Определение № 2736 от 26.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1550/2026 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на П. Н. С., действащ чрез адвокат А. Д. П., против определение № 22 от 14.01.2026 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, в частта му, в която е отхвърлено искането му за изменение на решение № 200/24.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив, относно присъждането на разноски в останалата част над присъдените 113,98 € до пълния претендиран размер от 1186,20 €. Жалбоподателят счита, че постановеното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Излага съображения, че съдът винаги е длъжен да уважи искане за присъждане на разноски за защита срещу недопустими претенции, когато страната е представила доказателства, че е направила разноски, независимо че нито в списъка за разноски, нито в представените доказателства и в частност в договора за процесуално представителство, не е посочено каква част от извършените разноски се отнасят до защитата срещу отделните претенции. Позовава се на съдебна практика на ВКС. Постъпил е отговор от И. П. Г., действащ чрез адв. А. И. Ш. и адв. И. П. Д., със становище за неоснователност на частната жалба. Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. По фактите настоящата касационна инстанция съобрази следното: С въззивно решение № 200 от 24.11.2025 г., постановено по в. гр. д. № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, съдът е обезсилил решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/2023 г. на ОС - Пловдив в частта, в която е признат за нищожен по отношение на П. Н. С. сключеният на 01.12.2003 г. между И. П. Г. и майка му Н. С. Г., починала на 07.02.2017 г., от една страна в качеството им на продавачи, и от друга - Е. Е. Г. в качеството му на купувач, договор за покупко-продажба във формата на НА № ***, том ***, д. № ***от 2003 г. на нотариус С. К., по отношение на посочения по-горе недвижим имот, като производството в тази му част е прекратено. Със същото решение съдът е потвърдил решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/2023 г. на ОС – Пловдив в частта, в която е признато за установено по отношение на П. Н. С. и на Е. Е. Г., че И. П. Г. е собственик на следния недвижим имот: жилище № ***, находящо се на ***етаж в жилищна сграда блок № ***, вх. „***“, построена върху държавна земя, комплекс „Х. Б.“, [населено място]. Разноски в полза на П. Н. С. с въззивното решение не са присъждани. В полза на ищеца Г. са присъдени разноски в размер на 2 100 лв. На 08.12.2025 година ищецът Г. депозира молба по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото въззивно решение, излагайки съображения, че се представлява от двама адвокати, но всеки един от тях го представлява по различен иск и претендира присъждане на сумата от 1050 лева по уважения иск за нищожност на покупко-продажбата от 2003 година. Ответникът П. Н. С. е оспорил искането на ищеца по чл. 248 ГПК и самостоятелно е заявил и своето такова по съображения, че с оглед обезсилването на първоинстанционното решение в частта му, в която недопустимо е бил уважен предявеният иск за нищожност спрямо П. С., и то по подадена от последния въззивна жалба, то логично е разноските, свързани с обжалването на този иск, да бъдат присъдени нему, поради уважаване на жалбата му, а не на въззиваемия И. Г.. каквото е неоснователното искане на адв. Д.. Посочил е, че от негова страна като ответник са били извършени общо разноски както следва: 4 200 лв. - адвокатско възнаграждение пред първа инстанция съгласно представен пред ПОС списък на разноски; 445,88 лв. - държавна такса за въззивно производство. Излага твърдения, че доколкото във въззивното производство е бил уважен единият от двата субективно съединени иска, а другият е бил обезсилен като недопустим, то следва, че и на двете насрещни страни се дължат направените разноски до 1/2 от техния размер. Моли да бъде оставена без уважение молбата по чл. 248 ГПК на адв. Д., да се допълни постановеното въззивно решение в частта му за разноските, като бъдат редуцирани присъдените на ищеца в първоинстанционното производство разноски до техния размер от 1/2 и да бъдат присъдени на П. С. 1/2 от извършените до момента разноски, или сума в размер на 2 320 лв. ( 1/2 от 4640 лв.). С обжалваното пред настоящата касационна инстанция определение № 22 от 14.01.2026 г., постановено по въззивно гр. дело № 474/2025 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, съдът е оставил без уважение молба вх. № 10444/08.12.2025 г. на И. П. Г. за изменение на решение № 200/ 24.11.2025 г. по в. гр. д. № 474/2025 г. на ПАС в частта на разноските; изменил е решение № 200/24.11.2025 г. по в. гр. д. № 474/2025 г. на ПАС в частта на разноските като е осъдил И. П. Г. да заплати на П. Н. С. разноски по делото в размер на 113. 98 евро, като искането за разноски в останалата част до претендирания размер от 1186. 20 евро е отхвърлил; допълнил е решение № 200/24.11.2025 г. по в. гр. д. № 474/ 2025 г. на ПАС в частта на разноските, като е отменил решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/2023 г. на ОС - Пловдив в частта, в която П. Н. С. е осъден да заплати солидарно с Е. Е. Г. на И. П. Г. разноски по предявения иск по чл. 26, ал. 1 ЗЗД в размер на 957. 07 евро, и е отхвърлил искането на И. П. Г. за присъждане на разноски по този иск срещу П. Н. С. в размер на 957. 07 евро. Посоченото определение се обжалва от ответника С. във втората му част, в която съдът е изменил решение № 200/24.11.2025 г. по в. гр. д. № 474/2025 г. на ПАС в частта на разноските, като е осъдил И. П. Г. да заплати на П. Н. С. разноски по делото в размер на 113. 98 евро, но е отхвърлил искането му за разноски в останалата част до претендирания размер от 1 186. 20 евро. Въззивният съд в тази обжалвана част се е мотивирал, че когато ответникът се е защитавал срещу няколко взаимнообусловени иска, но адвокатското възнаграждение е заплатено общо, без да бъде разграничено за всеки от тях, въпросът за разноските е взависимост от произнасянето по обусловения иск – в случая, това е искът за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от И. Г. срещу жалбоподателя С., който е уважен. За да се произнесе по настоящата частна жалба, касационната инстанция съобрази следното: Въззивното съдебно решение е влязло в сила в частта му, в която е обезсилено решение № 537/08.05.2025 г. по гр. д. № 61/ 2023 г. на ОС – Пловдив поради необжалване пред ВКС, а в останалата му част по касационна жалба на П. Н. С. не е допуснато на касационно обжалване по гр. д. № 1551/2026 година по описа на III г. о. на ВКС в производство по реда на чл. 288 ГПК. Този факт предпоставя възможността касационната инстанция да се произнесе по спора с оглед окончателния изход от спора. Безспорно е, че настоящото производство е образувано по два обективно кумулативно съединени искове от ищеца И. Г. срещу Е. Г. и П. С., като първият предявен иск – този за признаване на нищожността на договор за покупко-продажба от 2003 година е процесуално недопустим по отношение на ответника С.. Последният се е защитавал и срещу двата иска от адвокат при определено общо възнаграждение в размер на 4 200 лева. Фактическите състави по чл. 78, ал. 1, 2, 3 и 4 ГПК предвиждат задължение на страната, предизвикала спора, да възстанови разноските, които насрещната страна е била принудена да направи по защитата си, и уреждат възможността тази деликтна по характера си обективна отговорност да се ангажира с крайния съдебен акт в зависимост от неговия изход. Съгласно чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/2004 година за възнагражденията за адвокатска работа за процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на исковете. Когато съдът намери искането на ответника за присъждане на разноски за част от разглежданото производство за основателно, но в представените списък и доказателства за разноски те са определени общо, съдът следва да разграничи каква част от тези разноски се отнасят до основателното искане и да ги присъди. В този смисъл са определение № 505 от 18.10.2016 г. по ч.т.д. № 1799/2016 г. на ВКС, II т.о., определение № 276 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 1598/2018 г. на ВКС, определение № 352 от 24.10.2014 г. по ч. гр.д. № 4193/2014 г. на ВКС, I г.о., постановени в производства по чл. 248 ГПК. Според последното посочено определение на ВКС (по ч. гр.д. № 4193/2014 г., I г.о.), доколкото не може да се разграничи каква част от разноските (адвокатско възнаграждение и разходи за експертизите) се отнасят за всеки от исковете, то разпределението им следва да се извърши поравно за всеки иск. В настоящия случай заплатеното от ответника С. адвокатско възнаграждение в размер на 4 200 лева следва да се приеме за заплатено и по двата иска като половината от него следва да се отнесе по първия недопустим иск, а останалата половина - по уважения иск за собственост. Отношението на исковете от правна гледна точка като обуславящ и обусловен е без значение. Подобно на ищеца Г. и ответникът С. би могъл да се защитава по двата иска с двама адвокати като с оглед изхода по тези искове адвокатско възнаграждение би се дължало по всеки иск съобразно крайния резултат от спора. Следва да се приеме, че ответникът С. има право в негова полза, респективно в тежест на ищеца, да му се присъдят разноски в частта, в която производството е прекратено по недопустимия иск, предявен срещу него, а именно сумата от 2 100 лева, която към настоящия момент възлиза на 1073.71 евро. Подадената частна жалба е основателна и следва да се уважи. Разноски в производството за допълване на решението в частта за разноските не се дължат. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІII гражданско отделение,