Определение № 62 от 08.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 5216/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на В. Г. А., чрез адв. Б. З., срещу определение № 7976/30.06.2023г. по ч.гр.д.№ 5608/23г. по описа на СГС, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд от 31.03.2023г. по гр.д.№ 9029/23г. за прекратяване на исковото производство. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение като неправилно. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се позовава на недопустимост и явна неправилност на въззивния акт и поставя следните въпроси: 1/„Съществува ли правна възможност за лицето, претендиращо отпускане на пенсия по чл. 68, ал.1 КСО, да предяви иск по чл. 124, ал.1 ГПК, за да установи, че право на пенсия е съществувало към момента на административната процедура, след като отпускането на пенсията е отказано по административно-правен ред?“ Твърди се, че даденият от въззивния съд отрицателен отговор на този въпрос е в противоречие с т.1 на ТР от 27.11.2013г. по т.д. № 8/ 2012г. на ОСГТК. 2/ „Публично или субективно е правото на пенсията за осигурителен стаж и възраст?“ Твърди се, че отговорът на този въпрос е от значение за развитие на правото и точното прилагане на закона. Отделно, разрешението му от въззивния съд противоречало на практиката на КС по решение № 10/2012г., решение № 5/2000г., решение № 4/22г., решение № 9/2017г., както и на разрешението по тълкувателно постановление № 6/2007г. Заявената недопустимост касаторът обосновава с твърдението, че като е приел да е сезиран с иск за установяване на факти с правно значение към определен минал момент, въззивният съд се е отклонил от предмета на иска, който не били фактите от състава на чл. 68, ал.1 КСО, а възникналото от тях право. Явната неправилност на атакувания акт, според касатора, се изразява в отказа на съда да му даде право на защита по реда на чл. 124, ал.1 ГПК. По искането за допускане на касационно обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното: За да постанови атакуваното определение, въззивният съд е приел, че съгласно заявеното от ищцата, тя предявява срещу НОИ иск за установяване съществуването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст към минал момент – преди подаване на исковата молба, по време на разглеждане на административната преписка пред НОИ по отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст, образувана по нейно заявление от 2016г. Така заявената искова претенция е квалифицирана като установителна за съществувало към минал момент право и е определена като недопустима, предвид липсата на предвиден законов ред за установяване на подобен факт с правно значение, както и предвид съществуващия изричен административен ред в КСО за упражняване на правото на пенсия, който изключва възможността за установяване последното по гражданскоправен ред. Така приетото от въззивния съд не е нито недопустимо, нито явно неправилно. Противно на оплакването на касатора, въззивният съд е приел, че предмет на иска е именно правото на пенсия, а не материалноправните предпоставки за възникването му. Определил е обаче, и то напълно правилно, че установяване съществуването на конкретно право към минал момент е установяване на факт и тъй като за конкретния липсва законово предвиден исков ред, то установителният иск по чл. 124, ал.4 ГПК е недопустим. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Първият въпрос на касатора не е обуславящ извода на въззивния съд за недопустимост на предявената искова претенция, доколкото тя е квалифицирана като такава по чл. 124, ал. 4 ГПК – за установяване на факт с правно значение, а не на право по чл. 124, ал.1 ГПК. Вторият въпрос няма претендираното от касатора значение за изхода на спора. Правото на пенсия е субективно материално право на осигуреното лице, което възниква при наличието на определени материалноправни предпоставки и упражняването му предпоставя осъществяване на административно по характера си производство. Недопустимо е волеизявлението на компетентния административен орган в производството за признаване съществуването на право на пенсия да бъде ревизирано по реда на гражданскоправната защита. Това е имал предвид въззивният съд, определяйки заявеното от ищцата за защита право като публично. В обобщение, липсва и общия селективен критерий за допускане на касационно обжалване, поради което съдът