Решение № 6217 от 08.06.2026 г. на ВАС по адм. д. № 11397/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Е. Я. от гр. Пловдив, с процесуален представител, против решение № 8063/23.09.2025г., постановено по адм. дело № 2715/2024г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което Съдът е отхвърлил исковата молба против Областната Дирекция на вътрешните работи – Пловдив за присъждане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 3000,00 лева, за периода от 07.09.2020 г. до 15.07.2021 г., ведно с лихва за забава от 15.07.2021 г. до окончателното й изплащане, които са произтекли от отменена по съдебен ред с краен съдебен акт Заповед за налагане на принудителни административни мерки по Закона за движение по пътищата № 20-1030-002436/07.09.2020г., издадена от началник група към ОД на МВР –Пловдив, Сектор „Пътна полиция“. На първо място се излагат доводи за необоснованост на съдебния акт, основан на становище за недоказаност необходимостта на касатора от пътуване в страната и чужбина със служебен или личен автомобил, както и поради недоказаност наличието на преживени негативни емоции с висок интензитет на неудобство, дискомфорт и стрес. По отношение на вредите от страна на касатора бива обяснено, че неправилно и необосновано не са били зачетени обстоятелства около изпълнение на трудовите функции на ищеца, свързани с пътувания минимум два пъти седмично в страната. Оспорва се също обстоятелството на неустановеност на мястото на пребиваване, възприето от страна на първоинстанционния съд, както и обстоятелствата свързани с пътуванията му от личен и семеен характер. В тази връзка се позовава на представена информация от страна на работодателя му, депозирана като писмено доказателство, както и с ангажираните гласни доказателствени средства – показанията на свидетеля Д.. Ответната страна – Областна дирекция на вътрешните работи – Пловдив оспорва исковата молба. Намира решението за правилно и обосновано, счита за правилни изводите на първоинстанционния съд за недоказаност настъпването на неимуществените вреди, чието обезщетение се търси. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Посочва, че оспореното решение е правилно относно изводите за липсата на настъпило увреждане. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК, и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, се явява частично основателна. С обжалваното решение Административен съд – Пловдив, на основание чл. 1, aл.1 ЗОДОВ е отхвърлил исковата претенция на А. Е. Я. да бъде осъдена Областната Дирекция на вътрешните работи – Пловдив да му заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3000 лева, изразили се в продължително неудобство и дискомфорт в личната, служебната и социалната сфери на живота му, като резултат от постановяването и съответно изпълнението на Заповед за прилагане на ПАМ №20-1030-002436/07.09.2020г., издадена от началник група към ОД на МВР Пловдив. От събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел за установено, че със Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 20-1030-002436/07.09.2020 г., издадена от началник група към ОД на МВР – Пловдив, сектор „Пътна полиция“, на ищеца е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 1, б. „б“ от Закона за движението по пътищата – временно отнемане на свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но за срок не по-дълъг от 18 месеца. Прието е било като безспорно между страните, че заповедта е била оспорена по съдебен ред, като по образуваното административно дело № 981/2021 г. по описа на Административен съд – Пловдив е било постановено решение № 1484/15.07.2021 г., с което същата е била отменена като незаконосъобразна. Решението е влязло в сила, поради което и първоинстанционният съд е приел за установено наличието на първата предпоставка по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – отменен незаконосъобразен административен акт. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че вследствие на наложената мярка е бил лишен от възможността да управлява моторно превозно средство за продължителен период от време, което е довело до значителни затруднения както в професионален, така и в личен план. Поддържа, че изпитвал постоянен дискомфорт, неудобство и стрес, произтичащи от необходимостта да се придвижва с обществен транспорт или да разчита на помощта на трети лица, което ограничило неговата мобилност и самостоятелност. В хода на съдебното производство са били събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетел – С. Д., която е във фактическо съжителство с ищеца към релевантния период. От показанията на свидетеля съдът възприел обстоятелството, че през периода, в който ищецът е бил лишен от възможността да управлява МПС, същият е продължил да изпълнява трудовите си задължения, като към този момент е работел в търговско дружество, извършващо дейност, свързана с продажби и обслужване на клиенти в различни населени места в страната. Според изложеното, работата му е изисквала чести пътувания – средно по няколко пъти седмично до различни градове, включително комбинирани маршрути в рамките на един ден, като ищецът е бил принуден да използва обществен транспорт – автобуси и влакове, както и да разчита на съдействие от свои познати за придвижването си до различни населени места. Това е водело до затруднения при организирането на служебните му ангажименти, включително до необходимост от по-ранно планиране на пътуванията и невъзможност за гъвкаво реагиране при възникване на спешни срещи. Обяснено било и това, че самият работодател не е бил уведомен за отнемането на свидетелството за управление. Относно личния живот на ищеца, съдебният състав възприел твърденията, че той е поддържал контакти с близките си, които живеят в друг град, като преди налагането на мярката е пътувал редовно през почивните дни, а след това тези посещения са били ограничени поради затрудненията при придвижване. Ищецът е притежавал и имот в малко населено място, който е посещавал за поддръжка и ремонтни дейности, като достъпът до него също се усложнил поради липсата на удобен обществен транспорт и посещенията там били разредени. По делото са били приети и писмени доказателства, включително справки от НАП относно трудовата заетост на ищеца, сочещи на това, че през процесния период същият е бил в трудови правоотношения с две търговски дружества, като без прекъсване е упражнявал трудова дейност. От представено удостоверение от работодателя се установява, че ищецът е извършвал служебни пътувания в страната, осъществявани чрез наземен транспорт, както и че е бил командирован в чужбина за кратък период, като пътуването е осъществено със самолет. При така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е приел, че макар да е налице отменен като незаконосъобразен административен акт, по делото не били доказани по несъмнен начин твърдените от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в значителен по интензитет стрес, дискомфорт и негативни преживявания, надхвърлящи обичайните неудобства, свързани с подобен вид ограничения и е отхвърлил иска изцяло поради недоказаност на всички кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът е изходил от разбирането, че за уважаване на предявения иск следва да бъдат установени при условията на пълно и главно доказване: наличие на незаконосъобразен акт, настъпили вреди – в случая неимуществени, както и пряка причинно-следствена връзка между акта и вредите. Приел е, че липсата на който и да е от тези елементи обуславя неоснователност на иска. В тази връзка съдът е констатирал, че първата предпоставка е налице, доколкото процесната заповед за прилагане на принудителна административна мярка е отменена с влязло в сила съдебно решение, поради което е установена нейната незаконосъобразност. Спорът между страните е съсредоточен върху наличието на втората предпоставка – реално настъпили неимуществени вреди, както и върху наличието на причинна връзка между тях и отменения административен акт. По отношение на твърдените вреди съдът е приел, че същите са останали недоказани по несъмнен и категоричен начин. В мотивите си съдът е подчертал, че неимуществените вреди представляват засягане на нематериални блага – чест, достойнство, психическо равновесие, емоционално състояние, като тяхното установяване следва да бъде извършено чрез допустимите доказателствени средства, най-често чрез свидетелски показания. В конкретния случай съдът е обсъдил събраните гласни доказателства и е достигнал до извод, че от показанията на разпитания свидетел не се установява настъпването на твърдените от ищеца негативни преживявания с необходимата степен на интензитет. Съдът е приел, че описаните от свидетеля обстоятелства сочат по-скоро на обичайни житейски неудобства, произтичащи от невъзможността да се управлява моторно превозно средство, но не и на съществени психически страдания или емоционални сътресения, които да обосновават присъждане на обезщетение. Съдът е счел, че твърденията за стрес, дискомфорт и затруднения в ежедневието остават недоказани в степен, която да надхвърля обичайните последици от подобен вид административна мярка. Според него не били ангажирани доказателства за засягане на личността на ищеца, неговото достойнство или добро име в обществото, нито за настъпили психически или здравословни увреждания. Отделно от това съдът е анализирал твърденията на ищеца, свързани със затруднения при изпълнение на служебните му задължения, като е приел, че същите не се подкрепят от събраните по делото доказателства. Посочено е, че не е установено трудовите функции на ищеца да изискват задължително управление на моторно превозно средство, както и че не са налице данни работодателят да е бил засегнат от невъзможността на ищеца да шофира. Напротив, от доказателствата се установявало, че ищецът е продължил да изпълнява служебните си задължения, включително чрез пътувания с други транспортни средства, без това да е довело до негативни последици в трудовото му правоотношение. Съдът е отчел и обстоятелството, че част от изложените от ищеца оплаквания – свързани с разходи за транспорт или организационни затруднения – по своя характер биха могли да бъдат квалифицирани като имуществени, а не като неимуществени вреди, поради което са ирелевантни към предмета на настоящия спор. По отношение на твърденията за негативно отражение върху личния и социалния живот на ищеца съдът е приел, че същите не са подкрепени с достатъчно доказателства. Не е установено по безспорен начин нито местоживеенето на ищеца, нито местонахождението на неговите близки, нито че е било обективно възпрепятствано поддържането на социални контакти. Липсват и доказателства относно твърдяното притежание на имот и невъзможността за достъп до него. При така изложените съображения първоинстанционният съд е достигнал до извода, че в случая не е доказан вторият елемент от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ – настъпили неимуществени вреди, което правело излишно обсъждането на наличието на причинно-следствена връзка. С оглед липсата на кумулативно изискуемите предпоставки за ангажиране отговорността на държавата, съдът е приел, че предявеният иск е приет за неоснователен, поради което е бил отхвърлен изцяло. Решението е валидно, допустимо, но неправилно като резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт, действие или бездействие на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. За да възникне законовата отговорност следва да са налице твърдените незаконосъобразни актове, действия и бездействия на дължностни лица при ответника, реално причинена вреда, произтичаща от тях, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразните действия и настъпилата вреда. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, а не само за тези с висок интензитет. Съгласно теорията и съдебната практика, "пряка и непосредствена" е тази вреда, която следва закономерно от твърдяната незаконосъобразна административна дейност, по силата на безусловно необходимата причинно – следствена връзка, която съществува между тях. Пряка последица означава директно въздействие върху правната сфера на увредения. Под преки вреди следва да се разбират само тези, които са типична, естественонастъпваща и неизбежна последица от противоправния акт. Освен преки, вредите следва да бъдат и непосредствени, т. е. да са настъпили по време и място, следващо незаконосъобразното, нищожно или оттеглено действие, бездействие, резултат. Правилен е изводът на съда, че в случая ищецът, чиято е доказателствената тежест, е установил наличието на първата изискуема предпоставка за ангажиране отговорността на държавата, а именно наличието на отменен като незаконосъобразен административен акт. По отношение наличието на втората предпоставка –неимуществени вреди, съдът на първо място е приел, че по делото не са били ангажирани надлежни доказателства за претърпени такива от страна на ищеца. По-натам, съдът е приел, че макар да са налице обичайни притеснения и негативни емоции във връзка с постановяването на незаконна заповед, не са били доказани по делото вреди с интензитет и продължителност, надхвърлящи обичайните преживявания, които да се намират в пряка и непосредствена причинна връзка с издадената Заповед. Настоящият съдебен състав намира този извод за неправилен. Оспореното решение е неправилно и необосновано по отношение възприетата за недоказана искова претенция за неимуществени вреди. В тази връзка, настоящият съдебен състав изразява несъгласие с изложените в отхвърлителната му част мотиви. На първо място настоящата съдебна инстанция намира за необходимо да отбележи, че ищецът е ангажирал свидетелски показания, които действително сочат на причинено от отменената заповед неудобство. Разказът на свидетеля разкрива обстоятелството, че се касае за честа, употреба на лични и служебни МПС от страна на ищеца, която съвсем естествено и житейски обосновано е заповедта и предварителното й изпълнение да е преустановило временно. На следващо място не следва да бъде пренебрегвано обстоятелството, че всеки незаконосъобразен административен акт, който е не просто издаден, но и изпълнен и то предварително, предхождайки възможността ищецът да докаже правотата си, води до преживяване на негативни емоции по-големи от обичайните. Именно това обстоятелство, че заповедта освен постановена е и незабавно изпълнена, определя по висок интензитет от обичайния, касаещ негативните емоции, породени от самото издаване на незаконосъобразния акт. Ангажирането на различни други средства за транспорт не води до неудобства над обичайните, но води до загуба на време, което обичайно бива остойностено също по реда на чл.52 ЗЗД. В подкрепа на това разбиране е Решението по съединени дела C-402/07 и C-432/07 – Sturgeon и др. (2009 г.). В него се извежда идеята, че обезщетението по чл. 7 от Регламент 261/2004 е (т.е. за значителна забава или отмяна на полети) е насочено именно към компенсиране на загубеното време като неудобство. Тази линия е потвърдена и доразвита по-късно в делото Nelson (C-581/10 и C-629/10) и Folkerts (C-11/11). Засягането на личната сфери на живот е продължило десет месеца, период, който не е особено продължителен, но в който непосредствен етап след издаването й негативните емоции на пострадалия са най-силни. Като се вземе предвид незначителната продължителност на това състояние, съдът намира, че справедливо би било обезщетение в размер на 1000,00 евро. Предвид частичното уважаване на касационната жалба, настоящият състав следва да се произнесе и по разноските за процесуално представителство пред двете инстанции, както и за заплатената държавна такса за касационно обжалване. При този изход от спора в полза на касатора следва да бъде присъдена заплатената за двете инстанции държавна такса, т.е. такава в размер на евровата равностойност на 15,00 лева, а присъдените в негова тежест разноски за юрисконсултско възнаграждение за първата инстанция следва да бъдат намалени с 2/3 до размера от евровата равностойност на 33,33 лева за първата съдебна инстанция и 66,67 лева за касационната, поради частичното уважаване на касационната жалба. Претенциите за адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ищеца са на основание чл.38, ал.1, т.3 ЗА. Според същата норма, адвокатът може да оказва безплатно адвокатска помощ и съдействие на роднини, близки или на друг юрист. По конкретното дело пред двете инстанции нито е посочено която от трите хипотези визира процесуалният представител на ищеца, нито е представил доказателства за съответното обстоятелство. По тази причина претенцията му за разноски е неоснователна и следва да бъде отхвърлена изцяло. Воден от горните съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, Трето отделение,