Определение № 164 от 12.05.2020 г. на ВКС по т. д. № 1723/2019 г.

Производството е по чл. 274 ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Уникредит Булбанк „ АД против определение № 1597/15.05.2019 г. по т.д.№ 6675/2017 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставено без уважение искането на страната, на основание чл.248 ГПК, да бъде изменено решение № 572/08.03.2019 г. по т.д.д№ 6675/2017 г. ,, в частта му относно разноските, като се намалят присъдимите на ищеца разноски за въззивна инстанция, за защитата му от един адвокат, до размера на 2 700 лева. Жалбоподателят оспорва правилността на въззивното определение, като немотивирано във връзка с изложените от нея доводи за неправилно определени разноски в полза на ищеца,, вкл. по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Възпроизвежда съдържанието на молбата си чл.248 ГПК / неправилно титулувана като частна жалба /. Ответната страна - „ Кофраж 06„ЕООД – оспорва частната жалба като неоснователна. Намира, че правилно отговорността на разноски е преценена от въззивния съд, съобразно възприетото от него обективно съединяване на искове, вместо определянето й от първоинстанционния съд като по един иск и с оглед фактическата и правна сложност на спора. Поддържа доводите си, че доколкото един и същ адвокат е страна по всеки от сключените договори за правна помощ, фигурирането на втори адвокат в един от договорите не изключва присъждане на възнаграждение и по същия, тъй като разпределянето на възнаграждението между двамата е ирелевантно за неговата дължимост. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275ал.1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното: Молбата си по чл.248 ГПК „ Уникредит Булбанк „ АД основава на обстоятелството, че във въззивното производство са представени два договора за правна помощ и пълномощни към тях Първият е сключен между ищеца, като упълномощител, възложител на правната услуга и адв. Н. Н. и адв. Р. Г. – упълномощени процесуални представители, при договорено и заплатено адвокатско възнаграждение в общ размер от 5 600 лева. Двамата процесуални представители са осъществявали защитата съвместно. След първоначално даден ход на устните състезания, същият е отменен и исковата молба оставена без движение, за отстраняване нередовност на предявените искове. Съдът е счел, че всяка от сочените, като неправомерно разпоредени от ответната банка, след налагане на запора, претендирани от ищеца суми съставлява самостоятелен иск по чл. 452 ал.3 ГПК, със съответна му самостоятелна акцесорна претенция по чл.86 ЗЗД, които следва да бъдат уточнени със самостоятелни размери и при дължима допълнителна държавна такса. След възобновяването на производството е представен втори договор за правна помощ, в който упълномощен е единствено адв. Н., при договорено и разплатено възнаграждение от 3 700 лева. В решението си въззивният съд е съобразил като възмездими и двете суми, но в съответствие с уважена спрямо отхвърлена част от исковете. Оставил е без уважение възражението на ответника за прекомерност, като се е позовал на фактическа и правна сложност - 18 обективно кумулативно съединени иска, общият сбор на минималното възнаграждение по всеки от които формира сума значително по-висока от договореното и заплатено адвокатско възнаграждение. Присъдените разноски кумулират дължими и за първа инстанция, както и приложена от съда компенсация с дължими от ищеца на ответника разноски. Искането на ответника касае единствено възмездимите разноски от заплатено адвокатско възнаграждение, с намаляване на общата присъдена сума с недължимата на това основание. В определението си по чл.248 ГПК въззивният съд се е обосновал с обстоятелството, че договорените възнаграждения са заплатени само на адв. Н., очевидно изхождайки от положен само негов подпис в договора за правна помощ. Счел е, че при договорено и заплатено възнаграждение на един адвокат / по първия договор за правна помощ / е ирелевантен броя на упълномощените адвокати и евентуалното вътрешно разпределение на заплатената сума помежду им. По възражението за прекомерност е препратил към мотивите си във въззивното решение. Частната жалба е неоснователна. Съгласно чл.78 ал.1 ГПК, подлежи на възмездяване, съобразно уважената част от иска, заплатеното от ищеца възнаграждение за един адвокат. В случая страната е представлявана в част от производството от двама адвокати, а в друга част – за която е представен допълнителен договор за правна помощ - само от единият от тях. Основателен е довода, че е от значение факта на сключен възмезден договор за правна помощ само от единия адвокат и удостоверено само от същия получаване на възнаграждение от 5 600 лева. Макар, че и двете упълномощени лица са осъществили действия по процесуалното представителство на страната, поради което следва да се приеме, че с поведението си неподписалия договора адвокат е материализирал съгласие за упълномощаването си, това съгласие не може да се приеме като дадено при условията за възмездност на договора за правна помощ, който същото лице не е подписало, след като по друг начин не се удостоверява достигнала до него и приета оферта за възмездяване, съгласно същия. От друга страна, общият размер на договорените и заплатени възнаграждения не надхвърля минимално дължимото, съгласно Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения такова, с оглед цената на отделните обективно кумулативно съединени главни и акцесорни искове, уточнена с молба вх.№ 18709/26.10.2018 г. и справка по чл.366 ГПК към същата. Изчислени съобразно минималните размери по чл. 7 ал.2 т.1 ,3 и 4 от Наредбата, минималното адвокатско възнаграждение за защита по главните искове възлиза на 5 585,96 лева, а по акцесорните – на 3 769,60 лева или общия му размер възлиза на 9 355,96 лева при договорен и разплатен размер от 9 300 лева. Изхождайки от защитната функция на чл. 78 ал.1 ГПК относно ограничението за възмездяване разноски за един адвокат, настоящият състав намира, че представителството от повече от един е ирелевантно, при разплатено възнаграждение в съответствие с минимално дължимото, тъй като по никакъв начин не може да се обоснове злоупотреба с процесуални права от така защитаваната страна. По идентични съображения, доколкото не надхвърля минимално дължимото адвокатско възнаграждение, е неоснователно възражението за прекомерност на същото, като ирелевантни в случая са фактическата и правна сложност на делото. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение