Решение № 4463 от 22.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11546/2025 г.

Производството е по чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на директора на ТП на НОИ – Пловдив, чрез старши юрисконсулт Р. Г. Панов, против Решение № 5277 от 11.06.2025 г., постановено по адм. дело № 111/2025 г. по описа на Административен съд - Пловдив. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Оспорват се присъдените разноски в частта относно заплатения депозит за вещо лице, присъден в полза на ответника. Претендират се разноски за две касационни производства, включително юрисконсултско възнаграждение и депозит за вещо лице. Прави се възражение относно размера на адвокатското възнаграждение на ответника като се иска присъждането му в минимален размер, съгласно Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при отхвърляне на жалбата. Ответникът Й. Х. Ш., чрез адв. Т. П. Аврамов дава отговор на касационната жалба като счита същата за неоснователна. Претендира разноски. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване. Върховният административен съд, състав на шесто отделение намира касационната жалба за подадена от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, при отсъствие на процесуални пречки за нейното разглеждане и наличие на всички положителни процесуални предпоставки за възникване и упражняване правото на касационно оспорване, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд – Пловдив е Решение № 2153-15-99/11.04.2023 г. на директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е оставена без уважение жалбата на Й. Х. Ш. против разпореждане [номер]/Протокол № N01005/05.01.2023 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ – Пловдив. От фактическа страна по делото е установено следното: Със заявление вх. № 2113-15-4386/18.10.2022 г. Ш. е поискал отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 КСО. С разпореждане [номер]/Протокол № N01005/05.01.2023 г. на Ръководителя на пенсионното осигуряване при ТП на НОИ - Пловдив е отпусната пенсия, считано от 13.10.2022 г., при установена възраст [възраст] и общ осигурителен стаж, превърнат към трета категория – 31 г. 05 м. 13 дни. В хода на административното производство, с писмо изх. № 2113-15-4386#1/21.10.2022 г., е изискан документ обр. УП-2 за периода 1.01.1994 г. – 31.12.1996 г. от осигурител „Тракия РМ“ ЕООД. С удостоверение изх. № 09-10/17.01.2022 г. дружеството е уведомило, че поради пожар архивът е унищожен. При това положение органът е определил индивидуален коефициент 0.5933, като за периода 18.12.1994 г. – 31.12.1996 г. е зачетен осигурителен доход в размер на минималната работна заплата. С Решение от 11.04.2023 г. директорът на ТП на НОИ – Пловдив е потвърдил разпореждането, приемайки, че липсват годни доказателства за осигурителен доход, а трудовата книжка не може да го установи. Решението е обжалвано пред Административен съд – Пловдив на 5.02.2023 г. като първоинстанционният съд приема, че спорът между страните се свежда до установяване на осигурителния доход на Ш. за периода 18.12.1994 г. – 31.12. 1996 г. Приема още, че обстоятелството по унищожаване на архива на осигурителя вследствие на форсмажорно обстоятелство не обуславя извод за липса на документи у жалбоподателя, удостоверяващи осигурителен стаж, поради което същото не може да бъде тълкувано във вреда на Ш.. Твърди, че косвените индиции могат в пълна сила да свидетелстват за реално изплатеното трудово възнаграждение. Приема, че фактът, че осигурителят не може да издаде УП-2 не отнема правомощието на административния орган да установи реалния осигурителен доход, върху който са внасяни осигуровките. Решение № 1830/26.02.2024 г. по адм. дело № 1192/2023 г. по описа на Административен съд – Пловдив е обжалвано пред ВАС като касационната инстанция го отменя и връща делото за разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В мотивите си ВАС е приел, че Административен съд – Пловдив е допуснал съществено нарушение на съдопроизвоствените правила, порок по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, т.к. не се е произнесъл по оспорването на документите, въз основа на които е направил правните си изводи. Достигнал е до извод, че тяхната автентичност е оспорена от касатора, но тяхната истинност е останала непроверена. Делото е върнато за произнасяне от друг състав на Административен съд – Пловдив. При новото разглеждане на делото са приети множество допълнителни писмени доказателства, включително представени за първи път документи, оспорени от ответника, както и такива, постъпили с писмо вх. № 15764/26.07.2023 г. от „Тракия РМ“ ЕООД, както и последващи писма от 2025 г. с идентични приложения. Разпитан е свидетелят А. Б. Г., бивш управител на дружеството, който дава подробни показания относно дейността на дружеството, начина на оформяне на документите и обстоятелствата по тяхното съставяне. Свидетелят разпознава подписите си върху представените документи и потвърждава тяхната автентичност. Съдът кредитира показанията му като достоверни, тъй като същите са последователни, логични и се подкрепят от останалия доказателствен материал, като не са налице доказателства, които да ги опровергават. По делото е изготвена съдебно-графическа експертиза, която подробно изследва подписите върху представените документи. Вещото лице категорично установява, че подписите върху списъците на работниците и служителите (в сила от 01.01.1996 г., 01.07.1996 г. и 01.10.1996 г.) са положени от Г. в качеството му на управител, както и че подписите върху редица допълнителни споразумения към трудови договори са положени от съответните работодатели и ръководители (включително Д. К. В.). Заключението обхваща и конкретни документи като допълнителни споразумения от 1996 г. и 1997 г., като установява авторството на подписите върху тях. Експертизата е приета без възражения от страните. При постановяване на решението си, първоинстанционният съд приема, че спорът се свежда до установяване на осигурителния доход на жалбоподателя за периода 18.12.1994 г. – 31.12.1996 г. Съдът приема, че при липса на първични счетоводни документи поради унищожен архив, е приложима разпоредбата на чл. 40, ал. 5 НПОС, допускаща доказване с други автентични документи. Намира, че представените по делото трудова книжка, допълнителни споразумения, ведомствени сведения и списъци на служители, разгледани в тяхната съвкупност са достатъчни, за да се направи обоснован извод за действително получавания осигурителен доход. Административен съд - Пловдив кредитира тези доказателства, подкрепени от заключението на съдебно-графическата експертиза и свидетелските показания, като приема, че те удостоверяват реално изплатено трудово възнаграждение, различно от минималната работна заплата. Поради това достига до извода, че административният орган неправилно е определил осигурителния доход, което обуславя отмяна на решението и връщане на преписката за ново произнасяне, съобразно дадените указания. Решението е валидно, допустимо и правилно. Съгласно чл. 40, ал. 1 НПОС, осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документ по утвърден образец. В случаите, когато документите по ал. 3 липсват (ведомости за заплати или други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд), осигурителите или техните правоприемници по изключение могат да издават удостоверения за осигурителен стаж и трудово възнаграждение или за осигурителен доход и въз основа на други автентични документи, щом те съдържат достатъчно данни за осигурителния стаж и за осигурителния доход. Обосновано първоинстанционният съд е приел, че при липса на първични счетоводни документи, поради унищожаването им при пожар (форсмажорно обстоятелство), намира приложение изключението на чл. 40, ал. 5 НПОС, допускащо доказване чрез други автентични документи, съдържащи достатъчно данни за осигурителния доход. Не се възприема доводът на касатора, че правният спор се състои в това дали трудовата книжка представлява документ, попадащ в обхвата на чл. 40, ал. 5 НПОС. Освен нея, по делото са представени още допълнителни споразумения, ведомствени сведения, списъци на служители, извършена е съдебно-графическа експертиза, както и са събрани свидетелски показания с цел изясняване на спора, а именно - доказване на осигурителния доход на жалбоподателя за периода 18.12.1994 г. – 31.12.1996 г. Настоящият състав на Върховния административен съд споделя извода на първоинстанционния съд, че от съвкупната преценка на представените писмени доказателства се установяват непротиворечиви факти, позволяващи да се установи действителният осигурителен доход на Ш.. В този смисъл правилно е отхвърлен формалният подход на административния орган, който е ограничил преценката си единствено до липсата на удостоверение обр. УП-2. Касационната инстанция намира за законосъобразен и изводът, че липсата на архив вследствие на форсмажорно обстоятелство не може да се тълкува във вреда на осигуреното лице, нито да обоснове автоматично прилагане на минималния осигурителен доход. При наличие на достатъчно данни в други автентични документи, органът по пенсионно осигуряване е длъжен да изясни всички релевантни за случая факти и обстоятелства, и да установи реалния размер на дохода. Правилно, в това отношение, съдът не се е ограничил само в изследване значимостта на доказателствените средства по отношение на установяването на претендираното субективно право /констатиране липсата на първични документи и игнориране на вторичните такива/, а ги е обсъдил и преценил в тяхната съвкупност и относимост. Предвид горното, твърдението на касатора, че след като няма данни за размера на дохода на жалбоподателя в първичен документ, размерът на пенсията на същия следва да се изчисли на база минималната работна заплата за страната, както и твърдението относно неистинността на допълнително представените документи в хода на делото, са опровергани. На следващо място и във връзка със задължението на касационната инстанция по чл. 218, ал. 1 АПК да провери дали е налице твърдяната в касационната жалба необоснованост, следва да се посочи, че необосноваността като касационно основание опорочава формирането на вътрешното убеждение на съда в насоките, които не са нормирани от закона. Такива са грешките при прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията и др. Грешки от такова естество не са допуснати от решаващия съд. Фактическата обстановка е точно установена и подведена под вярната правна квалификация, като формираните изводи се основават на събраните доказателства. Предвид изхода на спора, в тежест на касатора следва да бъдат постановени претендираните от ответната страна разноски за касационната инстанция, като същата намира възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение за основателно. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК съдът може да намали присъденото възнаграждение, когато същото е прекомерно, с оглед фактическата и правна сложност на делото, и извършените процесуални действия. В случая от данните по делото се установява, че адвокатът на страната не е осъществил процесуално представителство в открито съдебно заседание пред касационната инстанция, а е ограничил участието си единствено до изготвяне на писмен отговор - становище. При тези обстоятелства, както и предвид липсата на фактическа и правна сложност на спора, обосноваваща по-висок размер, настоящият състав приема, че претендираното възнаграждение се явява прекомерно. С оглед на изложеното, съдът намира, че възнаграждението следва да бъде определено в минималния размер – 255,64 евро (двеста петдесет и пет евро и шестдесет и четири евроцента), съгласно чл. 8, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Основателно е и възражението на касатора за неправилно присъдени на жалбоподателя с първоинстанционното решение разноски за възнаграждение на вещо лице. Депозитът е заплатен от директора на ТП на НОИ – Пловдив, видно от представено по делото платежно нареждане от 8.04.2025 г. за сумата в размер на 500 лв., която с оглед изхода на спора е следвало да остане за сметка на органа. В този смисъл, присъдените разноски на жалбоподателя в първоинстанционното производство следва да се ограничат до размера на 800 лв. платено адвокатско възнаграждение и 10 лв. държавна такса. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че оспореното първоинстанционно решение следва да бъде отменено частично като неправилно в частта за разноските над присъдената сума от 810 лева, а в останалата част - да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, изр. първо, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение: