Решение № 12015 от 29.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9405/2019 г.

Решение № 12015 от 29.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9405/2019 г., IV о., докладчик председателят Аделина Ковачева Производството е по реда на чл. 208 във връзка с чл. 132, ал. 2, т. 5 АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Минчев чрез адвокат А. Чокойски против решение № 175 от 22.05.2019 г. по адм. дело № 636/2018 г. на Административен съд – Велико Търново. С него е отхвърлена, като неоснователна жалбата му против решение № 508 по Протокол № 35 от 28.06.2018 г. на Общински съвет – Полски Тръмбеш. Правят се бланкетни възражения за наличие на трите отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Ответната страна - Общински съвет – Полски Тръмбеш изразява чрез адвокат И. Илиев становище за неоснователност на касационната жалба. Участвалият в настоящото производство прокурор от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Мотивира се с обоснованост на изводите на съда за липса на която и да било от трите хипотези в § 27, ал. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ в сила от 5.08.2016 г. Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допусима, а разгледана по същество е неоснователна. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от А. Минчев чрез адвокат А. Чокойски против решение № 508 по Протокол № 35 от 28.06.2018 г. на Общински съвет – Полски Тръмбеш. С него на основание чл. 21, ал. 1, т. 8 ЗМСМА е отказано искането на началника на Общинска служба по земеделие – Полски Тръмбеш за предоставяне на част от имот № 270027 с обща площ от 37. 260 декара в землището на с. Обединение с НТП – нива, частна общинска собственост за обезщетение на наследниците на А. Анев в изпълнение на съдебно решение № 484 от 7.06.2007 г. по гр. дело № 504/2007 г., бр. 0 от 2020 г., в сила от 29.09.2020 г. на Районен съд – Велико Търново. Възраженията по жалбата могат да се квалифицират, като твърдения за наличие на отменителните основания по смисъла на чл. 146, т. 3 и 4 АПК. Страната отново се позовава на влязлото в сила съдебно решение в проведено производство по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, като развива доводи, че чрез него попада в хипотезата на § 27, ал. 2, т. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ. Поради това и общинският съвет е задължен при условията на обвързана компетентност да предостави за обезщетение на наследниците на бившия собственик поискания от ОСЗ общински имот. Съдът е събрал цялата административна преписка, съдържаща документите по зедемелската реституция; решението на съда по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ; постановените впоследствие две решения на общинската служба по земеделие (№ 00010 от 10.10.2007 г. и 0010 от 28.11.2007 г.); съдебно решение от 14.05.2015 г. по адм. дело № 2/2015 г. на Великотърновския районен съд за обявяване нищожността на акта от 28.11.2007 г.; направените искания от ОСЗ до общината и до общинския съвет за предоставяне на имот за обезщетение, както и разменените писма с областния управител и кмета на общината. Представена е и преписката, образувана пред общинския съвет, въз основа на която е постановен оспореният отказ да се предостави имот. За изясняване на фактите по делото е допусната и приета без възражения на страните и съдебно-техническа експериза. Въз основа на събраните доказателства, съдът е изложил приетите за установени факти, по които страните и не спорят. От правна страна е изследвал наличието/липсата на всички отменителни основания по смисъла на чл. 146 АПК. Приел е, че общинският съвет разполага с компетентността да се произнесе по искане с правно основание § 27, ал. 2, т. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ и е спазил процесуалните правила за вземане на решение по този въпрос. Съществената част от правните изводи е посветена на анализ на приложимия материален закон. В тази връзка съдът е посочил, че в хипотезата на посочения параграф, съветът е задължен да провери наличието на предпоставките за предоставяне на имот за обезщетение и само при положителен отговор на този въпрос да уважи искането на общинската служба за предоставяне на общински имот. Приел е, че мотивите на акта се съдържат в предложения от кмета на общината проект за решение. В последната т. 5 от него ясно е посочено, че постановеното решение в исковото производство по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ дава само право на бившите собственици, респ. техните наследници да възстановят собствеността си върху земеделските земи. То обаче не постановява възстановяване на правото. Съответно настоящият случай не попада в обхвата на материалния закон, на който ОСЗ се е позовала в искането си до съвета. Едновременно с това, съдът служебно е изследвал и наличието на която и да е от другите две хипотези по т. 1 и т. 3 от § 27, ал. 2 и е изложил убедителни съображения, че те също не са налице. Приел е, че оспореният отказ на общинския съвет не страда от нито едно от отменителните основания по чл. 146 АПК и е отхвърлил подадената срещу него жалба, като неоснователна. Така постановеното решение е правилно. В касацонната жалба под формата на касационни възражения за неправилно прилагане на материалния закон се повтарят обстоятелствата, обхват на проверка в първоинстанционното производство. Нещо повече, двете жалби са напълно идентични. Това дава основание на съда да приложи нормата на чл. 221, ал. 2, предложение последно и да препрати към мотивите на първоинстанционния съд. Неоснователно се твърди наличие на хипотезата на § 27, ал. 2, т. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ. Тя оправомощава общинските съвети да предоставят земи от общинския поземлен фонд в изпълнение на съдебни решения за признато право на собственост. Анализът на нормата, включващ и граматическо тълкуване с оглед употребеното минало свършено време на глагола "признавам", показва, че се касае за съдебни актове, с които е признато правото на собственост. Разликата в органа, издал акта за възстановяване обуславя и въвеждането на две самостоятелни точки в § 27, ал. 2, - т. 1 и т. 2 Решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не е такъв акт, доколкото с него само се признава право на бившите собственици или техните наследници да възстановят собствеността си върху земеделските земи. Както е посочено в последното изречение на чл. 11, ал. 2, ОСЗ въз основа на постановеното решение определя земите, върху които се възстановява собствеността и то при спазване изискванията на ЗСПЗЗ. Именно такова е решение № 0010 от 28.11.2007 г. на ОСЗ, с което на основание чл. 27 ППЗСПЗЗ и влезлия в сила план за земеразделяне, на наследниците на А. Анев е възстановено правото на собственост съгласно плана за земеразделяне върху нива от 30. 500 дка. Това решение, обаче, е обявено за нищожно с решението на райнния съд от 14.05.2015 г. по адм. дело № 2/2015 г. Решаващият мотив на съда за нищожността е, че към момента на издаването му не е било налице нито едно от условията на чл. 19, ал. 4 ЗСПЗЗ в редакцията му обн. ДВ. бр. 59/2007 г. Материалната незаконосъобразност е квалифицирана от районния съд, като толкова тежък порок, приравняващ административния акт на "правно нищо", на несъществуващ факт. При така събраните и безспорни доказателства, не е налице хипотезата на § 27, ал. 2, т. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ, на която изрично се е позовала ОСЗ в искането си по чл. 45ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ. Безпротиворечиво е установено в съдебната практика, че в хипотезата на § 27, ал. 2 общинският съвет е задължен при условията на обвързана компетентност да предостави земи от общинския поземлен фонд за обезщетение при направено искане от общинската служба по земеделие. Това означава, че при наличие на една от трите хипотези, уредени в цитирания параграф, той няма право да откаже да определи такива имоти. Депозираното искане по чл. 45ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ, обаче, не го освобождава от задължението да прецени дали са налице нормативните предпоставки по § 27, ал. 2, както и представени ли са необходимите документи с искането на ОСЗ. Именно при изпълнение на това свое правомощие, той е констатирал липса на единствената предпоставка по § 27, ал. 2, т. 2 ПЗР на ЗИДЗСПЗЗ – съдебно решение за признато право на собственост, каквото решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ не е и да откаже да изпълни искането на ОСЗ за предоставяне на имот за обезщетение на наследниците на бившия собственик. По така изложените съображения, касационната жалба е неоснователна. Решението на административния съд е правилно и следва да се остави в сила. С оглед изхода на делото и направеното искане от процесуалния представител на ответната страна, касационният жалбоподател следва да му заплати разноските в касационното производство – адвокатско възнаграждение в размер на 250 лева. Водим от гореизложеното и на основание чл. 229, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение