Определение № 544 от 23.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1776/2025 г.

Производството е по чл. 248 ГПК. По делото е постъпила молба от касатора В. Л. С. чрез процесуален представител адвокат В. Т. А. за изменение на определение № 85 от 12.01.2026 г. по т. дело № 1776/2025 г. на ВКС, ТК, Второ отделение в частта за присъдените на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ разноски, представляващи адвокатско възнаграждение за касационното производство. Поддържа становище, че всяка от страните има качеството на касационен жалбоподател и насрещна страна по касационната жалба, като по нито една от жалбите не е допуснато касационно обжалване, поради което страните нямат право на разноски, независимо от изготвяне на писмен отговор по всяка от касационните жалби. Прави възражение за прекомерност на присъденото адвокатско възнаграждение, тъй като делото не се отличава с фактическа и правна сложност, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е бил формулиран правен въпрос. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не изразява становище по молбата за изменение на определението по чл. 248 ГПК. Подадената от касатора молба по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение на определението в частта за разноските е допустима - подадена е от легитимирана страна във визирания в чл. 248, ал. 1 ГПК срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и прецени данните по делото, приема следното: С определение № 85 от 12.01.2026 г. по т. дело № 1776/2025 г. на ВКС, ТК, Второ отделение не е допуснато касационно обжалване на решение № 50 от 14.02.2025 г. по в. т. дело № 636/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив, 3 търговски състав и В. Л. С. е осъдена да заплати на Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сума в размер 3 245,68 евро /равностойност на 6 348 лв./, представляваща адвокатско възнаграждение за касационното производство. Доводът на касатора, че страните нямат право на разноски поради това, че всяка от тях има качеството на касационен жалбоподател и насрещна страна по касационната жалба, като по нито една от жалбите не е допуснато касационно обжалване, е неоснователен. Касационното производство е образувано само по касационна жалба на ищцата срещу въззивното решение на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 282 от 21.06.2024 г. по т. дело № 125/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив, ТО, 13 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от В. Л. С. против Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания, причинени в резултат на пътно-транспортно произшествие /ПТП/, настъпило на 22.10.2021 г., около 20.20 ч., в [населено място], виновно причинено от А. П. С. при управление на лек автомобил „Мерцедес ГЛЕ“, с рег. № ЕР 458 TN, за разликата над 20 000 лв. до 100 000 лв. Ответникът Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ не е подал касационна жалба срещу въззивния съдебен акт. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът също има право да иска заплащане на направените от него разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Посочената разпоредба намира приложение и за касационното производство. Предвид недопускане на касационно обжалване на въззивното решение ответникът има право на разноски на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Доводът на касатора за изменение на определението в частта за разноските поради прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателен. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК /редакция преди изм. с § 24, т. 4 от ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата, обн. в ДВ, бр. 17 от 13.02.2026 г./, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по искане на насрещната страна да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. В т. 3 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС е прието, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като съдът следва да съобрази спецификата на отделния случай, след която преценка, при несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, следва да бъде намалено и заплатеното адвокатско възнаграждение. Съгласно чл. 78, ал. 5 ГПК /в редакцията след изменението с § 24, т. 4 от ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата, обн. в ДВ, бр. 17 от 13.02.2026 г./, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото, съдът може по мотивирано възражение за прекомерност, направено от насрещната страна, да присъди по-нисък размер на разноските в тази им част. При преценката за прекомерност съдът прилага съответно критериите за определяне на адвокатските възнаграждения по чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата и правилата за прилагането им, уредени в наредбата по чл. 36, ал. 4 от същия закон. Съдът не може да присъди по-нисък размер на разноските за адвокатско възнаграждение от размера на заплатеното възнаграждение на адвоката на насрещната страна. С решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г., EU:C:2024:71 и решение от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016, EU:C:2017:890 е прието, че член 101, параграф 1 от ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Решенията на Съда на Европейския съюз по преюдициални запитвания са задължителни за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, поради което настоящият съдебен състав счита, че не е обвързан с фиксираните в Наредба № 1/09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа /предишно наименование Наредба № 1/09.07.2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения/, в частност чл. 2, ал. 7 от наредбата, а следва да извърши преценка на вида, количеството и сложността на извършената работа с оглед уговорения паричен еквивалент на адвокатското възнаграждение. В конкретния случай уговореното и заплатено от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение за касационното производство е в размер 6 348 лв. с включен ДДС /равностойност на 3 245,68 евро/. Настоящият съдебен състав, като взе предвид фактическата и правна сложност на делото, съобрази, че по формулираните от касатора правни въпроси е налице константна практика на ВКС, отчете защитавания правен интерес, извършените от процесуалния представител на ответника процесуални действия /представен отговор на касационната жалба/, както и че адвокат Зорница Х. е представлявала ответника в трите инстанционни производства, приема, че договореното от ответника по касационната жалба адвокатско възнаграждение се явява прекомерно и е налице основание за неговото намаляване със сумата над 4 000 лв. /равностойност на 2 045,17 евро/ до присъдените 3 245,68 евро /равностойност на 6 348 лв./, т. е. със сумата 2 348 лв. /равностойност на 1 200,51 евро/. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК