Решение № 3743 от 3.6.2026 г. на Софийски градски съд по дело № 8823/2025 г.

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК. Образувано е по въззивна жалба подадена от ЗАД „ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“ АД срещу решение № 11411/14.06.2025г. постановено по гр.д.№ 58207/2024г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 75 състав, с което е осъден да заплати на „ДЗИ – ОБЩО ЗАСТРАХОВАНЕ“ЕАД, на основание чл.411, ал.1 от КЗ сумата от 5230,61 лв.- представляваща регресно обезщетение спрямо застраховател по застраховка „Гражданска отговорност“ за платеното застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско+” относно товарен автомобил „Пежо“, модел „Партнер“ с рег. № ••••, поради настъпило на 12.01.20241г. в гр. Пловдив, пътнотранспортно произшествие, по вина на водача на лек автомобил „Форд“ с рег. № ••••, чиято деликтна отговорност е била застрахована по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” при ЗАД „ДАЛЛБОГГ ЖИВОТ И ЗДРАВЕ“АД, а на осн. чл.78, ал.1 от ГПК и сумата от 1596,22 лв. – съдебни разноски в производството пред СРС. В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно, необосновано и постановено при допуснати процесуални нарушения, като се иска неговата отмяна и постановяване на друго, с което предявения иск по чл.41 от КЗ бъде изцяло отхвърлен. Твърди се, че първоинстанционният съд неправилно е оценил събраните писмени и гласни доказателства и е достигнал до грешен извод, че вина са ПТП носи единствено застрахования при ответника /сега въззивник/ водач, въпреки че безспорно се установявало, че причина за произшествието е и поведението на другия водач, който е паркирал управляваното от него МПС на нерегламентирано за това място и така допринесъл за пътния инцидент. Жалбоподателят счита, че е налице съпричиняване при равно участие на двамата водачи (50/50), поради което твърди, че дружеството-ответник е заплатило на ищеца половината от претендираното обезщетение. Счита, че дори и да се приеме, че водача, чийто автомобил е застраховат по застраховка гражданска отговорност при ответника е виновен за настъпване на ПТП, то несъмнено е налице съпричиняване на вредите от водача, застрахован по имуществената застраховка при ищеца, поради което и ответника не носи отговорност в пълния размер на вредите, както неправилно е преценил първоинстанционния съд. Моли въззивният съд да отмени обжалваното решение в цялост и отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Въззиваемата страна ЗАД „ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, в срока по чл.263, ал.1 ГПК депозира отговор, в който твърди, че изложените доводи във въззивната жалба за незаконосъобразност и неправилност на първоинстанционното решение са несъстоятелни, като първоинстанционният съд правилно е установил фактическата обстановка по делото именно въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и правилно приложил материалния закон. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира разноски, за които представя списък и доказателства за изплатения уговорен адвокатски хонорар. Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи: С оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивната инстанция дължи проверка за валидността на решението, за неговата допустимост, в обжалваната част, а за правилността му единствено на въведените в жалбата основания. При изпълнение правомощията си по чл. 269 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното решение за валидно и допустимо. Досежно правилността обжалваното решение съдът намира поддържаните с въззивната жалба доводи за неоснователни, по следните мотиви: Първоинстанционният съд е сезиран с искова претенция с правно основание чл.411, ал. 1 от КЗ, в заявен размер от 5230,61 лв. Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт. По конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното: По иска с правно основание чл.411 ал.1 от КЗ: От разпоредбата на чл.411 ал.1 от КЗ се установяват кумулативните предпоставки, необходими за ангажиране отговорността на ответника, а именно: 1/ наличие на валидно към момента на ПТП застрахователно правоотношение с източник договор за имуществена застраховка “Каско” на МПС, сключен между увреденото лице и ищеца за процесното МПС; 2/ ищецът да е обезщетил застрахования за покрит застрахователен риск, съгласно Общите условия на договора; 3/ наличие на всички посочени в чл. 45 ЗЗД елементи на фактическия състав на непозволеното увреждане (противоправно деяние; което е извършено виновно; настъпване на конкретни вреди и наличие на причинно - следствена връзка между деянието и причинените вреди) 4/ наличие на валидно застрахователно правоотношение с източник договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, сключен между делинквента и ответното дружество. Установява се от приетите като доказателства по делото писмени документи, че към момента на настъпване на застрахователното събитие 12.01.2024 г., е съществувало застрахователно правоотношение между ищеца и собственика на увреденото МПС, възникнало по силата на договор за имуществена застраховка “Каско+” на моторни превозни средства, по силата на който ищецът е приел да покрива риска от повреди по собствено на застрахования МПС, както и че в срока на действие на договора в гр. Пловдив, около 11:30ч., е настъпило пътнотранспортно произшествие, при следния механизъм: водачът на лек автомобил „Форд“, с рег. № •••• предприема маневра за движение на заден ход при излизане от паркинг на магазин „Алати“ на бул. „България“ № 125, вследствие на което реализира ПТП с паркирания зад него товарен автомобил „Пежо Партнер“ с рег. № ••••. Въпреки, че първоинстанционния съд е приел за доказано, че увредения при ПТП автомобил е бил паркиран на улицата до магазин „Алати“, а не на регламентираните за това места на паркинга на магазина, според въззивния съд от съвкупния анализ на доказателствата, в т.ч. свидетелските показания на разпитаните като свидетели водачи на автомобилите, участници в произшествието, не се установява, т.а. „Пежо Партнер“ с рег. № •••• да е бил паркиран на нерегламентирано за това място. Напротив, показанията на св. К. /застрахован по ЗЗ „ГО“ при ответника/ в тази част неясни, непълни и в противоречие с останалите събрани по делото доказателства. Видно от същите, св. К. от една страна признава, че е виновен за настъпване на ПТП и че е ударил другия автомобил, докато последния е бил в спряло/паркирано състояние, а на следващо място твърди, че „другия водач няма право да паркира там… на улицата, която е отстрани на магазин „Алати“. Твърди, че самия той също е паркирал отстрани на магазина, но на обособените паркоместа. Показанията на св. К. са вътрешно противоречиви, като веднъж твърди, цит. „тръгнах да давам назад и не го видях“, а веднага след това „мислех, че ще мина“. Не става ясно дали е видял паркирания зад него товарен автомобил или самонадеяно е решил, че ще успее да извърши безопасно маневрата си „движение на заден ход“. На следващо място в показанията си свидетелят твърди, че водача на увредения автомобил „няма право да паркира там“, на следващо място, че „мисли, че той бил извън местата за паркиране“, а на трето място е категоричен, че „баничарката беше паркирана на пътното платно, но не зная дали има забраняващи паркирането знаци там“. Всички тези противоречия мотивират съда да не кредитира показанията на свидетеля К. по отношение на местоположението на увредения автомобил в момента на ПТП, тъй като същите освен, че са вътрешно противоречиви, звучат изолирано и не кореспондират с останалия доказателствен материал по делото. Въпреки правилно разпределената от първоинстанционния съд, доказателствена тежест, ответника не е ангажирал убедителни доказателства за твърдяното от него съпричиняване, вкл. чрез приобщената по негово искане, Схема от Генералния план за организацията на движението в гр. Пловдив, в частност в района на магазин „Алати“. Следва да се отбележи на първо място, че не се установява категорично л.а. „Пежо партнер“ да е бил паркиран извън района на магазина, т.е. не на обособените за паркиране места, в който случай да е необходимо да се изследва дали на мястото, на което е паркирал е имало забраняващи паркирането знаци. Водачът на увредения автомобил, св. К. в показанията си е категоричен, че е доставял стока в магазин „Алати“ и е паркирал на паркинга, на обозначено за това място, като излизайки от магазина е видял, че другия автомобил правейки маневра назад е ударил неговия автомобил в левия панел. Свидетелят уточнява, че произшествието е станало на паркинга, който е отстрани на магазина, а не на паркинга срещу входа на магазина. Дори и да се възприеме тезата на другия водач- св. К., а именно, че увредения лек автомобил е бил паркиран на улицата, встрани от магазина, то по никакъв начин не се установява, че там е било забранено да се паркира. Законът за движение по пътищата допуска при липса на обозначени места за паркиране, да се паркира на пътното платно, найвдясно по посоката на движение /чл.94, ал.3, изр.1 от ЗДвП - За престой и паркиране в населените места пътните превозни средства се спират възможно най-вдясно на платното за движение по посока на движението и успоредно на оста на пътя/. От доказателствата по делото, не се установява водачът на увредения л.а. „Пежо Партнер“ да е спрял на забранено за паркиране място и/или да е пречил на движението на другите участници в движението от мястото, на което е бил паркирал. От своя страна, водачът на увреждащия автомобил – св. К. потвърждава, че другия автомобил е бил в спряло състояние/паркиран, както и че той го е ударил при маневрата си за заден ход, което свое виновно поведение е удостоверил и в съставения от водачите Двустранен констативен протокол за ПТП, който е подписан от тях и не е оспорен в хода на производството. Не е спорно между страните, а се установява и от приетите пред първоинстанционния съд доказателства, че застрахователят-ищец е изплатил обезщетение за причинените на застрахованото при него МПС щети, в размер на 5215,61 лв. в полза на сервиза, извършил ремонта му, като във връзка с определяне на обезщетението е извършил и обичайните ликвидационни разноски в размер на 15,00 лв., които не се оспорват от ответника. Или в полза на ищцовото застрахователно дружество е възникнало регресно право на вземане в общ размер на 5230,61 лв., което регресно вземане е съдебно предявено в настоящото производство. Основните спорни въпроси, поставени от ответника във въззивната жалба касаят размера на иска, както и евентуалното съпричиняване на вредоносния резултат от водача на увредения автомобил, което е в съотношение 50/50 и се изразява в паркиране на управляваното то него МПС – „Пежо Партнер“ на необозначено за това място и така е предпоставил пътния инцидент. Въззивникът е заявил във въззивната жалба, че отчитайки равното участие на двамата водачи при настъпване на пътния инцидент е заплатил на ищеца половината от претендираното от него обезщетение. Доказателства за такова плащане обаче по делото липсват, като не са представени такива нито пред СРС, нито пред настоящия въззивен съд. С оглед разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК, както и предвид правилно разпределената доказателствена тежест в доклада на първоинстанционният съд, ответника е следвало да докаже всичките си възражения, в т.ч. във връзка с механизма на ПТП и твърдяното съпричиняване, както и в какво съотношение е то, вкл. да обори презумпцията за вина на застрахования при ответника водач. Доказателства за тези факти ответника не е ангажирал. Както правилно и първоинстанционния съд е заключил, наличие на съпричиняване не може да почива на хипотези и предположения, а следва да се основава на доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на водача на увредения автомобил, с които той обективно да е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Такова доказване ответника не е провел нито пред първоинстанционния съд, нито е ангажирал допустими доказателства пред въззивния съд. От заключението на САТЕ и показанията на свидетеля К., разпитан пред СРС, които показания съдът кредитира като ги намира обективни, непротиворечиви и кореспондиращи с приетите писмени доказателства по делото, в т.ч. съставения между участниците в ПТП двустранен протокол за ПТП, несъмнено се установява, че действията на водача на лек автомобил „Форд“, с рег. № ••••, са основната причина за настъпване на процесното ПТП. Същите съставляват противоправно деяние по см. на чл. 25, ал.1 от ЗДвП, съгласно който „водач на пътно превозно средство, който ще предприеме каквато и да е маневра, като например да заобиколи пътно превозно средство, да излезе от реда на паркираните превозни средства или да влезе между тях, да се отклони надясно или наляво по платното за движение, в частност за да премине в друга пътна лента, да завие надясно или наляво за навлизане по друг път или в крайпътен имот, преди да започне маневрата, трябва да се убеди, че няма да създаде опасност за участниците в движението, които се движат след него, преди него или минават покрай него, и да извърши маневрата, като се съобразява с тяхното положение, посока и скорост на движение“. Самият водач К., в показанията си като свидетел посочва, че първо не видял паркирания зад него автомобил, а малко след това заявява, че „мислел, че ще може да мине“. Тоест виновния водач е проявил една самонадеяност при извършване на маневрата за движение назад, която е допринесла до настъпването на вредоносния резултат – удара в паркирания л.а. „Пежо Партнер“ с ре. № ••••, т.е. деянието е извършено виновно. Вината на водача се предполага по силата на оборима законова презумпция (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), която поради липсата на проведено обратно доказване от страна на ответника, е необорена и следователно следва да бъде приложена. Не са ангажирани и доказателства, които да сочат за съпричиняване на произшествието и извършено нарушение на правилата за движение по пътищата от страна на водача на увредения лек автомобил – св. К.. Следователно, установения механизъм на ПТП от първоинстанционното производство, се доказва от всички събрани по делото доказателства – писмени, гласни и заключението на САТЕ. Безспорно се установява, виновното поведение на водачът на л.а. „Форд“, с рег. № ••••, който е извършвал маневра за движение назад и е нарушил разпоредбата на чл. 25, ал. 1 от Закона за движение по пътищата, тъй като не се е уверил, че няма да създаде опасност за другите участници в движението, преди да извърши маневрата си. В този смисъл са събраните по делото доказателства, в т.ч. и заключението на вещото лице, изготвило приетата съдебно авто-техническа експертиза, съгласно което в пряка причинна връзка от това деяние за собственика на увреденото МПС - „Пежо Партнер“ с ре. № ••••, са произлезли имуществени вреди, които са били обезщетени от ищеца, и които възлизат на сумата, претендирана от ищеца за възстановяване от ответника, по пътя на регресната отговорност. В заключение, пред въззивния съд, не се установи нито наличие на съпричиняване от страна на водача на увредения автомобил, нито пък присъденото от първоинстанционния съд, обезщетение да е прекомерно по размер, или пък да обезщетява вреди, които да не са в пряка и причинно-следствена връзка с процесното произшествие от 12.01.2024 г. в гр. Пловдив, т.е. заявените във въззивната жалба възражения от въззивника, не се подкрепят от доказателствата по делото. Ответникът, въпреки указаната му доказателствена тежест, не ангажира каквито и да са доказателства, които установяват вина или съпричиняване на вредите от страна на водача на лек автомобил „Пежо Партнер“ с рег. № •••• – св. К.. Съобразно чл. 45 ал. 2 ЗЗД вината при непозволено увреждане се предполага до доказване на противното, като в тежест на ответника е било възложено от първоинстанционния съд да опровергае презумпцията по чл. 45 ал. 2 ЗЗД, което по делото не е направено. Заключението по САТЕ пък категорично установява, че е налице причинно – следствена връзка между описания в ДКП за ПТП механизъм и описаните в описите на застрахователя-ищец, увреждания по л.а. „Пежо Партнер“ с рег. № ••••. Със заключението е възприета пазарната оценка на щетите в размер на 5215,61 лв. (фактурната цена, заплатена и на доверения сервиз, извършил ремонта), която сума е равна на изплатеното от ищецазастраховател, обезщетение от 5215,65 лв. От застрахователната полица по застраховка „Каско+“ е видно, че застрахования собственик на увредения автомобил е бил застрахован по клауза „Пълно каско“, за всички рискове и с право на официален сервиз. Автомобилът към датата на произшествието е бил на по-малко от три години от първата му регистрация и съобразно уговорките със застрахователя е заявил като метод на обезщетяване – „ремонт в официален сервиз“. Следователно, не се установява и възражението на ответника за прекомерно завишен размер на изплатеното от ищеца застрахователно обезщетение. Предвид приетото за установено пред двете инстанции, се налага извода, че не е налице и твърдяното от ответника съпричиняване на вредите от водачите на двете МПС, а произшествието е предизвикано при изключителна вина от страна на водача на л.а. „Форд“, с рег. № •••• /чл.45 ал.2 от ЗЗД/. Следователно с плащането на застрахователното обезщетение /стойността на услугата по възстановяване и отстраняване на щетите, което обстоятелство е безспорен факт по чл.146 ал.1 т.3-4 от ГПК/ от страна на ищеца за него е възникнало по силата на закона суброгационно право спрямо причинителя на вредата или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” – ответника –до размера на платеното обезщетение и ликвидационните разноски /5230,61 лв. или 1306,77 евро/. Доколкото във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания относно механизма на ПТП, вината на водача, застрахован при ответника и размера на присъденото обезщетение, предвид разпоредбата на чл.269, изр.2 от ГПК, както и с оглед принципа на диспозитивност в гражданския процес, обжалваното решение следва да се потвърди изцяло, на основание чл.271, ал.1 изр.1, пр.1 от ГПК. По разноските: С оглед изхода на делото, разпоредбата на чл.78, ал.3 от ГПК и изрично направеното още в отговора на въззивната жалба искане за присъждане на разноски, такива следва да бъдат присъдени на въззиваемия. Видно от представения списък по чл.80 от ГПК и приложения към отговора на въззивната жалба договор за правна защита и съдействие от 20.08.2025 г., ответника е заплатил адвокатско възнаграждение за въззивното производство /включващо оказване на правна защита и съдействие, изразяващи се процесуално представителство в пълен обем, изготвяне на ОВЖ и др. до приключване на делото във въззивната инстанция/ в размер на 822,50 лв. без ДДС или 987,00 лв. с вкл. ДДС. Въззивникът не е заявил възражение за прекомерност на платеното адв. възнаграждение, по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, поради което съдът не дължи произнасяне в този смисъл. С оглед изложеното, съдът като взе предвид изхода на делото пред настоящата инстанция, искането за присъждане на съдебни разноски и доказателствата за реалното им извършване, счита, че на въззиваемата страна следва да се присъдят сторените в настоящото производство разноски в пълен размер или сумата от 503,87 евро (987,00 лв.). С оглед разпоредбата на чл.280, ал.3, т.1 от ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на касационно обжалване. Мотивиран от горното, Софийски градски съд, IV – А въззивен състав,