Определение № 6844 от 18.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 6050/2026 г.

Производството е по реда на чл. 229 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по частна жалба на Л. С. Н., С. Н., Р. А. А., Т. Н. А., М. С. Г., Е. А. Г., Т. Я. Я., И. Ч. Н., П. К. М., К. Б. К. и З. П. П. от [населено място], Община Поморие, подадена чрез процесуалния представител адв. Радиева, срещу определение № 3910 от 04.05.2026 г., постановено по адм. дело № 87/2026 г. по описа на Административен съд – Бургас, с което е оставена без разглеждане жалбата им против разрешение за строеж № 225 от 12.11.2025 г. на главния архитект на Община Поморие и е прекратено производството по делото. В частната жалба се поддържат оплаквания за неправилност на определението, като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в противоречие на материалния закон и в отклонение от основните принципи на административния процес. Претендира се отмяна на обжалваното определение и връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия и разглеждане на жалбите по същество. Ответникът – главен архитект на Община Поморие, чрез процесуалния си представител адв. Ангелова, изразява становище за неоснователност на частната жалба по съображения, изложени в писмен отговор. Претендира присъждане на разноски по делото, съгласно приложен списък по чл. 80 от ГПК, във вр. с чл. 144 от АПК. Ответникът – Г. К. Г., в срока по чл. 232 от АПК не изразява становище по частната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл. 230 от АПК и от надлежни страни, намира същата за процесуално допустима, а разгледана по същество –неоснователна. За да постанови оспореното определение Административен съд – Бургас е приел, че жалбоподателите нямат правен интерес от оспорването на процесното разрешение за строеж, доколкото данните по делото сочат, че те нямат качество на възложители, собственици и носители на ограничени вещни права в поземления имот, в който е разрешено строителството, а жалбоподателката П. не е и собственик на поземлен имот в [населено място], като собственик на такъв е нейната дъщеря, съгласно представения по делото нотариален акт. Според съда не се установява и жалбоподателите да са лица, които имат право да строят в чужд имот по силата на специален закон, поради което същите нямат правен интерес от оспорване на процесното разрешение за строеж. Съдът е обосновал и извод, че след като разрешението за строеж не поражда непосредствени правни последици за жалбоподателите, то те не са процесуално легитимирани да го обжалват. Така постановеното определение е правилно. Допустимостта на съдебното производство по оспорване законосъобразността на индивидуален административен акт е обвързана съгласно чл. 147, ал. 1 от АПК с наличието на правен интерес за жалбоподателите, който в конкретния случай по отношение на разрешенията за строеж, произтича от попадането им в кръга на лицата, очертан изрично от специалната норма на по чл. 149, ал. 2 от ЗУТ. Тази разпоредба изчерпателно определя кръга на заинтересуваните лица в производството по издаване на разрешение за строеж, като обединяващ признак за принадлежността към него при всички хипотези по т. 1 – т. 4 на нормата е титулярството на право на собственост или ограничено вещно право върху определен поземлен имот, сграда или обект в нея. В конкретния случай оспореното разрешение за строеж № 225 от 12.11.2025 г. е издадено от главния архитект на Община Поморие за строителство на обект „Животновъдна ферма с приют за кучета и плътна ограда“ в имот с [идентификатор] по кадастралната карта и кадастралните регистри на [заличен текст], [населено място]. С оглед на това в случая приложима се явява разпоредбата на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ за определяне кръга на заинтересованите лица, разполагащи с право да оспорят законосъобразността на процесното разрешение за строеж. Съгласно чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ заинтересовани лица в производството по издаване на разрешения за строеж в случаите на нов строеж, пристрояване или надстрояване на заварен строеж, са възложителят, собствениците и носителите на ограничени вещни права в поземления имот, лицето, което има право да строи в чужд имот по силата на специален закон, а в случаите на строежи в квартали и имоти по чл. 22, ал. 1 - възложителят и собственикът на земята. От приетите по делото писмени доказателства безспорно се установява, че в случая е разрешено на Г. Г., в качеството му на собственик, изграждането на нов строеж в имот с [идентификатор], както и че жалбоподателите, с изключение на жалбоподателката П., с приложени по делото нотариални актове се легитимират като собственици урегулирани поземлени имоти в кв. 28 по плана на [населено място], за които твърдят, че са в непосредствена близост до поземлен имот с [идентификатор]. С оглед на това жалбоподателите към датата на издаване на процесното разрешение за строеж не се легитимират нито като собственици на имот с [идентификатор], нито като носители на ограничени вещни права в този имот, нито като възложители или като лица, които имат право да строят в чужд имот по силата на специален закон. При така установеното по делото правилно първоинстанционният съд приема, че жалбоподателите нямат качеството на заинтересовани лица по смисъла на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на оспорването и за нея съдът следи служебно. Липсата на качеството на заинтересована страна по смисъла на чл. 149, ал. 2 от ЗУТ елиминира правния интерес от обжалване на процесното разрешение за строеж. Следователно, както правилно е приел административният съд, оспорването се явява недопустимо, което води до недопустимост и на образуваното по него съдебно производство, подлежащо на прекратяване на основание чл. 159, т. 4 от АПК. Неоснователни се явяват и релевираните в частната жалба възражения за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, както и постановяване на съдебния акт без да се даде възможност на жалбоподателите да направят допълнителни доказателствени искания, включително и за допускане на съдебно-техническа експертиза. Приключването на събиране на доказателства в откритото съдебно заседание на 22.04.2026 г. и недопускането от страна на съда на съдебно-техническа експертиза, не съставляват съществено нарушение на съдопроизводствените правила, доколкото по делото са били събрани достатъчно доказателства, относими към предварителния въпрос по допустимостта на съдебното производство в хипотезата на чл. 149, ал. 2, т. 1 от ЗУТ. Ирелевантни относно допустимостта на оспорването в конкретния случай са и обстоятелствата относно отстоянията на процесния строеж, трайното шумово, санитарно-хигиенно, екологично и битово въздействие върху околната среда и върху начина на ползване на имотите, намиращи се в непосредствена близост. В тази връзка следва да се има предвид, че по съществото си част от възраженията на частните жалбоподателите биха били относими в производството при оспорване на актове, с които се одобряват подробни устройствени планове или техните изменения, но не и при оспорване на разрешенията за строеж. С оглед на горното определението следва да се остави в сила като валидно, допустимо и правилно. При този изход на спора и предвид своевременно направеното искане от страна на процесуалния представител на ответника главен архитект на Община Поморие за присъждане на разноски за производството, частните жалбоподатели следва да бъде осъдени да заплатят по-равно на този ответник сумата в размер на 300 евро, представляваща реално заплатено адвокатско възнаграждение, съгласно приложен по делото списък на разноските и договор за правна защита и съдействие от 08.06.2026 г. По изложените съображения и на основание чл. 236 във вр. с чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд, второ отделение,