Определение № 41 от 23.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3311/2020 г.

Производството е по чл. 248, ал. 1 ГПК. С определение № 222/30.12.2020 г. по ч. гр. д. № 3311/2020 г. на ВКС, I-во г. о., настоящият състав, след като е допуснал по частната касационна жалба на „Възраждане 2004” ЕООД, Й. В. Б. и М. К. Б. касационно обжалване на определение № 26006/19.08.2020 г. по в. ч. гр. д. № 308/2020 г. на Варненския апелативен съд и е отменил същото, ведно с потвърденото с него определение № 1920/29.06.2020 г. по в. гр. д. № 1312/2020 г. на Варненския окръжен съд за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, е върнал делото на окръжния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по въззивната жалба на С. А. Т. и К. Н. Т.. С молба вх. № 268/13.01.2021 г. /пощ. кл. от 12.01.2021 г./ „Възраждане 2004” ЕООД, Й. В. Б. и М. К. Б. чрез пълномощника си адв. Ф. Д. искат допълване на така постановеното определение в частта за разноските с довод за своевременно заявяване на искането за разноски в общ размер от 465 лв. и пропуск на ВКС да се произнесе по него. С отговор вх. № 1531/23.02.2021 г. /пощ. кл. от 22.02.2021 г./ ответниците по молбата С. А. Т. и К. Н. Т. чрез адв. Д. П. оспорват нейната основателност с аргумента, че разноски в производството пред ВКС не следва да се присъждат, тъй като че постановеният по него акт не слага край на процеса, а е акт по хода на делото. Молбата е подадена в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1, предл. 2-ро ГПК и изхожда от надлежна страна, поради което е допустима. Разгледана по същество, същата е неоснователна по следните съображения: Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. Цитираната разпоредба визира поначало два вида актове - такива по съществото на спора пред съответната инстанция и такива, които турят край на производството пред нея поради наличие на процесуални пречки и недопустимост на процеса. Това разбиране на законодателя, изяснено в последователната практика на ВКС по присъждане на разноски, има своето логично основание в това, че отговорността за разноски се определя съобразно крайния изход на спора между страните. Ако разноските са направени в отделно, макар и процесуално свързано с основното, производство, разноските по него се присъждат от съда /инстанцията/, пред който приключва основният материалноправен спор между страните или се прекратява производството като недопустимо. В първия случай съдът в съответната инстанция се произнася за разноските с решението по съществото на спора, а във втория- с определението, с което прекратява производството по спора. Тази законодателна постановка е възпроизведена и в разпоредбата на чл. 294, ал. 2 ГПК, съгласно която, когато след касационно обжалване ВКС връща делото за повторно разглеждане от въззивния съд, последният се произнася и по разноските, сторени пред касационната инстанция. В случая с определението, чието допълване в частта за разноските се иска по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, касационният съд нито е разрешил основния материалноправен спор между страните, нито е прекратил производството по основния спор. Определението е по движение на делото, като постановяването на окончателен акт по съшеството на спора предстои. Ето защо, макар искането за разноски да е заявено своевременно, същото е неоснователно и като такова подлежи на отхвърляне, респективно - молбата за допълване по чл. 248, ал. 1 ГПК, основаваща се на това искане и пропуск на съда, следва да бъде оставена без уважение. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.