Определение № 320 от 15.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 4242/2013 г.

Производството е по член 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№51391/29.04.2013г.,подадена от [фирма] [населено място],чрез пълномощниците му адвокат М. Д. и адвокат В. П.,против решение №2049/18.03.2013г. на Софийски градски съд,ГО,ІV „В” въззивен състав,постановено по в.гр.д.№17777/2011г. по описа на същия съд,с което се потвърждава решение от 07.10.2011г.,по гр.д.№13539/2010г. по описа на Софийски районен съд ІГО,39 състав за признаване за установено по отношение на [фирма],че Н. Д. Ч. и М. Ц. М.-Ч.,са собственици въз основа на покупко-продажба от С. Т. Г.,сключена с нот.акт. №70/2004г.,на поземлен имот,заснет с пл.№1354 по плана на [населено място],м.СПЗ”С.-юг”,целият с площ от 475 кв.м,при описани в решението граници,като осъжда [фирма] да предаде владението върху северната част от така описания имот с площ от 400 кв.м. В изложението си,приложено към касационната жалба,касаторът заявява,че/цитирам/: „ с решението си съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос в противоречие с трайната практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона,както и че постановеното решение е неправилно,поради нарушение на материалния закон,съдопроизводствените правила и е необосновано. Неправилно въззивният съд,оставяйки в сила решението на първоинстанционния съд е приел,че решението на ОСЗГ за възстановяване на земеделската земя в стари реални граници №466 от 02.06.2003г.,легитимиращо праводателите на ищците като собственици на процесния имот е противопоставимо на осъществената приватизационна сделка-Договор за продажба чрез конкурс от 22.02.1994г.,сключен между Министъра на търговията и [фирма],дружеството внесло имота на приватизационната сделка чрез апорт в капитала на доверителя ни [фирма]. Този правен извод е в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС,изразена в негови решения и определения,в т.ч. и по дела,по които доверителя ни [фирма] е бил страна,които са надлежно приложени към касационната жалба. Приемайки,че по делото не е налице пречка за реституция по чл.10 Б,ал.1 ЗСПЗЗ за процесната част от имота на доверителя ни,съдът не е съобразил съществуващите пречки за това,а именно,че за мероприятието за което е бил отчужден имота-комплексно по своя характер е осъществено изцяло през 1976г. Този правен извод на съда е в противоречие с трайната съдебна практика на ВКС и е от значение за точното прилагане на законовата материалноправна норма.” Ответниците по касационната жалба Н. Ч. и М. Ч.,в писмения си отговор,считат че в изложението не е формулиран правен въпрос,който да е в противоречие с практиката на ВКС и да е разрешен с обжалваното въззивно решение,съгласно изискванията на Тълкувателно решение №/2009г.-т.1 на ОСГТК на ВКС,поради което молят да не се допуска касационно обжалване на въззивното решение. С решаващите си мотиви,въззивният съд е посочил,че конститутивния ефект от решението на ОСЗГ не може да бъде зачетен,ако към момента на постановяването му земята е в процес на смяна на собствеността или този процес вече е приключил с приватизационна сделка,като обаче по делото не се установява,че имотът на ищците,с оглед съдържащото се в отчуждителната преписка по чл.60,т.2 ППЗПИНМ,както и в сключения договор от ответното дружество за продажба по Наредбата за конкурсите /отм./ и в устава на последното,където имотът предмет на сделката е индивидуализиран само по площ,застрояване и административен адрес-без граници и планоснимачен номер,да е част от имота предмет на приватизационната сделка.При това положение съдът е стигнал до извода,че в случая не се поставя въпроса за съотношенията на правата на лицето комуто имотът е реституиран,и правата на лицето,придобило имота въз основа на приватизационна сделка ,с оглед разпоредбата на параграф 11 от ДР на ЗПСК.В резултат на този анализ на доказателствата по делото,съдът е достигнал до крайния извод по делото,че конститутивния ефект на решението на ОСЗГ е настъпил и праводателят на ищците е станал собственик на процесния имот,като наред с това е посочил,че не е налице пречка за реституция по член 10Б от ЗСПЗЗ за процесната част от 400 кв.м,намираща се в северната част на имот пл.№1354,тъй като съгласно данните по заключението на вещото лице по депозираната съдебно-техническа експертиза се установява,че същият е незастроен,т.е. не е реализирано мероприятие. Съгласно възприетото в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС,касаторът е длъжен,в изложението си по член 284,ал.3,т.1 от ГПК ,да формулира точно и ясно правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело и който е включен в предмета на спора и е обусловил изводите на съда,като ВКС не е задължен за го извежда от изложението му,тъй като това би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна. Видно от цитираното почти изцяло по-горе изложение на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение,в същото липсва формулиран правен въпрос,относим към приетото с решаващите мотиви на съда по въззивното решение.Напротив,същото съдържа изключително касационни оплаквания по смисъла на член 281,т.3 от ГПК,които са различни от основанията за допускане на касационно обжалване,съгласно предвиденото в разпоредбата на член 280,ал.1 от ГПК.Това е така,защото преценката за законосъобразност на въззивното решение ще се извърши след допускането му до касационно обжалване,в производството по член 290 от ГПК. Непосочването на правния въпрос,както е в настоящия случай,само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се обсъждат допълнителните основания за това. На основание член 78,ал.3 от ГПК,на ответниците по касационната жалба Н. Ч. и М. Ч.,следва да се присъдат направените в тази инстанция разноски по делото,представляващи адвокатско възнаграждение за един адвокат в размер на 450 лева,съгласно приложения договор за правна защита и съдействие А-0354407 от 25.04.2013г. Водим от горното, съставът на второ гражданско отделение на Върховния касационен съд