Решение № 2955 от 30.4.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 4644/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗАД „ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД срещу решение № 2660/18.02.2025г. постановено по гр.д.№ 33120/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав, с което е бил уважен предявения от „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ ЕАД, иск с правно основание чл.411 от КТ в размер на 2 555, 82 лв., представляваща регресно вземане спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за обезщетяване вредите по лек автомобил марка „Киа“, модел „Соул“ с ДК № ••••, настъпили в резултат на ПТП от 06.11.2023 г. в гр. Сливен, причинено от водач на л.а. „Опел Корса“ с рег. № ••••, чието гражданска отговорност е била застрахована по ЗЗ „ГО“ при ответника ЗАД „ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД и са присъдени сторените от ищеца съдебни разноски в размер на 1368,93 лв. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, като постановено при нарушение на процесуалните правила. С въззивната жалба, въззивника е поискал от въззивния съд да допусне по реда на чл.266, ал.3 от ГПК събиране на гласни доказателствени средства, чрез разпит на поискания от него още в първоинстанционното производство свидетел в лицето на водача на застрахования при него автомобил Н. Б. Й., с твърдение, че същия е бил неправилно заличен от СРС и делото е разгледано без събиране на тези доказателства, без преди това съдът да е постановил по реда на чл.158 от ГПК краен срок за събирането им. В хода на въззивното производство са събрани поисканите от въззивника доказателства, като и приобщен протокол от разпит на св. Н. Й., проведен по делегация от РС – гр. Сливен. Въззивникът моли решението да бъде отменено и постановено друго, с което предявения иск се отхвърли изцяло като неоснователен и недоказан, вкл. във връзка с присъдените съдебни разноски, а при условията на евентуалност – да намали размера на присъденото обезщетение, като прекомерно и при отчитане на твърдяното от ответника съпричиняване на водача на увредения автомобил. Претендира разноски за настоящото въззивно производство, както и при уважаване на въззивната му жалба за сторените такива пред СРС. Въззиваемия ЗАД „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД, в срока по чл.263 ал.1 ГПК е депозирал писмен отговор на въззивната жалба. Счита постановеното от СРС решение за правилно, обосновано и постановено в съответствие с материалния закон и при спазване на процесуалните правила, поради което моли за неговото потвърждаване. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Относно правилността на обжалваното решение съдът намира следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова претенция с правно основание чл.411, ал. 1 от КЗ, в заявен размер от 2555,82 лв. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: По иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ: От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за ангажиране отговорността на ответника, а именно: 1/ наличие на валидно към момента на ПТП застрахователно правоотношение с източник договор за имуществена застраховка “Каско” на МПС, сключен между увреденото лице и ищеца за процесното МПС; 2/ ищецът да е обезщетил застрахования за покрит застрахователен риск, съгласно Общите условия на договора; 3/ наличие на всички посочени в чл. 45 ЗЗД елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане (противоправно деяние; което е извършено виновно; настъпване на конкретни вреди и наличие на причинно - следствена връзка между деянието и причинените вреди) 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение с източник договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен между делинквента и ответното дружество. Установява от приетите като доказателства по делото писмени документи, че към момента на настъпване на застрахователното събитие 06.11.2023 г., е съществувало застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увреденото МПС, възникнало по силата на договор за имуществена застраховка “Каско+” на моторни превозни средства, по силата на който ищецът е приел да покрива риска от повреди по собствено на застрахования МПС, както и че в срока на действие на договора в гр. Сливен, около 13:33ч., е настъпило пътнотранспортно произшествие, при следния механизъм: водачът на лек автомобил „Киа Соул“, с рег. № •••• се движел по ул. „Индустриална“, като преди магазин „Терснаб“ започнал постепенно да намалява скоростта с цел предприемане на маневра за завой наляво, в който момент бил ударен от движещия се зад него водач на лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ••••, при което на посоченото моторно превозно средство с рег. № •••• са били причинени материални щети. Не е спорно между страните, а се установява и от приетите пред първоинстанционния съд доказателства, че на 21.03.2024 г. застрахователятищец е изплатил обезщетение за причинените на застрахованото МПС щети, в размер на 2540,82 лв. в полза на сервиза, извършил ремонта му, като във връзка с определяне на обезщетението е извършил и обичайните ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв., които не се оспорват от ответника. Или в полза на ищцовото застрахователно дружество е възникнало регресно право на вземане в общ размер на 2555, 82 лв., което регресно вземане е съдебно предявено в настоящото производство. Основните спорни въпроси, поставени от ответника във въззивната жалба касаят механизма на ПТП, причинната връзка с щетите и техния размер, както и евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат от водача на увредения автомобил, за който твърди, че не е подал светлинен сигнал при предприетата маневра „ляв завой“, както и че е спрял внезапно. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, както и предвид правилно разпределената доказателствена тежест в доклада на първоинстанционният съд, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи противоправното поведение на водача на лек автомобил „Опел Корса“с рег. № •••• и което е причина за настъпване на процесното ПТП, в който само случай би възникнала отговорността на ответника като застраховател по застраховка „гражданска отговорност“ за заплащане на обезщетение за причинени вреди спрямо увреденото лице / лек автомобил „Киа Соул“, рег. № ••••, респ. суброгиралия се в неговите права застраховател по имуществена застраховка „Каско“, изплатил застрахователното обезщетение/. От заключението на САТЕ и показанията на свидетеля Х.Г.Г., разпитана пред СРС, които показания съдът кредитира като ги намира обективни, непротиворечиви и кореспондиращи с приетите писмени доказателства по делото, в т.ч. съставения между участниците в ПТП двустранен протокол за ПТП, несъмнено се установява, че действията на водача на лек автомобил „Опел Корса“, с рег. № ••••, съставляват противоправно деяние про см. на чл.45 от ЗЗД и същото е извършено виновно. Безспорно се установява, че водачът на л.а. „Опел Корса“, който е карал зад увредения л.а. „Киа Соул“ с водач св. Г., е извършил нарушение на разпоредбата на чл. 23, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, тъй като не се е движил на такова разстояние от движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него, когато то намали скоростта. В този смисъл са събраните по делото доказателства, в т.ч. и заключението на вещото лице, изготвило приетата съдебно авто-техническа експертиза, съгласно което в пряка причинна връзка от това деяние за собственика на увреденото МПС - „Киа Соул“, с рег. № ••••, са произлезли имуществени вреди. Вината на водача се предполага по силата на оборима законова презумпция (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), която поради липсата на проведено обратно доказване от страна на ответника е необорена и следователно следва да бъде приложена. Вината на водача на л.а. „Опел Корса“ с рег. № •••• не се опровергава и от събраните в хода на въззивното производство, свидетелски показания, чрез разпита на св. Н. Й.. Видно от показанията му дадени пред делегиран съд, свидетелят Й. е карал зад увредения автомобил, като твърди, че водачката на същия е „била на около 30 м. пред него, когато спряла на пътното платно за движение и той я ударил отзад в бронята леко“. Свидетелят сочи още, че „другия водач намалил рязко и без да даде мигач, че иска да завие спрял“. Й. твърди, че ПТП е посетено от служители на КАТ, които били съставили протокол и той си признал вината за това, че е ударил другия автомобил, след което отишли при застрахователя му по ЗЗ „ГО“ и там попълнили приетия по делото Двустранен констативен протокол за ПТП, в който описали, че той е ударил автомобила на св. Г., както и че св. Й. е виновен за настъпване на ПТП. Свидетелят Й. в показанията си излага и твърдения, че по другия автомобил имало следи от щети, предхождащи инцидента, както и че той причинил съвсем леки щети по другия автомобил, но показанията му в тази част не кореспондират с останалия доказателствен материал по делото. Видно от приетия по делото двустранен протокол за ПТП, който не е оспорен от ответника, нито от св. Й. при предявяването му, описаните за лек автомобил „Киа Соул“ с рег. № •••• щети са: задна броня, заден десен калник и подкалник, задна врата на багажника. Същите щети са описани и от застрахователя – ищец, при огледа на автомобила при завеждане на щета № 44011912305671/06.11.2023 г. В показанията на св. Й. се сочи също, че водачката на другия автомобил е предприела маневра да завие на ляво и тъкмо като завивала, пред нея излязла друга кола, поради което тя набила спирачки и св. Й. връхлетял зад нея, но решил да избегне удара, при което извил волана надясно и фактически ударил с лявата част на неговата кола, нейната задна дясна част. Твърди също, че момичето не подало никакъв светлинен сигнал, за да сигнализира намерението си да завие наляво. Съдът не кредитира показанията на този свидетел, като преценени по реда на чл.172 от ГПК ги намира за вътрешно противоречиви, нелогични и некореспондиращи с останалите доказателства. Свидетелят веднъж сочи, че е възприел намерението за маневра „Ляв завой“ на водача на движещия се пред него автомобил, а в следващия момент твърди, че водачката не е подала мигач за наляво. Твърди, че е признал вината си за ПТП в съставения двустранен протокол, а в показанията си прави опит да прехвърли вината на другия участник, като омаловажи неговия основен принос за произшествието. Обратно, показанията на разпитаната пред първоинстанционния съд св. Г. сочат възприетия от съда механизъм на ПТП, потвърден и от заключението на приетата САТЕ. Според показанията на св. Г., същата е възнамерявала да посети магазин „Терснаб“ и на улицата, която води към магазина намалила с мигач, за да завие наляво, където е входа на магазина, когато била ударена отзад, в дясна задна част автомобила й. Също заявява, че произшествието е било посетено от органите на КАТ – ПП, които обяснили на другия водач, че е длъжен да спазва дистанция, след което двамата участници отишли в офис на неговия застраховател по ЗЗ „ГО“ и настоящ ответник и там съвместно попълнили ДКП за ПТП, приложен по делото. Св. Г. при предявяването му е разпознала подписа си под водач „Б“, където било удостоверено, че няма вина за произшествието. Такава вина не се установява и в хода на настоящото производство, поради което съдът приема, че ответника не е провел успешно опровергаване на презумпцията по чл.45, ал.2 от ЗЗД. Не са ангажирани и доказателства, които да сочат за съпричиняване на произшествието и извършено нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на водача на увредения лек автомобил – св. Г.. Напротив, дори в показанията на св. Й. се посочва, че той ясно е възприел маневрата, която е възнамерявала да извърши св. Г., движеща се пред него – ляв завой. Следователно, установения механизъм на ПТП от първоинстанционното производство, се доказва от всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на САТЕ, вкл. се потвърждава и от приетите пред въззивния съд такива, чрез показанията на св. Й.. В заключение, пред въззивния съд, не се установи нито наличие на съпричиняване от страна на водача на увредения автомобил, нито пък присъденото от първоинстанционния съд, обезщетение да е прекомерно по размер, или пък да обезщетява вреди, които да не са в пряка и причинно-следствена връзка с процесното произшествие от 06.11.2023 г. в гр. Сливен, т.е. заявените във въззивната жалба възражения от въззивника, не се подкрепят от доказателствата по делото. Ответникът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не ангажира каквито и да са доказателства, които установяват вина или съпричиняване на вредите от страна на водача на лек автомобил „Киа Соул“ с рег. № •••• – св. Г.. Съобразно чл. 45 ал. 2 ЗЗД вината при непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е било възложено от първоинстанционния съд да опровергае презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД, което по делото не е направено, вкл. и посредством допуснатите по реда на чл.266, ал.3 от ГПК доказателства пред въззивната инстанция, чрез разпит на застрахования при ответника водач на л.а. „Опел Корса“ с рег. № ••••. Заключението по САТЕ пък категорично установява, че е налице причинно – следствена връзка между описания в ДКП за ПТП механизъм П и описаните в описите на застрахователя-ищец, увреждания по л.а. „Киа Соул“ с рег. № ••••. Със заключението е възприета средна пазарна оценка на щетите в размер на 3047,21 лв., която сума надвишава изплатеното от ищеца-застраховател, обезщетение от 2555,82 лв. Следователно, не се установява и възражението на ответника за прекомерно завишен размер на изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение. Предвид приетото за установено пред двете инстанции, се налага извода, че не е налице и твърдяното от ответника съпричиняване на вредите от водачите на двете МПС, а произшествието е предизвикано при изключителна вина от страна на водача на л.а. „Опел Корса“ с рег. № •••• /чл.45 ал.2 от ЗЗД/. Следователно с плащането на застрахователното обезщетение /стойността на услугата по възстановяване и отстраняване на щетите, което обстоятелство е безспорен факт по чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК/ от страна на ищеца за него е възникнало по силата на закона суброгационно право спрямо причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” – ответника –до размера на платеното обезщетение /2555,82 лв. или 1306,77 евро/. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания относно механизма на ПТП, вината на водача, застрахован при ответника и размера на присъденото обезщетение, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК, както и с оглед принципа на диспозитивност в гражданския процес, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, на основание чл.271, ал.1 изр.1, пр.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и изрично направеното още в отговора на въззивната жалба искане за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени на въззиваемия. Видно от представения списък по чл.80 от ГПК и приложения към отговора на въззивната жалба договор за правна защита и съдействие от 10.03.2025 г., ответника е заплатил адвокатско възнаграждение за въззивното производство /включващо процесуално представителство и изготвяне на ОВЖ/ в размер на 830, 98 лв. Въззивникът от своя страна своевременно е заявил възражение за прекомерност на платеното адв. възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК като е поискал съда да го намали в случай, че същото надвишава минималните размери по Наредбата за възнагражденията за адвокатската работа. Съдът като взе предвид размера на платеното от ответника възнаграждение, ниската фактическа и правна сложност на делото и обема на извършената от пълномощника на ответника адвокатска работа, намира възражението по чл.78, ал.5 от ГПК за основателно, при което следва да намали присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение до 560,00 лв. без ДДС или 672,00 лв. с вкл. ДДС /343,59 евро/. Така определеното от съда възнаграждение според настоящия съд е справедливо, и в най-пълна степен възмездява положения от адвоката-пълномощник на ответника адвокатски труд, съизмеримо е с размера на предявения иск, не високата степен на фактическа и правна сложност на делото, и фактически извършените процесуални действия от пълномощника. С оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, IV – А въззивен състав,