Определение № 413 от 10.10.2016 г. на ВКС по т. д. № 1844/2016 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2, изр. 1-во, предл. 1-во ГПК. Образувано е по частната жалба с вх. № 11671 от 10.VІІІ.2016 г. на [фирма]-София /по- нататък [фирма]/, подадена чрез нейния юрисконсулт против определение № 2452 на Софийския апелативен съд, ГК, с-в ІV-Б, от 15.VІІ.2016 г., постановено по ч. т. дело № 3203/2016 г., с което е била оставена без разглеждане частната жалба на тази кредитна институция срещу определение № 2999/2.VІ.2016 г. на СГС, ТК, с-в VІ-2, по т.д. № 8464/2012 г. С последното в пр-во по реда на чл. 638, ал. 3 ТЗ съдът по несъстоятелността на силистренското [фирма] (в ликвидация) е отказал да даде разрешение изпълнителното пр-во (изп. дело № 20137670400811 по описа на ЧСИ Г. Г. с рег. № 767 и район на действие ОС-С.) срещу това дружество длъжник да продължи. Оплакванията на банката частен жалбоподател са за необоснованост и постановяване на атакуваното въззивно определение в нарушение на материалния закон, поради което се претендира отменяването му и произнасяне „по същество по молбата за продължаване на принудителното изпълнение” по горепосоченото изп. дело. Инвокиран е довод, че макар в преобладаващата съдебна практика на ВКС да се поддържа становището, застъпено в обжалваното определение, извести били и не малко определения, които аргументират, че отказът на съда да допусне продължаване на принудителното изпълнение, прегражда по-нататъшното развитие на делото. Ответното по частната жалба [фирма]-С. (в ликвидация) не е ангажирало становище на свой представител по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното определение на САС. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в прекратеното частно въззивно пр-во пред САС, настоящата частна жалба на [фирма]-С. ще следва да се преценява като процесуално допустима.) Разгледана по същество тази частна жалба е неоснователна. Преди всичко с атакуваното определение на САС е бил разрешен процесуално правен въпрос досежно това подлежи ли на инстанционен контрол определение на съда по чл. 613 ТЗ, постановено в процедура по чл. 638, ал. 3 от същия закон, имащо за свой предмет отказ да бъде издадено разрешение за продължаване на изпълнителното пр-во, когато по последното е било предприето действие в полза на обезпечен кредитор за реализация на обезпечението. Ето защо, дори и само на формално основание, ще следва да се преценява като неоснователно оплакването на частния жалбоподател [фирма] за постановяване на атакуваното определение „в нарушение на материалния закон”. Обжалваният съдебен акт не е и необоснован, тъй като САС е изложил обстойно мотивирани съображения, базирани и върху константна безпротиворечива практика на ВКС, защо отказът на съда по чл. 613 ТЗ не подлежи на инстанционен контрол пред по-горен съд. В заключение, меродавно в процесния случай е, че с атакуваното пред САС определение на съда по чл. 613 ТЗ не се прегражда по-нататъшното развитие на производството за универсално принудително изпълнение, именно по повод на което е било допуснато спиране на производството за индивидуално принудително изпълнение. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение