Определение № 19 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 894/2011 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. И. И. и В. К. И., двамата от [населено място], приподписана от пълномощника им адвокат Г. Ш., срещу решение №727 от 01.06.2011 г. по гр. дело №699/2011 г. на Варненския окръжен съд. Ответникът по касационната жалба [община] оспорва жалбата. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК жалбоподателят поддържа доводи за произнасяне в обжалваното решение по материалноправни и процесуалноправни въпроси за това длъжен ли е ищецът да доказва намерението си да свои процесния имот; легитимира ли се общината като собственик с акт за общинска собственост и какъв е характерът на срока за издаване на такъв акт по §5, ал.1 ПЗР на ЗОС – инструктивен или преклузивен; удостоверява ли право на собственост такъв акт, издаден след този срок, ако той е преклузивен; разпростира ли се забраната за придобиване по давност на общински имоти, ако те не са надлежно актувани и завършен ли е фактическият състав на замяната на държавен имот с имот на граждани, когато имотите се намират на териториите на различни народни съвети и замяната не е съгласувана с председателя на ОблНС. Сочи, че тези въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС – ППВС №6/1974 г. и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касационната жалба е депозирана в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г.о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение №532 от 16.02.2011 г. по гр. дело №3062/2010 г. на Варненския районен съд. С първоинстанционното решение е отхвърлен предявеният от касаторите срещу [община] иск за признаване за установено, че са собственици въз основа на изтекла придобивна давност за периода 1990 г. – 2010 г. на недвижим имот – апартамент, находящ се в А.. Въззивинят съд е приел, че ищците са били наематели на общината в процесното жилище от 1990 г. и не са установили, че са владели процесния имот явно, трайно и необезпокоявано за процесния период, като са противопоставяли същото на собственика – [община]. Съобразно разпоредбата на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В случая не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Повдигнатите от касатора въпроси не обуславят крайното решение. Решаващите изводи на въззивния съд са в смисъл, че след като ищците са били настанени като наематели в процесния имот от ответника, т.е те са били държатели, а не владелци, а в същото време се позовават на придобивна давност, то те трябва да докажат не само, че са ползвали имота, но и че са променили намерението си и са завладяли същия. Промяната в намерението и преобръщането на държането във владение /interversio possessionis/ не трябва да остане скрита, а трябва да намери външна изява в предприемане на конкретни действия. Те трябва да бъдат насочени към собственика, както и да показват несъмнено, че ищците, които упражняват фактическата власт отричат неговите права върху имота и го владеят за себе си. Това не е било доказано по делото, поради което искът е отхвърлен като неоснователен. Според ТР №1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. ОСГТК на ВКС материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В разглеждания случай касаторът не е формулирал релевантни за предмета на спора и решаващите изводи на въззивния съд правни въпроси, поради което съгласно цитираното ТР касационно обжалване не следва да бъде допускано. Съобразно изхода на производството по чл.288 ГПК спора и направеното искане на ответника по касационна жалба трябва да се присъдят 830 лв. деловодни разноски. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.