Решение № 7099 от 24.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 1954/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на В. Х., роден на [дата]., гражданин на Украйна, чрез адвокат П. Димитров, срещу решение № 9359 от 30.10.2025 г. по адм. дело № 960/2025 г., по описа на Административен съд – Бургас, с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед № 251з-2457/08.05.2025 г., издадена от директора на ОДМВР - Бургас. В касационната жалба са развити доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от Административнопроцесуалния кодекс. Ответната страна – Директора на Областна дирекция на МВР – Бургас, чрез процесуалния си представител юрк. Г. Владимирова, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба и за правилност на първоинстанционното решение. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна. С обжалваното решение Административен съд – Бургас е отхвърлил жалбата на В. Х. срещу заповед № 251з-2457/08.05.2025 г., издадена от директора на ОДМВР - Бургас, с която са му наложени принудителни административни мерки: експулсиране, отнемане правото на пребиваване в Република България и забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите-членки на Европейския съюз за срок от 5 години. Предмет на контрол в първоинстанционното производство е заповед № 251з-2457/08.05.2025 г., издадена от директор на ОД МВР Бургас, с която на В. Х., род. на [дата на раждане], гражданин на Украйна, е наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ - експулсиране и на основание чл. 42, ал. 2 ЗЧРБ му е отнето правото на пребиваване в Република България и му е наложена забрана за влизане и пребиваване на територията на държавите – членки на Европейския съюз за срок от 5 години. По отношение на оспорването на принудителната мярка експулсиране предвиденият в разпоредбата на чл. 46, ал. 2 ЗЧРБ съдебен контрол е проведен, като решението на Административен съд – Бургас е окончателно в частта, с която е отхвърлена жалбата на В. Х. по отношение на експулсирането му. За да отхвърли жалбата по отношение на останалите две принудителни административни мерки, посочени по-горе, съдът е приел, че те са наложени от компетентен орган, в изискуемата форма, без да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, при правилно приложение на материалния закон и в пълно съответствие с целта му. Съдът е изложил мотиви, че тези две принудителни мерки се налагат в условията на обвързана компетентност съобразно правилото на чл. 42, ал. 2 ЗЧРБ. Така постановеното решение е правилно и не страда от изтъкнатите в жалбата пороци. Релевантните за спора обстоятелства са установени от съда след пълен и прецизен анализ на приетите по делото доказателства, на които съответстват направените фактически констатации, а въз основа на тях са изведени законосъобразни и обосновани правни изводи. Неоснователни са наведените в жалбата оплаквания за неправилно приложение на материалния закон. Противно на твърденията на касатора, в мотивите на постановения съдебен акт съдът е обсъдил поддържаните от него доводи и възражения както относно определения срок на мярката по чл. 42з ЗЧРБ, така и за съответствието му с правилото на чл. 42з, ал. 3 ЗЧРБ и с принципа на съразмерност, установен в чл. 6 АПК, относно приложението на чл. 44в, ал. 3 ЗЧРБ. Касационната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че при налагане на мерките административният орган е отчел обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 ЗЧРБ. Въз основа на събраните по делото доказателства се установява по несъмнен начин, че лицето е осъдено за умишлено престъпление, извършено на територията на страната, за това, че противозаконно е пречил на органи на властта - полицейските служители С. Х. К. и А. Г. К., и е нанесъл телесни повреди на същите. Налице са и предпоставките на чл. 24, пар. 2, б. а, вр. пар. 1, б. б от Регламент на ЕС № 2018/1861- с оглед индивидуалната оценка, основана на данните за осъждане на жалбоподателя за престъпление, наказуемо с лишаване от свобода за срок повече от една година и данните за иззети от него множество инструменти и пособия, чието предназначение е преодоляване/взломяване на секретните механизми на патронници за ключалки, брави и каси без наличието на оригинален за целта ключ, недвусмислено сочещи намерение за извършване на противоправни деяния. Прието е, че В. Х. представлява заплаха за обществения ред и обществената сигурност, и е постановен отказ за пребиваване в Република България. Съдът е обсъдил посочените факти и конкретните обстоятелства, при които В. Х. е извършил посочените деяния и е направил извод, че същите изявяват явното незачитане от чужденеца към установения в България правов ред, поради което обосновано може да се приеме, че неговото присъствие в страната създава сериозна заплаха за обществения ред. При преценката на съразмерността на наложените мерки съдът е съобразил общоизвестния факт, че в Украйна се водят военни действия и че за чужденеца съществува вероятност да бъде мобилизиран, но е приел, че превес следва да има опазването на обществения ред в страната. Правилни и съответни на материалния закон са и изводите на първоинстанционния съд, че определеният от административния орган срок - пет години, е в рамките на срока, посочен в чл. 42з, ал. 3, предл. І ЗЧРБ и напълно съответства на осъщественото от В. Х. незачитане на правния ред в страната ни. При определяне на срока административният орган разполага с оперативна самостоятелност, като в случая срокът е съобразен с установените по делото факти и с преценката за сериозността на заплахата за обществения ред. Неоснователно е и възражението за неправилно приложение на чл. 44в, ал. 3 ЗЧРБ, съгласно който по отношение на чужденец, който притежава валидно разрешение за пребиваване или валидна виза за дългосрочно пребиваване, издадени от друга държава членка, преди въвеждането на сигнала по ал. 1 или 2, дирекция „Миграция“ провежда консултации с другата държава членка съгласно чл. 10 от Регламент (ЕС) 2018/1860 и чл. 28 от Регламент (ЕС) 2018/1861. На първо място следва да се отбележи, че разпоредбата на чл. 44в ЗЧРБ касае въвеждането на сигнали за отказ за влизане и пребиваване в ШИС, което се извършва въз основа на заповедта, с която се налага мярката по чл. 39а, ал. 1, т. 4 ЗЧРБ. Т. е. едва след налагането на подобна мярка дирекция „Миграция“ провежда консултации с другата държава членка съгласно чл. 10 от Регламент (ЕС) 2018/1860 и чл. 28 от Регламент (ЕС) 2018/1861, ако чужденецът притежава валидно разрешение за пребиваване или валидна виза за дългосрочно пребиваване, издадени от друга държава членка. Ето защо касационната инстанция приема, че сочените в касационната жалба пороци на съдебното решение не са налице, поради което същото следва да бъде оставено в сила в частта му, с която е отхвърлена жалбата на В. Х. против наложените му принудителни административни мерки по чл. 42, ал. 2 ЗЧРБ. В останалата му част, с която съдът е отхвърлил жалбата на В. Х. против заповедта на директора на ОДМВР в частта, с която на В. Х. наложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 42, ал. 1, т. 1 ЗЧРБ - експулсиране, решението на Административен съд - Бургас е влязло в сила като необжалваемо. Съответно касационната жалба в тази й част е оставена без разглеждане с влязлото в сила определение № 364/14.01.2026 г., постановено по административно дело № 960/2025 г. на Административен съд - Бургас. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,