Определение № 4783 от 29.04.2026 г. на ВАС по адм. д. № 4001/2026 г.

Образувано е по частна жалба, подадена от пълномощника на „Дагер Инженеринг“ ЕООД и Б. Т. Г. - адвокат М. Петрова, против определение № 10252 от 16.03.2026 г., постановено по адм. дело № 13030/2025 г. по описа на Административен съд София - град (АССГ), с което на основание чл. 159, т. 1 АПК жалбата им срещу твърдян мълчалив отказ за произнасяне със заповед по чл. 62 от Закона за културното наследство (ЗКН) от министъра на културата по подадено от тях заявление вх. № 26-00-803/31.10.2025 г., е оставена без разглеждане и производството по делото е прекратено. Частните жалбоподатели навеждат доводи за неправилност на обжалваното определение, като постановено в нарушение на материалния закон и необоснованост. Заявяват, че производство за издаване на акт по чл. 63 ЗКН не е завършило в сроковете по чл. 29 от Наредба № 3 от 10.07.2019 г. за реда за идентифициране, деклариране, предоставяне на статут и за определяне на категорията на недвижимите културни ценности, за достъпа и подлежащите на вписване обстоятелства в Националния публичен регистър на недвижимите културни ценности (Наредба № 3/2019), поради което с посоченото заявление са поискали от органа да се произнесе. Считат, че производството поради своята прекомерна продължителност съществено ограничава правото им на собственост, макар да е открито служебно и да е в обществен интерес, като го квалифицират като административен произвол. Молят за отмяна на атакуваното определение, както и за отмяна на мълчаливия отказ на министъра на културата да се произнесе с краен акт в административното производството, открито по две уведомления на директора на Националния институт за недвижимо културно наследство (НИНКН), като искат преписката бъде изпратена на органа за произнасяне в срок. Не претендират разноски. Ответникът - заместник министър на културата, оправомощен от министъра със заповед № РД09-416/28.04.2025 г. да издава заповеди по чл. 62 ЗКН, чрез пълномощника си юрисконсулт С. Лазарова, представя писмен отговор с който оспорва жалбата и по изложени съображения моли атакуваното определение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният административен съд, второ отделение, приема частната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна срещу съдебен акт от категорията по чл. 229, ал. 1, т. 1 АПК и в срока по чл. 230 АПК. Разгледана по същество е неоснователна. Съгласно представените пред АССГ доказателства, „Дагер Инженеринг“ ЕООД и Б. Г. са носители на вещни права върху обект - „жилищна сграда на И. Десев“, за който още през декември 1987 г. Националният институт за паметници на културата (НИПК) е посочил да остане в списъка със статут „елемент на групов паметник на културата“. През 2019 г. дружеството било уведомено от НИНКН, че обектът попада в територия със статут на групова недвижима културна ценност, декларирана с писмо от 2005 г. като групов паметник на културата, както и че виза за проектиране на жилищна сграда с магазини и гаражи в имота, не подлежи на съгласуване. През същата година обаче, с писмо изх. № 0401-5260/07.10.2019 г., съответните органи и „Дагер Инженеринг“ ЕООД били уведомени от НИНКН, че започва производство по чл. 57, ал. 1 ЗКН за обекта, т. е. за издирване и изучаване на недвижими културни ценности, като не следва да бъдат предприемани действия по промяна на неговите обемно-пространствените характеристики. След това собствениците са се снабдили с разрешение за строеж от 28.11.2024 г. Последвало изпращането от НИНКН на ново писмо изх. № 0401-5260/11.12.2024 г. до собствениците, кмета на Столична община и министъра на културата, че започва производство по чл. 56, т. 3 ЗКН за обекта - предварителна оценка и установяване на признаци като недвижима културна ценност. Резултатите от издирването и изучаването на обекта са били обективирани във фиш по чл. 28 от Наредба № 3/2019, изготвен на 14.04.2025 г., съгласно който и с писмо изх. № 0401-482/17.04.2025 г., директорът на НИНКН отправил предложение до министъра на културата за деклариране на обекта като единична недвижима културна ценност с предварителна категория „местно значение“. Със заявление вх. № 26-00-803/31.10.2025 г. „Дагер Инженеринг“ ЕООД и Б. Г. поискали от министъра на културата да се произнесе с акт по чл. 62 ЗКН по образуваното производството с уведомления изх. № № 0401-5260/07.10.2019 г. и 0401-5260/11.12.2024 г., на което заявителите не получили отговор. За да остави без разглеждане жалбата срещу твърдения мълчалив отказ, АССГ е изложил, че в случая е провеждана процедура по идентифициране по чл. 55 и сл. ЗКН, като двете горе цитирани уведомления касаят различни етапи от нея. Направил е преглед на приложимата нормативна уредба, като е посочил, че директорът на НИНКН е направил предложение за деклариране на обекта и производството не е приключило. Предстои извършването на заключителна оценка, при която ще се достигне до произнасяне по чл. 64 ЗКН - чрез предоставяне на статут на недвижима културна ценност или по чл. 62 ЗКН - с отказ за предоставяне на статут. Поради това съдът е обосновал извод, че отправеното от жалбоподателите заявление за издаване на заповед по чл. 62 ЗКН не е годно да породи задължение за органа за произнасяне с този вид акт, защото те не могат валидно да го сезират и не е възникнал мълчалив отказ. Определението е правилно. Законосъобразен е изводът на съда за липса на подлежащ на обжалване административен акт. Мълчалив отказ по чл. 58, ал. 1 АПК е налице при неизпълнение в сроковете по чл. 57 АПК на нормативно скрепено задължение на административния орган да разгледа по същество отправено до него искане. Следователно, не всяко непроизнасяне от сезирания с искане административен орган, попада в хипотезата на чл. 58 АПК, а само това за което органът е оправомощен и задължен да се произнесе по силата на специална норма и в конкретно визиран срок. В случая липсва формиран мълчалив отказ на оправомощения заместник министър на културата да издаде заповед по чл. 62 ЗКН, тъй като не е налице нормативно уредено задължение за издаване именно на такъв акт, респ. прекратяване временен режим за опазване по чл. 59, ал. 3 ЗКН. Производството по проверката дали процесният обект има качество на недвижима културна ценност продължава и предстои издаване на акт по чл. 58, ал. 1 ЗКН за деклариране, респ. отказ за деклариране и определяне на временен режим за опазване, след което обектът подлежи на заключителна оценка по чл. 61 ЗКН и едва след нея ще бъде възможно да се постанови акт по чл. 64 ЗКН или по чл. 62 ЗКН. Ето защо последиците от липсата на отговор по подаденото заявление вх. № 26-00-803/31.10.2025 г. не са с административно-правен характер и непроизнасянето на органа по него не може да се квалифицира като мълчалив отказ по смисъла на чл. 58, ал. 1 АПК. Преценката на органа да издаде заповед по чл. 62 ЗКН е самостоятелна и не е обвързана с произнасяне по постъпилото заявление, тъй като е нормативно определено, че органът действа служебно. Той не е овластен да издаде именно такъв акт, а освен това за да се достигна до окончателното му произнасяне следва да бъдат проведени още процедури, които са предстоящи. В тази връзка неоснователни са възраженията осъществяване на административен произвол от страна на органа. Вярно е, че производството по ЗКН е сложно и с много етапи, но като такова то е предвидено от законодателя с цел опазване на обществения интерес, за който самите жалбоподатели признават, че е надделяващ. Предвид изложеното, като е оставил без разглеждане жалбата и е прекратил производството по делото, съдът правилно е приложил материалния закон. Обжалваното определение е законосъобразно и следва да се остави в сила. При този изход на делото и с оглед направеното от ответната страна искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, частните жалбоподатели следва да бъдат осъдени да заплатят на Министерство на културата сумата от 70 евро, определена на основание чл. 143, ал. 3 АПК, вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ и чл. 25а, ал. 3 от Наредба за заплащането на правната помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, вр. чл. 236 АПК, Върховният административен съд, второ отделение