Тълкувателно решение № 4 от 24.02.2026 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2024 г., ОСГК

1. Подлежи ли на отмяна на основание чл. 303 ГПК актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 от Закона за наследството.

2. Подлежи ли на обжалване съдебният акт, с който съдът по реда на чл. 51 ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок.

3. Налице ли е законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа, респективно да постанови личното явяване на молителя за потвърждаване на авторството на изявлението.

Предпоставките по чл. 124, ал. 1, т. 1 ЗСВ за осъществяване на тълкувателна дейност от ОСГК са обосновани с противоречива практика по поставените въпроси, обективирана в постановени съдебни актове на граждански състави на ВКС и на окръжни съдилища.

Общото събрание на Гражданската колегия на ВКС, за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното:

1. По въпроса подлежи ли на отмяна на основание чл. 303 ГПК актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 от Закона за наследството:

Разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗН гласи, че по искане на всеки заинтересован районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото. Според чл. 51, ал. 2 ЗН ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството, а според чл. 51, ал. 3 изявлението на наследника се вписва в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН.

Според едно от противоречивите становища в практиката на ВКС актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН не подлежи на отмяна по чл. 303 ГПК. Съображенията са, че актът е охранителен, а нормата на чл. 540 ГПК изрично предвижда неприложимост на разпоредбите на чл. 303 – 309 ГПК за актове, издадени в охранителни производства.

Според другото становище актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН подлежи на отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК поради спецификата на производството по чл. 51 ЗН и необходимостта да се признае на призования към наследяване, на когото е бил определен срок да заяви дали приема наследството или се отказва от него, както правото да обжалва решението, с което съдът е разпоредил вписване на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН в особената книга на съда, така и да подаде молба за отмяна на това решение, когато поддържа, производството е нарушено.

че правото му на участие в ОСГК на ВКС намира следното:

Производството по чл. 51 ЗН се образува по искане на молител, който може да бъде кредитор на наследството, кредитор на призования към наследяване или друг наследник, който би получил или би увеличил наследствените си права в случай на отказ от наследство от страна на призования наследник. Целта на това производство е при бездействие на призованото към наследяване лице да съдейства на молителя да изясни към кое лице преминава наследственото имущество, доколкото съгласно чл. 48 ЗН наследството се придобива с приемането му, т.е. след изразена воля за това, а не автоматично. За разлика от типичните охранителни производства, които по дефиниция са едностранни, в производството по чл. 51 ЗН участва не само молителят, но и наследникът, който е призован към наследяване. Съдът призовава този наследник, като му определя срок, в който да заяви дали приема наследството и при наличие на изрично изявление за приемане или отказ от наследство разпорежда то да бъде вписано в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН. В случай, че не последва изрично изявление, съдът разпорежда вписване в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН – че наследникът е изгубил правото да приеме наследството.

Възможно е поради допуснати в производството по чл. 51 ЗН процесуални нарушения призованият към наследяване да не е узнал за определения му от съда срок, в който трябва да заяви дали приема наследството или се отказва от него. Възможно е също да не е бил определен подходящ срок, в който наследникът да изрази волята си. По този начин неговото имущество може да бъде засегнато, тъй като той ще загуби наследствените си права, въпреки желанието да приеме наследството, което не е могъл да заяви изрично пред съда по реда на чл. 51 ЗН по независещи от него причини. Тогава вписването на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН няма да отразява действителната му воля и постановеният в производството охранителен акт ще има за последица не само оказано на молителя съдействие за упражняване на законоустановени права, но и посягане върху правната сфера на призования към наследяване.

Предвидената в чл. 51, ал. 2 ЗН последица се вписва в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН въз основа на акта, който съдът постановява в производството по чл. 51 ЗН. Особената книга по чл. 49, ал.1 ЗН е публична. Целта на вписването в нея е да се даде възможност на всяко заинтересовано лице, например сънаследник, заветник, кредитор и др., да установи дали от наследството на починалия са правени откази, респ. извършвани приемания на наследството, и дали наследството е било прието направо или по опис (т. е. да се даде гласност за лицата, имащи права върху това наследство), както и дали определено лице, от имущественото състояние на което заинтересованият има интерес, се е отказало от наследство, респ. го е приело. След като особената книга за вписване на приемането и на отказите от наследство е установена в интерес на публичността, то всяко заинтересовано от наследството лице може да извършва от нея потребните за себе си справки, разчитайки на достоверността на извършените вписвания. Неистинното отразяване на волеизявлението на призования към наследяване в особената книга по чл. 49 ЗН въвежда в заблуждение третите лица, които желаят да придобият права върху наследственото имущество, както и кредиторите на наследството. Ако се довери на вписаното обстоятелство, това трето лице би било добросъвестно, но не би могло да придобие права, които неговият праводател не притежава.

Въпреки изброените особености на производството по чл. 51, ал. 2 ЗН, по своята същност то е охранително, тъй като е едностранно, (няма две насрещни страни като в исковия процес или в спорната администрация на гражданските правоотношения), безспорно (не се разрешава правен спор), насочено е към съдействие за упражняване на граждански права на молителя и не цели засягане на чужда правна сфера. Актът на районния съд по чл. 51, ал. 2 ЗН, с който се разпорежда вписване в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН на факта на изгубване правото за приемане на наследството, притежава всички основни характеристики на охранителните актове – насочен е към съдебно съдействие при правомерно упражняване на граждански права, не се ползва със сила на пресъдено нещо, конститутивно или установително действие и би могъл да засегне чужда правна сфера, само ако е издаден незаконосъобразно.

След като актът е охранителен, за него се отнасят правилата на Част шеста ГПК – Охранителни производства, общите правила на ГПК, както и съответно правилата на исковото производство, с изключенията, предвидени в чл. 540 ГПК.

Съгласно чл. 540 ГПК за охранителните производства, освен общите правила на ГПК, се прилагат съответно и правилата на исковото производство, с изключение на тези от чл. 207 до чл. 266 ГПК и от чл.303 до чл. 388 ГПК.

Основен принцип на охранителните производства е да не се допуска отмяна на вече издаден охранителен акт и заличаване на вписването му, без спорът да се разреши предварително със сила на пресъдено нещо и да се въведе установеност в отношенията между страните с участие на лицата, чиито права и интереси актът и отмяната му засягат.

Към изричната уредба на чл. 540 ГПК, която изключва пътя на отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК за акта по чл. 51, ал. 2 ЗН, следва да се добавят и съображенията, произтичащи от задължителната практика на ВС и ВКС.

Съгласно т. 2 от ППВС № 2 от 29.09.1977 г. по гр. д. № 1/1977 г., на отмяна подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, т. е. които са задължителни за страните, техните правоприемници и наследници и по които спорните въпроси не могат да бъдат пререшавани.

Изрично е постановено, че по тази причина не подлежат на отмяна актовете по охранителните производства. Разбирането, че на отмяна по чл.303 и сл. ГПК подлежат само актове, които се ползват със сила на пресъдено нещо, е потвърдено и в т. 3 и т. 4 от ТР № 7 от 31.07.2017 г. по тълк. д. № 7/2014 г. на ВКС, ОСГТК, както и в ТР № 6 от 20.05.2022 г. по тълк. д. № 6/2020 г. на ВКС, ОСГТК.

Въпреки вписването на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН, правото на засегнатото лице да приеме наследството може да бъде защитено, като се приложат общите правила на охранителните производства – чрез защитата по чл. 537, ал. 2 ГПК, а не чрез отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК.

С оглед особеностите на охранителното производство по чл. 51 ЗН, то и защитата по чл. 537, ал. 2 ГПК ще се прилага съответно.

На първо място - макар формално да е участвал в охранителното производство по чл. 51 ЗН, призованият наследник, който не е могъл да изрази волята си пред съда, се явява лице по чл. 537, ал. 2 ГПК, засегнато от порочния охранителен акт и това обуславя правния му интерес да иска отмяна на този акт като последица от успешно провеждане на иск за наследство срещу лицето, което е получило наследствените му права или на което наследствените права са се увеличили след вписване на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН. Така спорът за наследство ще се разреши със сила на пресъдено нещо между лицата, които са засегнати от този спор, т. е. лицата, които се ползват, съответно – които са засегнати от порочния охранителен акт. Отмяната по чл. 303, ал. 1, т. 5 ГПК не би могла да даде такава защита. Освен това ако актът по чл. 51, ал. 2 ЗН бъде отменен в производство по чл. 303, ал. 5 1, т. 5 ГПК, това решение може недопустимо да засегне правата на лицето, което се ползва от отменения охранителен акт и което не е участвало в производството по чл. 303 ГПК за отмяната му.

Искът за наследство е предвиден в чл. 110 ГПК. Той ще има за предмет установяване качеството на ищеца на призован наследник, което е отречено с порочния акт по чл. 51, ал. 2 ЗН. Приемането на наследството като елемент от фактическия състав на иска може да е извършено с конклудентни действия, включително и с изявления в самата искова молба по чл. 110 ГПК. Предходното вписване на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН няма да е противопоставимо на ищеца, ако той докаже в процеса такива процесуални нарушения в охранителното производство по чл. 51 ЗН, които са го лишили от възможността да изяви волята си за приемане на наследството в това производство. Съдебното решение по чл. 110 ГПК ще обвърже със сила на пресъдено нещо както ответника, който се ползва от акта по чл. 51, ал. 2 ЗН, така и неговите правоприемници, когато правоприемството е настъпило след предявяване на иска. С това решение ще се разреши по еднакъв начин въпросът кой е призованият наследник и съответно - кому принадлежи наследственото имущество или част от него.

Ако не предяви иск по чл.110 ГПК, наследникът, увреден от незаконосъобразния акт по чл. 51, ал. 2 ЗН, разполага и със съответните искове за защита на собствеността и другите имуществени права, включени в наследственото имущество, които ползващият се от акта по чл. 51, ал. 2 ЗН е прехвърлил на трети лица.

На следващо място - в рамките на съответния исков процес съдът ще преценява дали е била налице всяка една от предпоставките за издаване на акта по чл. 51 ЗН, т. е. дали призованият към наследяване своевременно е узнал за определения му от съда срок да заяви дали приема наследството, но въпреки това е бездействал, или не е узнал за този срок, а също и дали определеният от съда срок по чл. 51 ЗН е бил достатъчен.

Защитата може да се упражни и чрез възражение.

При уважаване на съответния иск или възражение съдът ще постанови на основание чл. 537, ал. 2 ГПК отмяната на акта, въз основа на който е постановено вписване на последицата по чл. 51, ал. 2 ЗН и тази отмяна ще бъде вписана в книгата по чл. 49, ал.1 ЗН чрез вписване на решението по чл. 110 ГПК, вр. чл.537, ал.2 ГПК в графата „Забележки“.

Въз основа на съдебното решение по чл. 537, ал. 2 ГПК действителният наследник ще може да впише в книгата по чл. 49, ал. 1 ЗН изричното си изявление за приемане на наследството.

2. По въпроса подлежи ли на обжалване съдебният акт, с който съдът по реда на чл. 51 ЗН е разпоредил вписване в книгата по чл. 49 ЗН на изявлението на призования към наследяване за приемане или отказ от наследство, респективно, че правото му да приеме наследството е изгубено, ако не е отговорил в определения срок:

Според едното становище актовете, с които съдът е разпоредил вписване на приемане или отказ от наследство, респ. че е изгубено правото да се приеме наследството, или съдът е отказал да извърши съответното вписване, не подлежат на обжалване.

Според другото становище обжалването на актовете, с които съдът е разпоредил или е отказал да разпореди вписване в книгата по чл. 49 ЗН на изявление за приемане или отказ от наследство, респ. че е изгубено правото да се приеме наследството в определен по реда на чл. 51 ЗН срок, е допустимо.

ОСГК на ВКС намира следното:

Съгласно чл. 274, ал. 1 ГПК срещу определенията на съда могат да бъдат подавани частни жалби, когато преграждат понататъшното развитие на делото или когато възможността за обжалване е предвидена изрично в закона. Актът на съда по чл. 51, ал. 2 ЗН нито е преграждащ, нито в закона е предвидена неговата обжалваемост. Това е акт, с който производството по чл. 51 ЗН приключва, т. е. той не прегражда развитието на делото. От друга страна в чл. 537, ал. 1 ГПК изрично е предвидено, че решението, с което молбата за издаване на искания охранителен акт се уважава, не подлежи на обжалване. Следователно молителят в производството по чл. 51 ЗН, чиято молба е уважена, не може да обжалва постановения охранителен акт. Призованият наследник, на когото актът по чл. 51, ал. 2 ЗН се противопоставя, също не може да го обжалва.

Охранителните актове, с които се уважава искането, независимо от техните особености, не подлежат на обжалване, а могат само да се атакуват по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК.

Когато срокът по чл. 51 ЗН е определен в хода на висящ исков процес, доводите, свързани с нарушение на процедурата по чл. 51 ЗН, могат да се правят и при обжалване на акта, с който исковото производство приключва (определение за прекратяване или съдебно решение) или с който се прегражда възможността за участие на някоя от страните в процеса.

3. По въпроса налице ли е законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа, респективно да постанови личното явяване на молителя за потвърждаване на авторството на изявлението:

Според едното становище разпоредбата на чл. 52, вр. чл. 49 ЗН, предвижда обикновена писмена форма на изявлението за отказ от наследство на лице, което е призовано към наследяване, и за съда липсва законово основание да изисква обективиране на това волеизявление в потежка форма – писмена с нотариална заверка на подписа.

Според другото становище само по себе си спазването на обикновената писмена форма не е достатъчно основание съдът, сезиран с искане за вписване на отказ от наследство, да зачете волеизявлението и да извърши исканото вписване. Макар чл. 49 ЗН да не предвижда нотариална заверка на подписа като форма за валидност на заявлението за отказ от наследство, в правомощията на районния съдия е да изисква подписът да е нотариално заверен като способ за доказване на авторството на изявлението. Друг начин, чрез който съдът може да се увери в авторството на изявлението за отказ от наследство, е като постанови личното явяване на молителя - чл. 534 ГПК.

ОСГК приема, че не е налице законово основание съдът, при постъпило искане за вписване на отказ от наследство, да изисква обективиране на волеизявлението в писмена форма с нотариална заверка на подписа.

Налице е законово основание (чл. 534 ГПК) в посочения случай съдът да постанови личното явяване на молителя, от чието име са отказът от наследство и молбата за вписване на същия в особената книга на съда, като делото се разгледа в открито заседание, ако е налице основателно съмнение дали писменото изявление за отказ от наследство, респ. молбата за вписването му, действително изхождат от лицето, посочено като техен автор.

Съображенията за това са следните:

Отказът от наследство по същността си представлява изрично едностранно волеизявление на призовано към наследяване лице, с което същото заявява, че се отказва от наследството. Наличието на отказ от наследство се доказва чрез представяне на удостоверение, издадено въз основа на извършено вписване в особената книга на съда за приеманията и отказите от наследство. За да е действителен, отказът следва да бъде направен в писмена форма пред съда, в района на който е открито наследството и да е вписан в специалната книга на съда (чл. 52 ЗН). Други императивни изисквания към формата на изявлението и реда за неговото извършване законът не поставя. Съдът е длъжен да приеме изявлението и да разпореди вписването му в особената книга, която води, ако същото е направено в предвидената от закона форма. Изискването волеизявлението да бъде обективирано във форма, различна от посочената в чл. 49 ЗН, към която разпоредба чл. 52 ЗН препраща, не е законово установено. Такова изискване не произтича и от законова разпоредба в общите правила на охранителните производства по чл. 530 - чл. 540 ГПК - както е предвидено в чл. 531, ал. 1 ГПК, охранителното производство започва с писмена молба от заинтересованото лице.

Установените в ЗН изисквания за вписване на отказ от наследство са изявлението да е направено от лице, призовано към наследяване на починалия, от чието наследство се отказва; да е отправено до районния съдия, в района на който е открито наследството; да не е направено под условие, за срок или за част от наследството и да не е предхождано от приемане на наследство. В рамките на тези изисквания съдът разполага с правомощието да извърши служебна проверка по смисъла на чл. 534 ГПК, когато е налице основателно съмнение досежно истинността на изложените от молителя обстоятелства. Смисълът на установеното в чл. 534 ГПК изискване е установяване истинността на обстоятелствата, изложени от молителя при подаване на искането. Тъй като производството е охранително, то извършваната от съда проверка е обусловена от установените в закона изисквания досежно формата на изявлението и подлежащите на установяване обстоятелства. Доколкото съгласно чл. 531, ал. 1 ГПК охранителното производство започва с писмена молба на заинтересованото лице и законът не предвижда различна форма на заявлението за вписване на отказ от наследство, нито установява различни от предвидените в Глава четиридесет и девета ГПК изисквания към провеждането на производството, сам по себе си фактът, че съдията не е удостоверил самоличността на лицето при подаване на искането за вписване на отказа от наследство, не обосновава наличие на основателно съмнение, налагащо разглеждането на искането в открито съдебно заседание с лично явяване на молителя. Преценката винаги е конкретна с оглед особеностите на случая.

По тези съображения Общото събрание на ОСГК на ВКС