Решение № 72 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 475 /2008 г., II т. о., ТК

Решение № 72 от 30.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 475 /2008 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Ваня Алексиева Производството е по чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационната жалба на М. И. С. от с. П., община Е. против въззивно решение на Софийски апелативен съд № 90 от 08.-05.2008 г., постановено по гр.д. № 313/2008 г., с което е отменено решението на Софийски градски съд от 20.12.2007 г. по гр.д. № 538/2007 г., в частта, с която върху главницата от 7000 лв. е присъдена законна лихва за периода 27.06.2002 г.- 13.02.2004 г. и при условията на чл. 208, ал. 1 ГПК е отхвърлен иска на настоящия касатор срещу ЗД "Е" АД за заплащане на законна лихва за посочения по-горе период. В останалата част, с която предявеният иск с правно основание чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) е уважен за сумата 7000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 14.02.2004 г. първоинстанционното решение на СГС е оставено в сила. Касационно обжалване на решението, в частта предмет на подадената касационна жалба е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради наличие на противоречие в практиката на съдилищата по съществения материалноправен въпрос за началния момент на изпадане на застрахователя в забава в хипотезата на предявен срещу него пряк иск по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) и приложимата в тази хипотеза погасителна давност по отношение вземането на пострадалия за мораторна лихва. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, в посочената по-горе негова част, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на материалния закон - чл. 110 ЗЗД и чл. 111, б. "в" ЗЗД, поради което се иска отмяната му, на осн. чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че при изграждане на крайния си правен извод въззивният съд в нарушение на чл. 110 ЗЗД във вр. с чл. 86, ал. 1 ЗЗД е приел, че претендираното от него обезщетение за забава се погасява с кратката погасителна давност по чл. 111, б. "б", пр.II ЗЗД, чието начало е датата на настъпилото увреждане, без да съобрази, че визираната в тази норма кратка погасителна давност е относима само към обезщетения, произхождащи от договор, а установената с чл. 111, б. "в" ЗЗД давност, касаеща вземанията за лихви, в случая е неприложима, независимо от съизмеримостта на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД със законната лихва, поради различната правна природа на последното. Ответната по касационната жалба страна е възразила по основателността и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК, поддържайки становище, че доколкото отговорността на застрахователя в хипотезата на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) е ограничена до поетия със застрахователния договор риск, то функцията и е да обезщети вредите - пряка и непосредствена последица от увреждането, причинено от застрахования деликвент, в обема на които към момента на деликта задължението за лихва, възникващо в по-късен момент не се включва. Настоящият състав на ВКС, второ отделение, търговска колегия, като взе предвид доводите на страните, във вр. с инвокираните оплаквания и провери правилността на обжалваното решение, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, намира: Касационната жалба е неоснователна. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, сезиран с обективно кумулативно съединени искове по чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, е приел за основателно направеното от ответника ЗД "Е. ИНС" АД възражение за давност по отношение претендираното от ищеца обезщетение за забава, позовавайки се на правната му характеристика и датата, от която възниква вземането за лихва, с което същото е съизмеримо. Изложени са в тази вр.съображения, че вземането за лихви при непозволено увреждане и вземането за лихви в хипотезата на прекия иск на увредения срещу застрахователя на застрахования по застраховка "гражданска отговорност" деликвент имат идентично съдържание, възникват от един и същи юридически факт и в един и същи момент, поради което спрямо последното приложение също намира кратката погасителна давност по чл. 111, б. "б", пр. II ЗЗД, чието начало е моментът на злополуката, от която е настъпило увреждане. Следователно съпоставени датата на ПТП - 27.06.2002 г. с датата на предявяване на иска по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - 14.02.2007 г., направено материалноправно възражение за прихващане, според съжденията в съобразителната част на обжалваното решение, се явява основателно за периода преди 14.02.2004 г. Решението като краен резултат е правилно, независимо, че приложима в случая е нормата на чл. 111, б. "в" ЗЗД, а не чл. 111, б. "б" пр. 2 ЗЗД, която касае обезщетенията, произтичащи от неизпълнен договор, различни от обезщетението за забава в хипотезата на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.), на която въззивният съд се е позовал. Законосъобразно и в съгласие с приетото в т. 14 от ППВС № 7/77 г. е разбирането на Софийски апелативен съд, че в хипотезата на насочен срещу застрахователя на гражданската отговорност на деликвента пряк иск на пострадалия за обезвреда вземането за лихви, вкл. за минал до исковата молба период се погасява с кратката тригодишна погасителна давност. Обстоятелството, че прякото право на третото лице срещу застрахователя, имуществено притежателно право, произтича от закона, а не от клаузите на застрахователния договор и се намира във функционална зависимост от деликтното право на увредения, породено от непозволеното увреждане, обуславя правен извод, че двете права имат еднаква насоченост и обезщетяват едни и същи вреди. Следователно щом застрахователното обезщетение зависи от деликтното обезщетение и е функционално обусловено от него, то в тежест на застрахователя в хипотезата на чл. 407, ал. 1 ТЗ (отм.) е да покрие и лихвите за забава, когато застрахованият отговаря за тяхното плащане пред третото увредено лице. Несъмнено е, че и в този случай, с оглед идентичното съдържание на прякото право на увредения и деликтното право - обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди, причинени на последния, началният момент и срокът на погасителната давност, които важат за вземанията му срещу застрахования деликвент и произтичат от деликтното правоотношение между тях следва да бъдат напълно изравнени с началото и продължителността на погасителната давност за вземането предмет на прекия иск срещу застрахователя на деликвента. Затова, като е съобразил горното, излагайки аналогични правни съждения правилно Софийски апелативен съд е приложил специалната тригодишна давност, чието начало е деня на настъпилата злополука - момент на изискуемост на вземането от непозволеното увреждане. С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира за неправилно становището на Софийски градски съд, изразено във влязлото в сила решение от 17.10.2006 г. по гр.д. № 3481/2005 г., според което дължимата от застрахователя в хипотезата на чл. 407 ТЗ (отм.) лихва за забава няма компенсаторен характер и независимо, че се съизмерява със законната лихва, има различна правната характеристика, поради което не се погасява с кратката погасителна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД и спрямо нея законовото правило на чл. 84, ал. 3 ЗЗД не се прилага. По изложените съображения касационната жалба следва да бъде оставена без уважение. Ответното ТД, в съответствие с процесуалното правило на чл. 78, ал. 8 във вр. с ал. 3 ГПК е претендирало деловодни разноски за настоящата инстанция, които следва да му бъдат присъдени в размер на сумата 150 лв. за осъществената защита от юрисконсулт Л. Водим от горното настоящият състав на второ отделение, търговска колегия на ВКС