Решение № 5963 от 26.9.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 3483/2025 г.

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК. С Решение № 78/03.01.2025 г., постановено по гр.д. № 10613/2024 г. по описа на СРС, 141 състав, е уважен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 327, ал. 1 и чл. 335, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответника „Витоша Форест“ ЕООД, ЕИК 206727688, да заплати на ищеца „ХРИ-БИ“ ЕООД, ЕИК 206403896, сумата от 15 267 лв., представляваща неплатена част от продажната цена по договор за продажба на изплащане от 31.12.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 26.02.2024 г., до окончателното плащане, като искът е отхвърлен за горницата до пълния предявен размер от 20 000 лв. С решението е разпределена и отговорността за разноски, като ответникът е осъден на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на ищеца сумата от 2015,24 лв. Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна жалба от ответника в първоинстанционното производство – „Витоша Форест“ ЕООД. Въззивникът намира първоинстанционното решение за неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закони. Недоказано било наличието на облигационно отношение между страните. Представеният по делото договор бил без дата, липсвали фактури, не бил посочен падеж на паричните задължения. Валидността на протокола била оспорена с отговора на исковата молба, същият не удостоверявал предаването на посочените в него вещи. Районният съд не взел предвид направеното от ответника възражение за неточно изпълнение – недоказано било предаването на вещите, както и имало отклонение във времеви аспект. Движимите вещи, описани в протокола, се намирали в сграда, която не е собственост на ответника, а е била наета от него, като част от тях вече се помещавали там към момента на сключване на договора. Не били представени документи за собственост върху движимите вещи. Не било обсъдено и възражението за плащане. Протоколът единствено удостоверявал предаване и получаване на стока. Договорът следвало да бъде писмен. Моли съда да отмени решението и да отхвърли иска. Претендира разноски. В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна е подала отговор на въззивната жалба, с който я оспорва като неоснователна. Възразява срещу доводите на въззивника. Счита решението за правилно и моли съда да го потвърди. Претендира разноски. Съдът, като обсъди доводите на страните и представените по делото доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното: Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима и подлежи на разглеждане по същество. Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По въпросите относно правилността той е ограничен от посоченото в жалбата, като следи служебно за правилното приложение на императивна правна норма, както и за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на ненавършилите пълнолетие деца /ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г., на ВКС, ОСГТК/. Предмет на въззивна проверка е решението на районния съд в цялост. В случая постановеното от районния съд решение е валидно, тъй като е постановено от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, актът е постановен в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в изискуемата от закона писмена форма и съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК, а волята на съда е ясна. Въззивният съд приема, че обжалваното решение е допустимо, тъй като е постановено по допустим иск – налице са положителните процесуални предпоставки за предявяване на иска и отсъстват отрицателни такива. По същество на спора съдът приема следното: Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 327, ал. 1 и чл. 335, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответника „Витоша Форест“ ЕООД, ЕИК 206727688, да заплати на ищеца „ХРИ-БИ“ ЕООД, ЕИК 206403896, сумата от 20 000 лв., представляваща неплатена част от продажната цена по договор за продажба на изплащане от 31.12.2021 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба в съда – 26.02.2024 г., до окончателното плащане. Ищецът твърди, че на 31.12.2021 г. страните са сключили договор за покупко-продажба на движими вещи, наименуван Приемо-предавателен протокол. По силата на договора ищецът предал на ответника движими вещи, подробно индивидуализирани в договора. Плащането на цената на движимите вещи – 20 000 лв., било отложено за срок от една година. Собствеността върху вещите била запазена до изплащането на цената, а ищецът имал задължение в 5-дневен срок от изплащането на сумата да прехвърли собствеността върху движимите вещи. Последните били предадени на ответника. Задължението на ответника не било изпълнено. В срока за отговор по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал такъв, с който оспорва предявения иск. Посочва, че такъв договор не е подписван, а протоколът описвал налични артикули и бройки от вещите, помещавани в сграда, находяща се в гр. София, кв. Бояна, пл. Сборище № 5. Сградата била собственост на трето лице и ответникът имал договор за наем с него от 01.01.2022 г. до 24.01.2023 г. Описаните вещи не били собственост на ищеца, имало много несъответствия в качествено и количествено отношение с отразеното в протокола. Били заплащани суми на ищеца. Предявен е иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. 327, ал. 1 и чл. 335, ал. 1 ТЗ, като основателността му е предпоставена от това по делото ищецът да установи при условията на пълно и главно доказване следните правопораждащи факти: 1) между него в качеството на продавач и ответника в качеството на купувач е сключен договор за покупко-продажба на изплащане със съдържанието, изложено в исковата молба; 2) размера на уговорената продажна цена и нейната изискуемост; 3) предметът на продажбата е надлежно предаден от ищеца на ответника. При установяване на тези обстоятелства ответникът следва да докаже фактите, от които черпи права – че е налице неточно изпълнение, както и че е платил претендираната от ищеца сума. Търговската продажба е преди всичко консенсуален договор, понеже за сключването е достатъчно постигането на съгласие между страните, докато другите действия – предаването на стоката и плащането на цената, са в изпълнение на вече сключен договор. Цената е съществен елемент от договора за продажба и тя може да бъде определена в самия договор или да бъде определяема. За разлика от обичайния договор за продажба по ЗЗД, липсата на съгласие относно цената при търговската продажба не води до нищожност на договора, която се счита за преодоляна чрез прилагане на установената в чл. 326, ал. 2 ТЗ презумпция. Фактът на доставката по договор за покупкопродажба и наличието на задължение за заплащане на цената следват от самото издаване на двустранно подписаната фактура и отразяването в счетоводствата на страните представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване – в този смисъл Решение № 185 от 14.04.2020 г. по т. д. № 3224/2018 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение, Решение № 228 от 07.01.2015 г. по търг. д. № 3597/2013 г. на Върховен касационен съд, Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т. д. № 588/2010 г. на Върховен касационен съд, Определение № 109 от 25.02.2013 г. по търг. д. № 437/2012 г. на Върховен касационен съд и много други. Продажбата на изплащане е особен вид продажба, при която задължението на купувача за плащане на цената е разсрочено във времето. Възможно е при този вид търговска продажба страните да уговорят запазване на собствеността /pactum reservati domini/. Когато преминаването на собствеността е отложено до плащането на последната вноска, транслативният ефект на продадената на изплащане вещ настъпва за купувача, след като изплати изцяло цената. При покупко-продажбата на вещ на изплащане с клауза за запазване на собствеността преминаването на собствеността и преминаването на риска са разграничени, като правилото „рискът се носи от собственика“ /res perit domino/ не намира приложение – така Решение № 156 от 30.11.2010 г. по т. д. № 69/2010 г. на Върховен касационен съд. Уредбата на продажбата на изплащане е преди всичко в ЗЗД (чл. 205 и 206), а ТЗ урежда някои специални правила, важащи за търговската продажба на изплащане – чл. 335 ТЗ. Форма за действителност на сделката е писмената, в контраст с общия принцип в търговското право, че сделките са поначало неформални. По делото е приет Приемно-предавателен протокол от 12.2021 г., подписан от представители на двете страни – на ищеца в качеството на продавач и на ответника в качеството на купувач. В чл. 1 от протокола са описани стоки на обща стойност 20 000 лв. В чл. 2 от протокола е посочено, че приемащата страна – ответникът, приема от предаващата страна – ищеца, описаните в чл. 1 стоки без възражения по отношение на количество и качество. В чл. 3 от протокола е уговорено, че стоките се предоставят на изплащане за срок от 1 година, а купувачът (ответникът) се задължава да заплати сумата от 20 000 лв. в срок до 31.12.2022 г. чрез ежемесечни вноски или такива на по-малък брой, но не по късно от 31.12.2022 г. – чл. 4. В чл. 8 от протокола изрично е предвидено, че продавачът запазва собствеността до изплащането на сумата от 20 000 лв., като в срок от 5 работни дни от плащането на последната вноска продавачът следва да прехвърли собствеността върху вещите и да подпише договор за покупко-продажба между страните. По делото са представени и документи – разписки и банкови извлечения, на обща стойност 4733 лв. По отношение на наличието на валидно облигационно отношение между страните съдът намира следното: В отговора на исковата молба ответникът изрично е посочил, че „такъв Договор не е подписван“. Това изявление съдът намира, че не представлява оспорване на положения върху договора, обективиран в протокол, подпис на представител на ответника. Твърдението, че подпис не е полаган, и това, че положеният подпис не е на лицето, което е посочено като негов автор, са различни и не са взаимнозаменяеми, поради което възражението на въззивника, релевирано във въззивната жалба, че ответникът е оспорил валидността на протокола с отговора на исковата молба, е несъстоятелно и не може да бъде уважено. Не могат да бъдат споделени и доводите на въззивника, че не е налице облигационно отношение между страните, тъй като липсват фактури към договора, а последният няма посочени дата и падеж. Фактурата, както бе посочено по-горе, може да установи наличие на облигационно отношение между страните, ако в нея са отразени всички съществени елементи на сделката, но не е задължително условие за валидност на правоотношението между страните, поради което липсата при установено наличие на договор, макар и обективиран в приемно-предавателен протокол, не е основание да се приеме, че такова не е възникнало валидно. Възражението за липсата на посочена дата също е неоснователно, доколкото в договора е посочено, че същият е сключен през месец декември 2021 г. – моментът на сключване на договора е достатъчно индивидуализиран. Следователно по делото е доказано възникнало валидно облигационно отношение между страните по силата на договор за продажба на изплащане. Същият е сключен в изискуемата от закона писмена форма за действителност и е породил изцяло правните си последици – правата и задълженията за продавача и купувача. Възражението, че не е посочен падеж на задължението за заплащане на стойността на движимите вещи, не е основателно, тъй като изрично в чл. 3 и 4 от договора е предвидено, че плащането е отложено за срок от една година до 31.12.2022 г., като е предвидено разсрочено плащане – ежемесечни вноски или такива по усмотрение на купувача, но не по-късно от 31.12.2022 г. Следователно вземането на продавача е изискуемо. Твърдението на въззивника, че протоколът не удостоверява предаване на движимите вещи, е в пряко противоречие с чл. 2 от договора, в който е уговорено именно предаването на вещите без възражения по отношение на количество и качество. В този смисъл не може да бъде споделено и възражението, че е налице неточно изпълнение в количествено и качествено отношение от страна на продавача – същото е в противоречие с удостовереното в чл. 2 от договора, а по делото не са ангажирани никакви доказателства в негова подкрепа. Последното важи и за довода, че е налице и неточно изпълнение във времево отношение – липсват представени доказателства в тази насока. Собствеността на сградата, която е била наета от ответника от трето лице и в която са се намирали движимите вещи, предмет на процесния договор за продажба на изплащане, е ирелевантна за предмета на настоящото дело. Дали вещите са били в сградата или не към момента на предаването на фактическата власт върху същите е без значение, доколкото предаването се установява от подписания от страните договор. Както правилно е посочил първоинстанционният съд, при продажба на движими вещи действа правилото на чл. 78, ал. 1 ЗС, като по делото не са представени доказателства собствеността върху движимите вещи да е принадлежала на трето за спора лице. По делото са представени писмени доказателства, удостоверяващи извършени плащания от ответника към ищеца на суми на обща стойност 4733 лв. Първоинстанционният съд е приел, че плащанията са погасили част от търсената от ищеца сума, поради което частично е уважил иска – за сумата от 15 267 лв. Решението е правилно и подлежи на потвърждаване. По отношение на разноските: При този изход от делото право на разноски има въззиваемият. Претендирани са 1840 лв. за адвокатско възнаграждение, като са представени доказателства за действителното им плащане. Срещу размера на претендираното от въззиваемия адвокатско възнаграждение е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК. С Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. Съдът на ЕС прие, че наредба от национално ниво, която определя минимални размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер, противоречи на чл. 101, § 1 ДФЕС. СЕС е категоричен, че националният съд следва да откаже да приложи такова национално право, дори то да отразява реалните пазарни цени на услугите в страната. Следователно НВАР има само ориентировъчен характер и съдът не е задължен да се съобразява с посочените в нея минимални размери. Съгласно Определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на I Т.О. на ВКС „нормата на чл. 38, ал. 2 ЗА, препращаща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатски възнаграждения, не съответства на правото на ЕС, поради което не следва да се прилага. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери, както и приетите за подобни случаи възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото“. В този смисъл са и Определение № 1954/19.04.2024 г. по ч.гр.д. № 3695/2023 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 892/10.04.2024 г. по ч.т.д. № 954/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 638/18.03.2024 г. по ч.т.д. № 757/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 2199/08.08.2024 г. по т.д. № 1884/2023 г. на I Т.О. на ВКС, Определение № 3149/20.06.2024 г. по ч.гр.д. № 2221/2024 г. на III Г.О. на ВКС, Определение № 4107/18.09.2024 г. по ч.гр.д. № 3089/2024 г. на II Г.О. на ВКС и много други. Като прецени фактическата и правната сложност на делото, както и извършените от процесуалния представител на въззиваемия действия, съдът приема, че справедливо овъзмездяване на адвокатския труд възлиза на 600 евро. Възражението е основателно. Сумата следва да бъде възложена изцяло в тежест на въззивника. С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от гореизложеното, Софийски градски съд