Решение № 5 от 5.1.2026 г. на Окръжен съд - Враца по дело № 486/2023 г.

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение №395/26.07.2024 г. по гр.дело № 20231440100082 (№82/2023 г.) по описа на РС - Козлодуй състав на съда е уважил частично предявения пред него установителен иск, като е признал за установено по отношение на ответника Е. В. М., ЕГН ••••••••••, че дължи на ищеца Р. Р. Х., ЕГН •••••••••• сумата в размер на 7400 лева, ведно със законна лихва върху главницата от 7400 лева, считано от датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК - 29.08.2022 г., до окончателното изплащане на вземането, а в останалата част до пълния заявен размер от 25 000 лева искът е отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Със същото решение ответникът Е. В. М. е осъдена да заплати на ищеца Р. Р. Х. сумата в размер на 83.33 лева, представляваща комисиона по чл.506,ал.1, т.4 от ТЗ. На основание чл.78,ал.1 от ГПК Е. М. е осъдена да заплати на Р. Х. разноски в исковото производство съобразно уважената част в размер на 165.45лв. за държавна такса и направени разноски в заповедното производство съобразно с уважената част в размер на 150.60 лева. за държавна такса. На основание чл.78, ал.3 от ГПК Р. Х. е осъден да заплати на Е. М. направените разноски за заплатено адвокатско възнаграждение съобразно с отхвърлената част в размер на по 982.46 лева (за исковото и за заповедното производство). Срещу решението на РС-Козлодуй е постъпила въззивна жалба от Е. В. М., чрез адв. М. В. от САК, с искане същото да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че тя дължи на Р. Х. сумата от 7400.00 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.08.2022 г. до окончателното плащане, както и в частта, с която е осъдена да заплати на Р. Х. сумата 83.33 лева, представляваща комисиона по чл.506, ал.1,т.4 от ТЗ. Поддържа се, че в първата обжалвана част (относно сумата от 7400 лева) решението е недопустимо, поради грубо нарушение на съдопроизводствените правила. Твърди се, че решението е постановено след като съдът е приел за допустимо направено от ищеца изменение на иска с молба от 03.10.2022 г., с което всъщност е направено изменение на обстоятелствата, на основанието и на петитума, което представлява предявяване на нов иск, каквото процесуалният закон не допуска. Излагат се съображения в тази насока, като твърдението е, че първоначално е предявен осъдителен иск по чл.505,ал. 1 от ТЗ, който има за предмет претенция, основана на ценна книга, а след допуснатото от съда изменение е разгледан установителен иск по чл.422 от ГПК за съществуване на вземане, което вече е признато с издадена заповед за изпълнение на парично задължение. Твърди се и се обосновава и противоречие с материалния закон на решението на РС - Козлодуй в тази му част. Относно сумата от 83,33 лева, представляваща комисиона по чл.506,ал.1, т.4 от ТЗ, се твърди, че решението на РС-Козлодуй е недопустимо и неправилно поради противоречие с материалния закон, тъй като при установителен иск по чл.422 от ГПК, какъвто е разгледан от съда, такава не може да бъде присъдена. Твърди се още, че дори да се приеме, че е допустим самостоятелен (осъдителен) иск за комисиона, то приетият размер от 83.33 лева е неправилно изчислен като една трета от едно на сто от цялата претендирана сума от 25 000 лева, а не върху признатата за дължима от ответника сума от 7400 лева, при която евентуално М. би дължала сума в размер на 24.67 лева. Искането е решението на РС-Козлодуй да бъде отменено в обжалваните части и вместо него постановено друго, с което предявените искове бъдат отхвърлени, като недопустими и неоснователни. Въззивникът Е. М. не сочи и не представя нови доказателства. Претендира разноски. В срока по чл.263,ал.1 от ГПК ответникът Р. Р. Х. не е депозирал писмен отговор. В открито съдебно заседание обосновава становище за неоснователност на въззивната жалба. Заявява възражение за прекомерност по чл.78,ал.5 от ГПК на заплатеното от въззивницата адвокатско възнаграждение. Въззивната жалба е процесуално допустима - подадена е от лице с правен интерес, в срока по чл.259, ал.1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. При констатираната допустимост на жалбата, съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в обжалваната му част, а по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен състав обсъди събраните доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с изтъкнатите от страните доводи, при което приема за установено от фактическа и правна страна следното: Окръжен съд - Враца намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената пред първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново и изцяло събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. От представеното ч. гр.дело № 1169/2022 г. по описа на РС - Козлодуй е видно, че по него в полза на заявителя Р. Р. Х. на 30.08.2022 г. е издадена Заповед № 539 за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК за 25 000 лева, представляващи дължима сума по Запис на заповед от 27.05.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 29.08.2022 г. до окончателното й плащане, както и за направените в заповедното производство разноски - 500 лв. за държавна такса. В заявлението и в Заповедта за изпълнение е посочено, че вземането по записа на заповед е прехвърлено на заявителя с джиро на 18.08.2022 г.( "цедирана с джиро"). Допуснато е незабавно изпълнение на заповедта за изпълнение, разпоредено е издаването на изпълнителен лист в полза на заявителя Х.. От представения със заявлението документ се установява, че на 27.05.2020 г. в гр.Враца от Е. В. М. е бил издаден Запис на заповед за сумата от 25 000 лева с уговорен падеж 01.07.2021 г. и посочено лице, на което да се плати - С.Т.С.. Посочено е място на плащане "без протест" в гр.Враца, •••, което съвпада с адреса на поемателя С.. С джиро върху документа от 18.08.2022 г. правата по него са прехвърлени от С.Т.С. на Р. Р. Х.. Срещу издадената Заповед № 539/30.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК на 19.09.2022 г. е подадено писмено възражение от длъжника по нея Е. В. М., като няма данни тя да е изпълнила дадени й от заповедния съд указания за представяне на доказателства за датата на връчване на заповедта - определението с указанията й е връчено едва на 24.03.2023 г. Междувременно, на 29.09.2022 г. пред Окръжен съд - Враца по искова молба на Р. Р. Х. е образуван гр.дело № 404/2022 г. по описа на този съд. Предявен е осъдителен иск с посочено правно основание чл.505,ал.1 от ТЗ. Като ответник е посочена Е. В. М., при цена на иска от 25 000 лева, дължима по силата на обсъдените по - горе запис на заповед от 27.08.2020 г. и джиро от 18.08.2022 г. Самият ищец е посочил в исковата молба, че задължението на Е. М. е с произход договор за заем от 27.05.2020 г., сключен между нея и С. С., а записът на заповед е издаден като обезпечение на вземането на заемодателя. Х. е поискал плащане и на сума в размер на 4.50 лева като разноски за изп.лист на осн. чл.506,ал.1,т.3 от ТЗ и на сума в размер на 83.33 лева на осн. чл.506,ал.1,т.4 от ТЗ. С исковата молба са представени договорът за заем и доказателства за реално плащане на заемната сума от 25 000 лева по банков път от заемодателя С. на заемателя М. на дата 27.05.2020 г. С исковата молба са представени още издадената в заповедното производство по ч. гр.дело № 1169/2022 г. на РС - Козлодуй Заповед № 539/30.08.2022 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, записът на заповед от 27.05.2020 г., изпълнителния лист, издаден въз основа на Заповед за изпълнение № 539/30.08.2022 г., Постановление за спиране от 19.09.2022 г. на ЧСИ Д. по нейно изп.дело №758/2022 г., образувано въз основа на изпълнителния лист и заповедта за изпълнение, издадени по ч.гр.дело № 1169/2022 г. на РС - Козлодуй. Ищецът е посочил също, че за вземането е образувано ч. гр.дело № 1169/2022 г. по описа на РС - Козлодуй. С молба вх.№ 5631/03.10.2022 г. ищецът Х. е поискал от ОС - Враца да допусне изменение на иска на основание чл.214,ал.1, пр.3 от ГПК, а именно : преминаване от осъдителен към установителен иск за сумата от 25 000 лева, като е мотивирал искането си именно с наличието на заповедно производство, по което вече е издадена Заповед за изпълнение. Като правно основание на главния иск Х. е посочил чл.537 вр. с чл.505,ал.1, вр. с чл.506,ал.1,т.1 от ТЗ. С определение № 497/11.10.2022 г. съдът е разпоредил размяна на книжа, като със същото определение, макар и непрецизно, е приел исканото изменение на иска ("... приема молбата за изменение на иска"). В срока по чл.131 ГПК ответницата е депозирала отговор, с който е заявила становище за недопустимост на исканото изменение на иска, сочейки, че при проведено заповедно производство правното основание е чл.422 от ГПК, а не чл.505,ал.1 от ТЗ. Не е оспорила фактите по издаване на записа на заповед, получаване на сумата, не е оспорила и джирото. Заявила е обаче правопогасяващо възражение, твърдейки плащане на сумата от 17 600 лева на кредитора по записа на заповед и заемодател по договора за заем С. С. - на вноски в периода от 15.06.2020 г. до 15.08.2022 г. Поискала е отхвърляне на иска за сумата 17 600 лева, като по същество е признала иска за 7400 лв. и дължимостта на съответната му държавна такса. Оспорила е осъдителните искове – за сумата от 4.50 лева и за сумата 83.33 лева.. С определение № 643/12.12.2022 г. съставът на ОС - Враца по гр. дело № 404/2022 г. е прекратил производството пред себе си, като е приел, че е сезиран с 4 иска, като нито един от тях не е с размер над 25 000 лева, обуславящ родовата подсъдност на окръжен съд като първа инстанция. Производството е прекратено пред Окръжен съд -Враца, а делото е изпратено на Районен съд - Козлодуй. Образувано е гр.дело № 82/2023 г. по описа на този съд, по което е постановено обжалваното в настоящото производство решение. Районният съд е повторил процедурата по чл.131 от ГПК. Постановил е и определение по чл.140 от ГПК - определение № 503/18.05.2023 г., като в проекта си за доклад е приел, че е сезиран с положителен установителен иск за сумата 25 000 лева с правно основание чл.422, вр. с чл.415,ал.1,т.2 ГПК, вр. с чл.79 ЗЗД. Докладът не е оспорен в проведеното открито съдебно заседание, в което е даден и ход на устните състезания. Ищецът Р. Х. не е оспорил/признал е плащането на сумата от 17 600 лева от страна на ответницата М. на заемодателя, поемател по записа на заповед и джирант по джирото С. С.. Така изложената фактическа обстановка налага правния извод за неоснователност на въззивната жалба относно установителния иск и частична основателност относно осъдителния иск за сумата от 83.33 лв. (по осъдителния иск за сумата от 4.50 лева РС-Козлодуй не се е произнесъл). По установителния иск: Както бе посочено и по-горе, първото възражение на въззивника Е. М. е за недопустимост на обжалваното решение в частта относно сумата от 7400 лева, като постановено след допуснато недопустимо изменение/ преминаване от осъдителен към установителен иск. Това й възражение е неоснователно, като тук е мястото да се отбележи, че чл.422 и чл.415 ГПК са процесуални норми, които дават правната квалификация на вида иск и уреждат специалния установителен иск за съществуване на вземането, предявен след подадено възражение от длъжника в заповедното производство. Тези норми определят процедурата, срока и вида на иска, но не и самото материално право - Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 34 от 11.08.2016 г. по т. д. № 3796/2012 г., II т. о. на ВКС и др. Предмет на иска е съществуването на вземането, което се основава на конкретно материално правоотношение (договор, деликт, закон), описано в заявлението за издаване на заповед, в случая налагащо правна квалификация по чл.538,ал.1, вр. чл.506,ал.1,т.1, вр. с чл.537 от ТЗ. Установителния иск е допустим, като първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение при допускане на изменението, тъй като е изменен само петитумът, при същите факти и обстоятелства. Съответно, обжалваното решение е валидно и допустимо, а при преценката си за неговата правилност въззивният съд е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата - чл.269 ГПК. Решението е и правилно в обжалваната част относно установителния иск, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща и към мотивите, изложени от РС - Козлодуй. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното: Записът на заповед е разновидност на менителницата, опростена форма на менителницата, при която участват две лица - издател и поемател, липсва приемател, поради което чл.537 от ТЗ препраща към уредбата на менителницата, доколкото разпоредбите, които я регламентират, са съвместими с естеството на записа на заповед. При записа на заповед издателят не нарежда на трето лице да заплати опредЕ. сума, както е при менителницата, а поема сам задължението да плати сумата, като се обвързва пряко за плащането й в определен срок. От естеството на записа на заповед - обещание за плащане от страна на издателя, се налага и заключението, че той отговаря в същия размер и на същото основание, както платецът /приемателят/ по една менителница. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, затова не е условие и за действителност на ефект. Като формална сделка, записът на заповед трябва да има определено от закона съдържание и е валиден само, ако са налице всички елементи, предписани от закона - чл. 535 от ТЗ, с изключение на посоченото в чл. 536, ал.2, 3 и 4 от ТЗ. Прекият менителничен иск принадлежи на легитимирания кредитор срещу издателя по записа на заповед за изпълнение /плащане/ на задължението по записа на заповед. Предявяването на пряк менителничен иск не е обусловено от протест, тъй като ответник по него е прекият длъжник - издател на записа на заповед. Чрез прекия иск кредиторът може да претендира плащане на задължението по менителничния ефект, т.е. опредЕ.та в съдържанието на записа на заповед парична сума и евентуално законна лихва за забава от датата на предявяване на записа на заповед за плащане. Съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест /чл. 154 ГПК/, кредиторът /поемателят/ трябва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът /издателят/ - възраженията си срещу вземането, които възражения могат да бъдат както абсолютни /срещу формата или съдържанието на записа на заповед/, така и лични, основани на отношенията му с кредитора. Записът на заповед е абстрактна сделка, при която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което не е условие за действителност на ефекта. Независимо от това, абстрактният характер на менителничния ефект не трябва да се абсолютизира, тъй като обикновено причината за неговото издаване са каузални отношения. Когато записът на заповед е издаден заради конкретни отношения между издателя и поемателя, развитието на каузалното отношение влияе върху менителничното задължение. Когато страните по менителничната сделка съвпадат с тези по каузалната, възраженията, произтичащи от каузалната сделка, представляват лични възражения срещу носителя на менителничното право. Поради това издателят на запис на заповед има право да релевира спрямо поемателя възражения, основани на каузалните отношения с него. При възникнал спор между издателя и поемателя е необходимо да се установи каузалното правоотношение, респективно съществуването на оспореното вземане, което записът на заповед обезпечава. В тази връзка след проверка редовността на записа на заповед от формална страна, съдът по същество проверява фактите и обстоятелствата, свързани с изпълнението на задълженията по каузалната сделка, съответно дали вземането съществува или не. Джирото е специален, търговскоправен способ за заместване на носителя на инкорпорирано в ценна книга на заповед субективно право с друг. С него кредиторът по менителничния ефект (поемателят или неговият правоприемник) - джирант се съгласява да бъде заменен в правата по ценната книга с друго лице – джиратар. Джирото е едностранна, абстрактна, формална сделка и действието му се изразява в три функции: 1/ транспортна функция – правата по джиросаната ценна книга се прехвърлят от джиранта на джиратаря; 2/ гаранционна функция – джирантът поема спрямо всички последващи джиратари същата отговорност, както длъжникът по ценната книга; 3/ легитимационна функция – джирото легитимира джиратаря като кредитор на вземането, инкорпорирано в ценната книга. Разпоредбата на чл.465 ТЗ предвижда,че длъжниците по менителницата не могат да противопоставят на приносителя възражения, които са основани на личните им отношения с издателя или с някои от предходните приносители, освен ако приносителят е бил недобросъвестен при придобиването на менителницата. Цитираната правна норма намира съответно приложение и към записа на заповед, съгласно чл. 537 от ТЗ. От посочената разпоредба и предвид функциите на джирото може да се направи извод,че спрямо третите лица, които са придобили записа на заповед с джиро, издателят не може да противопостави възражения, извлечени от каузалните отношения с поемателя (джиранта), предхождащи или съпровождащи издаването на менителничния ефект. От този принцип има изключение: издателят може да направи на джиратаря личните си възражения, основани на каузалните отношения със своя кредитор (поемател на записа на заповед и джирант) само ако джиратарят (приносителят) е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право - извод, който произтича от систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.8 ЗЗД, чл.63,ал.1 ЗЗД, чл.289 и чл.465 от ТЗ. Възраженията по чл.465 от ТЗ са противопоставими на недобросъвестния приносител, като недобросъвестността се определя към момента на придобиване на менителничния документ. При всичко гореизложено по-горе, при липсата на твърдения и доводи за недобросъвестност на джиратаря и като приема, че издадения на 27.05.2020 г. запис на заповед е редовен от външна страна и удостоверява подлежащо на изпълнение вземане, настоящият състав на ОС - Враца намира предявения установителен иск за основателен и доказан в уважения от РС- Козлодуй размер от 7400 лева( доколкото такъв размер е предмет на въззивната жалба). По осъдителния иск: Относно предявената претенция за сумата от 83.33 лева, претендирана с осъдителен иск като комисиона на основание чл.506,ал.1,т.4, вр. с чл.537 от ТЗ, съдът счита същата за доказана по основание, с оглед основателността на главната претенция, като размерът й, изчислен по правилата на цитираната норма е 24.66 лева, до който претенцията е основателна и над който размер следва да се отхвърли. По разноските: Въззивницата - ответник е претендирала разноски, като е представила доказателства за сторени такива в размер общо на 1122.73 лева - за адвокатско възнаграждение и за държавна такса. От същите следва да й бъдат присъдена част, съответна на уважената част от въззивната жалба/отхвърлената част от исковете, а именно 3.69 лева. Въззиваемият не претендира разноски. Водим от гореизложеното и на основание чл.271 от ГПК, Окръжен съд – Враца