Определение № 4208 от 20.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 5154/2023 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Сънфудс България“ ЕООД, представлявано от адв. С. В., срещу определение № 2100/ 08.09.2023 г. по възз. гр. д. № 1299/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за допълване на решение № 882/26.06.2023 г., постановено по същото дело, в частта за разноските. В частната жалба се сочи, че обжалваното определение е неправилно и се моли за неговата отмяна. Ответникът по жалбата С. К. Г., чрез адв. А. Д., в писмен отговор е изложил доводи за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира частната жалба за допустима, но разгледана по същество – за неоснователна, предвид следното: За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства договореното адвокатско възнаграждение от 2 400 лв. реално да е заплатено по банков път. От представеното платежно нареждане за кредитен превод не може да бъде установено сумата от 13 009,65 лв. за какво е платена от молителя на адвокатското дружество, тъй като в основанието за плащане не е посочена фактура №17/23.05.2023 г., която е на стойност 12 000 лв., а е вписано -„17,462“. Определението е правилно и следва да бъде потвърдено. В представения договор за правна защита и съдействие № 063940/ 23.05.2023 г., сключен между „Сънфудс България“ ЕООД и Адвокатско дружество „В. и В.“, е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 2 400 лв., което следва да бъде заплатено по банков път. Издадена е фактура № 17/23.05.2023 г. на обща стойност 12 000 лева, в която под т. 8 (а не както жалбоподателя твърди – т. 9) е посочен цитирания договор. Видно от представеното платежно нареждане от 02.06.2023 г., жалбоподателят е заплатил сумата 13 009,65 лв., а в графата „основание“ е посочено - „17,462“. Съгласно приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСТГК на ВКС, разноски по чл. 78 ГПК се дължат, ако има доказателства, че те са реално направени (заплатени). В случая, представеното по делото платежно нареждане не установява по безспорен начин, че договореното адвокатско възнаграждение от 2 400 лв. е реално заплатено. Вписаното в документа основание не сочи, че се извършва плащане по фактура № 17/23.05.2023 г., а отделно – различни са и сумите по издадената фактура и платежното нареждане. По тези съображения определението на въззивния съд е правилно и следва да се потвърди. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение