, т. 1 ЗКИР, но в случая това е така поради обстоятелството, че към момента на сключването му имотът не е бил заснет и отразен в КККР. В Решение № 13/06.02.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2413/2019 г., IV г.о., е посочено, че непълнотата в описанието на имотите в предварителния договор не е липса на предмет като съществено условие на сделката, ако идентифицирането е осъществено по такъв начин, който доказва достатъчно точната воля на страните за определен обект, а в Решение № 202/13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 680/2011 г. е прието, че при неяснота или липса на определен индивидуализиращ признак на недвижимия имот, предмет на разпореждането, действителната воля на страните подлежи на тълкуване на основание чл. 20 ЗЗД, като тя следва да се разкрие както от клаузите в договора, така и от обстоятелства и факти, стоящи извън текста на договора. Цитираната съдебна практика следва да намери приложение и в хипотезата на сключен договор за наем с предмет недвижим имот, каквато е настоящата. В случая обстоятелството, че от момента на сключване на договора и за продължителен период от време наемателят е изпълнявал точно и своевременно насрещното си задължение да заплаща уговорената между страните наемна цена, е достатъчно основание да се приеме, че страните по договора са постигнали съгласие относно конкретния му предмет. Индиция за това, че имотът е бил индивидуализиран в договора в достатъчна степен е и фактът, че след сключване на договора, а и преди този момент, наемателят фактически е ползвал именно описаният в договора проход, което еднопосочно се установява от показанията на свидетелите З. и П.. Освен това, по делото не се установява, че имотът не е съществувал в реалната действителност при сключване на договора, нито че не е могъл да възникне, което да обуслови извод за фактическа невъзможност на неговия предмет. Следователно, съдът намира, че предметът на договора за наем е фактически възможен, а липсата на пълна индивидуализация на предоставения за ползване недвижим имот не представлява порок, който да лиши сделката между страните от желаното правно действие. Процесният договор за наем е оспорен и като нищожен поради правна невъзможност на неговия предмет по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД с твърдения, че отдаденият под наем имот е част от имот, представляващ публична държавна собственост, поради което е изключен от гражданския оборот съгласно чл. 7, ал. 1 ЗДС. На първо място, следва да бъде изяснен спорният между страните въпрос - дали отдаденият под наем имот е част от имот – публична държавна собственост. От представения по делото Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 131, том I, рег. № 1532, дело № 126/16.03.2000 г. по описа на нотариус Ивайло Николов, с рег. № 040 на НК, с район на действие СРС, се установява, че на 16.03.2000 г. М. И. Б. е придобил собствеността върху недвижим имот, представляващ апартамент № 2, находящ се в надпартерния етаж на жилищна сграда на ..........., квартал № 544, местност „Центъра“ по плана на гр. София, с площ от 417 кв. м., при съседи: изток – двор и имот № 8, юг – двор, запад – двор, север – апартамент № 1, ведно с 1/2 идеална част от дворното място и 20/100 идеални части от общите части на сградата /л. 8-10/. Приобщен по делото е Акт за частна държавна собственост № 00451/20.11.1997 г., съставен относно недвижим имот, представляващ парцел I, кв. 533, с площ от 3 657 кв.м., заедно с построените върху него: масивна триетажна театрална сграда със застроена площ от 2 492 кв. м., в т.ч. 712 кв. м. склад за декори; масивна железарска работилница със застроена площ от 130 кв.м., заедно с гараж със застроена площ от 9 кв. м.; монолитна пететажна административна сграда с мазе с площ от 220 кв. м., с местонахождение на имота: ...................., кв. 533, парцел I, ................ № 3, и граници на имота: изток – ................, юг – парцели II-14, III-15, IV-16, VI-2; запад – парцели VII-3, VIII- 4,5, север – парцели IX, X-10. В акта е отбелязано, че имотът се стопанисва и управлява от Министерството на културата на основание Нотариален акт № 59, том XI, дело 2169/1949 г., както и че правото на ползване върху имота е отстъпено на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“. В т. 17 „Забележка“ от акта е отразено, че на основание чл. 72 ЗДС и искане с вх. № РД-21-00-010/19.01.1998 г. от Държавния музикален театър графата „вид собственост“ е поправена, като вместо „частна“ следва да се чете „публична“ /л. 170/. Представен по делото е Акт № 06236/04.06.2007 г. за поправка на Акт за публична държавна собственост № 00451/20.11.1997 г., по силата на който актовете са поправени на основание чл. 72, ал. 1 ЗДС чрез допълване на т. 10 от него, в която е отразено, че имотът се стопанисва и управлява от Държавния музикален театър „Стефан Македонски“. Прието и изслушано по делото е заключение на вещо лице по съдебнотехническа експертиза, което съдът намира за пълно, ясно, обосновано и компетентно изготвено, поради което го цени изцяло. От заключението на вещото лице се установява, че първият регулационен план за кв. 533 е одобрен със Заповед № 1680/20.05.1949 г. Дворното място, 1/2 идеална част от което е придобита от М. И. Б., е нанесено върху този регулационен план като имот с пл. № 7, за който е отреден парцел IX-7, кв. 533. Площта на имот с пл. № 7 в кв. 533 е в размер на 509 кв. м., а площта на отредения за него парцел IX-7 е в размер на 349 кв. м. Към момента на изработването на този регулационен план имотът, придобит от Държавен музикален и балетен център – София, е нанесен като имот с пл. № 12–художествен театър, за който е отреден парцел V в кв. 533, с площ от 3 754 кв. м. Със Заповед № РД-18-45/09.07.2010 г. е одобрена кадастралната карта за района, в която имотът, стопанисван от Държавен музикален и балетен център – София, е нанесен като поземлен имот с идентификатор 68134.406.10, с площ от 3 332 кв. м., а имотът на М. И. Б. е нанесен като поземлен имот с идентификатор 68134.406.6, с площ от 354 кв. м. С Решение № 538 по Протокол № 86/23.07.2015 г. и Решение № 822 по Протокол № 45/21.12.2017 г. за поправка на ЯФГ е одобрено последващо изменение на регулационния план за района, в който попада кв. 533, в т.ч. процесният имот. С изменението са съобразени границите на регулационния план с границите на имотите по действащата кадастрална карта. Границата на улицата тупик е изместена в южна посока, без да засяга изградената в имота на М. И. Б. сграда. Намалено е уширението в западната част на улицата тупик, като тази улица остава изцяло в поземлен имот с идентификатор 68134.406.10 (имотът, управляван от Държавен музикален и балетен център – София). С одобрения ПУП е предвиден и самостоятелен УПИ за имота на М. И. Б., а именно УПИ III-6 в кв. 533, както и самостоятелен УПИ за имота, управляван от Държавен музикален и балетен център – София, а именно УПИ VI-за музикален театър в кв. 533. Предвидено е между тези два имота да е улицата - тупик, чиято северна граница е съобразена с границите на имотите по действащите КККР. След извършен от вещото лице оглед на място и контролно заснемане на имота към м. май 2026 г. се установява, че улицата - тупик съществува като терен за достъп до северната фасада на поземлен имот с идентификатор 68134.406.10 (имотът, управляван от ДМБЦ – София). Откъм ................ улицата - тупик е преградена с дворна врата, достъпът през която се осигурява от Държавен музикален и балетен център – София. През този терен се осъществява достъп до северната фасада на музикалния театър, който служи за изход на зрители на театъра при аварийни ситуации съгласно одобрена евакуационна схема на обекта. При огледа на място вещото лице не е установило обозначени граници на описания в процесния договор за наем имот. Под източната част на улицата - тупик се намират два сутерена към театъра, ползвани от ДМБЦ – София, през които преминава канал за фекални води, обслужващ имота на ДМБЦ – София и съседни нему имоти. По северната фасада на театъра са налице 4 броя врати за вход/изход, като всяка от тях е с достъп към улицата - тупик. Отстоянието между фасадата на сградата на театъра и южната ограда на имота на М. И. Б. е 4 м. в източната част и 8,29 м. в западната част, като сред посочените в договора за наем 2 м. от фасадата на сградата не попадат части от имота на М. И. Б.. Към настоящия момент ДМБЦ – София ползва по предназначение поземлен имот с идентификатор 68134.406.10 по действащите КККР, в който имот е включена цялата площ на процесната улица - тупик. Вещото лице заключава, че към момента на сключване на договора за наем през 2009 г. е бил в сила регулационният план за м. „Лиляна Д.“, одобрен със Заповед № 22307/30.10.1967 г., изменен със Заповед № 124/03.03.1975 г. Вещото лице обобщава, че границите на недвижимия имот, предмет на Акт за частна държавна собственост № 00451/20.11.1997 г., са описани съгласно регулационния план, изменен през 1975 г. Съгласно експертизата, ивицата от 2 м., считано от северната стена на театъра, защрихована в жълт цвят на приложената комбинирана скица /Приложение № 9 от заключението/, част от която е процесният проход, защрихован в червен цвят, е била придадена съгласно регулационния план от 1967 г. към парцел I-за музикален театър, като впоследствие след изменението на ПУП от 1975 г. е останала в поземления имот, управляван от Държавен музикален и балетен център – София, но с предназначение за улица - тупик, което е потвърдено и с регулационния план от 2015 г. По делото са събрани и гласни доказателствени средства чрез разпит на допуснатите на страните свидетели З. и П.. От показанията на свидетеля З. се установява, че имотът на М. И. Б. се намира на ........... и представлява апартамент в къща, до която се достига откъм ............. през друга постройка, наподобяваща проход. Към къщата има двор, който обаче не се ползва от Б.. Този двор вечно е пълен с разни консумативи и е заграден от всички страни. Показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани изцяло като логични, последователни, добросъвестно дадени и непротиворечиви както помежду си, така и с приетото по делото заключение по съдебно-техническата експертиза. Съдът намира, че от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства следва извод, че описаният в процесния договор за наем проход с широчина два метра, считано от фасадата на театъра, попада в контурите на поземлен имот с идентификатор 68134.406.10 по КККР, стопанисван и управляван към настоящия момент от ответника ДМБЦ – София, видно от приложената към съдебно-техническата експертиза комбинирана скица на л. 323 от делото, на която този проход е защрихован в червен цвят като част от улица тупик, защрихована в жълт цвят. Извод, че поземлен имот с идентификатор 68134.406.10 е публична държавна собственост, следва от приетия по делото Акт за частна държавна собственост № 00451/20.11.1997 г., който през януари 1998 г. е поправен на основание чл. 72 ЗДС /ДВ, бр. 44 от 1996 г./, като графата „вид собственост“ в акта вместо „частна“ следва да се чете „публична“. Установи се по делото, че поземленият имот, за който е съставен актът, е описан в акта в съответствие с границите на имота по регулационния план за района, одобрен със Заповед № 22307/30.10.1967 г. Съгласно този регулационен план ивицата от 2 м., считано от северната стена на музикалния театър, част от която е процесният проход, е била придадена към парцел I-за музикален театър /понастоящем поземлен имот с идентификатор 68134.406.10/. След изменението на регулационния план от 1967 г. със Заповед № 124/03.03.1975 г. тази ивица, част от която е спорният имот, е останала в описания в акта за публична държавна собственост недвижим имот с предназначение за улица - тупик. С последващо изменение на регулационния план за района през 2015 г. границите на регулационния план са съобразени с границите на имотите по действащата кадастрална карта, като процесният проход, част от улица - тупик, е останал изцяло в границите на поземлен имот с идентификатор 68134.406.10, идентичен с описания имот в акта за публична държавна собственост. Приетият по делото акт за държавна собственост, ведно с неговата поправка в забележка по т. 17 от акта, че вместо „частна“ следва да се чете като „публична“, се ползва съгласно чл. 5, ал. 2 ЗДС с доказателствена сила. По своя характер актът за държавна собственост представлява официален писмен документ, съставен от длъжностно лице по ред и форма, определени в закона, и има обвързваща доказателствена сила за удостоверените с него факти - актуването в актовите книги, правното основание за това, вида на собствеността - частна или публична, описанието на имота, бивши собственици и др. Съгласно чл. 114, ал. 1 ППЗДС обстоятелствата, констатирани в акта за държавна собственост, съставен по надлежния ред, имат доказателствена сила до доказване на противното. В случая ответникът М. И. Б. оспорва като нищожна забележката по т. 17 от акта с твърдения за липса на надлежно изявление на компетентен орган. Установява се, че актът е поправен на основание чл. 72 ЗДС /обн. - ДВ, бр. 44 от 1996 г./, съгласно който при промяна на основанието за придобиване на недвижимия имот от държавата или при установяване на явна фактическа грешка не се съставя нов акт, а в тези случаи в акта се отбелязва новото основание или се поправя допуснатата грешка. Липсват доказателства по делото относно конкретната причина, наложила поправката на акта, но при тълкуване съдържанието на забележката се налага извод, че целта й е била да поправи явна фактическа грешка, а не основанието, на което имотът е станал държавен, посочено в графа 2 от акта. Ответникът не ангажира доказателства по делото относно твърдението си, че забележката, с която е поправена явната фактическа грешка в акта, е съставена от длъжностно лице извън рамките и не в изпълнение на неговата компетентност. Следва да се посочи, че приложимата към онзи момент разпоредба на чл. 72 ЗДС не поставя изисквания за посочване на съставителя на поправката. С оглед изложеното, съдът намира, че недвижимият имот, предоставен за ползване на ответника по силата на процесния договор, е част от имот, който е публична държавна собственост. Поради това, възражението на ответника, че спорният проход е част от собствения му поземлен имот, е неоснователно. Съгласно чл. 229, ал. 2 ЗЗД лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договори за наем за повече от три години. В случая съдът намира, че оспореният договор за наем представлява сделка на управление, тъй като в клаузата на чл. 5 от него е налице уговорка, че договорът се сключва за срок от една година, а в клаузата на чл. 6 – че действието на договора се продължава с още една година при условие, че нито една от страните в 10-дневен срок преди изтичането му не заяви пред другата страна писмено намерението си да го прекрати. Дори и уговорката в клаузата на чл. 6 да се тълкува в смисъл, че договорът се подновява автоматично при липса на изрично писмено предизвестие, т.е. че е сключен за срок над три години, то процесният договор за наем отново не представлява сделка на разпореждане, доколкото в чл. 16, ал. 2 ЗДС /в приложимата към момента на сключването на договора редакция - изм. ДВ, бр. 33 от 2009 г./, който е специален спрямо общия ЗЗД, изрично е уредена възможността отделни имоти или части от имоти - публична държавна собственост, да се отдават под наем за срок до 10 години. Изводът на съда за приложимост на забраната по чл. 7, ал. 2 ЗДС единствено по отношение на сделките на разпореждане с имоти, които са публична държавна собственост, намира потвърждение и в мотивите на т. 1 от ТР № 4/07.07.2010 г. по тълк. дело № 4/2009 г. на ВКС, ОСГК, в които е разяснено, че „по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД, когато вещта, предмет на облигационното отношение, към момента на постигане на съгласие за сключване на договора по волята на законодателя е извадена от гражданския оборот, договорът е нищожен поради невъзможен предмет.“ Поради всичко изложено, съдът намира, че процесният договор за наем не е нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД нито поради липса на предмет, нито поради правна невъзможност на предмета. Ето защо предявеният инцидентен установителен иск е неоснователен и подлежи на отхвърляне. По първоначалните искове: По иска с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване следните обстоятелства: 1). възникването и съществуването през спорния период на валидно облигационно правоотношение между него и ответника (в т.ч. като правоприемник на първоначалния наемател) по договор за наем от 23.12.2009 г. за предоставяне за временно и възмездно ползване на процесния недвижим имот – проход със шИ. от 2 м., предоставен като авариен изход и разположен в дворно място с адрес: ............... срещу заплащането на твърдяната наемна цена; 2). изпълнение на задължението на ищеца по договора за наем, изразяващо се в реално предоставяне на ответника за временно ползване на наетия имот за исковия период, при което за ответника е възникнало задължението за заплащане на месечен наем за исковия период; 3). неговия размер; 4). настъпване на изискуемостта на вземането. При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже възраженията си, в частност, че договорът за наем е сключен от лица, които могат да извършват само действия по обикновено управление. Възражението на ответника за нищожност на процесния договор за наем по см. на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД поради липса на предмет, тъй като предоставеният за ползване имот не е достатъчно индивидуализиран, респ. поради правна невъзможност на предмета, съдът намира за неоснователно, като препраща към мотивите, изложени при обсъждане на предпоставките за основателност на инцидентния установителен иск. Следва обаче да бъде разгледано възражението на ответника, че процесният договор за наем не може да произведе действие за период, подълъг от 3 години съгласно чл. 229, ал. 2 ЗЗД, според която разпоредба лицата, които могат да вършат само действия по обикновено управление, не могат да сключват договор за наем за повече от три години. В случая от събраните по делото доказателства се установи, че отдаденият под наем имот е част от имот, който има характер на публична държавна собственост съгласно Акт за публична държавна собственост № 00451/20.11.1997 г. и се стопанисва и управлява от ответника съгласно Акт № 06236/04.06.2007 г. за поправка на Акт за публична държавна собственост № 00451/20.11.1997 г. Спрямо договор за наем с предмет недвижим имот, представляващ публична държавна собственост, приложим е редът за управление на имотите и вещите - държавна собственост, уреден в ЗДС, чиито норми са специални спрямо общите разпоредби на чл. 228 - чл. 239 ЗЗД. Управлението и ползването на имотите – публична държавна собственост, се подчинява на специалния ред, уреден в ЗДС и ППЗДС, като нормата на чл. 20, ал. 2 от правилника препраща към ЗЗД единствено по отношение на прекратяването на договора за наем. Както се посочи и по-горе, съгласно чл. 16, ал. 2 ЗДС /в приложимата редакция към момента на сключване на процесния договор - изм. и доп. ДВ, бр. 33 от 30.04.2009 г./ отделни имоти или части от имоти - публична държавна собственост, могат да се отдават под наем по реда на чл. 19, ал. 1 за срок до 10 години, при условие, че се използват съобразно предназначението им и не се възпрепятства осъществяването на дейностите, за които са предоставени за управление. Поради това, неоснователно се явява възражението на ответника, че след изтичане на тригодишен срок от сключването му договорът е преустановил своето действие. Следва обаче да се вземе предвид, че нормата на чл. 16, ал. 2 ЗДС поставя императивно ограничение относно продължителността на договорите за отдаване под наем на имоти, представляващи публична държавна собственост, като по този начин препятства приложението на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, който предвижда, че ако след изтичане на наемния срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставяне на наемодателя, договорът се счита продължен като договор за наем за неопределен срок. В този смисъл са Решение № 97/07.07.2017 г. на ВКС по т. д. № 1108/2016 г., II т. о., Решение № 172/16.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 3065/2014 г., II т. о., като разрешението в тях, макар и да касае имоти - публична общинска собственост, намира приложение и за публична държавна собственост предвид идентичността на уредбата. Следователно, налага се извод, че в случая процесният договор за наем е прекратен с изтичане на десетгодишен срок от сключването му, или считано от 23.12.2019 г. Поради това, съдът намира, че за периода от 11.04.2020 г. до 15.03.2023 г., за който ищецът претендира заплащане на наемна цена, между страните не е било налице и не е съществувало облигационно правоотношение по договор за наем, по силата на който ищецът да е предоставил за ползване на ответника процесния недвижим имот, при което за ответника не е възникнало задължението за заплащане на уговорената между страните месечна наемна цена. В хипотеза, при която наемателят продължи ползването на отдадения под наем имот и след прекратяването на договора, наемателят дължи на наемодателя обезщетение по чл. 236, ал. 2 ЗЗД, каквото в случая не се претендира от ищеца. Изложеното е достатъчно да обуслови извод за неоснователност на предявения главен иск по чл. 232, ал. 2 ЗЗД. Неоснователността на главния иск обуславя отхвърлянето и на иска за обезщетение за забава по чл. 86, ал. 1 ЗЗД поради неговата акцесорност. По насрещния иск: По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване получаване от ответника на процесната сума, както и че това е осъществено при липса на правно основание, респ. наличието на основание за спиране/прекъсване на давностния срок за вземането. При установяване на тези факти, в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за получаване и последващо задържане на сумата. Не е спорно между страните, а и от приетите по делото писмени доказателства и заключение по съдебно-счетоводна експертиза се установява, че в периода от 08.02.2010 г. до 19.12.2017 г. ищецът е предал, а ответникът е получил процесната сума в размер на 18 972 лв., част от която се претендира в настоящото производство. На първо място, ищецът твърди, че получената от ответника сума е предадена при липса на правно основание - по нищожен договор за наем по см. на чл. 26, ал. 2, пр. 1 ЗЗД поради липса на предмет, тъй като предоставеният за ползване имот не е достатъчно индивидуализиран, респ. поради правна невъзможност на предмета. Това твърдение съдът намира за неоснователно, като препраща към мотивите, изложени във връзка с основателността на инцидентния установителен иск. По повод твърдението на ищеца, че договорът за наем има действие само за срок от три години на основание чл. 229, ал. 2 ЗЗД, съдът препраща към изложените съображения при обсъждане на предпоставките, необходими за уважаване на иска по чл. 232, ал. 2 ЗЗД и поради това приема, че процесният договор е обвързвал валидно страните по него до 23.12.2019 г., до който момент всички платени от ответника суми под формата на месечни наемни вноски са получени от ищеца при наличието на валидно основание за това, поради което не подлежат на връщане. Други твърдения, касаещи получаване на сумата от ответника при липса на правно основание, не са наведени в насрещната искова молба. С оглед изложеното, съдът намира за недоказано по делото пълно и главно, че претендираната сума е предадена на ответника без основание. Изложеното е достатъчно да обуслови извод за неоснователност на предявения насрещен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и неговото отхвърляне. По разноските: При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски имат и двете страни съразмерно с отхвърлените претенции на противната страна. Ответникът М. И. Б. доказва извършването на разноски за адвокатско възнаграждение в общ размер на 1600 евро (от които 500 евро за защита по инцидентния иск и 1100 евро за защита по насрещния иск), които следва да му се присъдят в пълен размер. Ответникът ДМБЦ претендира разноски за възнаграждение на вещото лице по СТЕ. Общият размер на възнаграждението на вещото лице е определен в размер на 738 евро. От тази сума ответникът е внесъл първоначален депозит от 350 лева (понастоящем 178,95 евро) и допълнителен депозит от 388 евро, съгласно молба и преводно нареждане от 10.06.2026 г., като общо внесените от ДМБЦ - София депозити възлизат на 566,95 евро. За остатъка до пълния размер на възнаграждението в размер на 171,05 евро ответникът ДМБЦ е останал задължен, като съдът следва да го осъди да заплати тази сума по сметка на СРС на основание чл. 77 ГПК. Тъй като СТЕ е послужила за изясняване на обстоятелствата по всички съединени искове, съдът присъжда в полза на ДМБЦ 1/3 от общото възнаграждение за експертизата (738 евро), което възлиза на 246 евро. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК на ответника се следва и юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя съобразно чл. 25, ал. 1 от НЗПП в размер на 230,08 евро (450,00 лева). Така общо на ДМБЦ се следват разноски в размер на 476,08 евро. Така мотивиран, съдът