Решение № 89 от 25.2.2026 г. на Апелативен съд - София по дело № 845/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 854/13.06.2025 г. по т.д. № 2328/2023 г. на СГС, VI-5 състав е осъдено „НЕОСАТ“АД, ЕИК 204493400, със седалище и адрес на управление – гр. София, ул. „Магнаурска школа“ № 15, ет. 3, да заплати на „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД, ЕИК 131431836, със седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Никола Й. Вапцаров“ № 55, бл. Експо 2000, сграда 4, ет. 6, по предявения от ищеца осъдителен иск сумата от 100 000 лв. – представляваща част от пълния претендиран размер от 1 192 349.37 лв. – равняваща се на сбора на месечните лицензионни такси, дължими за периода м. 03.2021 г. – м. 09.2022 г., съгласно Договор за разпространение на канали на Дисни от 19.06.2020 г. и Анекс № 1 към него от 16.09.2021 г., ведно с дължимата лихва за забава в размер на 4% над основния лихвен процент, начисляван от Банк ъф Ингланд върху сумата от 100 000 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, но не повече от позволения от закона максимум.

С определение от 18.08.2025 г., постановено по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е оставено без уважение искане на ищеца за изменение на решението в частта за разноските.

Ответникът „НЕОСАТ“АД е депозирал въззивна жалба против първоинстанционното решение с твърдения, че същото е недопустимо и неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон.

По отношение недопустимостта на решението се сочи, че са нарушени процесуалните правила, като решението е постановено при липса индивидуализация на претендираните вземания по всяка отделна фактура – посочен бил пълният размер на задължението по всяка фактура, но не било посочено каква част от всяка фактура се претендира в частичната претенция от общо 100 000 лева. Постановеното по нередовна искова молба решение било недопустимо.

По отношение на твърденията за неправилност на решението по-конкретно се сочи, че същото не разглежда в достатъчна степен обстоятелствата около договарянето на договора, а именно икономическата зависимост на Неосат, липсата на реална алтернатива и абстрактния, едностранен характер на минималната гаранция. Договорът, от който произтичат процесните вземания съдържал несправедливи клаузи за ответника, който бил в по-слаба преговорна позиция. Налице било неравноправно договаряне и едностранно наложени клаузи. Налице било икономическо принуждение, а съгласно принципа за „разумен избор“, при икономическо принуждение на принудената страна трябва да липсва „разумна алтернатива“. Неосат, като стартиращ оператор без други подобни канали и без реална алтернатива за съдържание, е бил в ситуация без практическа възможност да откаже. Налице била и непропорционалност на двустранните задължения - клаузата за минимално гарантирани абонати налагала на Неосат почти неограничени рискове и разноски (да плати дори при ниски продажби) при липса на насрещни еквивалентни ангажименти на Дисни. Всички това водело до нищожност на договора, според английското право. Съдът неправилно тълкувал и приложил чуждото право. Съдът в първа инстанция е преценил клаузите по договорно право без да отчете европейската им логика на справедливост. Английската съдебна практика – както личи от Bundy и Macaulay, но и от общия подход за “contextual interpretation”( контекстуална интерпретация) на договорите – изисква съблюдаване на „околните обстоятелства“ (context) при тълкуването им, вместо ригиден формализъм В случая това означавало, че съдът е трябвало да анализира кой на какви основания е сключил договора и на какви условия, а не да се придържа единствено към буквата му. Налице било съществено неравновесие между страните – нов оператор и глобална компания – което предполага прилагане на стандартите за справедливост, застъпени във външното право, избрано по договора.

На следващо място се сочи, че е следвало да бъдат приложени норми на българското право от обществен ред. Българският съд разглеждал спор по договор, подчинен по избор на страните на правото на Англия и Уелс, но клаузите на договора (или техните последици) пораждали сериозна несправедливост – налице била липса на еквивалентност и явна неравнопоставеност между насрещните престации на страните. Английската правна система традиционно придавала голямо значение на свободата на договора и съдът се намесвал ограничено в договорните отношения – липсата на еквивалентност или несправедливост на клаузите сами по себе си рядко били основание за намеса по английското право. За разлика от това, българският правопорядък изисквал справедливост и добросъвестност в договорите – крайно несправедливите сделки противоречат на добрите нрави и на обществения ред. Българското материално право съдържа императивни норми, които ограничават свободата на договора в името на справедливостта. Например, ако един двустранен възмезден договор е сключен при значителна липса на еквивалентност в насрещните престации, това се счита за нарушение на добрите нрави и може да доведе до нищожност на договора по силата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от Закона за задълженията и договорите. Съдебната практика на Върховния касационен съд последователно приемала, че значителното несъответствие между насрещните престации (явно неравновесие) накърнявало добрите нрави – добрите нрави са граница на свободата на договаряне (чл. 9 ЗЗД), поради което сделките, сключени при явна нееквивалентност, са нищожни. В конкретен случай от практиката е отбелязано, че споразумение, при което е налице явно неравновесие в задълженията на страните, накърнява добрите нрави. Такива принципи – защита срещу прекомерна експлоатация на икономическата необходимост или неравнопоставеност – били част от българския обществен ред. Ако прилагането на английското право в случая означавало съдът да остави в сила една явно несправедлива клауза или договор, която облагодетелства неоснователно едната страна за сметка на другата, това би довело до резултат, „явно несъвместим с българския обществен ред“ по смисъла на чл. 45, ал. 1 КМЧП. Видно било от приетата по делото експертиза минималните гаранции водят до възнаграждение за „Дисни“, което е в пъти по-високо от реалната стойност на предоставените права и многократно надхвърля дори потенциалния брой абонати на „Неосат“. От гледна точка на английското материално право това било grossly inadequate consideration: насрещната престация на „Неосат“ е икономически несъизмерима със стойността на получаваните права, а сделката е сключена при ясна неравнопоставеност и зависимост. От друга страна ако се приложи английската концепция (която не санкционира автоматично подобна неадекватност) би довело до влизане в сила на клауза, която българското право би обявило за нищожна поради противоречие с добрите нрави.

Въз основа на изложеното е поискано обезсилване на първоинстанционното решение, а евентуално неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск.

Ищецът „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ЕООД е депозирал отговор на въззивната жалба, в който е изложил доводи за нейната неоснователност. Посочил е също, че възражения, като изложените във въззивната жалба, ответникът не е правил в първоинстанционното производство.

Ищецът е депозирал и частна жалба против определението по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е поискал същото да бъде отменено, а на ищеца да бъде присъден пълния размер на адвокатското възнаграждение за обезпечителното производство.

Ответникът „Неосат“ АД е депозирал отговор на частната жалба, в който е изложил доводи за нейната неоснователност.

По въззивната жалба

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че първоинстанционното решение е валидно. Във връзка с допустимостта и правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

В исковата молба се твърди, че между ищеца „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ЕООД и Бейби Нетуърк Лимитид (Англия) - в качеството на лицензодатели, и от друга страна ответното „НЕОСАТ“АД – лицензополучател бил сключен Договор за разпространение на канал/и на Дисни от 19.06.2020 г., който бил изменен с Анекс № 1 от 16.09.2021 г. Сочи се, че съгласно § 5 и § 7 от договора ищецът предоставил на ответника неизключителното право за срока на договора да предава на територията на България телевизионни канали 24 Kitchen HD, Фокс HD, Фокс Лайф HD, Фокс Крайм HD, Нат Джио HD, Нат Джио Уайлд HD до домашни абонати. Сочи се, че точката за доставка на каналите бил БИКС, като договорът бил сключен за срок на действие от 19.06.2020 г. до 30.06.2023 г., който срок впоследствие бил удължен до 30.06.2024 г. въз основа на Анекс № 1 към договора. Изложени са твърдения за изрично извънсъдебно признание на тези факти от страна на ответника, който вписал договора в списъка на регистрираните пред Съвета за електронни медии договори за разпространение на ТВ програми. Ищецът е твърдял, че срещу правото на разпространение на каналите ответникът се е задължил да заплаща на ищеца месечни лицензионни такси, чиито нетен размер се определял по предвиден в договора начин, като уговорената СPS Ставка за един абонат за съответния месец се умножи по по-голямото измежду Минималното ниво Абонати и броя Реални Абонати за съответния месец, като при достигане на съответния диапазон абонати се прилагат отстъпките, предвидени в § 14.4 от Базовите условия, а отчета с броя реални абонати за всеки канал се подава от ответника в срок до 15 дни в края на отчетния месец. Според изложеното от ищеца, на основание § 15.1 от Базовите условия, лицензионните такси следвало да се заплащат ежемесечно след изтичане на месеца, за който се отнасят, а съгласно §10.1 от Стандартните условия, срокът за плащане бил до 30 дни от датата на всяка фактура, а при забава в плащането се дължала уговорената лихва. Изложени са твърдения, че по издадените за периода м. 03.2021 г. – м. 09.2022 г. фактури ответникът не извършил плащане, което станало повод за обемна и динамична кореспонденция между страните, в която ответникът признал задълженията и забавата си, като поел ангажимент да ги погаси. Признание за дължимост на сумите се съдържало и в приложения към анекса погасителен план, за който били издадени цитираните в плана фактури, а именно фактура № 115165/16.04.2021 г., фактура № 115920/12.05.2021 г., фактура № 116733/15.06.2021 г., фактура № 117435/15.07.2021 г. и фактура № 117924/12.08.2021 г., фактура № 113879 и фактура № 114442, като с анекса било договорено и намаляване на Минималните нива Абонати, считано от 01.08.2021 г. Сочи се, че по така издадените фактури са погасени сумите по фактура № 113879 и фактура № 11444, а по фактура № 115165/16.04.2021 г. било извършено частично плащане. В резултат на неизпълнение на задълженията на ответника да заплаща задълженията си по договора, същият бил прекратен въз основа на писмо от ответника от 30.09.2022 г., като плащане не последвало и след това. Ищецът е твърдял, че общият размер на незаплатените от ответника месечни лицензионни такси за периода м. 03.2021 г. – м. 09.2022 г. възлиза на 1 192 349.37 лв. В исковата молба са изложени и твърдения за приложимото материално право - правото на Англия и Уелс, съгласно § 27.7.1 от Стандартните условия, което било съответно на чл. 3, пар. 1 от Регламент 593/2008 г. (Рим I) относно приложимото материално право към договорни задължения. Това произхождало от предмета на договора, свързан с обслужване на международна търговия, като страни по него са лицензополучателят и трима лицензодатели, които се намират под общия контрол на Дъ Уолт Дисни Къмпани, САЩ. Според приложимото английско право процесният договор бил т.нар. „обикновен договор“, за действителността на който не се изисква спазването на никаква специална форма. Ищецът е претендирал ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца сумата от 100 000 лв. – представляваща част от пълния претендиран размер от 1 192 349.37 лв. – равняваща се на сбора на месечните лицензионни такси, дължими за периода м. 03.2021 г. – м. 09.2022 г. по 19 месечни фактури, съгласно Договор за разпространение на канали на Дисни от 19.06.2020 г. и Анекс № 1 към него от 16.09.2021 г., ведно с дължимата лихва за забава в размер на 4% над основния лихвен процент, начисляван от Банк ъф Ингланд върху сумата от 100 000 лв. за периода от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане, но не повече от позволения максимум.

По делото е постъпил писмен отговор на исковата молба в установения за това срок, в който ответникът „НЕОСАТ“ АД е оспорил предявения срещу него иск по основание и размер. Изложил е твърдения, че ответното „НЕОСАТ“АД е нов национален оператор на електронно съобщителни мрежи, предоставящ услугата спътникова телевизия до дома, започнал дейността си в средата на 2020 г., като сключил договори за придобиване на права за разпространение на телевизионни програми с телевизионни оператори, сред които и ищцовото „Дъ Уолт Дисни Къмпани България“ ЕООД. Сочил е, че било поставено задължително условие от Дисни за сключването на договора, а именно предвиждането на минимално гарантиран брой абонати, целта на което била да се създаде минимална сигурност за генерирания приход на праводателя съобразно пазарните условия, което било нормално при този вид договори, но не и създаването на условия за прекомерно ценообразуване при дисбаланс в икономическите отношения, каквото твърди да е създадено в случая. Забраната за ексцесивно ценообразуване била заложена в правото на ЕС с чл. 102, б. „а“ от Договора за функционирането на ЕС. Уточнил е, че нелоялното ценообразуване се отнася по същество до извличането на прекомерни печалби чрез налагане на високи, несправедливи цени на клиентите. Въпреки че Англия вече не била част от ЕС, вътрешното законодателство възпроизвежда концепцията чрез разпоредбата на чл. 18 от Закона за конкуренцията от 1998 г. Ответникът се е позовавал на делото United Brands, в което се разглежда въпросът кога една цена следва да се счита за прекомерна, като тези критерии се възприемали и от Апелативния съд по конкуренцията на Обединеното кралство. Ответникът е твърдял, че предвидения в договора между страните минимален брой абонати значително надхвърлял реалния брой абонати и съответно фактурирането върху минималния брой абонати увеличавало многократно цената на телевизионните програми за всеки реален абонат, което водело до ексцесивно ценообразуване. Имало съществен дисбаланс на икономическата стойност, която се претендира да бъде заплатена по договора. В българското право забраните за ексцесивно ценообразуване по чл. 102 ДФЕС били отразени и в Закона за защита на конкуренцията. В съдебната практика на ВКС пък се приемало, че нееквивалентността на престациите е основание за нищожност на договора поради противоречието му с добрите нрави. Въз основа на изложеното е поискано предявеният иск да бъде отхвърлен за разликата над размера на стойността на лицензионното възнаграждение, дължимо за реален брой абонати, ползващи услугите на „НЕОСАТ“АД, умножено по единична цена за реален абонат, съгласно чл.14.2 от Лицензионния договор от 19.06.2020 г.

По делото е постъпила допълнителна искова молба в установения за това срок, в която ищецът е поддържал първоначално изложените от него твърдения и доводи, като е оспорвал тези на ответника. В тази връзка е оспорвал посочения от ответника начин на начисляване на действително дължимите лицензионни такси за процесния период да съответства на договореното между тях. Излагал е, че минималните нива абонати били уговорени в договора въз основа на прогнозата на ответника за експанзивно развитие на бизнеса му и не били едностранно определени от ищеца, като съгласно § 14.2 от договора в редакцията към 19.06.2020 г. ответникът се задължил да постигне 47 200 абоната за три години, а в представения от ответника бизнес план било заявено достигане до 100 000 абоната за три години и 200 000 абоната за четири години, като по този начин ответникът заявил, че при правилно менажиране би могъл да постигне тези резултати. При неизпълнението от страна на ответника на задължението му за постигане на минималните нива според договора, за него било възникнало задължението му за заплащане на месечна такса, равняваща се на произведението между единичната ставка и съгласуваното между страните минимално ниво абонати за съответния месец, което е оспорвал да представлява увеличение на единичната цена за абонат. Сочи се, че с подписването на Анекс № 1 минималните нива абонати били съществено намалени, като изменението било в сила от 01.08.2021 г. и в който смисъл били начислени таксите, претендирани като незаплатени по предявения иск. Ищецът е уточнил, че съгласно § 14.4 от Базовите условия по договора, при достигане на съответните нива абонати към месечната такса се прилагали прогресивни отстъпки при следната зависимост – колкото по-висок брой абонати е достигнат, толкова повисока отстъпка се предоставя на ответника, при което месечната такса е по-ниска. Твърдял е, че такава отстъпка е била приложена, като за 7 месеца от процесния период била в размер на 2%, а за 3 месеца – в размер на 3%. Ищецът е оспорвал твърденията на ответника относно реалния брой абонати.

Във въззивната инстанция ищецът е уточнил частичната си претенция с молба от 02.12.2025 г., като е посочил, че по всяка процесна фактура претендира следните частични суми, общо възлизащи на 100 000 лева:

1. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 24 055,02 лв. - неплатен

остатък от лицензионната такса за м. март 2021 г., за която е издадена ф-ра № 115165/16.04.2021 г.;

2. Сума в размер на 5 263,16 лв,, представляваща част от 43 935,74 лв. -

лицензионна такса за м. април 2021г., за която е издадена ф-ра № 115920/12.05.2021 г.;

3. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 43 935,74 лв. -

лицензионна такса за м. май 2021 г., за която е издадена ф-ра № 116733/15.06.2021 г.;

4. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 43 935,74 лв. -

лицензионна такса за м. юни 2021 г., за която е издадена ф-ра № 117435/15.07.2021 г.;

5. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 77 152,99 лв. -

лицензионна такса за м. юли 2021 г., за която е издадена ф-ра № 117924/12.08.2021 г.;

6. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 47 798,83 лв. -

лицензионна такса за м. август 2021 г., за която е издадена ф-ра № 119123/18.10.2021 г.;

7. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 47 798,83 лв. -

лицензионна такса за м. септември 2021 г., за която е издадена ф-ра № 119186/18.10.2021 г.;

8. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 56 233,92 лв. -

лицензионна такса за м. октомври 2021г., за която е издадена ф-ра № 119948/18.11.2021 г.;

9. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 56'233,92 лв. -

лицензионна такса за м. ноември 2021г., за която е издадена ф-ра № 120163/09.12.2021 г.;

10. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 56 233,92 лв. -

лицензионна такса за м. декември 2021г., за която е издадена ф-ра № 121552/15.01.2022г.;

11. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 66 131,14 лв. -

лицензионна такса за м. януари 2022 г., за която е издадена ф-ра № 122049/15.02.2022 г.;

12. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 66 131,14 лв. -

лицензионна такса за м. февруари 2022 г., за която е издадена ф-ра № 122674/15.03.2022 г.;

13. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 66 131,14 лв. -

лицензионна такса за м. март 2022 г., за която е издадена ф-ра № 122791/12.04.2022 г.;

14. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 77 152,99 лв. -

лицензионна такса за м, април 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

0603/25.05.2022 г.;

15. Сума в размер на 5 263,16 лв., представляваща част от 77 152,99 лв. -

лицензионна такса за м. май 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

1300/24.06.2022 г.;

16. Сума в размер на 5 263,15 лв., представляваща част от 77 152,99 лв. -

лицензионна такса за м. юни 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

1970/25.07.2022 г.;

17. Сума в размер на 5 263,15 лв., представляваща част от 88 394,11 лв. -

лицензионна такса за м. юли 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

2462/25.08.2022 г.;

18. Сума в размер на 5 263,15 лв., представляваща част от 88 394,11 лв. -

лицензионна такса за м. август 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

2886/27.09.2022 г.;

19. Сума в размер на 5 263,15 лв., представляваща част от 88 394,11 лв. -

лицензионна такса за м. септември 2022 г., за която е издадена ф-ра № 180-

3574/27.10.2022 г.

За установяване твърденията и възраженията на страните по делото са събрани писмени доказателства, изслушани са заключения на вещи лица, както и свидетелски показания.

Видно от представения по делото Договор за разпространение на канали на Дисни, в същия се съдържат базовите условия и е сключен между ДЪ УОЛТ ДИСНИ КЪМПАНИ ЛИМИТИД, БЕЙБИ НЕТУЪРК ЛИМИТИД И ДЪ УОЛТ ДИНСИ

КЪМПАНИ БЪЛГАРИЯ ЕООД – от една страна, в качеството им на лицензодатели и „НЕОСАТ“ ЕАД – от друга страна – в качеството му на лицензополучател, за предоставяне на лицензирана услуга – STB услуга, състояща се от цифровата услуга за Платена телевизия, позната като НЕОСАТ, посредством която лицензополучателят доставя линейни програми и услугата по заявка, като в т. 4 от договора са посочени линейни телевизионни канали, предоставяни за излъчване по силата на договора и които са: 24 Kitchen HD, Baby TV, Disney Channel, Disney Junior, Fox HD, Fox Life HD, Fox Crime HD, Nat Geo HD, Nat Geo Wild HD. По силата на договора е предоставено и правото за излъчване на нелинейни SVOD програми и Catch-Up услуги. По силата на Базовите условия на договора на лицензополучателят е предоставено правото да предава каналите до абонати на база платена телевизия. В т. 10 от договора е предвиден срокът му действие, който е от 19.06.2020 г. до 30.06.2023 г. В т. 14 от договора е установен начинът на формиране на лицензионните такси, дължими в замяна на правата в полза на всеки един лицензодател за предоставените от него канали, а именно – СPS – ставките за реален абонат, умножени по по-голямото от минималните нива абонати на съответния месеца и броя реални абонати за месеца, като е предвидено, че в срока до 30.06.2020 г. няма да се заплаща такава такса. В договора в табличен вид за отделните месеци от периода по време на действието му са посочени минималните нива абонати, които от 01.07.2020 г. до 30.06.2023 г. нарастват постепенно, като от 1000 достигат до 47 200. В т. 15 от договора е уреден начинът на плащане, като е предвидено, че лицензионните такси следва да се заплащат ежемесечно след изтичане на месеца, за който се отнасят, като лицензополучателят дължи предоставяне на абонатен отчет, а при непредоставянето на такъв, има право да издаде фактура за лицензионните такси за този месец въз основа на наличната при него информация. Надплатената сума следва да бъде приспадната от лицензионните такси за следващ месец. В т. 27.7 от Стандартните условия по договора е предвидено, че приложимото право е съобразно законите на Англия и Уелс, като съгласно т. 27.7.5 лицензодателят може изцяло по своя преценка да избере да реши възникналия между страните спор в съдилищата на България.

По делото е представен и в превод на български език Първи Анекс към договор за разпространение на канали на Дисни от 16.09.2021 г., подписан от страните по договора, в който е предвидено срокът му на действие да бъде продължен до 30.06.2024 г., както и актуално представяне на минималния брой абонати в табличен вид за срока на договора, които от 1000 към 30.09.2020 г., достигат до 41 000 към 31.03.2023 г. и до 47 000 до 30.06.2024 г. В т. 1.5 е включен Погасителен план за заплащане на неплатените до момента от лицензополучателя суми, като отделните плащания е предвидено да бъдат извършени в периода от 25.09.2021 г. до 15.01.2022 г. по конкретно посочени фактури.

За установяване начислените суми като дължими от лицензополучателя по делото са представени: фактури, издадени от Дъ Уолт Дисни Къмпани България ЕООД с получател – НЕОСАТ ЕАД, с основание – разпространение на ТВ канали, съответно фактура № ••••••••••/16.04.2021 г. за сумата от 30 755.02 лв. с ДДС; фактура № 0000115920/12.05.2021 г. за сумата от 43 935.74 лв.; фактура № 0000116733/15.06.2021 г. за сумата от 43 935.74 лв.; фактура № 0000117435/15.07.2021 г. за сумата от 43 935.74 лв.; фактура № 0000117924/12.08.2021г. за сумата от 77 152.99 лв.; фактура № 0000119123/18.10.2021 г. за сумата от 47 798.83 лв.; фактура № 0000119186/18.10.2021 г. за сумата от 47 798.83 лв.; фактура № 0000119948/18.11.2021 г. за сумата от 56 233.92 лв.; фактура № 0000120163/09.12.2021 г. за сумата от 56 233.92 лв.; фактура № 0000121552/15.01.2022 г. за сумата от 56 233.92 лв.; фактура № 0000122049/15.02.2022 г. за сумата от 66 131.14 лв.; фактура № 0000122674/15.03.2022 г. за сумата от 66 131.14 лв.; фактура № 0000122791/12.04.2022 г. за сумата от 66 131.14 лв.; фактура № 1800000603/25.05.2022 г. за сумата от 77 152.99 лв.; фактура № 1800001300/24.06.2022 г. за сумата от 77 152.99 лв.; фактура № ••••••••••/25.07.2022 г. за сумата от 77 152.99 лв.; фактура № 1800002462/25.08.2022 г. за сумата от 88 394.11 лв.; фактура № 1800002886/27.09.2022 г. за сумата от 88 394.11 лв.; фактура № 1800003574/27.10.2022 г. за сумата от 88 394.11 лв.

По делото е изслушана и съдебно-счетоводна експертиза /ССЕ/, заключението по която не е оспорено. Видно от изложеното в констативно-съобразителната му част, вещото лице е ползвало документите, съдържащи се в счетоводството и на двете дружества – страни в производството, както и отразените записвания в НАП. Според изложеното в заключението, от счетоводството на ищеца е установен размер на месечните лицензионни такси по процесния договор, дължими за периода от м.03.2021г. до м.09.2022г., вкл., съгласно базовите условия на Договора за единичните ставки на минимален брой абонати, уговорени за съответния период с прилагане на съответните отстъпки по параграф 14.4, а именно възлизащ на 613 064,21 евро с ДДС, при левова равностойност от 1 199 049,37 лв. Процесните фактури са включени в дневниците за продажби за съответните периоди и подадени със справки-декларации в ТД на НАП, внесен е данък добавена стойност от ищеца. Отразено е плащане по фактурите на сумата от 6 700 лв., при което непогасеният остатък е 1 192 349,37лв. Фактурите са отразени и в счетоводството на „НЕОСАТ“ АД, като задължение за плащане към „ДЬ УОЛТ ДИСНИ КЪМПАНИ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като е ползван

данъчен кредит по тях в общ размер на сумата от 199 841,56лв. Това се установява и от данните в информационната система на НАП. В счетоводството на ответника е отразен реалният брой абонати за периода от м. 10.2020 г. /от когато е започнал да предоставя услугата/ до м. 09.2022 г., който при постепенно увеличение през месеците в периода, достига до 6596. На база реалния брой абонати е определена стойността на използваните лицензионни такси, съгласно Договора за единичната цена за абонат разпространение на канали на Дисни от 19.06.2020г. и Анекс от 16.09.2021г., възлизаща на 147 322,24 евро с ДДС, при левова равностойност 288 137,26 лв.

По делото е изслушана и съдебна експертиза за приложимото право в Англия и Уелс и свързаната с него съдебна практика, съобразно предмета на процесния договор, както и относно съдържанието на чуждото право относно несправедливите клаузи в търговските договори (по допълнително поставени задачи). От допълнителното заключение по съдържанието на чуждото право се установява, че Законът за несправедливите клаузи в договорите от 1977 г. е приложим спрямо договорните клаузи, целящи изключване отговорността при договорно неизпълнение, като не може да засегне клаузи, с които се установяват определени фиксирани условия или необосновано висока цена на стоката или услугата. В чл. 11(1) от Закона е предвидено, че за да премине теста за разумност, договорната клауза трябва да е била справедлива съобразно обстоятелствата, които са били известни на страните или предвидими към момента на сключването на договора. Една и съща клауза може да бъде разумна за една сделка, но не и по отношение на други.

По делото са събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетеля Г., от показанията на която се установява, че от 2014 г. е служител при ищцовото дружество, като първоначално на длъжност координатор разпространение, а към момента мениджър на екипа, занимаващ се с тази дейност. Знае за процесния договор от 2020 г. с предмет национално разпространение на телевизионните канали, като е участвала в преговорите с НЕОСАТ. Още в началото на воденето им бил представен план за развитие на абонатната база на ответника, който предвиждал ръст при достигане на 100 000 абоната до третата година и 200 000 абоната до 4-тата година. От страна на ищцовото дружество били предвидени по-занижени минимални нива на абонатите в сравнение с представения план от ответника. През 2021 г. било поискано предоговаряне от НЕОСАТ за намаляване на първоначално зададените минимални нива, тъй като били натрупани незаплатени от него задължения по договора. Освен намаляване на минималните гаранции, било постигнато съгласие и за разсрочване на задълженията.

Ищецът е представил План за развитие на абонатната база на ответника, кат отоветникът не е оспорвал, че този план е представен на ищеца от него. Според този план през първата година ответникът ще достигне 30 000 абоната, през втората година – 50 000 абоната, през третата година – 100 000 абоната и през четвъртата година – 200 000 абоната.

Събрани са и електронни писма между двете страни, предхождащи сключването на Договора, както на последвалия Анекс към договора.

При така установеното от фактическа страна, настоящият състав намира следното от правна страна:

Пред първата инстанция е предявен осъдителен иск за заплащане на месечни лицензионни възнаграждения за доставяне и поставяне на разположение на телевизионни програми, свързани с линейни канали (линейни телевизионни канали), по заявка от ищеца – лицензодател на ответника-лицензополучател.

По допустимостта на иска.

Жалбоподателят е направил възражение за недопустимост на първоинстанционното решение поради постановяването му по нередовна искова молба. Становището му за нередовност на исковата молба поради липса на уточнение от части по кои фактури и с какъв размер е формирана общата частична претенция в размер на 100 000 лева, доколкото твърдението е, че вземането се формира от такива по 19 фактури, е споделено от настоящата инстанция, като на ищеца са дадени указания да отстрани посочената нередовност и с молба от 02.12.2025 г. той е сторил това. Вярно е, че първоинстанционното решение е постановено при нередовна искова молба в посочения смисъл, но това не води до недопустимост на решението. Доколкото въззивната инстанция е инстанция по същество и също е длъжна да следи за редовността на исковата молба, като е длъжна да предприеме действия по отстраняване на нередовностите от една страна, а от друга поправената искова молба се счита за редовна от момента на подаването й, то пропускът на първата инстанция представлява само процесуално нарушение, което въззивната инстанция отстранява.

По същество на спора.

При преценка основателността на иска приложимо е правото на Англия и Уелс, според уговореното в договора между страните приложимо материално право чл. 93, ал. 1 КМЧП. Същото е установено по делото чрез Съдебна експертиза, във връзка с която са изготвени основно и допълнително заключения. Видно от посоченото в тях, (изложено накратко по-горе), това право не разкрива особености относно договарянето, които да са различни от правилата на българското материално право във връзка със сключване, изменение и изпълнение на договорите.

В тази връзка ищецът следва да докаже валидното сключване на договора, точното изпълнение на задълженията му по него, начина на изчисление на месечното лицензионно възнаграждение и съответния му месечен размер за исковия период.

Ответникът следва да докаже фактите, на които основава възраженията си срещу иска, като в отговора на исковата молба той е възразил само за нищожността на клаузата за минимално възнаграждение, независещо от реалния брой абонати, както и за неговото прогресивно нарастване в течение на договора за различните години, (което там не е заявено изрично и ясно, но е уточнено в изявления на процесуалния му представител в о.с.з.), като това твърдение се извежда от противоречие с нормата на чл. 102 ДФЕС, забраняваща налагането на несправедливи цени и чието нарушение води до ексцесивни цени, както и от твърдения за нееквивалентност на престациите, която води до нищожност на клаузата поради противоречие с добрите нрави.

По делото е безспорно, а и от събраните доказателства в тяхната съвкупност (писмени, гласни - чрез разпит на свидетел и ССЕ) е установено пред първата инстанция наличието на валидно сключен между страните Договор за разпространение на канали на Дисни чрез предоставяне на лицензирана цифрова услуга за платена телевизия, позната като НЕОСАТ, който е бил действащ към периода на претенцията (м. 03.2021 г. – м. 09.2022 г.), а именно от датата на сключването му - 19.06.2020 г. до 30.06.2023 г., както и че същият е изменян с Анекс от 16.09.2021 г. Установено е и не е спорно, че за предоставената услуга лицензополучателят дължи лицензионна такса, като в т. 14 от договора е установен начинът на формирането й – чрез умножаване на уговорените СPS – ставки ( от 1.17 до 1.226 евро на реален абонат) с по-голямото от минималните нива абонати на съответния месец и броя реални абонати за месеца. Не е спорно още, че лицензополучателят е предоставял излъчване на каналите на Дисни при упражняване на неизключителното му право на това съобразно договора на брой абонати, който не надвишава минимално предвидените нива. В подкрепа на това е и установеното в заключението по ССЕ, в което се съдържа броят реални абонати, на които помесечно е била предоставена услугата през периода, като максимално достигнатият брой в края на периода е 6596 абонати. Установено е и не е спорно, че в резултат на водените между страните разговори преди подписване на договора е било постигнато съгласие между тях минималните нива абонати за периода от 01.07.2020 г. до 30.06.2023 г. да нарастват постепенно, като от 1000 достигнат до 47 200, за което е постигнато съгласие между тях с подписване на договора и което служи за определянето на лицензионната такса като зададените стойности служат като основа за начисляването й, ведно с уговорената CPS ставка. Не е спорно и е установено от заключението по ССЕ, че за нито една част от периода не са били постигнати минималния брой абонати според заложеното в договора. Безспорно е между страните, че ищецът, в качеството му на лицензодател е изпълнил задължението си за предоставяне на излъчването на каналите чрез лицензираната цифрова услуга. Безспорно е, че ищецът ежемесечно е издавал фактури, включително процесните 19 броя, които са отразени в счетоводството на „НЕОСАТ“ АД като задължение за плащане към „ДЬ УОЛТ ДИСНИ КЪМПАНИ

БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, като е ползван данъчен кредит по тях в общ размер на сумата от 199 841,56 лв. От заключението по експертизата е установен общият размер на начислените за периода дължими лицензионни такси, възлизащи на 1 199 049,37 лв., начислявани според уговореното в договора, част от които са били платени част, при което дължимият непогасен остатък възлиза на 1 192 349,37 лв. и напълно съвпада с посоченото от ищеца по фактури. Ответникът нито твърди, нито доказва да е заплатил спорните фактури.

Пред настоящата инстанция всъщност няма спор по фактите, а само по правото, като спорът е сведен единствено до въпроса за действителността на уговорката за заплащане на минимално възнаграждение според определен минимален брой абонати, независимо дали това е реалният брой абонати на ответника, както и прогресивното нарастване на този минимален брой абонати през периода на действие на договора.

Пред въззивната инстанция ответникът – жалбоподател не е поддържал твърдението си за нищожност на посочената клауза предвид нарушението на чл. 102 ДФЕС, както е поддържал в отговора на исковата молба. Само за пълнота следва да бъде посочено, че макар правото на ЕС да е било приложимо в Обединеното кралство до 31.12.2020 г., поради предвидения в Договора за излизане от ЕС преходен период, считано от 31.01.2020 г. до 31.12.2020 г., съотв., приложимо е и при преценка действителността на сключения на 19.06.2020 г. договор, разпоредбата на чл. 102 ДФЕС не е приложима към спора, доколкото посочените в нея нарушения на конкуренцията могат да имат от една страна като последица налагане на санкция от органите по конкуренция, но не се свързват от ДФЕС с нищожност на договор, сключен при наличие на такива нарушения или части от него. Тези нарушения могат да породят право на обезщетение за претърпени от увреденото лице вреди в пряка причинна връзка с нарушението. Доколкото обаче такова не е предмет на настоящото дело, то тези правила, включително забраната за налагане на несправедливи (ексцесивни) цени, са неприложими към настоящия спор. Дори да са налице такива цени, те не изключват задължението на лицензополучателя да ги плати, щом се е съгласил с тях и не е налице нищожност на уговорката на друго основание.

Ответникът-жалбоподател обаче е въвел в предмета на въззивното производство оплаквания, които не са своевременно въведени в предмета на спора пред първата инстанция. Така той е въвел оплакване за несправедливост на процесните клаузи по чл. 14 от Базовите условия на Договора; за неравноправност на договарящите страни; за едностранно наложени условия, за наличие на икономическо принуждение и сключване на сделката от ответника под натиск и за непропорционалност на двустранните задължения на страните. Жалбоподателят е посочил, че според английското право тези обстоятелства водят до нищожност на договора. Тези

правоизключващи според жалбоподателя обстоятелства не са своевременно направени пред първата инстанция (липсват такива твърдения в отговора на исковата молба) и е недопустимо те да бъдат въвеждани в предмета на делото едва пред въззивната инстанция, поради което настоящата съдебна инстанция не следва да ги обсъжда.

Въпреки приложимостта към спора на материалното английско право, то на основание чл. 29 КМЧП в съдебното производство е приложимо процесуалното право на съда, съотв. задължителната съдебна практика на ВКС по неговото приложение. Във връзка с оспорванията на ответника следва да се вземат предвид постановките на Тълкувателно решение № 1/27.04.2022 г. по тълк.д. № 1/2020 г. на ОСГТК, според което съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. От тук следва, че въззивният съд ще бъде задължен да се произнесе относно нищожността на уговорката за формиране на лицензионното възнаграждение по процесния договор и без оплакване от страна на жалбоподателя, ако тази нищожност произтича пряко от договора или може да се установи от вече събраните доказателства. Такава нищожност обаче не личи от договора. От него пряко не се установява нито несправедливост на процесните клаузи по чл. 14 от Базовите условия на Договора, нито неравноправност на договарящите страни; нито едностранно наложени услови и наличие на икономическо принуждение и сключване на сделката от ответника под натиск, нито непропорционалност (нееквивалентност) на двустранните задължения на страните. Не са събрани и доказателства за такива обстоятелства. Напротив, от събраните доказателства се установява, че лицензодателят изцяло се е съобразил с това, че лицензополучателят тепърва навлиза на пазара, поради което и за месец юни 2020 г. е уговорено, че не се дължи лицензионно възнаграждение, а за първите месеци е уговорен минимален брой абонати само 1000, като с Анекса към договора след преговори е намален минималния брой абонати за следващите периоди в сравнение с първоначално договорения.

По отношение на соченото изключение за обществен ред – такова също не е твърдяно пред първата инстанция. За това изключение обаче съдът следи служебно и на основание чл. 47 КМЧП е задължен да не приложи норма или норми от чуждото приложимо материално право, ако чрез прилагането му се достига до резултат, който противоречи на български норми от обществен ред. Ето защо това възражение следва да бъде разгледано.

Настоящият съдебен състав не намира същото да е основателно. На първо място жалбоподателят не е посочил норма или правило от приложимото английско право, които смята, че противоречат на българския обществен ред, а настоящият съдебен състав не намира и такива да са налице в случая. От друга страна, понятието за обществен ред не е нормативно дефинирано, като в теорията и съдебната практика се приема, че същото е по-тясно от понятието за императивни правни норми, като неговото съдържание се отнася до същностните ценности на българското право. Прието е да се смята, че общественият ред на държавата на съда включва тези принципи, които съставляват основата на нейното обществено и икономическо устройство (напр. брак може да се сключи между мъж и само една жена или в икономически план – свободната стопанска инициатива). Позоваването от страна на жалбоподателя на изискването на българския закон за съответствие на договорките му с ищеца с добрите нрави, нарушението на което води до нищожност на съответната уговорка, е всъщност позоваване на норма от императивен порядък, но тя не попада в обхвата на по-тясното понятие за норма от обществен ред. Императивна е всяка норма, която е създадена за защита на обществения интерес. Несъмнено такива са нормите, уреждащи нищожността на договорите или отделни уговорки в тях. Такава е и нормата на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, която предвижда като правна последица на нарушението на добрите нрави (включително поради нееквивалентност на престациите) най-тежката санкция, а именно нищожност на договора или съответната уговорка.

Би могло да се приеме, че позоваването на нееквивалентност на престациите като израз на нарушение на добрите нрави при договарянето представлява позоваване на особена императивна норма по смисъла на чл. 46, ал. 1 КМЧП и чл. 9, ал. 2 от Регламент № 593/2008 (Рим I). Особените повелителни норми от правото на съда са такива норми, които се прилагат наред и независимо от нормите на приложимото право, като съдът е длъжен и служебно да ги приложи.

Дори в процесния договор да е налице твърдяното от ответника ексцесивното ценообразуване, произтичащо от нарастващите минимални нива на абонатите, въз основа на които се изчислява лицензионното възнаграждение, то не е равнозначно на нееквивалентност на престациите с такъв интензитет, водеща до нищожност на уговорката, която урежда насрещните престации. Ексцесивното ценообразуване е забранено от конкурентното право, но извършването му не води до нищожност на уговорката, а както бе посочено до евентуално налагане на имуществени санкции от компетентните органи по конкуренцията, както и може да обоснове претенции за вреди от увреденото лице. От друга страна нееквивалентността на престациите, водеща да нищожност на уговорката поради нарушение на добрите нрави не е каква да е нееквивалентност, а трябва да е такава, че на практика да се свежда до липса на престация от едната страна.

От уговорките в договора, касаещи формирането на лицензионната такса от една страна и насрещната престация, осигуряваща достъп до и възможност за разпространение на посочените телевизионни канали, не може да се направи извод за такава неравностойност, която да води до практическа липса на престация от лицензодателя. Действително, минималният брой абонати, за които се формира лицензионното възнаграждение, нараства ежегодно, но това нарастване е съобразено от една страна именно със соченото от ответника обстоятелството, че е нов на пазара, като предвид това първоначално предвиден минимум от само 1000 абоната, от друга страна е основано на плана на самия ответник за развитие на проекта му, вкл. предвиденото в него ежегодно нарастване на общия брой на неговите абонати (приложен към допълнителната искова молба), т.е, увеличението е обосновано с нарастването в обема на разпространение на лицензионните канали. Това нарастване е насочено очевидно към достигане такъв минимален брой абонати, който обосновава икономическия интерес на лицензодателя от сделката. Ответникът не е ангажирал доказателства, че именно първоначалният минимум абонати и определената върху техния брой цена е достатъчен, за да удовлетвори този икономически интерес на лицензодателя от договора, за да може да се приеме, че увеличаването на този минимум води до нееквивалентност на престациите. В същото време в договора е предвидена отстъпка от цената при нарастване броя на абонатите, която да мотивира ответника за разширяване на този обем. По делото не са събрани никакви доказателства, от които да може да се направи извод за нееквивалентност на престациите до степен, че тя да прави уговорките за формиране на цената нищожни поради противоречие с добрите нрави. Ето защо и не може да се приеме, че уговорките за начина на формиране на лицензионната такса и нейното ежегодно нарастване, са нищожни и не пораждат последици.

След като по делото не е спорно, че ищецът-лицензодател е изпълнявал задълженията си по един възмезден договор, редовно е издавал фактури за дължимото се според договора между страните лицензионно възнаграждение, но ответникът не ги е заплатил без основание, то и според изслушаното заключение на ССЕ, по процесните фактури се дължи пълния им размер. Ищецът обаче е предявил частични искове по всяка фактура, поради което и исковете му следва да бъдат уважение до претендираните размери.

Основателна е и претенцията за законна лихва след датата на исковата молба и доколкото същата е присъдена в размера, предвиден в приложимото английско право и срещу това липсва каквото и да е оплакване във въззивната жалба, то същата следва да бъде присъдена в този размер.

Поради достигане от въззивната инстанция до крайни изводи, идентични на изводите, до които е достигнал СГС, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено, като допълнително бъдат посочени частичните претенции по всяка процесна фактура.

По частната жалба

Оплакванията в частната жалба са, че неправилно СГС намалил адвокатските разноски за обезпечителното производство по чл. 390 ГПК, проведено от ищеца, от 11 714 лева на 4 325 лева; отказал да възложи на ответника 2 035 лева - разноски по предварително проучване на случая, както и 205.20 лева – разноски за превод на отговора на исковата молба на английски език (тъй като управителите на дружеството са чуждестранни лица). По отношение възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение се поддържа, че същото е неоснователно, защото не е мотивирано и доказано. Освен това в обезпечителното производство била поискана и получена защита на вземанията на ищеца в пълен размер от 1 192 349.37 лева. Сочи се немотивираност на обжалваното определение по отношение прекомерността на адвокатското възнаграждение. Сочи се още, че съдът неправилно изчислил минималното адвокатско възнаграждение, което в случая било 4 650 лева, а не 4 325 лева. Освен това, платената за предварително проучване на казуса сума от 2 035 лева била извадена от възнаграждението от 11 714 лева, а не се претендирала втори път, поради което като отказва да ги присъди, съдът ощетява ищецът. По отношение на сумата за превод, ищецът сочи, че неговите чуждестранни управители имали право на основание чл. 4, ал. 2 ГПК да разберат позицията на ответника на своя език, за да могат да инструктират адвоката си.

Ответникът „Неосат“ АД е депозирал отговор на частната жалба, в който излага доводи за нейната неоснователност.

Настоящият съдебен състав намира частната жалба за допустима като депозирана от легитимирано лице и срещу обжалваем съдебен акт в законоустановения срок, а по същество – частично основателна.

Пред първата инстанция ответникът е представил списък по чл. 80 ГПК, в който в четири пункта са посочени разноските, които се претендират - в обезпечителното производство, в първоинстанционното производство, в производството по налагане на обезпечението и други разноски. Спорните суми са посочени в списъка, а именно: адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство в размер на 11 714 лева; превод на ОИМ на английски език – 205.20 лева и други разноски за предварително проучване по повод на иска – 2053.62 лева. СГС е приел, че претендираното адвокатско възнаграждение за първата инстанция е прекомерно съобразно фактическата и правна сложност на делото в обезпечителното производство, по направено от насрещната страна възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, а другите два вида разноски не се дължат от ответната страна в исковото производство.

Настоящият съдебен състав намира, че действително обезпечителното производство по чл. 390 ГПК се отличава с по-ниска правна сложност от исковото производство за същото вземане, доколкото, макар в молбата по чл. 390 ГПК молителят да е задължен да възпроизведе бъдещата искова молба, той е задължен да представи само писмени доказателства, които да обосноват само вероятната основателност на иска. Други доказателства тук не се събират и производството е едностранно, като ищецът не е задължен да се защитава срещу твърдения и оспорвания на ответника. В същото време във фаза, в която не се изследват възраженията на ответника, спорът тук не се отличава с особена правна сложност, доколкото се претендира лицензионно възнаграждение, уговорено в договор, за което са издадени съответни фактури, по които се твърди, че не е извършено плащане. Ето защо приетото от първата инстанция, че посоченото в чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2 от Наредбата за възнаграждение за адвокатска работа минимално адвокатско възнаграждение е справедливото адвокатско възнаграждение, което следва да бъде възмездено от насрещната осъдена страна, се възприема и от настоящия съдебен състав (без Наредбата да се приема за задължителна). Основателно е обаче оплакването на ищеца, че първата инстанция неправилно е пресметнала така определеното възнаграждение. При прилагане правилата на чл. 7, ал. 7 вр. ал. 2 от Наредбата въз основа на половината от претенцията в общ размер на 100 000 лева, дължимото се възнаграждение е 4 650 лева, а не както СГС е посочил 4 325 лева. Следва да бъде посочено, че ответникът дължи да възмезди такива разноски за обезпечителното производство, които са съответни на предявения размер на вземането по исков ред, а не съобразно размера, заявен за обезпечаване, както поддържа ищецът, щом този размер не е изцяло предявен в исковото производство.

По отношение сумата от 205.20 лева – разноски за превод на ОИМ, претенцията на ищеца е неоснователна. Според цитирания от ищеца чл. 4, ал. 2 ГПК, когато в делото участват лица, които не знаят български език, съдът назначава преводач с помощта на когото страната извършва съдопроизводствените действия и им се обясняват действията на съда. Според чл. 177, т. 2 ГПК законните представители на страната са приравнени на самата страна. Видно от вписванията в търговския регистър ищцовото дружество има двама управители, и двамата чужди граждани. В случая претендираните разноски не са направени за преводач, който съдът им е назначил, а за преводач, който съдейства на представляващите страната в отношенията им с ангажирания адвокат, но те са направени във връзка с процесуалното действие по депозиране отговор на исковата молба, и като такива разноски те следва да се възмездят от насрещната страна. В същото време обаче за тези разноски е представена само фактура, в която е посочено, че се заплащат по банков път, но доказателства за такова плащане не са представени. Ето защо, без доказателства реално да са сторени, същите не следва да бъдат възмездявани.

Неоснователни са оплакванията относно разноските в размер на 2 035 лева - разноски по предварително проучване на случая. На първо място, видно от представеното доказателство за тези разноски – фактура и банково извлечение, във фактурата е посочено основание „правна консултация по случая „Неосат“. Същата е заплатена през декември 2022 г. Обезпечително производство във връзка с процесния иск е инициирано през ноември 2023 г., когато е постановено и съдебното определение за допускането му. Няма как да се направи пряка връзка между извършената през декември 2022 г. консултация и поисканото обезпечение на бъдещ иск през ноември 2023 г. На следващо място, доколкото първоначалните консултации с адвокат преди започване на съдебно производство са свързани с него и са част от предприемането на съдебни действия, макар и подготвителни, след като съдът приема по възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, че справедливото адвокатско възнаграждение, възмездимо от ответника е 4 650 лева, то включва и подготвителните действия, доколкото същите са насочени към единен краен резултат.

Предвид изложеното, обжалваното определение следва да бъде отменено в частта, с която е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение на решението на СГС в частта за присъденото адвокатско възнаграждение в обезпечителното производство за сума над 4 325 до 4 650 лева и на ищеца следва да бъдат присъдени още 325 лева в тяхната еврова равностойност или 166.17 евро.

По разноските: При този изход от спора право на възнаграждение има въззиваемият. Той е доказал разноски в размер на 6 055 лева – адвокатско възнаграждение и 15 лева – държавна такса по частна жалба. Същите следва да му бъдат възмездени от жалбоподателя в тяхната еврова равностойност или 3 103.54 евро.

Воден от изложеното, Апелативен съд – София