Решение № 82 от 21.5.2026 г. на Районен съд - Мадан по дело № 165/2026 г.

Производството е образувано по искова молба от Й. З. Ч. против „•••••••••••••“ АД и „•••••••••“ ЕООД, с която са предявени обективно и субективно съединени искове с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК, както следва:

1. Да бъде признато за установено в отношенията между ищеца и първия ответник „••••••••“, че сключеният между тях договор за паричен заем № ••••••••/••••••• е нищожен. В условията на евентуалност, да се прогласи за нищожна разпоредбата на чл. 4 от договор за паричен заем № •••••/•••••• сключен между страните.

2. Да бъде признато за установено в отношенията между ищеца и втория ответник „••••• ЕООД, че сключеният между тях договор за предоставяне на поръчителство № ••••••/••••••••г. е нищожен.

В исковата молба се твърди, че ищецът на ••••••г. е сключил договор за паричен заем № ••••••с първия ответник „•••••••” АД, като страните са се договорили за отпуснатия заем да бъде в размер на 306,78 евро /600 лева. Видът на вноската е месечна, броят на погасителните вноски е 5, посочено е ГПР в размер на 54.20%, ГЛП в размер на 45.00 %, а размерът на месечния лихвен процент не е посочен. Размерът на месечната погасителна вноска е следвало да бъде в размер на 68,43 евро/133.83 лв., а общата сума, която ищецът е следвало да върне е в размер на 342,13 евро /669.15 лв. В чл. 4 от процесния договор е уговорено, че потребителят следва да предостави едно от трите обезпечения: 1. Две физически лица – поръчители 2. Банкова гаранция 3. Одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. На датата на сключване на договора, между „•••••• АД, ищецът и ответника са сключили договор за предоставяне на поръчителство № ••••••, по силата на който „••••••” ЕООД е поело задълженията да обезпечи пред „•••••• АД задълженията на ищеца. Обезпечението се изразявало в наличие на парични средства и готовност за изплащане на задълженията на кредитополучателя, като въз основа на сключения договор за поръчителство, ищецът се е задължил да заплати на гарантиращото дружество сумата в размер на 141,04 евро /275.85 лева, която е разсрочена за изплащане, заедно с месечната вноска по договора за кредит.

Ищецът сочи, че подписвайки договорът за поръчителство, ежемесечната му вноска на е изменена от 68,43 евро /133.83 лв. на 96,63 евро /189 лв., а общото и задължение по кредита става в размер на 945 /деветстотин четиридесет и пет лв./ вместо първоначално уговорените 342,13 евро /669.15 лв. Съгласно договора за поръчителство, е следвало да предостави дължимите парични думи на „•••••“ АД, което пък от своя страна, съгласно договора, е упълномощено от „••••••” ЕООД да събира в тяхна полза сумите по процесния договор. Съобразно чл. 3, ал. 1 от договора за поръчителство, възнаграждението се дължи в полза на поръчителя „••••••“ ЕООД, като „•••••“ АД единствено е овластено да приеме плащането (фактически да получи паричните средства за възнаграждението, които след това да предаде на поръчителя), поради което ищецът твърди, че именно „••••••••“ ЕООД е материално легитимирано да отговаря по процесната претенция.

Сочи също, че между „••••••“ АД като заемодател и ищеца като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 306,78 евро /600 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Изхождайки от това, ищецът счита, че с характеристики на потребителски договор е и Договорът за предоставяне на поръчителство № ••••••, сключен между него и ответника „••••••“ ЕООД. Доколкото договорът за поръчителство е акцесорен на този за предоставяне на потребителски кредит, то действието на поръчителството е предпоставено от валидното съществуване на главното правоотношение, предвид на което наличието на основание за предоставяне на поръчителство от страна на ответното дружество, е обусловено от валидността на договора за кредит, или отделни негови клаузи, включително и чл. 4, поради което ищецът счита, че следва да се разгледат съвместно и двете правоотношения, имайки и предвид, обстоятелството, че кредиторът „••••• АД е едноличен собственик на капитала на „••••“ ЕООД и в тази връзка кредиторът и поръчителят са свързани лица, което е видно от Търговски регистър към АВ, също така като седалище и адрес на управление е записано идентичен адрес и за двете дружества.

Сочи, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Твърди също, че клаузата на чл. 4 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури едно измежду следните обезпечения: двама поръчители (които следва да отговарят на горепосочените кумулативно поставени изисквания) или банкова гаранция в размер от сумата по процесния договор), или одобрено от заемодателя дружество - поръчител). Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налагало разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит в нисък размер (306,78 евро /600 лева). Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер от сумата по договора (за което съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две лица- поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към., поради което счита, че поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да го „насочи“ към единствената форма на обезпечение, която длъжникът обективно би могъл да си позволи да предостави - обезпечение от одобрено от /и собствено на/ заемодателя „•••••“ АД дружество, като това дружество е именно втория ответник в настоящия процес – „••••••“ ЕООД, който е и свързано лице с кредитора по договора за заем. предвид това, то разходът за потребителя по договора за поръчителство с „••••••“ ЕООД е сигурен - от една страна предоставянето на поръчителство е необходимо условие да се усвои финансовия ресурс, а от друга- условията за другите две обезпечения (две физически лица- поръчители и банкова гаранция) са на практика невъзможни за осъществяване от длъжника.

Сочи, че същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Със законови средства, кредиторът цели да заобиколи забраната на чл. 19 ал. 4.

Твърди също, че съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 54.20 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Кредиторът обаче не е включил в ГПР възнаграждението за предоставяне на поръчител, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно ( чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора. Седалището и адреса на управление на двете дружества е едно и също, този вид обезпечения са обичайна практика за кредитора, тоест за него е било изначално известно цялото възнаграждение по кредита. В случай, че същият бе посочил верните стойности на ГПР и ГЛП, то те биха били 58.08% ГЛП и 76% ГПР. Посочването в договора на стойност на ГПР и обща дължима сума, които не отговарят на действителните такива, а са пониски, представлява невярна информация, която следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68г, ал. 4 от ЗЗП във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП и тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Ищецът счита, че по този начин, както отразената обща стойност на плащанията, така и годишния размер на разходите в договора за потребителски кредит се явяват некоректни и реално изискванията на чл.11,т.10 от ЗПК не са спазени. Счита, че самият Договор за предоставяне на поръчителство № 5526646 е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение, в полза на потребителя не се предоставя услуга, като обезпечението е единствено и само в полза на кредитора „•••••••• АД, за което цялото възнаграждение е поето от потребителя.

Сочи също, че в случай, че поръчителят „••••••“ ЕООД изпълни и погаси вземането на длъжника, то има право на регрес срещу него за пълната стойност на платеното (чл. 5, ал. 1 от договора за поръчителство).

Следователно, срещу заплащането на възнаграждението по договора за поръчителство, ищецът не е получил каквато и да било услуга, просто задължението му от едното дружество ще бъде прехвърлено към другото, като и двете дружества са свързани.

В молбата се твърди, че правната уредба на договора за поръчителство се съдържа в разпоредбите на чл. 138 – чл. 148 ЗЗД. Съгласно чл. 138 ЗЗД с договора за поръчителство поръчителят се задължава спрямо кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение. Ищецът се позовава на Решение № 7 от 28.04.2020 г. по т. д. № 562 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. Отделение съгласно което „Поръчителството, на основание чл. 138 от ЗЗД се учредява по силата на договор, сключен между кредитора и поръчителя“, тъй като в полза на кредитора се поражда право да претендира вземането си от още едно лице, поело задължение заедно с главния длъжник, а не между поръчителя и главния длъжник, както е в случая., като сочи, че собственик на капитала на поръчителя „••••••“ ЕООД е заемодателят по договора за заем – „••••••“ АД.

Сочи също, че основен предмет на дейност на ответника „••••“ ЕООД са гаранционни сделки, каквато е и процесната. Печалбата на „••••“ ЕООД от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределя в полза на едноличния собственик на капитала „••••••“ АД. В случая търговецът – кредитор е обвързал по-слабата икономически страна с допълнително възнаграждение, което се дължи от момента на сключване на договора за заем, без значение дали заемателят е изправна страна по същия, поради което ищецът счита, че клаузата на чл. 3, ал. 1 от Договора за предоставяне на поръчителство, установяваща задължение за заплащане на възнаграждение, не поражда права и задължения за страните, като договорът следва да се прогласи за нищожен поради накърняване на добрите нрави.

Твърди, че на практика със сключване на договора за поръчителство се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като в договора за поръчителство се уговаря възнаграждение, което впоследствие ще бъде разпределено като печалба на „••••••“ АД. С договора за поръчителство не се цели реално обезпечаване на договора за заем, сключен с „•••••“ АД, доколкото, плащайки задължението на потребителя в полза на „••••••“ АД, кредиторът плаща вземането си сам на себе си. Със сключването на договора за поръчителство се цели едно допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, единствено с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Твърди също, че договорът за предоставяне на поръчителство е нищожен поради накърняване на добрите нрави и защото сумата, която е уговорена като възнаграждение, е в размер на почти половината от сумата по отпуснатия заем, като счита, че така е нарушен принципа на добросъвестност и справедливост и са накърнени добрите нрави и цитира Решение № 165/02.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 1777/2015 г., I т. о., ТК, където е разяснено, че добросъвестността, по принцип се свързва с общоприетите правила за нравственост на поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на членовете на общност. В случая в разрез с нормите за добросъвестност на страните, търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. По изложените съображения моли за уважаване на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „•••••“ АД, с който взема становище за неоснователност на предявения иск.

Сочи, че договорът за паричен заем е валиден и е сключен при спазване на всички изисквания на Закона за потребителския кредит (ЗПК). Годишният процент на разходите (ГПР) е изчислен коректно и включва всички разходи по кредита, които са изискуеми съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗП. Възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлява разход по кредита по смисъла на Закона за потребителския кредит и не следва да бъде включвано при изчисляване на годишния процент на разходите по договора за паричен заем. Договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелна сделка за услуга, предоставяна от трето лице - „••••“ ЕООД, което гарантира изпълнението на задълженията на заемателя. Тази услуга е отделна от договора за заем и не е пряко свързана с предоставянето на кредита, а с неговото обезпечаването.

Твърди, че на ищеца са били предоставени няколко възможности за обезпечение, включително предоставяне на двама физически лица-поръчители или банкова гаранция, като изборът на дружество-гарант е бил една от възможностите, предоставени на заемателя, и е резултат от неговата свободна воля. Ищецът е имал реална възможност да избере друго обезпечение или да сключи договор за кредит с друг кредитор. Клаузата за обезпечение не създава значителен дисбаланс в правата и задълженията на страните, тъй като е насочена към защита на интересите на кредитора и е обичайна в практиката на кредитиране.

Счита за неоснователни твърденията на ищеца, че процесния договор е недействителен на осн. чл.22 вр. с чл.11, ал.1, т.10, евентуално на основание чл. 22 вр. чл. 19 от Закона за потребителския кредит.

Твърди, че клаузите на договора за паричен заем са в съответствие с изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 10 3ПК, като сочи, че съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК в процесния договор са посочени годишният процент на разходите (чл. 2, т. 8 от ДПЗ) и общата сума дължима от потребителя (чл. 2, т. 7 от ДПЗ), взетите предвид допускания (чл. 2, т. 8 от договора: “договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок задълженията си, съответно няма да бъдат начислени разходи за събиране, лихви за забава и неустойки за изпълнение на някое от задълженията по настоящия договор, както и други разходи, освен посочените в настоящия договор“).

Сочи, че общата дължима сума, посочена в договора, представлява сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя, съобразно разпоредбата на т. 2, § 1 от Допълнителните разпоредби към закона. Годишният процент на разходите по кредита, посочен в договора за паричен заем, отразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите, посочен в договора за паричен заем, е изчислен към момента на сключване на договора за потребителски кредит по определения в Приложение 1 към Закона за потребителския кредит начин, като са използвани договорените с потребителя условия, които са отразени и в договора - размер на усвоената сума (чл. 2), броя на усвояванията, размер (чл. 2, т. 2) и брой на погасителни вноски (чл. 2, т. 14) , дата на плащане на всяка вноска (чл.2, т. 5 от договора), обща дължима сума (чл. 2, т. 7). С оглед както на разпоредбите на Закона за потребителския кредит, така и на разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО, задължението за посочване на ГПР се изчерпва с посочването на цифровата стойност с точност до втория десетичен знак, получена в резултат на изчислението по предвидената в Приложение 1 на ЗПК формула. ГПР включва всички разходи по кредита и в процесния случай това е само лихвеното задължение, освен главницата, тъй като това е единственият разход по кредита за кредитополучателят към момента на сключване на договора.

Ответникът „••••••“ АД твърди, че в съответствие с разпоредбата на чл. 11, ал. 1 т. 10 ЗПК общата дължима сума и годишният процент на разходите са изчислени към момента на сключване на договорите, като сочи, че релевантен за изчислението на ГПР е моментът на сключване на договора за кредит. При изчисление на ГПР се вземат предвид известните към момента на сключване на договора разходи, като ответникът сочи, че се този извод се потвърждава и от мотивите подела С-714/22 и С-448/17 на СЕС: „...ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“ (т. 64, С-448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а ГПР по договора за кредит към момента на неговото сключване. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни и условни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР. Поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания, като в настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3, буква „а“ на Приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите задължения в съответствие с условията и сроковете по договора, което е посочено в чл. 2, т. 8 от договора.

Сочи, че в договорите за паричен заем не съществува изискване за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство; не съществува изискване за сключване на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с избрано от заемодателя дружество; не е предвидена дължимост на възнаграждение за поръчителство; представянето на обезпечение не е въздигнато в условие за отпускане на кредит. В изпълнение на поетото задължение по сключения договор за паричен заем за представяне на обезпечение, както е посочено и в исковата молба, ищецът е решил да обезпечи изпълнението на задълженията си чрез дружество-гарант, като за целта е сключила договор с „••••••• ЕООД. Счита за невярно твърдението, че получаването на кредита е било обусловено от сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство, като сочи, че както може да се види от чл. 4, ал. 1 от Договора, Заемателят се е съгласил и задължил в срок до три дни от сключването на договора за паричен заем и получаването на заемната сума да предостави избраното от него обезпечение. Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество- гарант.

Твърди, че заемополучателят не е бил ограничен при представяне на гаранция от дружество-гарант до „•••••• ЕООД. Заемополучателят е можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изборът на обезпечение е зависел изцяло от волята на кредитополучателя.

Сочи, че предоставянето на обезпечение е типично за кредитните отношения и е обичайно разширение на тези отношения. Обезпеченията са нужни, защото без тях кредитът става необосновано рисков. Стойността, цената, възнаграждението за предоставените обезпечения е стойност, цена, възнаграждение, които заемателят плаща или предоставя, за да получи кредитно предимство. Предоставянето на обезпечения по свободна воля на заемателя с цел получаване на кредитно предимство не попада в понятието „общи разходи по кредита“ по смисъла на буква „ж” на чл.З от Директива 2008/48/ЕО. Обезпечението в различните му форми - залог, ипотека, поръчителство и/или друго, нито може да се приеме, че е разход, известен на кредитора, защото всеки вид обезпечение има различна стойност и изборът на конкретния вид обезпечение е резултат от свободната воля на заемателя, нито е „услуга“, свързана с договора за кредит, а необходим елемент за надграждане на кредитоспособността на заемателя. Правото за предоставяне на обезпечения по кредитните отношения е фундаментално правноикономическо средство, което е свързано не с кредита като договор, а със субекта, личността на заемателя. Тази специфика на обезпеченията, която ги свързва единствено с личността на заемателите и тяхната способност на получат кредит, ясно ги разграничава от „услугите“, свързани със самия кредитен договор.

Сочи също, че дружеството няма основание да включва

възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство при изчисляване на ГПР, тъй като то не е част от общия разход по кредита за потребителя, с оглед на дефиницията на „общ разход по кредита за потребителя“, дадена в§ 1, т. 1 ДР ЗПК. Договорът за предоставяне на гаранция е отделно облигационно правоотношение, с различни правни субекти, възникнало след сключване на договора за паричен заем. Възнаграждението на дружеството-гарант, което ищецът и дружествотогарант са уговорили, не е част от заемното правоотношение по Договора за заем и не представлява пряк разход, свързан с кредита. Възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция не представлява и разход за допълнителна услуга, който трябва да се включи в ГПР, тъй като сключването на договор с дружеството-гарант не е задължително условие за получаване на кредита. Инсинуациите на ищцовата страна в тази връзка не следва да се кредитират. Предоставянето на обезпечение не е условие за предаване на заемната сума от заемодателя, а заемополучателят следва да предостави обезпечение, единствено за да изпълни задълженията си по закон и за да избегне неблагоприятните последици от неизпълнението (разваляне на договор или дължимо на Заемодателя обезщетение за неизпълнение). Сключването на договор за предоставяне на гаранция/поръчителство с трето лице не се явява необходимо условие за сключването на договора за кредит или за предаване на заемната сума. Отделно от това възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство към деня на сключване на договора за заем не е безусловно дължимо, а е от значение дали гаранцията на „•••••“ ЕООД ще бъде активирана или не от действията на заемателя. Както се вижда от представения към исковата молба договор за предоставяне на гаранция/поръчителство, същият е подписан след сключването на договора за паричен заем и след получаване на заемната сума. Нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция/поръчителство е уговорено, че същият влиза в сила, в случай че не бъде предоставено друго обезпечение по сключения Договор за паричен заем в тридневен срок.

Твърди, че релевантен за изчислението на ГПР е момента на сключване на договора за паричен заем, като при изчисление на ГПР се вземат предвид съществуващите към момента на сключване на договора за паричен заем ангажименти. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска хипотетични разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР, като ответникът сочи, че този извод се потвърждава и от мотивите по дела С-714/22, С-453/10 и С-448/17, ...ГПР трябва да се изчисли, в момента, в който кредитният договор е сключен“ (т. 64, С-448/17) кредиторът следва да посочи, не очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на уточнение след отпускането на кредита (т. 54, С-714/22), а ГПР по договора за кредит към момента на неговото сключване. При промяна на условията по договора не се изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия, поради което ответникът счита, че разходите по договора за предоставяне на гаранция/поръчителство и в частност - уговореното по него възнаграждение, не е следвало да бъдат включени в годишния процентна разходите по договора за кредит, като единственият разход за потребителя е предвидената в договора възнаградителна лихва.

Ответникът сочи, че ако бъде приета логиката на ищеца, следва, че цената на услугата, която заемателят избере да ползва, за да обезпечи вземанията по Договора за заем, било то към банка за предоставяне на банкова гаранция или възнаграждение на двамата поръчители или на дружество, предоставящо гаранционни сделки, трябва да бъде винаги допускана при изчисленията, като счита, че поради това всяко уговорено от заемателя възнаграждение или разход ще следва да бъде включвано в общите разходи по кредита за потребителя, независимо към кого се дължи или в какъв размер е то. Тези външни за Заемодателя уговорки за обезпечаване, между заемателя и трето лице, ще обвързват дружеството в изпълнението на законово определените му задължения и могат да доведат до ГПР в много големи размери, което да надхвърля размерът предвиден в чл. 19 ал. 4 ЗПК.

Ответникът твърди, че както договорите за паричен заем, така и договорите за предоставяне на гаранция/поръчителство са сключени по инициатива на ищеца. Цитира решение по дело С-453/10, СЕС, което посочва, че за да окачестви като „заблуждаваща“ практика, състояща се в посочването на по-нисък ГПР, националният съд трябва да провери дали и доколко тази практика подтиква или е възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. В решението също така е посочено, че такава търговска практика представлява само един от елементите, на които по силата на член 4, параграф 1 от Директива 93/9 компетентният съд може да основе преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на потребителя кредит. СЕС е посочил, че „Тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/9 на действителността на сключения договор за кредит." СЕС също така посочва, че „Член 6, параграф 1 от Директива 93/9/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори трябва да се тълкува в смисъл, че когато преценява дали сключен между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко неравноправни клаузи, може да се изпълнява и без тези клаузи, сезираната юрисдикция не може да се основе единствено на евентуално благоприятните за една от страните, в случая потребителят, последици от обявяването на недействителността на съответния договор в неговата цялост.“

Сочи, че в решението по дело С-42/15 Съдът на Европейския съюз приема, че прилагането на санкция за кредитодателя, изразяваща се в загуба на правото му на лихви и разноски не би могло да се смята за пропорционално, когато липсващите данни по чл. 10, § 2 от Директивата са от такова естество, че не могат да засегнат способността на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Или чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държавата членка да предвиди в националната си правна уредба, че когато не съдържа всички изисквани данни по член 10, параграф 2 от тази директива, договорът за кредит се счита за сключен без лихви и без разноски само ако става въпрос за данни, чиято липса би могла да попречи на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Същото тълкуване дава СЕС и в т. 55 на решението по дело С - 714/22, съгласно която лишаването на кредитодателя от правото му на лихви и разноски е пропорционално в случаите, когато подобно посочване е лишило потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. В процесния случай заемополучателят, избирайки да обезпечи вземанията чрез дружество-гарант, индивидуално договаря с него съответните приложими в отношенията им условия, поради което не може да се приеме, че същият е бил лишен от възможността да определи обхвата на задълженията си, като с оглед на обстоятелството, че ищецът е договорил индивидуално условията на договора за дружеството-гарант, ответникът счита за неоснователни твърденията му за заблуждаваща търговска практика. Сочи, че в договорите, ясно и разбираемо са посочени задълженията и на двете страни по съответния договор, като потребителят е бил в състояние да прецени икономическите последици на взетите от него решения. Във връзка с клауза 4, предвиждаща представяне на обезпечение , ответникът моли да се има предвид, че условията на клаузата са превратно представени от страна на ищцовата страна. Твърди, че съгласно чл. 4, ал. 1 от Договора, Заемателят се е съгласил и задължил да представи избраното от него обезпечение в срок до три дни от подписването на договора. Кредитополучателят е можел да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружество- гарант, като видно от приложения договор, заемополучателят не е бил ограничен при представяне на гаранция от дружество-гарант до „•••••• ЕООД. Заемополучателят е можел да посочи и представи гаранция и от друго дружество-гарант. Изборът на обезпечение е зависел изцяло от волята на кредитополучателя.

В отговора е посочено, че изискването да се предостави обезпечение на кредит е напълно допустимо и законно, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. Сочи се, че ВКС в своята практика приема, че обезпечението е необходимо присъщ белег на всеки един договор за кредит. Не може да има съмнение, че договорът за банков кредит крие поначало големи рискове за кредитодателя, поради което това се компенсира с обезпечения, в т.ч. и поръчителство, както и с възможност на кредитодателя да упражнява надзор върху кредитополучателя (заемателя). Решение № 1101 от 25.01.2007 г. по т. д. № 679/2005 г„ II т. о. на ВКС; Наличието на уговорено обезпечение е необходимо присъщ белег на всеки един договор за банков кредит. Определение № 365 от 13.05.2014 г. по ч.пр. д. № 1367/2014 г. на ВКС.

В отговора си ответникът твърди, че единственото задължение на кредитора във връзка с исканите обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния европейски формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5, ал. 1, б. „н“ от Директива 2008/48/ЕО.

Сочи, че целта на исканото от страна на заемодателя обезпечение е да се диверсифицира риска от неизпълнение на задължението за погасяване в срок на задълженията по сключения договор за заем, като при неизпълнение на това договорно задължение от страна на заемателя, рискът от непогасяване на задълженията по сключения договор за заем е по-висок. Липсата на предоставена банкова гаранция или поръчителство по заемното

правоотношение, водят до висока степен на риск от непогасяване на задълженията по процесния договор за заем. Сочи също, че предоставяне на банкова гаранция е стандартна услуга, предлагана от всяка една банка, без да е налице ограничение по отношение на лица и доходи. В договора единствените условия за банковата гаранция са: бенифициер да бъде Заемодателя, да бъде за общата сума по Договора (главница и лихва), както и срокът за валидност, да бъде съобразен с условията на договора. Няма изискване кое лице следва да сключи договора с банка, нито коя банка да бъде издател, с оглед на което изложените субективни твърдения в исковата молба не следва да бъдат кредитирани. Обезпечаването чрез банкова гаранция е стандартна практика по двустранни договори. Алтернативно, с предоставянето на поръчители също би могло да обезпечи задължението по Договора. Във връзка с конкретните изисквания, поставени към поръчителите - на първо място, ответникът не счита, че изискванията за поръчителите - две физически лица са неизпълними, както твърди ищецът. Сочи, че е напълно логично кредиторът да поставя изискване за наличие на трудов договор, доколкото това е един от найсигурните, лесно проверими и устойчиви във времето източници на доходи. Изискването за платени осигуровки, не следва да се приема дори като изискване, тъй като това е задължение на всяко физическо лице по закон. Относно това, поръчителите да не за заематели или поръчители по друг договор за паричен заем, сключен със заемодателя и да нямат задължения към други банкови и финансови институции или ако имат - кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от редовен, са критерии, с които заемодателят цели да обезпечи заемната сума и да предотврати колизия на правата му с права на други кредитори за вземания, които последните могат имат от поръчителите, в случай че не са изрядни платци на задълженията си.

Що се отнася до поръчителството от дружество-гарант, ответникът сочи, че то единственото условие е поръчителят-юридическо лице да бъде одобрено от кредитора. Твърди, че всички посочени изисквания към обезпеченията са обективни и обосновани, те не почиват на субективни преценки от страна на заемодателя, с което да противоречат на добросъвестността или да се възпрепятства приемането на предоставено обезпечение, отговарящо на уговореното в договора, както и не са неизпълними. Кредитополучателят е бил уведомен предварително, както за изискуемите обезпечения, така и за представянето на избраното от него обезпечение най-късно в тридневен срок след подписване на договора. Кредитополучателят, преди да е обвързан от договор, е имал цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за кредит при тези условия или не, съответно дали разполага с възможност да осигури необходимото обезпечение, както и кое обезпечение да предостави. Ищецът е имал време още преди сключването на договора да избере вида на обезпечението, да положи грижа и добросъвестност, за да го осигури, като ако е бил преценил, че предоставянето на обезпечение е неизпълнимо условие или че противоречи на разбиранията му за добри нрави, не би сключил договора за паричен заем. Кредитополучателят е можел да представи обезпечението преди, по време или в тридневен срок от сключване на договора.

Сочи, че клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем, отговаря и на изискванията за прозрачност на договорните клаузи, предвидени в Директива 93/13. За физическите лица-поръчители са посочени ясно критериите, на които следва да отговарят, а за поръчител-юридическо лице е посочено единствено, че следва да бъде одобрен от кредитора. Потребителят има възможност да предложи неограничен кръг юридически лица-поръчители и само при негово възражение, че те са неправилно отхвърлени от кредитора, би могло да се претендира недобросъвестно поведение. По настоящото производство няма посочени факти, които да доказват недобросъвестно поведение на кредитора, а абстрактната преценка за яснота и прозрачност на формулираните към поръчителите изисквания не разкрива каквато и да било неяснота за същите относно средния потребител.

Сочи също, че след като съдът извърши задължителния, съгласно диспозитива на решението по дело С-415/11 на СЕС, анализ на националните правни норми, приложими при липсата на уговорка между страните, за да се установи дали и евентуално в каква степен по силата на договора потребителят е поставен в по-неблагоприятно правно положение от предвиденото в действащото национално право, ще установи, както беше посочено, че изискването да се предостави обезпечение на кредит е предвидено в закона. Единственото задължение на кредитора във връзка с исканите обезпечения е да предостави информация за тях в стандартния европейски формуляр и в договора, както се вижда от разпоредбите на чл. 11, т. 18 от Закона за потребителския кредит, от чл. 5,ал. 1,6. „н“ от Директива 2008/48/ЕО. Ответникът счита, че клаузата за обезпечение е индивидуално уговорена клауза. Съгласно практиката на ВКС, „Индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 14633П е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран избор, я е приел, цитира - Решение № 60058 от04.11.2021 г. пот. д. № 2702 /2019 г. на ВКС, 1-во тър. отделение; Определение № 305 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2604 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 2-ро тър. отделение; Решение № 231 от 02.03.2018 г. по т. д. № 875/ 2017 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение и др.

Твърди също, че действителността или недействителността на клауза 4 от договора за паричен заем не се отразява на действителността на договора за паричен заем, тъй като оспорваната клауза не засяга основните права и задължения на страните по договора за паричен заем - относно размера на кредита, размера на лихвата, начина и срока за погасяване. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от ответника „••••“ ЕООД, с който взема становище за неоснователност на иска.

Сочи, че процесният договор за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, тъй като е сключен валидно - между лице, което е вписано в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, в рамките на предмета, за който е вписано и дееспособно лице, което към момента на сключване на договора е могло да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, като е спазена и изискваната форма. „•••••••“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл. 3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Дружеството отговаря на изискванията на закона по отношение на лицата, които могат да предоставят гаранционни сделки по занятие. Дружеството, сключва договори за предоставяне на гаранция в рамките на дейността, за която е регистрирано. Процесният договор за предоставяне на гаранция не страда от пороците, посочени в исковата молба, респективно твърдените пороци не водят до нищожност на договора. Съображенията за нищожност на договора за предоставяне на гаранция се основават на погрешното схващане на ищеца, че процесният договор е част от договора за паричен заем, че към процесния договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит и пр. идеи, които нямат отношение към действителността на договора за предоставяне на гаранция/поръчителство.

Твърди се също, че ищецът и ответното дружество са сключили договор за предоставяне на гаранция, по силата на който „••••••“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „•••••“ АД с наредител Й. З. Ч., с цел гарантиране за изпълнението на задължения на наредителя, възникнали съгласно договор за паричен заем, а Й. З. Ч., съгласно чл. 3, ал. 1 от договора, се е задължил да заплати възнаграждение за предоставената услуга. Сключеният между ищеца и ,,•••••“ ЕООД договор е с характер на двустранен договор – „•••••“ ЕООД предоставя услуга, а потребителят следва да заплати възнаграждение за услугата. Уговореното между „••••••••“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за обезпечаване на кредит. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави. Твърдението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция заобикаля или противоречи на разпоредби на Закона за потребителския кредит, ответникът счита за напълно неотносимо към този тип договори, поради факта, че разпоредбите на Закона за потребителския кредит и последиците от неспазването им са относими единствено и само за договори за потребителски кредит, каквито договорът за предоставяне на гаранция категорично не е.

Сочи, че сключеният между страните по делото договор за предоставяне на гаранция не попада в приложното поле на Закона за потребителския кредит. В чл. 1 от Закона за потребителския кредит е записано, че законът урежда изискванията към договора за потребителски кредит. Под договор за потребителски кредит, съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК, законът има предвид договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне, поради което твърди, че договорът за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителския кредит е договор с потребител, чийто предмет е предоставянето на кредит. Процесният договор за предоставяне на гаранция няма за предмет предоставяне на кредит на потребител. Обстоятелството, че дружеството-гарант е дъщерно дружество на „••••••“ АД, не превръща „•••••“ ЕООД в кредитор, в дружеството-кредитор „••••“ АД, нито пък трансформира договора за предоставяне на гаранция в договор за кредит. Според законодателството, „•••••“ АД и „••••••“ ЕООД са различни правни субекти, с различен предмет на дейност. Пак според законодателството, договорите за предоставяне на поръчителство и договорите за кредит са договори с различен предмет. Законът за потребителския кредит, видно от разпоредбите му, се прилага единствено и само към договорите за паричен заем. Относно ГПР, посочен в договора за паричен заем, ответникът твърди, че договорът за предоставяне на гаранция е подписан след сключване на договора за паричен заем и получаване на заемната сума. В договора за предоставяне на гаранция е уговорено, че той влиза в сила, ако в тридневен срок от сключване на договора за паричен заем потребителят не представи друго обезпечение на кредитора, поради което ответникът счита, че дружеството-кредитор не би могло, а и няма основание да включва възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция при изчисляване на размера на ГПР по договора за кредит.

Сочи също, че съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10, ГПР се изчислява с оглед на реалните разходи, към момента на сключване на договора за кредит. Заемодателят, към момента на сключване на договора за кредит, няма задължение да предвижда и допуска възможни разходи, за да ги включи при изчисляването на ГПР, поради тази причина и в зависимост от вида на договора за паричен заем се използват предвидените в точка 3 от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК допускания. Заемодателят няма задължение при промяна на условията по договора да изчислява и посочва нов ГПР. Директива 2008/48/ЕО, като се имат предвид разпоредбите на членове 11 и 12(2)), не изисква кредиторите да предоставят нов ГПР, когато има промяна в лихвения процент, в таксите, които формират общите разходи за кредита или когато се променят съответните договорни условия.

Ответникът „••••••“ ЕООД счита за неоснователни и твърденията на ищеца за заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК , като сочи, че Договорът за предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на ищеца. Ищецът се е обърнал към дружеството-ответник с оглед изпълнение на поето от него задължение. Ако ищецът, сключвайки договор за предоставяне на гаранция, е целял да заобиколи посочената разпоредба на Закона за потребителския кредит, то ответното дружество не е знаело за тези цели и намерения на ищеца, тъй като „••••“ ЕООД сключва гаранционни сделки по занятие. Ответникът счита за неоснователни твърденията за оскъпяване на договора за паричен заем, за допълнително възнаграждение, за допълнителна печалба за кредитора, като сочи, че възнаграждението по договорите за предоставяне на гаранция, които „•••••“ ЕООД сключва със своите клиенти е насрещната престация срещу поето задължение за обезпечаване на кредит. Дружеството сключва гаранционни сделки по занятие. Като всяка стопанска/ търговска дейност, същата се осъществява с цел положителен финансов резултат. Но какъв е резултатът от извършваната от дружеството стопанска дейност, дали е положителен или отрицателен и как се разпределя след приключване на финансовата година е ирелевантно в процесния случай. Разпределението на евентуалния положителен резултат от стопанската дейност на дружеството по никакъв начин не се отразява на действителността на договора за предоставяне на гаранция, поне според действащото в страната и в ЕС законодателство.

Счита за неоснователно и твърдението, че договорът за предоставяне на гаранция „“е изначално лишен от основание, тъй като по силата на посоченото правоотношение в полза на потребителя не се предоставя услуга“.

Сочи, че „••••“ ЕООД е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие. Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „••••“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсила услугите на дружеството да издаде гаранция за плащане за обезпечение на изпълнение на задълженията му по Договор за паричен заем, като именно изпълнението на договорното задължение на Заемателя за обезпечаване на вземанията по Договора за паричен заем е породило сключването на Договора за предоставяне на гаранция, а Дружеството е сключило Договора поради възможността да получи възнаграждение за предоставената услуга, поради което ответникът счита за неоснователно твърдението, че Договорът между ищцовата страна и „•••••“ ЕООД е бил лишен от правно основание. Сочи също, че Договорът за предоставяне на гаранция между ,,•••••“ ЕООД и ищеца не представлява договор за поръчителство, каквото твърдение е наведено в исковата молба, а е договор за предоставяне на услуга по издаване на гаранция по договор за кредит, сключен между заемател и кредитор. Процесният договор за предоставяне на гаранция урежда отношенията между страните по договора – възложител и гарант. Разпоредбите на чл. 138 – 148 ЗЗД не са относими към отношенията между „•••••“ ЕООД и ищеца.

Твърди също, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен по инициатива на Й. З. Ч.. Насрещната страна, имайки интерес да изпълни точно задълженията си по договора за паричен заем, сключен с „••••••“ АД, с което да избегне неблагоприятни последици (търсене на обезщетение за неизпълнение на задълженията по чл. 4 от Договора за паричен заем или разваляне на договора поради неизпълнението) е потърсила услугите на дружеството за да издаде гаранция за плащане. Ищецът е кандидатствал за кредит, който е следвало да бъде обезпечен или с поръчителство, или с банкова гаранция, или чрез дружество гарант. Ищецът е можел да избере дали да сключи договора за кредит при тези условия или не, можел е да избира между три вида обезпечения, които да представи. Първата възможност е да се представи банкова гаранция. Втората възможност е да се осигурят двама поръчители. Третата възможност е представяне на гаранция от дружествогарант. Ищецът е можел да избере както банката, която би издала банкова гаранция, така и дружеството, което да гарантира изпълнението на задълженията му. Ищецът е избрал да сключи договор с „•••••“ ЕООД. В договора за предоставяне на гаранция е уговорено, че той влиза в сила само в случай, че потребителят не представи друго обезпечение в тридневен срок след сключване на договора.

Ответникът счита за неоснователно твърдението, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция противоречи на добрите нрави, като сочи, че Договорът за предоставяне на гаранция не нарушава нито изрично формулиран правен принцип, нито правен принцип, проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Договорът за предоставяне на гаранция е сключен в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта. Принцип на справедливостта и не/еквивалентност на престациите.

Сочи, че дружеството-ответник е вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции по чл.3а ЗКИ, с основен предмет на дейност: предоставяне на гаранционни сделки по занятие, като именно в това си качество – на търговец, дружеството следва да получава съответно възнаграждение по всяка сключена от него гаранционна сделка. Уговореното между „•••••“ ЕООД и ищеца възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция е насрещната престация срещу поетото задължение за издаване на гаранция. Възнаграждението по договора за предоставяне на поръчителство/гаранция, като насрещна престация срещу задължението за обезпечаване на изпълнението на задълженията по договор за кредит, не противоречи или нарушава законови разпоредби или добрите нрави.

Сочи също, че „••••••••“ ЕООД, задължавайки се да издаде гаранция в за плащане в полза на кредитора, не получава нещо в повече, от това което предоставя, а дори напротив. Като при всеки алеаторен договор, престацията по договора за предоставяне на гаранция на пръв поглед изглежда нееквивалентна, но дължимото се възнаграждението по Договор за предоставяне на гаранция/поръчителство е определено след извършена преценка на риска. Ако насрещната страна го е считала за несправедливо висок, то тя изобщо не би сключила договора. Към момента на сключване на договора, по времето на неговото изпълнение/действие и до приключването му спор между страните не е съществувал. Съгласно Определение № 381 от 14.04.2016 г. по гр. д. № 1275 / 2016 г. на ВКС, „Нееквивалентността на престациите не води до нищожност на договора. Когато страните са договорили неравностойни насрещни престации, заинтересованата страна може в едногодишен срок да иска унищожаване на договора, ако той е сключен поради крайна нужда.“ Принцип на добросъвестността при сключване на договорите, ответното дружество •••“ ЕООД е действало добросъвестно. Клаузите в договора за предоставяне на гаранция за формулирани достатъчно ясно и разбираемо и всеки разумен потребител - относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, би могъл да прецени икономическите последици от сключване на договора, нещо повече, в договора за предоставяне на гаранция е предвидено, че той влиза в сила само, ако заемополучателят не представи на кредитното дружество обезпечение под формата на поръчителство от физически лица или банкова гаранция. По изложените съображения моли за отхвърляне на иска.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства се установява, че ищеца е сключил с •••••АД договор за паричен заем № ••••• от ••• (л. 7-9 д.), по силата на който заемодателят ••••• АД предоставило на ищеца Й. З. Ч. заем в размер на 306,78 евро / 600 лева, при следните параметри, описани в чл. 2 от договора: размер на месечна погасителна вноска 63,43 евро/ 133,83 лв., срок на договора в месеца: 5 седмици, брой вноски 5, фиксиран ГЛП 45,00 %, обща дължима сума 669,15 лева, ГПР 54,20 %. Съгласно чл. 4 от договора за заем заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две физически лица - Поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетния размер на получаваното от него трудово възнаграждение да е в размер над 1500 лв./766,94 евро; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „••••••“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има - кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да не е със статус „в неизпълнение“; 2. Банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя, за сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по настоящия договор или 3. одобрено от Заемодателя Дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На същата дата - ••••••между Ф•••••ЕООД и Й. З. Ч. е сключен договор за предоставяне на гаранция № •••••• (л. 12-14 д.), по силата на който •••••• ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „•••••••“ АД, с наредител - потребителят, с цел гарантиране, за изпълнението на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение за връщане на заемната сума в размер на 307,78 евро/ 600,00 лева; задължение за плащане на възнаградителна лихва; задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране на вземането, съдебни разноски адвокатски хонорари. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора за гаранция потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 141,04 евро/ 275,85 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 28,21 евро/ 55,17 лева. Вноските са дължими на падежа на плащане на погасителните вноски по Договора за паричен заем, сключен с „•••••“ АД, като „•••••• АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждение по договора за гаранция. Съгласно чл. 5, ал. 1 от Договор за гаранция в случай, че гаранта изпълни задълженията на потребителя по договора за потребителски кредит, гаранта има право да поиска от потребителя възстановяване на сумата на платените от гаранта задължения на потребителя по Договора за паричен заем, ведно със законната лихва върху платената сума, както и направените разноски.

Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Ответникът- „•••••“ АД кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между ищецът и ••••••••АД Договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон ЗПК.

Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7- 12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора.

Според дадената дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Като взе предвид съдържанието на описаните по - горе клаузи на чл. 4 от Договор за паричен заем от ••••••г., между ••••••АД и Й. З. Ч. и чл. 3 от сключения на ••••• между •••• ЕООД и Й. З. Ч. договор за предоставяне на гаранция, съдът намира, че уговореното възнаграждение, дължимо за ангажиране на гаранта за обезпечаване на задълженията на заемополучателя по договора за заем съставлява възнаграждение по усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва да се включи в годишния процент на разходите - чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото в договора за заем е предвидено обезпечаването му чрез едно от предвидените в чл. 4 обезпечения, сред които и одобрено от заемодателя дружество- гарант, таксата за допълнителната услуга, която макар и формално да е дължима по друг договор на друго лице - гарант, е пряко свързана с договора за кредит и се явява част от съдържанието му и всъщност води до скрито оскъпяване на кредита и следва да бъде включено в размера на ГПР. Изискванията, които чл. 4 от договора въвежда за останалите две допустими обезпечения, които заемодателят може да предостави - а именно банкова гаранция или две физически лица поръчители, са на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури банкова гаранция в размер на цялата общата сума за плащане по договора за заем или две физически лица-поръчители, отговарящи на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях. С поставянето изначално на изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника на практика единствено възможно обезпечение по договора за кредит остава сключването на договор с одобрено от заемодателя дружество - гарант, което предоставя гаранционни сделки, в случая •••••ЕООД, което е и свързано лице с другия ответник, тъй като видно от извършена справка в търговския регистър ••••• АД е едноличен собственик на капитала на ••••••• ЕООД. Доколкото по договора за предоставяне на гаранция обаче е предвидено заплащането на такса, платима заедно с вноските по погасителния план по договора за кредит, възнаграждението за гаранта съставлява разход по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК и следва да бъде включено в ГПР. Служебно изчислен от съда посредством онлайн калкулатор при следните параметри: размер на кредита 600 лева, платим на 5 месечни погасителни вноски в размер на 189,00 лева, включващи главница, лихва и възнаграждение за гаранция, съгласно погасителния план по договора, при общ размер на всички плащания 945,00 лева, то реално приложимият ГПР по процесния договор е 581.23%, който надхвърля законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а именно пет пъти размера на законната лихва към датата на сключване на договора 13.08.2025 г.. Следователно посочения в договора ГПР не отговаря на действителния, с оглед на което е нарушена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази норма, от една страна, е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор за паричен заем от 13.08.2025 г., сключен от ищеца с първия ответник „••••••••“АД е недействителен на осн. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1, т. 10 от ЗПК.

По отношение на сключения между ищеца и ••••••••ЕООД договор за предоставяне на гаранция от ••••• г., то предвид недействителността на договор за кредит, който обезпечава и във връзка с който е сключен, то същият е лишен от основание. Видно от съдържанието на договора, за гаранта е уговорено възнаграждение срещу задължението да издаде гаранция в полза на заемодателя за задължението на заемателя за плащане на сумтие по кредита. В случая на тяхното заплащане от гаранта обаче, за него се поражда регресно право срещу заемателя за възстановяване на платените от гаранта суми - по чл. 5, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция. Следователно гарантът получава едно възнаграждение, без реално да съществува същинско насрещно задължение за него, доколкото сумите, които е платил подлежат на възстановяване. От друга страна за длъжника е уговорено заплащането на възнаграждение за гаранция дори и при погасяване на кредита от гаранта. В този смисъл не само, че е налице нееквивалентност на престациите, но в случая и липсва престация от една от страните по договора - гаранта, поради което и този договор се явява недействителен на осн. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД като противоречащ на добрите нрави и лишен от основание.

На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК по предявения против •••••• АД иск в полза на ищеца се дължат направените по делото разноски. Същите се констатираха в размер на 21,73 евро за заплатена държавна такса, които следва да се възложат в тежест на ответника •••••• АД. Ще следва ответникът ••••• ЕООД да бъде осъден да заплати полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на РС М. сумата от 21,73 евро - държавна такса по уважения против •••••• ЕООД иск, доколкото дължимата държавната такса не е заплатена по делото.

В производството ищецът е бил представляван от адвокат, който е поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата. Като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото и ниския материален интерес, съдът намира, че следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД Д. М. адвокатско възнаграждение в минималния предвиден в Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа размер за дела с определен материален интерес в размер на общо 245,42 евро с вкл. ДДС за производството, платимо по равно от всеки от ответник. С оглед изложеното, съдът