Определение № 2598 от 16.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1305/2026 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба на адв.П. К., като процесуален представител на ищците П. Р. Р., В. В. Р., А. Г. Р., П. В. Р. и Д. В. Р. против определение №157/15.04.2026 г., постановено по в.т.д. №641/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата й за изменение на въззивното решение в частта, с която е определен размер на възнаграждението й като адвокат, осъществил безплатно процесуална защита, чрез присъждане за въззивната инстанция на сумата от още 12 090.14 евро и за производството пред ОС- Пловдив на сумата от още 26 167.92 евро. В жалбата се твърди, че съдът правилно е присъдил адвокатски хонорар на основание чл.38, ал.2 ЗА, с вкл. ДДС, но неправилно е изчислил неговия размер, като не е съобразил разпоредбите на НМРАВ. Жалбоподателят излага становище, че в случая няма причина НМРАВ да не бъде съобразена, като сочи, че липсва договор между адвокат и клиент, по силата на който адвокатът да се е съгласил да осъществява представителство, като получи адвокатско възнаграждение в размер по-нисък от определените в наредбата. Същевременно сочи, че застрахователят не е направил възражение за прекомерност или за неприсъждане на адвокатски хонорар и в тази връзка съдът не е следвало да намалява адвокатския хонорар, изчислен и претендиран на базата на Наредбата. Твърди, че правният спор се отличава с фактическа и правна сложност, тъй като са съединени субективно пет иска по почин на съда, предявени от петима ищци - наследници на починал от ПТП, всички в различно качество - родители, съпруга и деца. Съответно по всеки един от тях се дължи самостоятелна защита и доказването на търпените от всеки един от тях болки и страдания е различно. Неправилно съдът не е съобразил, че са предявени пет отделни иска за неимуществени вреди и следва да се присъди адвокатско възнаграждение за всеки един по отделно пропорционално на уважената част. Жалбоподателят се позовава на разпоредбата на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 МРАВ. Счита, че при уважени искове от по 160 000 лева, дължимото адвокатско възнаграждение за всеки един от ищците е в размер на по 13 260 лева или общо за двата иска 26 520 лева; при уважени искове от по 180 000 лева, дължимото адвокатско възнаграждение за всеки един от ищците е в размер на по 14 220 лева или общо за трите иска 42 660 лева /21 811.71 евро/ за първоинстанционното производство. Предвид изхода на спора за въззивното производство следва да бъде присъден адвокатски хонорар в полза на ищците, като минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде общо 25 020 лева /12 792.52 евро/ с вкл. ДДС. Ответникът по жалбата и по делото ЗАД „ОЗК- ЗАСТРАХОВАНЕ“ АД в писмен отговор изразява становището си за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, като прецени данните по делото и становищата по частните жалби, приема следното: Частната жалба е допустима – депозирана е от надлежна страна в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По съществото на частната жалба ВКС намира следното: С решение №54/18.02.2026 г., постановено по в.т.д. №641/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, след частична отмяна на решение №312/04.07.2025 г. по т.д. №228/2024 г. на Окръжен съд - Пловдив, е уважен искът на Д. В. Р. срещу „ОЗК Застраховане“ АД за разликата над присъдените от първоинстанционния съд 92 032.54 евро до сумата от 97 145.46 евро, претендирани като част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на баща й В. П. Р., починал вследствие на ПТП, настъпило на 27.11.2023 г., ведно със законната лихва от 07.12.2023 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която са уважени исковете срещу „ОЗК Застраховане“ АД на П. Р. Р. и В. В. Р. за сумата от 160 000 лева и на А. Г. Р. и П. В. Р. за сумата от 180 000 лева, претендирани като част от дължимото обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. П. Р., починал вследствие на ПТП, настъпило на 27.11.2023 г., ведно със законната лихва от 07.12.2023г. до окончателното й изплащане. Със същото решение, след отмяна на първоинстанционното решение в частта за разноските, на адв. П. Д. К. са присъдени общо 10 703.25 евро възнаграждение за безплатно предоставена адвокатска услуга за цялостна защита на ищците П. Р., В. Р., А. Р., П. Р. и Д. Р. в производство пред ОС - Пловдив и АС - Пловдив, на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. При определяне на дължимото възнаграждение апелативният състав е съобразил, че спорът не се отличава с особена фактическа сложност, тъй като между страните не са спорни предпоставките за ангажиране договорната отговорност на застрахователя, а вината на застрахования водач за процесното ПТП е установена с влязла в сила присъда. От правна страна е намерил, че спорът се свежда до правилното приложение на чл.52 ЗЗД, по отношение на който е налице богата съдебна практика относно факторите от значение за определяне на справедливия размер на обезщетението, както и до приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД с оглед релевираното възражение за съпричиняване. Предвид горевъзприетото, както и обстоятелството, че извършените от адв. П. К. процесуални действия ползват всички ищци, съдът е приел за дължимо на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за производството пред окръжния съд в размер на 18 000 лева с ДДС, равняващи се на 9 203.25 евро. С оглед частичната основателност на въззивната жалба и положения от адв. П. К. труд във въззивното производство, изразяващ се в подаване на въззивна жалба и отговор на въззивната жалба на застрахователното дружество, както и обстоятелствата, че производството е протекло в едно съдебно заседание, на което не са събрани нови доказателства, а разглежданите правни въпроси не се отличават с особена правна сложност, е приел дължимо на основание чл.38, ал.2 ЗА адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1500 евро с ДДС. По молба на адв. П. К. за изменение на решението в частта за разноските е постановено на основание чл.248 ГПК определение №157/15.04.2026 г. по същото въззивно дело, с което е оставено без уважение искането й за допълнително присъждане на сумата от 12 090.14 евро за въззивното производство и сумата от 26 167.92 евро за първоинстанционното производство. Апелативният състав е намерил за неоснователно позоваването на Наредба №1/09.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа като приложимо право за размера на адвокатските възнаграждения, с което адв. П. К. обосновава претендираното от нея допълнително адвокатско възнаграждение и за двете инстанции съобразно уважения размер на предявените искове. Решаващият състав се е позовал на постановеното решение по дело С-438/22 на Съда на ЕС, съгласно което посочената наредба като акт на съсловната организация на адвокатите в България нарушава правото на ЕС в областта на конкуренцията, поради което е неприложима в отношенията между адвоката и неговите клиенти, както и спрямо съда при преценка съразмерността на адвокатското възнаграждение. С оглед изложеното, апелативният състав при определяне справедливия размер на адвокатското възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.2 ЗА се е ръководил от материалния интерес, фактическата и правна сложност на делото, изводима от доказателствата, характера на спорните въпроси, процесуалната ангажираност на адвоката, както и конкретната социално-икономическа конюнктура. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че жалбата е частично основателна. Неоснователни са оплакванията в частната жалба, че съдът неправилно е определил размера на дължимото адвокатско възнаграждение, като не е съобразил разпоредбите на НМРАВ. При определяне на дължимото адвокатско възнаграждение е съобразено и Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024г. по дело C-438/22, с което е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. При определяне размера на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззивниците А. Г. Р., П. В. Р. и Д. В. Р. следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото, процесуалните действия на представителя, обжалваемия интерес, условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, включително времето за извършването и спешността на извършването им; квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Делото е образувано по иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от реализирано на 27.11.2023 г. ПТП. С постановеното от първоинстанционния съд решение са уважени исковете на П. Р. Р. и В. В. Р. за сумите от по 160 000 лева /частични от по 200 000 лева/; уважени са исковете на А. Г. Р., П. В. Р. и Д. В. Р. за сумите от по 180 000 лева, като са отхвърлени до пълния претендиран размер от по 190 000 лева /частични от по 220 000 лева/. При така постановения резултат ОС - Пловдив е възложил на ответника „ЗАД ОЗК- Застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] да заплати адвокатско възнаграждение на адв. К. /процесуален представител на ищците/ в размер на 18 000 лева с ДДС, на основание чл.78, ал.1 ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. С постановено по реда на чл.248 ГПК определение първоинстанционният състав е уважил искането на застрахователното дружество за присъждане на разноски в размер на 747.17 лева, пропорционално на отхвърлената част от исковете. Срещу първоинстанционното решение въззивни жалби са подали и ответното дружество, и трима от ищците. Ищците А. Г. Р., П. В. Р. и Д. В. Р. са го обжалвали в частта, с която исковете им са отхвърлени за разликата над сумата от по 180 000 лева до сумата от по 190 000 лева. Застрахователното дружество е обжалвало решението в частта, с която исковете на П. Р. Р. и В. В. Р. са уважени за сумите над 70 000 лева, а исковете на А. Г. Р., П. В. Р. и Д. В. Р. са уважени за сумите над 105 000 лева. С въззивното решение е уважен искът на Д. Р. допълнително за сумата от 5 112.92 евро /10 000 лева/, като в останалата част първоинстанционното решение е потвърдено. При така постановения резултат и след като е отменил изцяло първоинстанционното решение в частта за разноските и се е произнесъл отново, въззивният състав е присъдил на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адв. К. общо сумата от 10 703.25 евро адвокатско възнаграждение за двете инстанции - сумата 18 000 лева с ДДС /равняващи се на 9 203.25 евро/ за процесуално представителство пред първоинстанционния съд и сумата от 1 500 евро с ДДС за процесуално представителство пред въззивната инстанция. Настоящия състав, като съобрази фактическата и правна сложност на делото, а именно - вида на исковете /чл.432, ал.1 КЗ/; обстоятелството, че част от релевантните факти са установени с влязла в сила присъда /чл.300 ГПК/; сходната фактическата обстановка по петте субективно и обективно съединени иска; наличието на трайна и непротиворечива съдебна практика по спорните въпроси /чл.51, ал.2 и чл.52 ЗЗД/; броя на откритите съдебни заседания /4/ и събраните доказателства /две експертизи и гласни доказателства/, намира че дължимото адвокатско възнаграждение на адв. К. за процесуално представителство в първоинстанционното производство е правилно определен на 18 000 лева с ДДС /равняващи се на 9 203.25 евро/. Липсват данни за специфика в условията, при които е възложена и предоставена правната защита и съдействието, вкл. за спешност на извършването им; както и за квалификацията, опита и специализацията на адвоката. Като взе предвид изхода на спора и обжалваемия интерес, както и обстоятелствата, че във въззивното производство е проведено едно открито съдебно заседание, на което адв. К. не е присъствала; че не са събирани нови доказателства; че по спорните пред въззивния съд въпроси е налице трайна и непротиворечива съдебна практика; че процесуални действия от адв. К. се изразяват в подаване отговор на касационна жалба и касационна жалба, настоящият състав намира, че дължимото на процесуалния представител на ищците възнаграждение е в размер на 3 067,75 евро с ДДС. Предвид изложеното, определеното за въззивната инстанция възнаграждение следва да бъде увеличено със сумата 1 567.75 евро с ДДС или общата дължима на адв. К. сума за двете инстанции следва да бъде увеличена до сумата 12 271 евро. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение