Чл. 4

Диспансеризацията е доброволна и се провежда със съгласието на пациента с изключение на случаите, в които същата е част от постановено от съда задължително лечение по реда начл. 155 и сл. от Закона за здраветоили принудително лечение по реда начл. 427 и сл. от Наказателно-процесуалния кодекс.

Общопрактикуващият (личният) лекар, съответно лекар по дентална медицина, установил заболяване, при което пациентът подлежи на диспансеризация, е длъжен да му предостави подробна устна информация за вида и тежестта на заболяването, възможните усложнения, начина на наблюдение и лечение и възможните рискове от отказа от диспансерно наблюдение.

След предоставяне на информацията по ал. 2 лекарят е длъжен да включи пациента на диспансерно наблюдение, освен в случаите на изричен отказ на пациента за това.

Пациентът документира в амбулаторния лист отказа си от диспансерното наблюдение, като декларира, че му е предоставена информацията по ал. 2 и му е предложено диспансерно наблюдение, което той отказва.

В случаите по ал. 2, когато предвид заболяването пациентът подлежи на диспансеризация от друг медицински специалист, общопрактикуващият лекар, съответно лекар по дентална медицина, насочва пациента за диспансерно наблюдение от съответния специалист, като издава медицинско направление за това.

Медицинският специалист, към който се обърне пациентът в случаите по ал. 5, е длъжен да го диспансеризира освен при изричен отказ на пациента, документиран пред този медицински специалист по реда на ал. 4.

Екземпляр от амбулаторния лист, съдържащ отказа по ал. 6, се предава на пациента, който го предоставя на общопрактикуващия лекар, съответно лекаря по дентална медицина, освен в случаите, когато информацията от първичната медицинска документация бъде предоставена по електронен път, в това число в Националната здравноинформационна система (НЗИС).