Определение № 164 от 09.06.2022 г. на ВКС по т. д. № 1871/2021 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба, подадена от адвокат Г. В. В., управител на Адвокатско дружество „В. и Л.“, процесуален пълномощник на ищеца М. Ч. И., с искане за изменение на постановеното по настоящото дело решение № 40 от 13.04.2022 г. в частта му за разноските, като присъдените с решението в тежест на ответника разноски в размер на 1 151.32 лв. бъдат завишени с 230.26 лв. с оглед данните по делото за регистрацията по ЗДДС на адвокатското дружество, както и цялата сума да бъде присъдена не в полза на адв. В., а на адвокатското дружество, с което е сключен договорът за оказване на безплатна правна помощ на материално затруднено лице. По реда на чл. 248, ал. 2 ГПК е депозиран писмен отговор от „Профи Кредит България“ ЕООД, в който не се оспорва искането за изменение на решението чрез присъждане на вече определеното адвокатско възнаграждение в размер на 1 151.32 лв. вместо лично на адв. В. в полза на адвокатското дружество, но се оспорва искането за присъждане на сумата в размер на още 230.26 лв. по съображения, че делото не представлява правна и фактическа сложност, обосноваващи заплащане на възнаграждение над минималния размер съгласно Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, както и че тези обстоятелства, в т.ч., че адвокатското дружество е регистрирано по ЗДДС, вече са отчетени от състава на ВКС при постановяване на решението. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на ІІ-ро ТО, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Молбата за изменение на решението в частта за разноските е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения преклузивен едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, молбата се явява основателна. С решение № 40 от 13.04.2022 г., постановено по настоящото дело, по иска на М. Ч. И. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД е прогласено за нищожно арбитражно решение № 2-5087/19.06.2015 г. по арб. дело № 5087/2015 г. по описа на Арбитражен съд „Арбитер Юстициарум“ СНЦ на арбитър Стоил В. Моллов. С оглед изхода на спора със същото решение ответникът е осъден да заплати на адв. Г. В. от САК сумата от 1 151.32 лв. – възнаграждение за процесуална защита в производството пред ВКС, определено на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗАдв) във вр. с Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ). Както е прието в определение № 676 от 15.11.2017 г. по ч.т.д. № 1664/2017 г. на ВКС, II т.о., което се споделя и от настоящия състав, разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗАдв предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество, което от своя страна съгласно ал. 2 на чл. 71 ЗАдв има право да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. В този случай адвокатското възнаграждение се дължи на адвокатското дружество, като отношенията между адвокатското дружество и адвоката, осъществил процесуално представителство на клиента, са без значение за присъждането на разноските по делото, включително на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38 ЗАдв. Оказването на безплатна адвокатска помощ и съдействие при някоя от хипотезите на чл. 38, ал. 1 ЗА може да се извърши, както от конкретен адвокат, упълномощен от клиента, така и от адвокатско дружество, което е упълномощено от клиента съгласно чл. 71, ал. 1 ЗАдв. Осъществяването на безплатна адвокатска помощ и процесуално представителство по смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗАдв не съставлява безвъзмездна услуга и с присъждане на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв същата се овъзмездява. В зависимост от това кое лице е упълномощено от страната – дали адвокат или адвокатско дружество, присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се извърши съответно на адвоката или на адвокатското дружество. В настоящия случай, договорът за правна защита и съдействие е сключен между М. Ч. И. и Адвокатско дружество „В. и Л.“, ищецът е упълномощил посоченото адвокатско дружество, което от своя страна е упълномощило адвокат Г. В. В., който е представлявал ищеца в производството по ЗМТА пред ВКС. По тези съображения молбата за изменение на решението чрез присъждане на дължимото за производството адвокатско възнаграждение по чл. 38 ЗАдв на адвокатското дружество, вместо на адв. В., е основателна. На следващо място, съгласно разпоредбата на § 2а от ДР НМРАВ за регистрираните по ДДС адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна част от дължимото възнаграждение. Предвид тази разпоредба, върху минимално дължимото според НМРАВ възнаграждение следва да се прибавят и 20 % ДДС, които да се присъдят в полза на адвоката, съответно адвокатското дружество, включително и в случаите, когато е оказана безплатна услуга, при които адвокатското възнаграждение се присъжда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Правните услуги, предмет на представения пред ВКС договор за правна защита и съдействие, съставляват облагаема възмездна доставка, като е без значение дали възнаграждението за процесуално представителство е предварително заплатено, или е определено от съда по предвидения в чл. 38, ал. 2 ЗАдв ред. Затова при присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие от адвокат, регистриран по ЗДДС, или адвокат, преупълномощен по реда на чл. 71, ал. 1 ЗАдв от регистрирано по ЗДДС адвокатско дружество, дължимото възнаграждение съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв във връзка с § 2а от ДР НМРАВ следва да включва ДДС. От представеното удостоверение за регистрация се установява, че Адвокатско дружество „В. и Л.“ е регистрирано по ЗДДС, поради което дължимото минимално адвокатско възнаграждение, изчислено съобразно чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, е в размер на 1 151.32 лв., а дължимият ДДС е в размер на 230.26 лв. или общо 1 381.58 лв. с ДДС, поради което и в тази й част молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК е основателна. Неоснователни са възраженията на насрещната страна по молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, че няма основание за присъждане на допълнително възнаграждение, поради липсата на фактическа и правна сложност на делото. Възможността съдът да намалява дължимо адвокатско възнаграждение при определени обстоятелства до предвидените в НМРАВ минимуми, без да слиза под тях, не може да намери приложение, доколкото дължимото възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на материално затруднено лице в конкретния случай не надвишава този минимум с оглед цената на предявения иск, а е точно равен на него. По тези съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, ІІ-ро ТО